ГЛАВА 13. НАЧИНЪТ, ПО КОЙТО ЖИВЕЕХА В ЗАМЪКА РИНГЩЕТЕН

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

Писателят на тази история иска да те помоли за една услуга, драги читателю, тъй като сърцето му е развълнувано и би искал от теб и ти да се почувстваш по същия начин. Потопи се с него в света на фантазиите, когато той използва само няколко думи и даде само кратко резюме на своите действия. Той може лесно, според правилата на изкуството, да разгърне, стъпка по стъпка, историята за това, как любовта на Хулдбранд към Ундина се насочи към Берталда, как привързаността на Берталда към рицаря се разпалваше все повече всеки изминал ден, как двамата престанаха да съжаляват Ундина и започнаха да се страхуват от нея, тъй като тя бе същество от друг свят. Как Ундина плачеше и как това събуждаше съвестта на рицаря, но не и предишните му чувства, така че, макар и понякога да се отнасяше добре с нея, скоро отново го побиваха тръпки и той пак бе привлечен от Берталда, която бе човешко същество. Всичко това, писателят осъзнава, може и вероятно трябва да бъде разказано подробно. Но сърцето му се свива при тази мисъл, тъй като той самият е преживял мигове на подобна изчезваща привързаност и сега припомнянето на всичко това го плаши така, както го плашат и неговите сенки от миналото. Вероятно, мили читателю, си изпитвал подобно чувство, тъй като то се случва поне веднъж в живота на простосмъртните. Това е за теб - в такъв случай ти получаваш повече, отколкото си дал, защото тук да успокоиш е по-важно, отколкото да дадеш. Тогава, при тези спомени, сладостна болка може да накара душата да потрепери, а вероятно дори и нежна сълза да се търкулне по бузата заради леглото с изсъхнали цветя, което преди е било така прекрасно, така нежно и обичано. Но това е твърде много - ние няма да се спираме на тези тъжни спомени. Достатъчно е, че те са се случили.

Ундина бе дълбоко наранена, а другите двама не бяха по-доволни. На Берталда й се струваше, че открива следи на наранена и ревнива съпруга у Ундина, когато желанията й не бяха зачитани. Берталда, следователно, придоби лоши обноски, пред които Ундина отстъпваше с тъга и примирение, тъй като заслепеният Хулдбранд подкрепяше Берталда най-пламенно. По същото време обитателите на замъка бяха обезпокоявани от духове, които непрекъснато срещаха Берталда и Хулдбранд в подземията на замъка, въпреки че никой не бе чувал нищо за тези духове преди това. Високата бяла фигура, в която Хулдбранд разпозна Кюлеборн, а Берталда - призрачния странник от фонтана, често се появяваше пред тях с гняв и заплахи. Това се случваше предимно на Берталда, която неведнъж бе лягала болна от ужас. Тя често си мислеше да напусне замъка. И все пак оставаше, отчасти заради изключителната си любов към Хулдбранд и заради упованието в своята невинност, тъй като те не бяха признали чувствата си един към друг открито, отчасти защото не знаеше къде ще отиде, ако го напусне. Освен това рибарят бе отговорил следното в писмото си до рицаря относно отиването на Берталда да живее при него: "Сега съм беден, стар вдовец, тъй като жена ми почина наскоро. Но колкото и неприятно да се чувствам, заради това, че живея сам в къщичката, по-добре е Берталда да остане при теб, отколкото да дойде тук... Нека само да внимава да не нарани моята скъпа Ундина, в противен случай ще я прокълна с най-жестоките клетви." На последната част на това съобщение Берталда не благоволи да обърне никакво внимание, но що се отнася до частта, в която баща й казваше, че тя трябва да живее далеч от него, тя бе напълно готова да се подчини, тъй като се припокриваше с нейните желания - което не е изненадващо, хората винаги предпочитат да обръщат внимание на това, което се припокрива с техните желания.

Хулдбранд бе излязъл на езда един ден, когато Ундина събра слугите и им наредени да донесат огромен камък, с който да закрият отвора на великолепния кладенец в средата на двора. Много хора се възпротивиха на тази идея, тъй като, ако той бъде затворен, водата трябваше да бъде донасяна далече от долината долу, но Ундина отвърна с тъжна усмивка:

- Натъжена съм, мили деца, че увеличавам труда ви. По-скоро бих направила така, че да го облекча или сама бих носила бъчвите с вода, но този кладенец трябва да се затвори. Повярвайте ми, че не може да бъде иначе и че по този начин ще избегнем по-голямо зло.

Всички слуги бяха щастливи да покажат своята почит и привързаност към милата и добра господарка и без да задават повече въпроси, донесоха един огромен камък. Те вече го търкаляха към кладенеца, когато Берталда се появи и им каза да спрат. Тъкмо от този кладенец те й носеха вода, която със своите мистични качества правеше нейната кожа красива и придаваше чар на нейната красота, затова тя не искаше кладенецът да бъде затворен. Но този път Ундина остана непоколебима в своето решение, за разлика от повечето случаи, и все пак тя бе не по-малко мила от преди:

- На мен - каза тя, - като владетелка на този замък, принадлежи правото да давам заповеди, както намеря за най-добре, и според моята преценка. И никой освен съпруга ми няма право да ми държи сметка за взетите от мен решения.

- Виж, виж - възкликна Берталда ядосана, - виж как прелестната вода сякаш потръпва и се гърчи, като че ли знае, че скоро ще бъде скрита от светлината на яркото слънце и ще й бъде отнета радостната гледка на човешките лица, които са свикнали да се оглеждат в нейната повърхност.

В действителност водата свистеше и кипеше по най-причудливия начин. Сякаш нещо се готвеше да избяга от там, но това само накара Ундина да поиска още по-настойчиво заповедите й да бъдат изпълнени. Нямаше нужда да иска отново това. Слугите с удоволствие изпълниха заповедите на господарката, като в същото време се радваха, че гордостта на Берталда щеше да бъде смирена, и въпреки виковете и заплахите на последната, не след дълго, един голям камък закри отвора на кладенеца. Ундина се наведе над камъка, дълбоко замислена, и написа с пръсти, както изглеждаше тогава, нещо върху повърхността му. Тя по всяка вероятност трябва да е носила нещо силно заострено в ръката си, тъй като, когато тя се отмести и останалите можеха да се доближат до камъка, забелязаха върху него няколко странни резки, които преди това не бяха там.

Щом рицарят се прибра вечерта, той бе посрещнат от плачещата Берталда, която се оплака от Ундина. Опиянен от своята забранена любов, той хвърли гневен поглед към последната, а тя погледна към земята, но след като се съвзе, каза:

- Моят господар и съпруг не осъжда дори и слуга, без преди това да го е изслушал, какво остава тогава за собствената му законна съпруга?

- Говори тогава, какво те накара да направиш това? - каза той и намръщи вежди.

- Ще ти кажа, когато останем насаме - отвърна Ундина.

- Можеш да говориш спокойно и в присъствието на Берталда - отвърна рицарят бързо.

- Да, ако ми заповядате - каза Ундина, - но аз ви моля да не ми заповядвате.

Тя бе така прекрасна! Нейните обноски бяха така скромни и излъчваха такова покорство, че сърцето на рицаря се разтопи и на лицето му се изписа усмивка от по-добри времена. Той я хвана нежно за ръката и я въведе в една съседна стая, където започна следният разговор:

- Скъпи господарю, вие познавате моя зъл чичо Кюлеборн и сте имали неведнъж нещастието да го срещнете в подземията на замъка. Понякога той дори бе плашил Берталда до смърт. Всичко това се случва, тъй като той е бездушен призрак, който е изграден от природни стихии, същество от отвъден свят, неспособно да усети чувствата на нашия свят. Освен това той вижда, че вие сте недоволен от мен и аз със своята детска наивност плача заради това, а вероятно по същото време Берталда се смее от удоволствие. Затова на него му хрумват странни идеи и той се смесва с много лица от нашия кръг - непитан, нежелан - каква полза от това, че го засипвам с укори? Че го гоня с лошото си държание? В своя жалък живот той не осъзнава същността на това как радостта и болката са свързани, колко близо те се сливат една с друга, в толкова близък съюз, че няма сила, която да може да ги раздели. Ох! Сълзите се смесват с усмивките и усмивките привличат сълзите да се покажат от своите фонтани.

Нейните устни се смееха, докато очите й плачеха - тя погледна Хулдбранд, без да каже нищо, и той усети вълшебно съживяване на страстта към нея в сърцето си... Това бе миг на несъмнена промяна! Той отново обичаше, а тя усети това и го притисна близо до гърдите си:

- Тъй като бе очевидно, че този, който нарушава нашето спокойствие, няма да ме послуша, остана ми само едно - да затворя вратата, за да не може да влезе. А единствената врата, която го води към нас, е кладенецът там. С духовете на останалите потоци по тези земи, чак до другата долина, той е в несъгласие. Само надолу по течението на Дунав живеят някои от най-добрите му приятели и там неговата сила започва отново. Затова заповядах да претъркулят един камък, който да закрие отвора на кладенеца, и написах знаци, които да отслабят силите на моя разпален чичо, така че той никога повече да не притеснява теб, мен или Берталда. Вярно е обаче, че хората, въпреки изписаните знаци, могат да отместят камъка единствено със сила. Знаците не са пречка за тях. Отстъпи тогава, ако искаш, пред желанието на Берталда. Но тя наистина не знае какво ще й донесе това. Гневът на Кюлеборн е насочен най-вече към нея и ако се случат нещата, които той предрече, че ще се случат, и ако те се случат дори и без лоши намерения от твоя страна... Тогава! Ох! Тогава дори ти ще бъдеш в опасност!

Хулдбранд усети с цялото си същество благородството на своята прекрасна съпруга, която така решително спря своя могъщ защитник, и постъпи така мило с тази, която така безпричинно и глупаво я порица за нейната доброта. Той притисна Ундина до гърдите си и възкликна:

- Камъкът остава, всичко ще остане и ще остава така, както ти пожелаеш, моя красива, моя скъпа Ундина.

Любовните думи вече бяха почти забравени от ушите на Ундина и тя им отвърна с хиляди нежни милувки. Накрая каза:

- Ти си така мил, така добър с мен днес, че реших да те помоля за услуга, за която преди не бих се осмелила да те помоля... Не си ли като лятото? Дори и в мига на своето великолепие, то носи тъмните и горящи корони на облаците - бурите ехтят около него и изглежда, че е истинският владетел на земята. И ти си също такъв, с гръмотевици и светкавици, които идват от езика ти и от очите ти, а твоят гняв не те прави по-малко прекрасен, въпреки че аз понякога плача заради него. Но никога не ми се ядосвай, когато сме близо до вода или до поток, защото тогава моите роднини имат власт над мен. Те веднага ще ме вземат от теб в яда си, тъй като ще си помислят, че съм наранена. А да бъде наранен някой от техния вид е нещо, което те не биха позволили. През остатъка от живота си аз ще бъда принудена да обитавам кристални дворци под водата - никога повече няма да се осмеля да те видя. А ако ме изпратят при теб... О, Боже! То тогава би било хиляди пъти по-лошо - не, мили приятелю, не позволявай да се стигне до това, ако обичаш бедната Ундина!

Хулдбранд тържествено обеща да направи всичко, което тя поиска от него и двамата тъкмо напускаха стаята, радостни и удовлетворени, когато срещнаха Берталда и работниците, които тя бе извикала. Със заповеднически тон и явно недоволство, които бе сметнала за уместни в последно време, тя каза:

- Предполагам, че тайният съвет е приключил и камъкът може да бъде отместен. Елате с мен, работници, и следвайте моите заповеди.

Но рицарят бе възмутен от нейната грубост и й отвърна решително, че камъкът ще остане върху кладенеца, освен това той я порица заради лошото й държание към Ундина, за голямо удоволствие на всички присъстващи, които със зле прикрит смях, се оттеглиха. А тя, бледа и трепереща, избяга, за да скрие яда и разочарованието си.

Часът на вечерята настъпи и Хулдбранд и Ундина очакваха Берталда. Напразно - тя не се появи. Накрая изпратиха човек да я повика да дойде, но стаята й бе празна, а младата жена бе оставила на масата запечатано писмо, адресирано до сър Хулдбранд. То бе донесено и рицарят започна да чете поразен: "Чувствам се объркана и смутена, тъй като аз съм просто дъщеря на беден рибар. В скромната къщичка на родителите си ще заплатя за това, че забравих този факт за миг. Довиждане и бъди щастлив с твоята прекрасна съпруга."

Ундина наистина се притесни много. Тя горещо помоли Хулдбранд да тръгне след избягалата и ако е възможно да я върне обратно. Уви! Не бе необходимо да го кара да направи това. Неговата страст към Берталда се разгоря отново с пълна сила. Той започна да тича из целия замък и питаше всеки, когото види, дали не знае по кой път бе поела тя, а когато не успя да научи нищо, възседна коня си и реши да тръгне в случайно избрана посока по същия път, който бе довел Берталда в замъка. В този момент дойде един паж и го увери, че дамата се е запътила към Черната долина. Той се спусна като стрела през портата в указаната посока, без да чуе изплашения глас на Ундина, която извика от прозореца:

- Към Черната долина! Ох! Не отивай натам, Хулдбранд, не отивай натам! Или, в Божието име, вземи ме с теб!

Но когато осъзна, че виковете й са напразни, тя нареди белият й кон да бъде оседлан и тръгна бързо след рицаря, без да позволи на някого от прислугата да я придружи.

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019