ГЛАВА 4. ЗА ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА РИЦАРЯ В ГОРАТА

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

- Преди около десет дни пристигнах в свободния град, който се намира на другия край на гората. Малко след това започна турнир и надбягване по ринга, в които не щадях нито коня си, нито меча си. Слънцето залязваше - аз стоях неподвижен на арената, отпочивах след спортната игра, а моят паж държеше шлема ми, когато зърнах най-красивата девойка. Тя бе великолепно облечена и наблюдаваше какво се случва от един балкон. Веднага попитах един зрител коя е тя и научих от него, че това прелестно създание се казва Берталда и е осиновена дъщеря на един от най-влиятелните херцози по тези земи. Забелязах, че тя също ме гледа и това убеждение увеличи двойно моето притеснение. Вечерта аз бях нейният партньор в танца и така бе през целия фестивал.

Внезапна болка в лявата ръка прекъсна разказа на Хулдбранд и той насочи погледа си там. Ундина бе притиснала дълбоко своите перлени зъби към пръста му и освен това изглеждаше мрачна и ядосана. Но тя изведнъж промени изцяло държанието си, погледна го с привързаност и с тъга, а после му прошепна:

- Прощавам ти.

След това девойката отново скри лицето си, докато рицарят, който сега бе извънредно слисан, но и замислен, продължи историята си:

- Тази Берталда има особен характер и освен това е надменна. На втория ден тя ми харесваше по-малко от първия ден, а на третия - още по-малко. Но аз останах близо до нея, тъй като тя бе по-снизходителна към мен, отколкото към другите рицари. Следователно един ден поисках ръкавицата й:

"Ще я получиш, когато ми дадеш информация - каза тя - за това какво се случва в прочутата гора."

Нейната ръкавица не ме вълнуваше особено, но думите бяха изречени, а един рицар на честта не чака повторно да го поканят да премине през дадено изпитание.

- Мисля, че тя е била влюбена в теб - прекъсна го Ундина.

- Така изглеждаше - отвърна Хулдбранд.

- Тя наистина е глупава - каза Ундина със смях. - Да пропъжда това, което обича. А още повече да го пропъжда към обитавана от духове гора! Ако бях аз, гората и нейните мистерии щяха да почакат!

Хулдбранд й се усмихна нежно и продължи:

- Дърветата изглеждаха така свежи и алени на утринната светлина, която се разпростираше върху зелената трева, а листата изпълняваха нежна музика, така че аз не можех да не се надсмея над тези, които очакваха да видят чудеса на това възхитително място. "Скоро - казах си весело аз - ще премина през гората и ще се върна обратно", но преди да се усетя, вече бях навлязъл навътре в нейните зелени недра, които напълно закриваха полето зад мен. Тогава за първи ми мина през ума, че може да се изгубя в тази огромна гора, но в този миг това ми изглеждаше като единствената опасност, която може да ме сполети. Следователно се спрях и погледнах колко високо на небето се намираше слънцето в момента, а то междувременно се бе издигнало още по-нависоко. Докато гледах нагоре, забелязах нещо да се чернее върху големите клони на висок дъб. Първоначално си помислих, че това е мечка и хванах меча си, а щом съществото видя това, извика с човешки глас, но грубо и страховито:

"Ако не бях събрал дървата тук, глупако, върху какво ще бъдеш изпечен в полунощ?"

След това се засмя отвратително и започна да шуми с клоните на дърветата. Това продължи дотогава, докато конят ми подивя и ме поведе напред, преди да успея да разбера що за дявол видях.

- Не казвай това име - каза рибарят, като се прекръсти.

Жена му направи същото, а Ундина погледна нетърпеливо любимия си и възкликна:

- Най-хубавото в тази история е, че не са го опекли наистина! Продължи, продължи, красиви страннико.

- На няколко пъти моят развълнуван кон едва не ме хвърли върху пъновете и големите клони на дърветата. Но той не се спираше, въпреки че по кожата му течаха капки от топлината и от ужаса. Най-накрая се спусна напред към една дълбока пропаст, когато изведнъж, както тогава ми се стори, един висок човек с бяла коса се изправи пред него и конят остана изплашен на мястото си. Аз отново го подчиних и сега за първи път забелязах, че моят пазител не бе бял човек, а сребърен поток, спускащ се надолу от един хълм, който препречваше пътя ми и не ми позволяваше да продължа напред.

- Благодарение на милия поток! - извика Ундина и запляска с ръце.

Но старият човек погледна надолу и заклати глава дълбоко замислен. Хулдбранд продължи:

- Едва се бях наместил върху седлото и бях станал отново господар на юздите, когато едно странно джудже застана до мен, мъничко и омразно извън всякакви граници. Неговата кожа бе кафяво-жълта, а носът му бе почти толкова голям, колкото и останалата част от тялото му. Освен това то се ухили с широката си уста, като се опитваше да бъде вежливо по най-глупавия начин, поклони ми се хиляди пъти и направи хиляди изкривени реверанси. Тъй като този фарс ме умори, аз му благодарих бързо, обърнах коня си, който все още трепереше от страх, и си помислих за другите приключения, които ми предстояха, или в случай че нямаше повече такива, реших да се върна обратно в селото, защото слънцето, по време на моята дива гонитба, вече се бе насочило от своя меридиан на запад. С бързо като мълния движение, малкото човече подскочи и се озова отново на пътя ми:

"Дръпни се настрани - възкликнах ядосано, - конят ми е ядосан и вероятността да те стъпче е голяма!"

"Ах - озъби се джуджето и се засмя по още по-глупав начин. - Тогава ми дай първо някакви пари за пиене, тъй като аз спрях твоя жребец. Без мен и двамата щяхте да паднете в каменната пропаст там долу. Ху!"

"Спри да правиш повече физиономии - казах аз - и си вземи парите, въпреки че това е лъжа. Тъй като погледни - милият поток там ме спаси, а не ти, бедно, клето човече."

Като казах това, аз пуснах една жълтица в шапката, която то бе свалило и бе протегнало напред към мен, и се приготвих да продължа пътя си. Но то все още пищеше и изведнъж, макар и с неубедителна бързина, отново застана до мен. Аз пришпорих коня си и галопирах. Но то галопира с мен, колкото и трудно да бе това за него, след което започна да гърчи тялото си в странни изкривявания, които бяха наполовина смешни, наполовина ужасни, все още държеше златото високо и на всяка стъпка крещеше:

"Фалшиво злато! Фалшива монета! Фалшива монета! Фалшиво злато!"

И викаше толкова силно, че ако някой го чуеше, би си помислил, че след всеки такъв вик, то се строполяваше мъртво на земята. Неговият червен език също висеше протегнат от отворената му уста. Объркан и поразен, аз отново се спрях и попитах:

"Какво искаш да постигнеш с тези викове? Вземи още една златна монета от мен, вземи две, ако пожелаеш, но после ме остави на мира."

Но то отново започна със своите глупави любезности и се озъби:

"Не злато искам, не злато искам, мой млади господарю. Имам повече злато, отколкото ми е нужно. Ще ти докажа това."

След това ми се стори, че мога да видя през твърдата зелена земя, като че бе зелено стъкло. Нейната повърхност изглеждаше кръгла като топка, а вътре в нея много гномове си играеха със злато и сребро. Те се търкаляха с краката си и върху главите си, подхвърляха с шеги ценните метали и с насмешка напудряха лицата си в златен прашец. Моят грозен спътник бе наполовина вътре, наполовина навън. Останалите му подаваха големи количества злато, което той отново подхвърляше със звънтящ шум в необятната пропаст долу. После показа на гномовете отдолу монетата, която му бях дал, и те започнаха да ми се присмиват и изглеждаше така, сякаш умираха от смях. Най-накрая всички гномове протегнаха ръце, пълни с метал, към мен, все по-близко и по-близко, все по-широко и по-широко, все по-диво и по-диво... Врявата се надигаше към мен. Ужасът, който преди бе обзел коня ми, този път обхвана моите сетива. Аз го пришпорих и за втори път препуснах като обезумял в гората, въпреки че не знам колко дълго продължи моето препускане.

Когато се спрях, усетих, че бе хладно в настъпилата вече нощ. През клоните видях път и реших, че той навярно води обратно към града. Исках да тръгна натам, но едно лице, което трудно би могло да се опише, напълно бяло, с непрестанно променящи се черти, се показа между клоните на дърветата. Опитах се да избягам от него. Но то ме преследваше, където и да отидех. Зачервен от гняв, аз поисках да мина през съществото с коня си, но тогава бяла пяна заля с голяма сила мен и жребеца ми, така че ние, наполовина заслепени, бяхме принудени отново да се върнем обратно. По този начин съществото ни насочваше стъпка по стъпка, винаги далеч от пътеката и в единствената посока, която оставаше свободна за нас. Щом тръгнехме в тази посока, то винаги се движеше някъде близо зад нас, но без да ни нарани. Когато понякога се обърнех назад, за да го видя, забелязвах, че бялото пенливо лице имаше също толкова бяло тяло, което бе огромно. Често си представях, че прилича на движещ се фонтан, но преди този момент не можех да кажа със сигурност.

Аз и конят се изтощихме и сега отстъпвахме пред белия човек, който непрестанно ни кимаше с глава, като че ли искаше да ни каже: "Добре, много добре." И така накрая излязохме от гората и стигнахме до това място, където видях ливади, езерото и твоята малка колиба. Тук най-накрая голямото бяло същество изчезна.

- Добре е това, че си е тръгнало - каза старият рибар и започна да обсъжда най-добрите начини, с които рицарят можеше да се върне обратно при хората си в града.

Щом чу това, Ундина се засмя. Хулдбранд забеляза нейната реакция и каза:

- Мислех си, че ти харесва да ме виждаш тук. Тогава защо се радваш така, докато говорим за заминаването ми?

- Защото не може да си тръгнеш - отвърна Ундина. - Опитай само веднъж да преминеш през надигащия се горски поток с лодка или на гърба на кон, или сам, или по-скоро недей да опитваш, защото ще бъдеш премазан от дърветата и камъните, които течението е повлякло. Що се отнася до езерото, знам, че моят баща не смее да плава по него в продължение на дълго време.

Хулдбранд се усмихна на нейната оживеност и стана, за да види дали е наистина така, както тя му бе казала. Старият човек го последва, а Ундина притичваше с насмешка до тях. Те разбраха, че тя е казала истината. И рицарят бе принуден да се съгласи да остане, докато спаднат водите на пролива, който сега се бе превърнал в остров.

След обиколката, тримата тръгнаха обратно към колибата и Хулдбранд прошепна нежно в ухото на девойката:

- Как се чувства моята малка Ундина сега? Ядосана ли си, че оставам?

- Ах - отвърна тя с шепот. - Не говори повече за това... Ако не те бях ухапала, кой знае какво друго щеше да разкажеш за Берталда.

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019