ГЛАВА 15. ПЪТЕШЕСТВИЕТО ДО ВИЕНА

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

След последното приключение, в замъка настана мир и спокойствие. Хулдбранд започна да цени още повече неземната доброта на съпругата си, която даде всичко от себе си, за да ги опази в Черната долина, където силата на Кюлеборн преобладаваше. Макар и да не бе щастлива, Ундина се наслаждаваше на усещането за тихо спокойствие, което нейните добри намерения навярно й носеха, а освен това появилите се отново любезност и уважение у съпруга й събуждаха почти напълно угасналите в нея искри на надежда и щастие. Берталда, от друга страна, бе благодарна, скромна и сдържана. Винаги когато Хулдбранд и Ундина искаха да й дадат обяснение за затварянето на кладенеца или за приключението в долината, тя ги молеше горещо да замълчат, тъй като първата случва носеше само срам, а втората - само ужас. Така че тя не научи нищо повече за тези събития. А до какъв край щеше да доведе всичко това? Но сега мирът и спокойствието царуваха в замъка Рингщетен и всички смятаха, че бъдещето ще бъде светло.

Зимата отмина, без да се случи нищо забележително с нашите трима герои, а пролетта ги навести със своите зелени пъпки и синьо-зелено небе. Сезонът бе като тях и те бяха като сезона. Нищо чудно, че щъркелите и лястовиците пробудиха у тях желанието за пътешествия.

Един ден, докато се разхождаха край Дунава, Хулдбранд заговори за величието на реката. За това как тя преминаваше през много обширни земи, ставаше не само все по-голяма, но и все по-великолепна, а след това достигаше стените на Виена.

- Ще бъде прекрасно, ако плаваме до града - каза Берталда, но след това се изчерви и замълча.

Това развълнува Ундина още повече и тъй като искаше да зарадва приятелката си, каза:

- Какво ни пречи да отидем?

Берталда бе въодушевена от нейното съгласие и двете започнаха да рисуват предстоящото пътуване с най-ярките цветове. Хулдбранд не бе по-малко въодушевен от тази идея, но внезапно го обзе страх от Кюлеборн и прошепна на Ундина:

- Забравяш, че твоят чичо възвръща силите си надолу по течението.

- Нека дойде! - отвърна тя и се засмя. - Аз ще съм с вас, а докато е така, той няма да посмее да ви стори нищо!

По този начин и последната трудност бе премахната от пътя им и те започнаха своите приготовления за пътешествието, което очакваха с голямо нетърпение.

Не се учудвайте тогава, вие, обитатели на земята, че едно събитие може изобщо да не отговори на очакванията ви. Силата на злото винаги се пробужда и ни наблюдава, с цел да ни унищожи. Тази сила се опитва да приспи жертвите, които е избрала, с песни и лъжовни истории и въпреки че небесният пратеник често ни предупреждава за надвисналата опасност, ние, хората, рядко му обръщаме внимание.

Първият ден по течението на Дунав бе прекрасен и ставаше все по-прекрасен. Но най-накрая, в едно прелестно кътче на местността, което обещаваше нещо повече от обикновени забавления, неукротимият Кюлеборн изненадващо показа своите сили. Наистина те не бяха нищо повече от фантастични насмешки, тъй като отначало Ундина смъмряше надигащите се вълни или духащите в обратна посока ветрове и тогава тези врагове веднага утихваха. Но после атаките започваха пак и се налагаше Ундина отново да ги смъмря, за да се съюзят с нея, така че присъстващите останаха видимо смутени. Смаяните моряци започнаха да си шепнат нещо помежду си и поглеждаха с недоверие към рицаря и двете дами. Дори и слугите започнаха да подозират някаква мистерия и поглеждаха към тях със съмнение и страх. Недоволството бе всеобщо и Хулдбранд си мислеше: "Това е нормално стечение на обстоятелствата, тъй като аз не свързах живота си със себеподобна. Така се получава, когато човек стъпи в нечестив мистериозен съюз със същество от водния свят. И все пак, каква вина имам аз? Нима знаех, че тя, за разлика от мен, не идва от земята? На мен се падна лошият късмет. Сега всяка моя стъпка е следена, а моето спокойствие е нарушено от капризите на разярени роднини, но аз нямам вина за това."

Тези мисли за него бяха утешение, дотолкова, доколкото по този начин той не се обвиняваше за собствените си грешки. Но не след дълго вината, която изпитваше преди това към себе си, се превърна в ненавист. Тази ненавист се удвои и насочи към невинната Ундина. Хулдбранд усети как това чувство на ненавист се надига в гърдите му. Той погледна към съпругата си с обезумял и мрачен поглед, чието значение тя добре разбираше. Това я притесни и умори много, а тя бе уморена и от усилията, които полагаше, за да се бори срещу хитрините на Кюлеборн. В същото време люлеенето на кораба я караше да се унася, така че не е чудно, че тя заспа дълбоко, щом настъпи вечерта.

Ундина едва бе притворила очите си, когато един страховит образ се яви на всички, които се намираха на палубата на кораба. С тази разлика, че всеки го виждаше на различно място. Приличаше на чудовищна човешка глава, която се отделяше от вълните, но не все едно, че плува, а изправена, така, сякаш се носи по повърхността водата и се движи заедно с барка. Всеки един от присъстващите бе показал на останалите причината за своето безпокойство и бе видял същия ужас, изписан на лицата им. Разбира се, всеки посочваше с ръка и гледаше в противоположна посока това страховито привидение, което наполовина се присмиваше, наполовина заплашваше, но все повече се приближаваше. Накрая, в опит присъстващите да се разберат помежду си, те извикаха в един глас:

- Погледни натам, не - натам, натам!

Тогава ужасните привидения се умножиха и водата около барка се изпълни с призрачни видения.

Виковете пробудиха Ундина и ужасните признаци изчезнаха. Но Хулдбранд бе разярен и бе готов да изсипе своите проклятия, когато тя го спря с плач и шепот:

- За Бога, не забравяй, че сме на реката! Ох, не ми се ядосвай.

Щом чу това, Хулдбранд замълча и я погледна намръщено. Тогава Ундина го прекъсна и му прошепна нещо съвсем тихо, което едва се чуваше:

- Няма ли да е по-добре да прекъснем това глупаво пътуване, любов моя, и да се върнем в Рингщетен?

Но той я блъсна грубо и възкликна:

- Тогава ще бъда отново затворник в собствения си замък! А дори и там не бих могъл да дишам на свобода, тъй като вратата на кладенеца е затворена! С удоволствие бих прекратил този мрачен съюз още тук...

Ундина нежно сложи ръка върху устните му и той отново замълча. Но очите му бяха изпълнени с ненавист и по-лошо, много по-лошо - тази ненавист бе изпълнила и сърцето му. Той се извърна на другата страна, далеч от нея, и потъна отново в своите мрачни мисли.

По същото време Берталда също бе жертва на своите странни, объркани мисли. Тя знаеше толкова много за произхода на Ундина и все пак не знаеше всичко. Кюлеборн, в частност, бе една страховита мистерия и дори не бе чувала името му преди. Потънала в своите мисли за тези чудеса, тя, несъзнателно, разхлаби една огърлица, която Хулдбранд неотдавна й бе подарил. После започна да я вее по посока на повърхността на една вълна. Макар и да не осъзнаваше това напълно, яркият блясък на огърлицата върху водата я успокояваше. Изведнъж една голяма ръка се надигна от Дунава, хвана огърлицата и заедно с нея изчезна обратно във водата. Берталда изпищя силно - злобен смях дойде като отговор от дъното на реката - и сега рицарят вече не бе способен да потиска гнева си. Той се надигна и прокле всички, които бяха част от този съюз, и ги призова да дойдат, без значение дали бяха духове на въздуха или на водата, да дойдат и да се изправят срещу неговото оръжие. Берталда, която оплакваше изгубения дар, който й бе така скъп, само наля масло в огъня и Хулдбранд се разгневи още повече. Щом видя това, Ундина потопи ръката си във водата, прошепна чудни, митични слова, които спираше да изрича само в моментите, когато се опитваше да успокои съпруга си:

- Не, недей! Не ме смъмряй тук! - възкликна тя. - Ако искаш, ядосвай ми се, но не тук! Знаеш какво имам предвид!

Нейните думи, поне за момента, поуспокоиха Хулдбранд. И тогава тя извади от водата коралова огърлица, така прекрасна, така хубава, че всички наоколо бяха поразени от нейната красота. Ундина я поднесе на Берталда и каза с усмивка:

- Вземи я, скъпа приятелко. Аз я взех, за да компенсирам твоята загуба. Вземи я, моя прекрасна приятелко.

Но рицарят изпадна в дива ярост, изтръгна огърлицата от ръката на Ундина и я хвърли в реката, след което извика ядосан:

- Значи, все още поддържаш връзка с тях, измамницо! Отиди при тях, в името на всички тези зли същества, отиди си със своите подаръци и остави нас, хората, на мира!

Сълзи потекоха от широко отворените очи на Ундина - тя го погледна неподвижна, безмълвна, а ръката, с която бе поднесла великолепния корал за Берталда, все още бе протегната напред. Най-накрая тя заплака, заплака горчиво, ръката й се отпусна и тя започна да говори, сякаш бе много уморена:

- Уви, нека да бъде така! Довиждане, любими мой, довиждане! Те няма да те наранят, тъй като, ако ми останеш верен, аз имам правото да те защитавам. Ах! Аз трябва да си тръгна от теб - завинаги трябва да остана далеч от теб в този живот. Мъка! Мъка! Какво направи ти? Ох! Мъка! Мъка!

И тя скочи от барка - дали потъна във водата или се разтопи във нея, никой не можеше да каже със сигурност, изглеждаше едновременно така, сякаш и двете неща са се случили и същевременно така, сякаш нито едно от тях не бе настъпило. Скоро тя напълно изчезна в Дунава, но няколко леки вълни се надигнаха около кораба и един глас сякаш започна да плаче от тях:

- Мъка! Мъка! Мъка!

Хулдбранд, обезумял от скръб, легна върху палубата, неговата кръв бушуваше, истерична страст се надигна в гърлото му и внезапен припадък сложи край на мъките му.

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019