ГЛАВА 1. РИЦАРЯТ И РИБАРЯТ

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

Живееше преди стотици години един добър стар рибар. В една лятна вечер бе застанал на прага на къщичката си и кърпеше своите мрежи. Природата наоколо бе възхитителна. Поляната, върху която колибата му бе построена, се простираше далече до едно голямо езеро. Сушата сякаш се притискаше към водата от привързаност към блестящия чист син поток, докато водата с любов се улавяше за великолепните ливади, веещите се високо билки и цветя, и дърветата с техните прохладни сенки. С изключение на рибаря и семейството му, на това прелестно място почти никога не стъпваше човешки крак. Причината за това бе, че съвсем наблизо се простираше дива, мрачна и труднопроходима гора, в която се случваха необикновени неща. Тя бе прекалено страховита за хората и те преминаваха през нея единствено ако имаха добра причина да сторят това. Но старият човек се изправяше често пред опасностите на гората, тъй като отвъд нея се намираше голям град, в който продаваше уловената риба от езерото.

Тази вечер рибарят съвсем спокойно кърпеше мрежите си, когато внезапно бе обзет от ужас заради шум, който идваше от вътрешността на гората. На стария човек му се струваше, че това са кон и ездач, а шумът с всяка секунда ставаше все по-силен. Рибарят изведнъж си припомни всички свои сънища за гората, които бе сънувал, докато навън бушуваше буря. Или по-точно - припомни си образа на високо, огромно същество, бяло като сняг, което никога не преставаше да клати главата си по странен начин. Нещо повече - в мига, когато погледна към гората, на рибаря дори му се стори, че вижда това фантастично същество да идва към него от гъстите дървета. Но той скоро се успокои, тъй като досега никога не бе му се случвало нищо лошо, освен това ясно съзнаваше, че тук, в откритото поле, злият дух би имал по-малка власт над него. В същото време се молеше горещо и това възвърна смелостта му. Той дори се изсмя над своето притеснение, когато видя какво го бе изплашило толкова много. Белият човек не бе нищо повече от отдавна познатия му пенлив поток, който извираше от гората и се вливаше в езерото. А шумът, който рибарят сега чуваше, идваше от един рицар, който се приближаваше към къщичката му. Алена мантия се спускаше над богато бродирания му виолетов жакет, върху жълтата му шапка се вееха червени и сини пера, а на златния му колан блестеше великолепно украсен изящен меч. Белият жребец на рицаря бе изключително строен, нещо обичайно за конете на войниците, и се носеше така леко по моравата, сякаш дори не докосваше зелените й стръкове. Рибарят все още бе малко притеснен, макар да искаше да повярва, че човек с такава прекрасна външност като рицаря едва ли би могъл да бъде лош. Така че той свали шапката си в знак на уважение към непознатия господин, който попита дали той и конят му могат да получат храна и подслон тази вечер. Рибарят му отвърна следното:

- Що се отнася до коня ви, сър, аз не бих могъл да му предложа по-добра конюшня от тази сенчеста поляна, нито по-добър фураж от тревата, която расте върху нея. Но вас, сър, с удоволствие ще приема в моята скромна къщичка и ще нагостя подобаващо.

Рицарят бе напълно доволен от получения отговор и слезе от коня си. След това двамата с рибаря отпуснаха юздите и свалиха седлото на жребеца, а после го оставиха да пасе на воля на зеленото пасбище. Тогава рицарят каза на рибаря:

- Дори и да не бе така гостоприемен и великодушен, стари човече, нямаше да се отървеш от мен толкова лесно днес, тъй като виждам, че има голямо езеро пред нас, а да се върна обратно в тази чудна гора, когато се спуска нощта... Бог да ме пази!

- Нека да не говорим повече за това - каза рибарят и въведе госта в къщичката.

Вътре бе старата жена на рибаря, която седеше върху висок стол пред огнището. В него гореше слаб огън, който осветяваше чистата, макар и прашна колиба. Тя стана, щом видя знатния гост и го поздрави вежливо, но после пак зае мястото си върху почетния стол в къщата, вместо да предложи на госта да седне на него.

Рибарят забеляза това и се засмя:

- Не разбирайте това погрешно, сър. Тя не ви отстъпи най-удобния стол в къщата, тъй като при нас, бедните хора, традицията повелява той да бъде запазено място за възрастните.

- Ех, съпруже - каза жената тихо, докато се усмихваше, - за какво си мислиш само? Нашият гост е християнин. Как тогава би му минало и през ум да вдигне някой стар човек от мястото му? Седнете, млади господине - каза тя, а после се обърна отново към рицаря. - Ето там има стол, но трябва да внимавате, тъй като единият му крак не е много здрав.

Рицарят внимателно взе стола и седна върху него. Той се почувства така, сякаш се намира сред приятели, чувстваше, че по някакъв начин е свързан с това семейство и че току-що се е прибрал у дома след дълго отсъствие.

Тримата започнаха да водят приятелски и откровен разговор помежду си. Тъй като изпитваше уважение към гората, старият човек се преструваше, че не знае нищо за това, което се случваше в нея, въпреки че рицарят не преставаше да задава своите въпроси. Или най-малкото, рибарят си мислеше, че подобен разговор бе неподходящ за наближаващата нощ. Но старият рибар и жена му бяха много по-разговорливи, когато ставаше дума за тях самите и начина им на живот, а и на свой ред се радваха да чуят историите на рицаря за неговите пътешествия и за замъка му, който бе разположен близо до река Дунав. Младият човек им каза, че името му е сър Хулдбранд¹ от Рингщетен.

В разгара на този разговор, рицарят остана много изненадан, когато чу едно леко потропване по прозореца. Изглеждаше така, сякаш някой хвърля вода върху него. Всеки път, когато това потропване се повтореше, старият човек недоволно повдигаше едната си вежда. Но най-накрая цял порой се изсипа върху прозореца и част от водата се просмука в колибата през процепите й. Тогава рибарят се ядоса, стана от мястото си и извика:

- Ундина², кога ще спреш с тези свои детински трикове? И освен това, ако не си забелязала, днес имаме гост.

Навън всичко притихна, но все пак се чу едно тихичко кикотене. Рибарят отново седна на мястото си и каза:

- Не бива да се сърдите на тази или на други подобни пакости, многоуважаеми господине. Тя не го прави с лоша умисъл. Това е нашата осиновена дъщеря Ундина, която все още се държи детински, въпреки че е на осемнадесет години. Но, както казах и преди, тя има добро сърце.

- Ти може и така да си мислиш - каза старата жена, като клатеше глава. - Когато се върнеш от риболов или пък от някое пътешествие, може би намираш нейните трикове за забавни. Но ако тя стоеше при теб по цял ден, без да каже нищо смислено... Вместо да имам подкрепа на стари години, вместо да бъде снет товарът от плещите ми, аз трябва да се безпокоя тя да не направи някоя беля... Това вече е нещо съвсем различно и дори и търпението на Йов³ би се изчерпало.

- Така, така - каза съпругът, - ти трябва да се занимаваш с Ундина, а аз с езерото. То често прелива и водите му повреждат моите мрежи, но въпреки това го обичам, както и ти обичаш моята бедна Ундина, въпреки всичките ви караници и твоите оплаквания от нея. Не съм ли прав?

- Да й се разсърдиш наистина е невъзможно - каза жената с усмивка, която показваше нейното съгласие.

Вратата се отвори широко и едно неземно красиво момиче със снежнобяла кожа притича бързо в стаята, след което каза:

- Лъжеш ме, татко, тук няма никакъв гост - но в същия миг тя съзря рицаря и остана поразена.

Хулдбранд започна да се любува на външността на красивата девойка и се опита да запамети прекрасните й черти, тъй като му се струваше, че тя стои все още пред него единствено заради изненадата си и скоро ще избяга смутена. Но се случи тъкмо обратното. След като го гледаше в продължение на няколко минути, тя се приближи към него, направи реверанс, а после започна да си играе с един негов златен медал, който висеше на скъпоценна верижка на гърдите му, и каза:

- Ах, мой мили, мой прекрасни страннико, как така най-после идвате в нашата бедна колиба? Какво правихте през всичките тези години, та чак сега идвате тук? От гората ли идвате, мой прекрасни приятелю?

Старата жена така се скара на Ундина, че рицарят не успя да отговори нищо. Жената й каза да се изправи и да се заеме с работата си. Но това непокорно дете на природата не й отговори нищо, а вместо това взе едно малко ниско столче, след това го придърпа близо до стола на Хулдбранд и с познат, приятелски тон му каза:

- Аз ще работя тук.

Старият човек постъпи така, както много родители с разглезени деца постъпват - престори се, че не забелязва държанието на Ундина и започна да говори за нещо друго, но тя не го остави да довърши:

- Попитах нашия красив гост откъде идва, но той така и не ми отговори.

- Идвам от гората - отвърна Хулдбранд.

- Щом е така, трябва да ми разкажете как се озовахте в нея, тъй като другите хора я избягват. Трябва да ми разкажете и за приключенията си там, тъй като е невъзможно човек да премине през гората, без да му се случат приключения.

Хулдбранд потрепери, когато си припомни това, което бе видял в гората. Той нервно погледна към прозореца - имаше чувството, че фантастичните същества, които бе видял в нея преди, сега може да са там, да му се присмиват и да правят гримаси. Но той не видя нищо повече от настъпващата тъмна нощ. После рицарят се успокои и тъкмо щеше да започне да разказва приключенията си, когато старият човек го спря:

- Не, не, сър. Сега не е най-подходящото време да разказвате подобни истории.

В мига, когато чу това, Ундина се ядоса, стана от стола си, приближи се до рибаря и каза:

- Той не трябва да разказва историята си, татко? Той не трябва да прави това? Но аз искам той да го направи, татко - аз казвам, че той трябва да го направи! - и после тя се хвърли на земята и започна да рита силно с малките си крака.

Но направи това по толкова смешен и приятен начин, че Хулдбранд не можеше да откъсне очите си от нея сега, когато бе ядосана, дори и по-малко от преди, когато бе в добро настроение. Старият човек, който до този момент бе сдържал своя гняв, обаче се разяри. Той яростно се скара на Ундина заради нейното непокорство и непристойно поведение спрямо госта. Старата домакиня се присъедини към него.

- Добре тогава - извика Ундина, - след като искате само да ми се карате и не желаете да направите това, което искам от вас, тогава ще ви оставя да спите сами във вашата опушена колиба! - и тя се спусна като стрела към вратата и изчезна в тъмнината на нощта.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. В някои версии героят се казва Хулдебранд. [обратно]

2. Ундините са елементални духове на водата. [обратно]

3. Герой от Стария завет. [обратно]

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019