ГЛАВА 2. УНДИНА

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

Хулдбранд и рибарят скочиха от местата си, за да последват ядосаната Ундина, но преди да успеят да стигнат до вратата на колибата, тя вече бе изчезнала в непрогледната тъмнина, а нейните леки стъпки не издаваха в коя посока бе тръгнала. Хулдбранд погледна въпросително своя домакин. Струваше му се, че това прекрасно видение, което така внезапно бе изчезнало в нощта, не бе нищо повече от продължение на невероятните неща, които бе видял преди това в гората. Но старият човек промърмори в брадата си:

- Тя не за първи път ни скроява този номер. Сега цяла нощ ще се тревожим и няма да можем да мигнем. Кой може да каже какво би могло да й се случи, ако продължи да броди сама до разсъмване?

- Тогава, в Божието име, нека да тръгнем след нея! - каза Хулдбранд с тревога.

- Защо да го правим? - отвърна старият човек. - Грешно е да ви оставя да последвате това глупаво момиче съвсем сам през нощта. А и моите кокали са прекалено стари, за да я последвам, дори и да знаехме в коя посока е тръгнала.

- Нека поне да я извикаме и да я помолим да се върне - каза Хулдбранд.

Рибарят поклати глава:

- Това няма да бъде от полза. Не знаете колко упорита е малката.

И все пак той не можа да се въздържи и извика:

- Ундина! Скъпа Ундина! Умолявам те да се върнеш!

Стана точно това, което старият човек бе казал. Ундина не се обади повече. И тъй като рибарят не позволи на Хулдбранд да тръгне след бегълката, двамата бяха принудени да се върнат обратно в къщичката. Видяха, че огънят в огнището е почти угаснал, а старата жена, която не приемаше изчезването на Ундина така присърце, както съпруга си, нито дори опасността, която можеше да сполети девойката, вече си бе легнала. Рибарят разпали отново огъня, сложи сухи дърва в камината и на светлината на пламъците съзря шише с вино, което постави между себе си и своя гост.

- Вие също, господин рицарю - каза той, - се притеснявате за това глупаво момиче. Не е ли по-добре да останем тук, да говорим и да пием, отколкото да лежим неспокойно в тръстиковите си легла, без да можем да мигнем? Не съм ли прав?

Хулдбранд се съгласи с него, а рибарят го накара да седне на свободното сега почетно място. Скоро двамата пиеха и разговаряха така, сякаш се познаваха от години. Но когато и най-малкият шум идваше от прозореца, дори и когато само им се струваше, че чуват шум, един от тях ставаше от мястото си и възкликваше:

- Тя идва!

После и двамата не казваха нищо в продължение на няколко минути, но тъй като никой така и не идваше, те само въздъхваха и продължаваха своя разговор.

Сега огънят бе почти угаснал, виното бе привършило, очите им бяха натежали за сън, но сърцата им бяха по-тежки от очите. Настана нерадостна пауза, след което нещо почука по прозореца.

- Ундина! - извика рицарят и стана от стола си.

Но това бяха само дребните камъчета, които удряха прозореца, докато бурята бушуваше навън. След това всичко отново утихна.

- Ти ме попита - каза рибарят - как намерих това чудно създание. Историята е кратка. Преминавах със стоката си през гората, вече са изминали цели петнадесет години оттогава, и отивах към града. Жена ми, както обикновено, си бе останала у дома. Тогава имаше и специална причина за това - небесата ни бяха дарили с прекрасно дете, въпреки че и в онези времена бяхме в напреднала възраст. Имахме дъщеря и заради нея вече бяхме започнали да се питаме дали да не напуснем това място и да отидем да живеем някъде другаде, където ще ни бъде по-удобно. Ние не сме като вас, господин рицарю, и все пак човек трябва да направи всичко по силите си, за да живее по-добре. Тази идея тогава се въртеше в главата ми. Тукашната земя ми бе скъпа и ме обзе ужас, когато бях принуден да размишлявам за това сред шума и врявата на града: "В подобен квартал ще трябва да си намериш скоро дом или може би в някой друг, който е не по-малко тих от този." Но аз не протестирах за това към небесата. Не, по-скоро им благодарих тихо за новороденото ми дете. И все пак ще излъжа, ако кажа, че на връщане, а и на отиване, когато преминавах през гората, съм виждал нещо необикновено, нещо, което да излиза от предела на нормалното. Бог винаги бе с мен сред тези свръхестествени сенки.

Щом каза това, той свали шапката от своята гологлава глава и започна да се моли тихо. После отново я сложи и продължи историята си:

- От тази страна на гората - уви! От тази страна ме сполетя беда. Жена ми се приближи към мен, а от очите й се лееха реки от сълзи. Тя бе потънала в скръб:

"О, Боже - въздъхнах аз, - къде е детето ми? Говори!"

"С този, на когото се уповаваш, драги съпруже" - каза тя и двамата тръгнахме към къщичката в тиха агония.

Потърсих телцето. Тогава за първи път чух какво се бе случило. Моята жена си бе играла много весело с детето близо до брега на езерото, но не бе внимавала достатъчно. В един момент то се бе наклонило напред към водата, сякаш за да види нещо, което бе привлякло вниманието му. Детето опитало да хване това нещо с ръка, но изведнъж, с рязко движение, се изплъзнало от ръцете й и паднало във водата. Дълго търсих тялото - напразно - даже и следа не бе останало от него.

През същата нощ ние, бездетните възрастни, седяхме тихо в нашата къщичка. Нямахме желание да говорим, дори и ако сълзите биха ни позволили това. Погледнахме към огъня в огнището. Чу се шум зад вратата и тя се отвори. Едно прекрасно дете на три или четири години стоеше на прага и ни се усмихваше. Ние се стъписахме. Не знаех дали това е човешко същество или мираж. Но после видях водата, която капеше от златната коса и от великолепните дрехи на това прекрасно малко същество, и си помислих, че то бе лежало в езерото и сега се нуждаеше от помощ:

"Жено - казах аз, - никой не успя да спаси нашето скъпо дете, но сега поне можем да направим за други хора това, което нас щеше да ни направи неземно щастливи."

След това преоблякохме детето, сложихме го в леглото и му дадохме топла напитка. През цялото това време то не каза нищо, само продължи да ни гледа усмихнато със своите небесни морскосини очи.

На следващата сутрин видях, че малката няма наранявания. Попитах я за семейството й и как се бе озовала тук. Тя ни разказа една объркана и мистериозна история. Едно е сигурно - дошла е отдалеч, тъй като не само че за петнадесет години не успях да науча нищо за семейството й, но тя разказваше, а дори и сега продължава да разказва такива странни истории, че хората като нас се питат дали не е дошла от луната. Тя разказва за златни замъци, стъклени покриви и какво ли още не. Най-разбираемата част от историята й е как бе плавала в океана... после паднала от барка¹ във водата... а след това се бе събудила тук, под дърветата, където брегът е най-прекрасен и прохладен.

Една мисъл ни занимаваше и безпокоеше. Всъщност истината е, че ние много скоро решихме, че искаме да отгледаме намереничето на мястото на нашето загубено дете. Но кой можеше да ни каже дали бе кръстена, или не? По този въпрос тя не можеше да ни даде информация. Често казваше, че знае много добре, че е същество, родено да възхвалява величието на небесата и че бе готова да направи всичко, което е необходимо, за да бъде постигнато това. Тогава ние с жена ми решихме - ако не е кръстена, не бива да се губи никакво време повече. Но дори и да бе кръстена - повече от нещо толкова хубаво не би могло да й навреди. В съответствие с тази идея ние решихме да дадем име на детето, което преди това не знаехме как да наричаме. Накрая решихме, че името Доротея би й отивало най-много. Бях чул веднъж, че това име означава "дар от Бога", а тя със сигурност ни бе дадена от Бога, за да ни утеши в нашата мъка. Детето не искаше и да чуе за това. Тя ни каза, че родителите й са я наричали Ундина и Ундина ще си остане. Това име обаче ми приличаше на езическо, освен това не бе отбелязано и в календара. Накрая отидох в града, за да се посъветвам с един свещеник. Той също не бе чувал нищо за името Ундина и след като му се помолих настойчиво няколко пъти, свещеникът ме придружи през чудната гора, за да кръстим малката тук, в къщичката.

Момиченцето дойде при нас и бе така прекрасна, така хубава, че сърцето на свещеника се разтопи, щом я видя. Тя успя да го приласкае така нежно и в същото време да му се присмее с такова забавно и открито неподчинение, че той забрави всичките причини, поради които не искаше да я кръсти Ундина. Така тя бе кръстена с това име и по време на церемонията бе изключително спокойна и възпитана, колкото дива и необуздана да бе при други обстоятелства. Тъй като въпреки всичко жена ми е права за нещата, които каза. Ако само ви разкажа и половината пакости, които Ундина е правила...

Тук рицарят прекъсна рибаря, тъй като чу звук, който наподобяваше бушуването на вода. Той бе чул този звук и преди, докато рибарят разказваше историята си, и в момента тази вода бушуваше все по-силно пред прозореца на къщичката. Двамата станаха от столовете си и бързо се насочиха към вратата... На светлината на луната, която тъкмо бе изгряла, видяха, че потокът, който извира от гората, бе придошъл. Той преливаше, а в него, също като в пенлив водовъртеж, се носеха камъни и дървета. Бурята сякаш се пробуди от шума и се изсипа от нощните облаци, избутвайки ги бързо към луната. Езерото изрева под трептящите крила на вятъра, дърветата в местността въздъхнаха от горе до долу, а после се наведоха, сякаш бяха замаяни, над плачещите води.

- Ундина! За Бога, Ундина! - те и двамата викаха от притеснение. - Ундина!

Нямаше отговор.

Без да се замислят, двамата мъже се втурнаха навън и поеха в различни посоки, за да потърсят изгубената.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Барк - вид кораб. [обратно]

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019