ГЛАВА 6. СВАТБАТА

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

Леко почукване на вратата прекъсна тишината и разтревожи всички обитатели на колибата, тъй като нещо незначително, което се случва неочаквано, често събужда притеснения. Но обитателите на колибата имаха и допълнителни причини да се чувстват разтревожени - близкото разположение на страховитата гора и фактът, че островчето изглеждаше недостъпно за останалите хора. Всеки погледна този до него с учудване. Чукането по вратата се повтори, придружено с тежка въздишка. Рицарят хвана меча си, но старият рибар тихо му прошепна:

- Ако е това, от което се страхувам, никакви оръжия няма да ни помогнат.

Ундина, междувременно, се приближи до вратата, след което извика с възмущение и без капка страх:

- Духове от земята, ако се опитате да ни скроите някакъв номер, Кюлеборн ще ви научи добре как трябва да се държите!

Ужасът на останалите се удвои при тези думи - те погледнаха неспокойно към девойката, а Хулдбранд се приготви да зададе въпрос, но в същия момент един глас се обади отвън:

- Аз не съм земен дух, макар че действително съм дух, който все още обитава земно тяло. Ако се страхуваш от Бог и искаш да ми помогнеш, отвори ми вратата, без да се бавиш.

При тези думи Ундина вече бе отворила вратата и държеше лампа срещу тъмнината на нощната буря. На тази светлина обитателите на колибата видяха стар монах, който се сви изплашен, след като видя тъй неочакваната външност на девойката. Помисли си, че вече са го омагьосали, щом като един толкова прекрасен образ обитава една толкова скромна къща. Той започна да се моли:

- Всички добри създания възхваляват Бога!

- Аз не съм дух - отвърна Ундина с усмивка. - Толкова ли ужасна изглеждам? Освен това, както забелязвате, не съм ни най-малко уплашена от молитвите ви. Аз също зная, че има сила над нас и възхвалявам Бог. Всеки прави това по свой начин и заради това ни е създал той. Влезте, преподобни отецо. Дошли сте при добри хора. Влезте.

Свещеникът влезе, поклони се и започна да се оглежда наоколо. Той изглеждаше едновременно величествен и милосърден. Вода се стичаше от тъмните му дрехи, от бялата му брада и от още по-бялата коса на темето му. Рибарят и рицарят го въведоха в една от съседните стаи и му дадоха други дрехи, а неговите собствени бяха подадени на жените, за да ги изсушат. Старият непознат им благодари със смирение и сърдечност, но изрично отказа да облече блестящата мантия, която Хулдбранд му предложи, и вместо нея предпочете една сива горна дреха на рибаря.

Те се върнаха обратно в предишната стая и старата жена отстъпи стола си на свещеника и не се успокои, докато той не седна на него.

- Вие - каза тя, - сте възрастен, уморен и освен това свят човек.

Ундина сложи под краката на свещеника малкото столче, на което често седеше близо до Хулдбранд, и показа, че е загрижена за състоянието на стария човек. Рицарят й се присмя тихо, но тя му отвърна с необичайна за нея решителност:

- Той служи на силата, която е създала всички нас, няма място за шеги при тези обстоятелства.

След поднесената му храна и вино, монахът се почувства ободрен. После започна да разказва своята история:

- Вчера напуснах манастира, който се намира на другата страна на голямото езеро, за да уведомя моя епископ за нещастието, сполетяло не само нашия манастир, но и васалните му села. Те също са засегнати от последните тъй странни наводнения. Първоначално, заради придошлите води, поех по един заобиколен път, но на следващата вечер аз все пак се видях принуден да плавам по езерото, придружен от двама силни лодкари. Водата едва бе докоснала малката лодка, когато бурята, която сега бушува навън, се изсипа с цялата си сила. Сякаш водите бяха чакали именно нас, за да започнат своя безумен и неспокоен танц. Греблата бяха изтръгнати с голяма сила от ръцете на лодкарите, счупиха се на парчета и отидоха далече, далече от нас, сред високите вълни. А ние започнахме да се носим върху тези огромни вълни безпомощни и не ни оставаше нищо друго освен да се оставим на милостта на природните стихии, докато не достигнахме далечния бряг, който вече бяхме видели да се показва между далечните облаци и пенливите води. Най-накрая лодката започна да се върти като в същински водовъртеж, но дали се прекатурих или паднах, не бих могъл да кажа. Сред мрачния ужас на тази нова и ужасяваща смърт, аз продължих да се нося напред, докато една вълна не ме изхвърли под дърветата на този остров.

- Остров, действително - каза рибарят. - Неотдавна това бе провлак, но след като горските потоци и езерото побесняха, нещата се промениха изцяло.

- Сам се убедих в това - отвърна свещеникът. - След като в тъмнината се борих с водата и след като усетих единствено бесен шум около себе си, съзрях пътека, която се губеше сред стихията. После забелязах светлината на колибата и тръгнах в тази посока. И в този миг не мога да благодаря на Бог достатъчно за това, че ме доведе при толкова благочестиви приятели, в каквито се превърнахте вие, след спасението ми. Още повече сега, когато не знам дали някога ще видя други хора освен вас.

- Какво искате да кажете? - попита рибарят.

- Знаете ли със сигурност колко дълго може да продължи това бушуване на природните стихии? - отвърна непознатият. - А и аз съм стар на години, потокът на моя живот може да се пресуши по-бързо, отколкото потокът в гората. Освен това напълно възможно е все по-голяма част от пенливия поток да се притисне между тази земя и другата страна на гората, докато не бъдете прекалено отдалечени от съседния бряг, за да може вашата малка лодка да го достигне. Тогава е възможно и жителите на твърдата земя лесно да ви забравят, въпреки вашата напреднала възраст, тъй като всеки е потънал в своите собствени занимания.

Старата жена потръпна и се прекръсти, след което възкликна:

- Да не дава Господ!

Но рибарят се засмя на нейните тревоги:

- Вижте само какво същество е човекът! Това не би имало никакво значение, особено за теб, мила моя съпруго. Стъпвала ли си поне веднъж за всичките тези години извън пределите на гората? И срещала ли си други хора освен Ундина и мен? Много по-късно рицарят и този свят човек се присъединиха към нас. Те ще останат тук, ако останем изоставени на този остров, а ти само ще спечелиш от това.

- Не знам как - каза жената, - но човек се чувства странно при мисълта, че ще бъде напълно откъснат от останалия свят, въпреки че същият този човек нито вижда този свят, нито има желание да го види.

- Ти оставаш тогава с нас, ти оставаш тогава с нас - прошепна Ундина, която почти пееше, а после се намести по-близо до Хулдбранд. Но той бе потънал в дълбоки и сериозни мисли. След последните думи на свещеника, местността от другата страна на гората започна да потъва все повече в мрак. В същото време цъфтящият остров, на който се намираше сега, започна да изглежда още по-зелен и още по-приветлив. Момичето грееше като най-прекрасната роза на това място, не, дори в целия свят. Свещеникът все така седеше на мястото си. Тогава старата жена погледна ядосано младата красавица, заради това, че се е приближила толкова близо до любимия си в присъствието на свещеника, и бе очевидно, че порой от горчиви упреци предстоеше да се изсипе. Паузата бе кратка - от устните на рицаря се изтръгнаха следните думи:

- Виждате бъдещи младоженци пред себе си, преподобни отецо, и ако девойката и тези добри стари хора не са против, моля ви, съединете нашия съюз още тази вечер.

Старите хора бяха удивени. Вярно е, че и преди бяха мислили за това, но никога не бяха споделяли тези свои мисли на глас и в този момент, когато рицарят го направи, това изглеждаше така странно и неочаквано. Ундина сега за първи стана сериозна. Тя погледна надолу дълбоко замислена, а свещеникът се осведоми за подробностите около церемонията и поиска съгласието на старите хора. След доста увъртания, всички присъстващи се разбраха помежду си. Жената на рибаря отиде да приготви брачната стая за младите хора и донесе две църковни свещи, които бяха пазени досега за такава церемония, а Хулдбранд се опитваше да извие своята верижка и да откъсне от нея два пръстена, които да размени с бъдещата булка. Това пробуди Ундина от нейната унесеност:

- Не така - родителите ми не са ме изпратили на този свят съвсем бедна. Тъкмо обратното, предвидили са, без съмнение, от самото начало настъпването на този момент.

Щом каза това, тя излезе от стаята и се върна почти веднага с два скъпоценни пръстена, единия от които даде на младоженеца, а другия остави за себе си. Рибарят се удиви, когато видя това, а още по-удивена бе жена му, която тъкмо влезе в стаята, тъй като никое от тези бижута не бяха виждали преди върху детето.

- Моите родители - отбеляза Ундина, - бяха зашили тези неща в красивата дреха, която носех, когато ме намерихте. Те ми забраниха да споменавам за тях преди деня на сватбата ми да настъпи. Затова ги измъкнах днес тихо, а преди това ги пазех скрити.

Свещеникът прекъсна всички по-нататъшни въпроси и удивления. Той запали църковните свещи, постави ги на масата и помоли младоженците да се изправят пред него. Тържествени думи бяха изречени и младите бяха съединени в свещен съюз. Старите хора дадоха благословията си на младоженците и младата булка се облегна трепереща и замислена върху рицаря. Тогава свещеникът внезапно възкликна:

- Вие сте чудни хора! Не ми ли казахте, че вие сте единствените обитатели на острова? И все пак през цялата церемония един висок, внушаващ респект мъж, в бяла мантия, гледаше през прозореца. Сигурно все още е пред вратата, ако искате да го пуснете да влезе.

- Да не дава Господ! - каза старата жена и потрепери.

Рибарят поклати глава, без да казва нищо. Хулдбранд се спусна към прозореца и той самият реши, че вижда бяла фигура, която отново бързо и изцяло потъна в тъмнината. Въпреки това той убеди свещеника, че това, което бе видял, не бе нищо повече от плод на неговото въображение, след което всички отново се настаниха удобно край огнището.

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019