Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Седма част

Не ми се спеше. Отидох в кухнята и запалих една цигара. Влезе тамилът с големия корем.

- Твоя жена проблем - извика той веднага, щом ме видя. - Аз каже теб. Голям проблем!

- Какъв проблем? - издишах дима с отегчение.

- Твоя жена - много мъже. Проблем! Сигурно! Много мъже! Всеки ден ти на работа, а тя - много мъже! В твоя стая и в кухнята! Сигурно! Мъже! Да!

- Знам - изръмжах. - Това са наши приятели.

- Проблем! - изквича тамилът. - Наши жени страх от мъже. Непознати мъже. Стоят в кухня и страх. Да! Много страх! Мъже гледат наши жени. Не добре. Не добре. Твоя жена много мъже. Не добре. Проблем! Много проблем!

Знаех си го. Отдавна си го знаех. Угасих фаса и се прибрах в стаята.

 

* * *

Двамата с Жан-Люк стояхме до рецепцията. Фоайето беше пусто. Навън валеше дъжд.

- Защо си дошъл в Швейцария? - изгледа ме заядливо Жан-Люк.

- Животът в България не ми харесваше - вдигнах рамене аз.

- А в Швейцария харесва ли ти?

- Да. Все пак мисля, че във Франция би ми харесал още повече.

- Откъде знаеш.

- Не знам. Просто така си мисля. Искам да видя Париж.

- Там няма да ти бъде по-добре. Тук имаш работа и квартира. Там животът е много труден. Във Франция има голяма безработица.

- Наистина ли? - учудих се.

- Разбира се! Защото е пълно с чужденци! Има милиони. Араби, негри и такива като теб! Заемат работните места на французите. Освен това крадат! Повечето чужденци крадат! Може би нямат избор. Но ако си бяха стояли в държавите, нямаше да бъдат в това положение.

- Ако ни харесваше в държавите ни, нямаше да идваме тук.

- Знам това. Но тук има повече неща за крадене. Виждам какво става. Чета вестници. Всеки ден чужденци са на първите страници. Всички сте престъпници. Мързи ви да работите и идвате тук на Запад да крадете. Освен това всички вие сте невъзпитани. Държите се грубо с хората, вдигате скандали. Особено вие от Източна Европа. Комунизмът ви е отучил от работа и всички човешки добродетели. Сега искате да развалите и нашия свят. Но няма да го бъде!

- Не всички чужденци крадат - възразих.

- Напротив! Всички сте еднакви! Знам това! Но всички грешите! Мислите, че като дойдете тук, ще живеете по-добре. Но се лъжете! Тук ще станете още по-бедни! Тук направо ви очаква мизерията! А хората тук са заможни и на техния фон това е ужасно. Там, във вашите страни всички са бедни и това, че нямаш пари е в реда на нещата. Но тук, където хората имат пари, да нямаш образование, дом и пари е направо трагедия! Освен това вие не можете да работите! Не можете и не искате! Затова ставате престъпници! Правите си мафия и разрушавате нашия свят!

- Не съм съгласен - изръмжах.

- Разбира се, че няма да си съгласен! - развика се французинът. - Ти си един от тях! Дошъл си тук да забогатяваш! Но нищо няма да направиш! Отърси се от илюзиите си! Тук, за да направиш нещо, трябва да имаш образование! Трябва да си богат! Всичко, което хората на този свят са постигнали, е измислено и направено от богати! Бедняците като теб си остават богати само на илюзии. Но иначе умират бедни! А богатите творят и светът се развива! Такива като теб стават само за бачкане! Ти винаги ще си бачкатор и нищо няма да постигнеш в живота си! Ще видиш! Не се сърди! Така е! Ти си беден и идваш от бедна държава! По-добре си върви там, откъдето си дошъл, и повярвай ми, там ще бъдеш по-щастлив с твоите бедни сънародници! Знам това! Тук не е за теб! Не е!

Той пък откъде знаеше?

Телефонът звънна и прекъсна монолога на Жан-Люк. Той вдигна слушалката.

- За теб е - връчи ми я след това.

Беше Златко. С Левен получили негатив. Кога ли щеше да дойде и нашият?

В началото на януари, преди да отида на работа, Ели ми заяви:

- Повече не мога така. Ти какво мислиш?

Ники спеше в стаята, ние с Ели току-що бяхме приключили с обяда и аз се канех да тръгвам. Пушех цигара “Мурати” с намалено съдържание на никотин. Жената на дебелия тамил от стаята на стълбището миеше чинии на мивката в кухнята. И ние бяхме там. Там обядвахме.

- Какво? - сепнах се аз. Въпросът ме беше изненадал.

- Вече не издържам. Тази обстановка от сутрин до вечер. Особено вечер. Ти отиваш на работа. Оставам сама с Ники. Наоколо са тези дивачки, които ме гледат враждебно.

Вдигнах рамене.

- Наистина ти е тежко. Какво можем да направим?

- Можем да намерим друго жилище. Самостоятелно. Не мога да понасям някой непрекъснато да ми се мотае в краката. В коридора, в кухнята, в банята. И да ме гледа накриво.

- Непрекъснато търсим жилище. Ако намерим, веднага ще се махнем оттук. Но жилищата са скъпи.

- Имаме пари за едно свястно жилище. Хайде да не пестим и да си наемем един апартамент - настоя тя.

- Ще трябва да даваме всичките си пари само за квартира. А нали не знаем колко време ще бъдем в Швейцария? Какво ще правим без пари, ако ни изгонят оттук?

Ели ме изгледа недоволно.

- Все ще намерим отнякъде. Може би скоро няма да ни изгонят.

- Пари трябват за много неща. За лекар, за зъболекар. Ами ако остана без работа?

- Ще намериш друга работа. И аз мога да работя.

- Кой ще гледа Ники?

- Ти. Аз ще работя, а ти ще го гледаш.

- Добре. Намери си работа. Но да е платена колкото моята. Иначе ще стане по-лошо.

- Ако си намеря, ще гледаш ли Ники? - изгледа ме с надежда Ели.

- Да.

- Добре. Разбери колко ми е тежко тук сама - проплака тя. - Искам да се срещам с хора! Ти никъде не ме водиш. Просто нямаме време. А и няма на кого да оставяме Ники. А с него не можем да ходим на дискотека. Много е малък.

- Не можем да ходим на дискотека с него.

- Пък и да отидем някъде с него, продължавам да се натоварвам. Той ме натоварва. Искам да излизам сама. Без него. Да има на кого да го оставяме. Но тук няма. Няма на кого да го оставяме. А е още малък за детска ясла. Не ми се дава.

- И на мен не ми се дава. Много ще плаче.

- Не искам да плаче. Няма да плаче.

- Няма. Защо не излезеш някоя вечер, когато съм свободен? С Мурат или с някой от българите от Казармата?

Така се казваше един от емигрантските лагери в Цюрих. Там имаше доста българи.

- Ти си свободен в понеделник и вторник. А тогава няма къде да се ходи. Интересното е в петък и събота. Българите от Казармата ходят в някаква дискотека “Фламинго”. Било супер.

- Иди с тях. От колко отваря тази дискотека?

- Късно. От полунощ. Ако нямаш нищо против, тази събота ще отида с тях. За няколко часа. Колкото да се разведря.

- Добре. Иди. Почини си - кимнах аз.

Ели въздъхна облекчено.

- Благодаря ти. Имам нужда от разнообразие.

- Разбира се. Щом дискотеките ти го дават, ще идеш на дискотека.

- Ходи ми се на дискотека. Само там мога да си почина истински - натърти тя.

Нищо не казах.

Тамилката изми чиниите, събра ги и ги отнесе със себе си. Коремът й се беше издул изпод шарената рокля. Всеки момент очакваха да роди. След това се появи мъжът й. Тамилът с дебелия корем. Още не му знаех името. Изведнъж открих, че никога не бях научавал тамилско име с изключение на тамилчетата деца. Но те бяха приятели на Ники.

Носеше риза с къс ръкав, под която се беше издул и неговият корем.

- О - ухили се мазно той. - Добро ядене?

- Добро - рече Ели.

Аз мълчах под впечатлението от разговора ни.

- Аз винаги добро ядене - продължи ухиленият тамил на развален немски. - Но тук в Швайц - не добро ядене. Тук виско - тамилът добави тихо, заговорнически: - Тук всичко лайно. Няма хубаво месо. В Шри Ланка много месо! Сигурно! Много месо!

Той ме погледна и изтълкува мълчанието ми като недоверие.

- Сигурно! - изпищя той. - Много месо! Много всичко! В Шри Ланка много ядене. Хубаво ядене. А тук - той пак се усмихна заговорнически - всичко лайно! Не хубав. Не прясно. Но аз знам един магазин за прясно месо. Аз знам. Сигурно. Мога да ви кажа. Само на вас. Не на други. Не казвайте на ливанеца.

Шриланецът и ливанецът не се обичаха.

- Няма - обещах му аз.

- Намира се точно на спирката на трамвая на “Милитещрасе” - тихо каза той. - Само прясно месо! Аз оттам купува!

Нямах време и станах.

- Ти? Работа? - попита тамилът с корема.

- Да, работа.

- Ха-ха-ха. Работа. Аз сега - не работа.

Той беше безработен и живееше от социалните помощи.

- Спи? - имитирах начина му на говор.

- Да, спи! Само яде и спи! Ха-ха-ха!

- А фрау? Тук остава? - той погледна Ели.

- Да - каза тя. Въпросът не й беше харесал.

- Гут - отговори той. - Фрау с дете. Гут. Сигурно.

- Довиждане, миличко - казах на Ели.

- Довиждане - отговори тя.

- Ники шлафен? - попита я шриланецът.

Беше любопитен.

 

* * *

Сигурно беше луд. Стоеше от пет часа на една безалкохолна бира и си говореше сам. Даже се караше със себе си. Имаше голяма брада.

В кафенето влезе ослепителна мадама.

- Тук ли е Филип? - на френски ме попита тя.

- Ще отида да го повикам! - ухилих се аз и влязох в кухнята.

- Една принцеса те търси! - съобщих на бюфетчика.

Той грабна един нож и изтича към мен.

- Ще те заколя! - изкрещя той. - Няма да ти позволя да ми говориш по този начин! Лайно! Лайняна путка!

Стисна ме за рамото и опря ножа във врата ми.

- Спокойно! - разтреперих се аз. - Извинявай! Казах го на шега, човече! Защо се впрягаш!

- Ще те заколя! Ще ти прережа гърлото като на прасе! Знаеш ли, че жив оттук няма да излезеш? А? Знаеш ли? Кръвта ти ще потече по земята, а ти ще лежиш тук като заклано прасе! Разбираш ли, а лайняна путко?

- Махни този нож! - изкрещях и аз. От страх, обаче. - Нали ти казах, че ти се извинявам?! Казах го на шега, а не да те обидя!

- Не, не го каза на шега! Знам, че не го каза на шега! Но може би аз сега се шегувам? А? Може би ще те заколя на шега? А може би няма да те заколя! Така харесва ли ти, а? Харесва ли ти чувството ми за хумор, а? Ей така, само да натисна ножа и острието му ще влезе в гърлото ти! Знаеш ли какво ще остане от тебе тогава? Нищо, лайняна путко! Аз не обичам да се шегуват с мен! Разбираш ли? Не обичам да се шегуват с мен!

- Добре - рекох с кротък глас. - Няма проблеми. Повече няма да се повтори. Разбрах те отлично, Филип. Сгреших, но съжалявам за това. Наистина съжалявам. Пусни ме, моля те. Махни този нож, ако обичаш от гърлото ми!

- Добре. Ще го махна! Няма да те заколя! Но те предупреждавам! Ако още веднъж ме обидиш или се държиш с неуважение към мен, няма да се колебая! Ще те заколя! Чуваш ли! Веднага ще те заколя! А след това ще отида в Америка! Разбираш ли! Няма да лежа в затвора заради теб! Заради някакъв скапан емигрант! Разбираш ли, лайняна путко!

- Разбирам - съгласих се аз. ДА ТИ ГО НАЧУКАМ! - добавих наум.

- Радвам се, че разбираш.

Филип ме пусна. Ратреперан, излязох от офиса. Филип отиде в салона.

Мариано дойде при мен на двора. Тъкмо бях запалил цигара.

- Какво стана? - попита той сериозно.

- Не знам - вдигнах рамене. - Едно момиче търсеше тоя нещастник. Аз му казах, че го търсят. Казах му, че някаква мадама, която била много готина, го търси. Само това му казах. А той полудя. Не знам какво му става на този идиот! Наистина не е в ред. Можеше да ме заколи за нищо. За абсолютно нищо! Видя ли го как взе ножа?

- Мариано вижда всичко - каза готвачът. - Но не мисля, че щеше да те заколи! Не, не мисля. Всичко заради жени. Все тези жени. Ще ти кажа нещо, Калин. Но не го казвай на никого. Аз знам. Знам защо Филип е луд. Заради жена. Винаги е така. Приятелката на Филип е проститутка. Французойка, но проститутка в Цюрих. Затова Филип нервен. Много нервен. Приятелка - проститутка. Това е. Жените правят проблеми. Мариано не прави проблеми. Мариано е хубав. Нали? Хубав ли съм?

Изобщо не беше хубав.

Филип се върна в кухнята, а аз пак влязох в кафенето, като внимавах да не се приближавам до него.

Лудият си беше отишъл, но беше оставил на масата банкнота от сто франка.

Бирата струваше пет.

В края на февруари получихме покана за препоръчано писмо и когато отидох в пощата и го отворих, видях в него призовка за второ интервю. То трябваше да се състои в Полицията за чужденци в Цюрих след една седмица. Върнах се в стаята и казах на Ели. През следващите дни обмисляхме отговорите си на евентуалните въпроси. Но когато в уречения ден се явихме в Полицията за чужденци, все още не бяхме подготвени. Нямаше на кого да оставим Ники и го бяхме взели с нас. Една полицайка предложи да го наглежда в коридора, докато нас с Ели ни разпитваха в една канцелария на четвъртия етаж. Пак бяха жени. Преводачката беше българка.

Навън валеше сняг и аз си мислех за други неща, както и за това, че ми беше някак безразлично дали ще остана в Швейцария. Върнахме се в квартирата и аз излязох. Отидох в един бар, където познавах барманката, и си поръчах чай. Тя се казваше Клаудия и майка й беше италианка, а баща й канадец. Клаудия свършваше работа и ми предложи да отидем да играем билярд. Отидохме в една зала на Лангщрасе, а после в един бар, където се събираха наркомани. В осем вечерта казах на Клаудия, че трябва да се прибирам, а тя се учуди. Прибрах се, а Ели излезе. Аз останах с Ники. Той беше проходил и вече тичаше из коридора между тамилките и децата им. Приспах го, погледах телевизия и вечерях. Ели я нямаше. Беше ми казала, че отиват с Мурат на кино.

Правеше каквото си искаше, а аз не смеех да се обадя.

 

* * *

Беше от Турция, но твърде мургав за турчин. Може би беше кюрд или циганин. Работехме заедно в хотел “Европа” и двамата бяхме емигранти. Но Мемет имаше разрешително “Б”, което означаваше, че ще може да остане в Швейцария, а аз изобщо нямах.

Така или иначе, бяхме колеги в кафенето на хотела и той никак не ме обичаше.

Аз ходех на работа в три следобед и оставах до единайсет вечерта, а Мемет идваше в седем сутринта, работеше до един и отново се появяваше в пет. Беше нещо като междинна смяна и много го мързеше, освен ако нямаше други причини да не му се работи.

Той пропускаше вечерята за персонала в пет. Обличаше келнерската си униформа в съблекалнята на приземния етаж, качваше се в кафенето, заставаше пред автоматичната врата на офиса и скръстваше ръце. Имаше много мрачен и горд вид. Стоеше си така и не помръдваше. Като войник на пост. А и нямахме много работа. Когато дойдеше някоя от бабичките, които все още посещаваха кафенето, Мемет отиваше при нея и приемаше поръчката й сърдито. Ако се опитвах да го заговоря, ме изглеждаше с тежкия си поглед и промърморваше нещо на лошия си немски, което обикновено не успявах да разбера. От Рамадан, който единствен беше успял да се сприятели с него, знаех, че Мемет е голям играч на покер и от карти изкарва повече, отколкото от работата си в хотел “Европа”. Също знаех, че докато били заедно веднъж на ресторант, Мемет харесал много някаква италианка - келнерка, но нищо не се получило. От лични наблюдения бях забелязал, че той не е от така наречените “добри мюсюлмани”, защото ядеше и пиеше по време на Рамадан, техния религиозен празник. Нищо повече. Мемет беше голяма тайна, която ми се искаше да разкрия. Но той ме мразеше и аз така и не успях.

Той все опитваше да бъде изгонен от хотел “Европа”. В Швейцария такъв беше номерът. Ако имаш договор и решиш да напуснеш, трябва да чакаш най-малко един месец. А ако искаш да се махнеш по-рано, започваш да правиш издънки и шефът те освобождава преждевременно.

Разбира се, шефовете на хотел “Европа” бяха наясно със системата. Нали бяха швейцарци? И въпреки че Мемет редовно зъкъсняваше с половин час за работа, а понякога изобщо не идваше, не го уволняваха. Директорът хер Шох идваше при мен и с угрижен глас питаше: “Няма ли го още Мемет?”. Отговарях, че го няма, а хер Шох поглеждаше угрижено часовника си и излизаше от кафенето. След малко се появяваше хер Цанер. Влизаше ядосано в офиса, където стоеше седмичното разписание, и се взираше в него. А когато Мемет се появеше, обикновено не му правеха забележки, дори изобщо не разговаряха с него, но после в разписанието Цанер отбелязваше с червен химикал отсъствията му, за да могат после да оправдаят удръжките от заплатата му. Понякога имах чувството, че шефовете са доволни от закъсненията на Мемет - работата все пак вървеше, а накрая на месеца щяха да му платят по-малко.

Това още повече изнервяше Мемет. Изобщо не му се работеше в хотел “Европа”. И той продължаваше да закъснява.

 

* * *

Приспах Ники, отидох в кухнята и запалих цигара. Пушех и зяпах през прозореца. Нямаше какво да се види. Валеше сняг.

Влезе тамилът с големия корем.

- Ти много проблем! - изпищя, като ме видя.

- Какво? - попитах аз. Не бях никак в настроение за подобни разговори.

- Ти - мие зъби тук - тамилът посочи мивката в кухнята. - Много проблем! Тук - ядене. Не зъби. Зъби мие в баня. Разбира?

- Защо не тук? - попитах заядливо.

- Не тук! Тук - ядене! Жени готвят ядене тук! Тук - кухня! Зъби мие в баня! Разбира?

- В банята няма мивка - изсмях се. - Има само душ.

- Има вода. Зъби мие в клозет. Не в кухня. Тук ядене! Проблем. Ти много проблем! Не мие зъби тук! Разбира! - сърдеше се тамилът.

- Да - разбира.

- Аз не говори. Аз никак не говори. Аз мълчи. Разбира? Но зъби не в мивка! Болести! Зъби - много болести! Аз - малко дете. Аз - мълчи. Разбира!

- Да, разбира. Махай ми се от главата! - креснах му.

- Ти - не проблем! Ти зъби в баня! - пак повтори тамилът още по-ядосано.

- Разбрах! Аз не съм идиот! Махай се! - изкрещях му.

- Ти тихо! Аз не проблем! Аз не проблем! Никакъв проблем! - разгорещи се и тамилът. - Но зъби в клозет! Разбира?

Той излезе. Продължих да пуша. Но бях доволен от себе си. За първи път му се изрепчвах.

<<< || >>>

 

 

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).