ЕКЗЕКУТОРЪТ

(откъс)

Стефан Кисьов

web

След убийството на капитан Гочев и последвалото масово оплюване, вонящ на изсъхнала войнишка слюнка, бях отведен в гарнизонния арест. Няколко дни по-късно в Плевенския военен съд бях набързо съден и осъден на смърт чрез разстрел. Аз нямах адвокат, а военният прокурор - проблеми със съдиите. Всичко приключи за около петнайсет минути. И тъй като нямаше кой да изпълни смъртната ми присъда в Плевен, ме изпратиха с един джип под конвой от двама войници и един милиционер - шофьор на джипа, в Централния софийски затвор - досещате се защо. Вкараха ме в една килия с двама грамадни, татуирани от горе до долу затворници с физиономии на главорези и заключиха вратата. Чух как надзирателят се отдалечи по коридора и стана тихо. Двамата непознати мъже ме гледаха усмихнато.

- Здравей, сестричке - рече единият.

- Здравейте - рекох им аз.

- Сладка мръвчица - рече другият.

Аз стоях прав до вратата. Да се развикам, ако стане необходимо, въпреки че едва ли някой щеше да ми помогне. Все пак близостта на вратата беше приятна.

- Ела, миличка - рече първият.

- Защо? - попитах аз.

- Да ми го лапнеш - рече той. - Трябва да се научиш. Старият ще те научи как става.

- Кое? - рекох.

- Лапането. Ела, сестричко, да не ставам от леглото.

Той се събу панталоните и се побара по члена си.

Той също беше татуиран.

- Хайде - рече той. - Моят малкият те чака.

- Моля ви - рекох аз. - Недейте.

Двамата се изхилиха.

- Не плачи, миличка, че ще ми се скъса сърцето. Ела при татко да те гушне.

- Моля ви - повторих аз.

- Не ми се моли! - скочи другият, който не се беше събул и дойде при мен. В устата му нямаше никакви зъби, но въпреки това миришеше на лошо. Той се приближи много близо до мен. - Легни на земята! - изкрещя ми в ухото.

- Добре - рекох. Легнах по корем на циментовия под. Той ми стъпа на главата.

- Не мърдай, путко!

Другият, който беше гол, стана от леглото и се захили.

- Харесва ли ти? - посочи ми члена си.

- Да - казах аз.

- Виж какъв е хубав - ухили се той. - Виждаш ли?

- Да - рекох аз.

- Хубаво, сестро. Сега ще те запозная с него.

Другият продължаваше да държи крака си върху главата ми. Започнах яростно да ръфам кожата на китките ми с остатъците от зъби, които имах в устата си. И да крещя от болка и гняв. Кръвта от вените ми шурна - червена и топла, и двамата затворници се разкрещяха... Ръфах и крещях, докато всичко потъна в мрак...

По онова време в Централния софийски затвор се изпълняваха смъртните присъди на всички осъдени на смърт в България престъпници - главно убийци.

Изпълняваха се в една стаичка в източното крило на затвора, обзаведена като истинско фотостудио. В стаичката имаше истински фотоапарати, триножници, прожектори и опънати за фон бели чаршафи. На затворника му казваха, че трябва да бъде фотографиран за архива и той влизаше в една малка ниша с фотоапарат на стената. Там му пръсваха тиквата. А след това го откарваха в Пирогов да му вадят вътрешностите.

Цялата работа беше за пари. Държавна сигурност беше се превърнала в доходна фирма за печелене на пари и преди всичко на така необходимата за Народната република чуждестранна западна валута и затова въобще не подбираше начините да го прави. За целта тя беше сключила съответните договори с най-реномираните световни клиники за доставка на човешки органи за трансплантация. Бъбреци, далаци, сърца, очи, ръце, крака, пръсти, черва и изобщо всичко здраво в трупа, което ставаше за продан, се доставяше там срещу заплащане. В зависимост от съответните поръчки, нужди, търсене и предлагане на световните пазари за човешки органи бяха изпълнявани и екзекуциите. Преди тях, разбира се, се проверяваше съвместимостта на органите на осъдения с тези на съответния пациент, който се нуждаеше от тях, като се взимаха прадвид такива подробности като възраст и пол, кръвни групи, а понякога и външния вид на жертвата. И няколко дни преди операцията, когато всичко беше уточнено, теглеха куршума на осъдения, а след това със специален самолет откарваха органите му до съответната европейска или азиатска столица.

В източното крило на затвора, където се намираха повечето от канцелариите на затворническата администрация, на третия етаж, точно до един противопожарен кран имаше една стаичка. Тя се намираше малко след кабинета на директора на затвора. Беше обзаведена като фотостудио. С прожектори, стол и даже чадър за омекотяване на светлината, имаше и килим. Прозорците, както подобава да бъде в едно фотостудио, бяха затъмнени с плътни черни пердета. Заради характера на изпълняваните там операции, тоест смъртните присъди, вратата, стените на помещението, както, разбира се, и прозорците бяха абсолютно звукоизолирани. На затворниците, които бяха осъдени на смърт и на които им предстоеше да бъдат екзекутирани, им казваха, че трябва да им направят снимка и те безропотно отиваха в стаичката. Караха ги да застанат с лице срещу фотоапарата в нишата между параваните, на около петдесет сантиметра от обектива.

- Готови - казва фотографът.

И щрак - само че фотоапаратът не беше зареден с филм, а с куршуми.

Съвсем истински.

Подобно на “българския чадър“ спокойно би могло да се каже нещо и за “българския фотоапарат”, поредното гениално изобретение на техническата мисъл на българина. “Фотоапаратът” всъщност представляваше нещо като видоизменен пистолет “Макаров”, но с по-аеродинамичен дизайн. Той беше измислен с цел оръжието да може да бъде вместено без проблеми в тялото на този най-обикновен на вид фотоапарат. Цевта, от която се изстрелваше куршумът, беше монтирана в обектива и дулото й беше покрито със съвсем истинска фотографска бленда, която преди изстрела се отваряше за секунда - напълно достатъчно за да излети малкото оловно куршумче. Изобщо не беше необходимо да имаш кой знае какви познания по фотография, за да можеш да работиш с него. Просто поглеждаш във визьора и като се правиш, че се готвиш да направиш снимката, се прицелваш в главата или сърцето на жертвата. Разстоянието между теб и осъдения затворник е толкова малко, че няма как да не уцелиш, освен ако не си сляп. Фотоапарат - убиец, майтапа настрана.

Незнайно защо, за фотограф назначиха точно мен, осъдения на смърт чрез разстрел бивш курсант от Горна Метрополия, виновен за смъртта на капитан Гочев. Естествено, дори не ме и попитаха дали искам да приема. Просто един ден, съвсем наскоро след пристигането ми там, малко след като бях прегризал вените си и ме бяха закърпили в лечебницата, директорът на затвора нареди да ме заведат в кабината му. След което трима яки като бикове милиционери от охраната на затвора ми сложиха белезници на ръцете и ме придружиха до там. Единият почука на вратата му, а щом като се чу “Да”, ме натикаха вътре, а самите те останаха навън да чакат.

Още щом застанах на прага на вратата на канцеларията, директорът на затвора, какъвто очевидно трябваше да бъде единственият човек в стаята, който седеше спокойно зад едно голямо бюро, отрупано с оръфани папки, ме загледа някак втренчено. Все едно бях толкова малък, дребен и далечен, че му беше трудно да успее да фокусира погледа си върху мен. Беше едър, на около петдесет лазарника мъж с плешиво теме, остър нос, големи уши, мишообразна физиономия и с някаква странна, люспеща се като на гущер кожа на сбръчканото си лице, която беше покрита с отдавна зараснали белези от рани. Забелязах, че под свитите вежди той има големи сини очи, от страховитото изражение на които косъмчетата по гърба ми започнаха едно по едно да настръхват. Времето сякаш беше спряло. Като в лош сън пространството на помещението се превръщаше в бездна, която всеки момент щеше да ме погълне. Аз си стоях “мирно” и не смеех да гъкна. Тишината в стаята ставаше тежка като товарен влак. Тогава той вдигна ръка, бръкна с два пръста в дясното си око и го извади, а аз усетих, че се разтрепервам - окото беше изкуствено.

Директорът го сложи на бюрото, затрака лекичко с него по дървената повърхност и след това посочи със свободната си ръка черната дупка в главата си, от която го беше извадил.

- Знаеш ли колко е дълбока? - попита той.

- Съвсем не! - отговорих по военному, както бях свикнал. И продължих да треперя.

- Знаеш ли колко е тъмна?

- Съвсем не!

- А знаеш ли колко е лоша?! - изрева в лицето ми той.

- Съвсем не! - изкрещях и аз.

Директорът се засмя.

- Скоро ще разбереш - рече след това.

Как мислите му викаха?

Разбира се, Циклопа.

Сред затворниците се носеха чудновати легенди за причините, довели Циклопа до загубата на дясното му око. Естествено никой от разказвачите им не разполагаше с каквито и да са доказателства в подкрепа на версията си, а и на мен все ми се струваше, че те бяха повече плод на догадки, отколкото на реални факти, пък било то и поразкрасени от палавото въображение на затворническия фолклор.

Според някои например това станало в следствие на жесток побой, който му нанесли няколко отмъстителни затворници, докато още бил обикновен, но и тогава известен с лошия си нрав надзирател. По време на схватката с някакъв остър предмет, чието естество се променяше според разказвача, а и слушателите му - нож, отвертка, парче от стъкло, а според някои - забележете - със специално подострен за целта човешки нокът, някой от разярените затворници раздал справедливото възмездие на бъдещия ни директор.

Според друга версия това станало при катастрофа с колата му, за която сведетелствали и другите зловещи белези от рани по лицето, ръцете и врата му, за които вече успях да ви спомена.

А според трети Циклопът се бил появил на бял свят с едно око. Така го майка родила. Сред затворниците с по-развинтени по една или друга причина фантазии дори се ширеше невероятната теза, че той виждал с него неща, които обикновените хора не можели да видят.

Виждал мрака. Защото Циклопа не бил нищо друго, освен самият дявол, липсвала му само опашка. Но и това не беше сигурно или поне никой не можеше да се закълне със сигурност в това.

Циклопа изобщо не си губи времето в празни приказки с мен. След като ми взе остатъците от акъла с изкуственото си око, заплашителните си пророкувания и страховития си външен вид, той премина към същността на проблема, като направо ме попита:

- Разбираш ли нещо от фотография?

- Съвсем не - рекох аз.

Така си и беше.

- Не ти и трябва - захили се той. И въпросът приключи. Назначи ме за убиец. И сложи изкуственото око обратно в дупката.

Аз обаче продължавах да стоя неподвижно в канцеларията му.

- Какво има? - попита той.

- Не искам да убивам - отвърнах тихо, но твърдо аз, като очаквах да извади пистолета си и да ме разстреля на място за неподчинение.

- А трябва - въздъхна неочаквано спокойно той.

- Защо пък да трябва?

- Така е решено. Хората трябва да умират. Ако не ги убиеш ти, аз или друг ще ги убие.

- И каква полза има от всичко това?

- Има. Тези, които убиваш, са престъпници.

- Защо да са престъпници?

- Защото са убивали.

- И ние убиваме.

- Да, но на нас ни е наредено да го правим. А те са убили, без да им е заповядано.

- Нали и без това те са вече в затвора?

- Не е достатъчно да са в затвора. Трябва да умрат. Това е тяхното наказание.

- Смъртта не е наказание. Страхът от смъртта е наказание. Болката е наказание. Покаянието е наказание. Но не и смъртта. Те дори не разбират, че умират - отвърнах аз.

- Напротив. Разбират. И това е тяхното наказание. Освен това е справедливо. Око за око. Живот за живот. Ставай. Хайде. Изпълнявай! - кресна ми той.

- Не, няма. Няма да убивам.

- Ще убиваш. Защото иначе теб ще убия. Не забравяй, че имаш смъртна присъда.

- Не съм забравнил. По-добре да умра.

- Не е по-добре - възрази ми той. - Ставай!

Станах.

Разбира се, назначаването ми за убиец не било случайно, както се оказа по-късно.

След като поради нещастно стеклите се обстоятелства преминах невидимата черта на Закона, която разделя живота от смъртта и свободата от робството, нещата продължили да следват своя ежедневен ход.

Човекът от Държавна сигурност, който познавах като куриера от гарата в Горна Метрополия и който бях впечатлил с хладнокръвието си по време на взрива на гарата и заради това му бях станал симпатичен, продължил да изпълнява задълженията си да разнася секретни документи из страната. След като разбрал от новия куриер, когото назначили на мое място за събитията около моята скромна личност, проявил известен интерес за съдбата ми. В резултат на това именно той - човекът от Държавна сигурност, тъй като бил приятел на Циклопа - също човек на Службата - успял да издейства отлагане на присъдата ми и назначаването ми за палач, което освен всичко останало и със сигурност ми спасило кожицата.

Доста дълго време след като разбрах тия съдбовни за мен подробности, аз намирах постъпката му, а и решението на Циклопа след това за много странни и необясними. Но сега, като се замисля, всичко това било доста добре премислено от всяка една гледна точка. Кажете ми, кой би бил наистина по-подходящ за тази служба от човек, на когото продължавала като воденичен камък да виси една неизпълнена смъртна присъда? Нали най-добри убийци стават тези, които на свой ред се страхуват от смъртта и биха направили всичко възможно, за да я отложат колкото могат повече?

През цялото време, докато убивах човешки същества, аз съзнавах, че по този начин удължавам собствения си мизерен живот.

Освен това за свое оправдание бих добавил, че го правех с ясното съзнание, че не бях аз този, който решава кой трябва да умре. Всъщност аз не бях истински убиец, а само оръжие, с което някой друг убиваше. Живо оръжие. Какъвто е ножът, пистолетът или чадърът например. Но от това не ми ставаше по-леко, никак даже.

По време на първата си среща с Циклопа, преди да изляза от кабината му, веднага след незабравимият за мен разговор с него, аз се загледах в една закачена на стената зад бюрото фотография. От фотографията усмихнато ме гледаше познат отнякъде мъж на средна възраст с очила и симпатична прошарена брадичка. Зачетох в плаката под фотографията, на който върху червен фон с бели букви от стереопор беше написана крилатата фраза:

“У човека всичко трябва да бъде прекрасно.”

Циклопа веднага забеляза накъде се е отправил погледът ми, подсмихна се леко и рече неочаквано нежно:

- Чехов. Любимият ми автор.

Излязох целият разтреперан. Тримата яки милиционери, които ме бяха довели дотук, ме поведоха обратно към стълбата в дъното на коридора. Подобно на цялата зловеща сграда на Централния софийски затвор и тя беше стара, направена от кънтящо желязо, извита спиралообразно надолу, а от единия й край не се виждаше другият. Горният беше осветен от мъждукаща електрическа крушка, увита с тънка телена мрежа, но колкото по-надолу слизахме аз и милиционерите от двете ми страни, колкото повече стълбата се извиваше и пак, и пак, надолу и надолу, толкова по-тъмно ставаше, а краят изобщо не се виждаше. Стълбата сякаш нямаше край, сякаш отсега нататък през целия си живот щях да слизам по нея надолу, надолу, докато стигна до него.

И аз наистина стигнах.

* * *

Много по-ужасни неща от тези, заради които бях оплют от две хиляди души в униформа и осъден на смърт чрез разстрел; щях да ги правя като нещо нормално и то в името на Родината, разбира се. Народна република България. Помните ли я?

Никой тогава, особено Циклопа, не ме попита дали съм съгласен да ставам палач на убийците и прочие мои бъдещи жертви в Централния софийски затвор. По начало не съществуваше подобна практика, но ако ме бяха питали, може би щях откажа и да предпочета смъртта. А може би - не. Разбира се, че не съм сигурен. А и кой би бил сигурен как ще отговори на подобен хамлетовски въпрос:

- Да убиваш или да бъдеш убит?

Кой?!

Кажете ми КОЙ?!

Знаете ли понякога какво си мисля?

Че подобно на тайнствения език Кохао Ронго Ронго и езикът на човешката душа все още не може да бъда разбран. Психолози, философи, политици, музиканти, художници, певци, писатели и всякакви артисти, творци в областта на изкуството и какви ли не още области от човешкия живот напразно се мъчат да разгадаят този странен език, чрез който да стигнат най-после до смисъла на всички знаци, на нейната тайнствена писменост. Но засега така и не успяват. А езикът, който ще ни помогне да разчетем всичките й тайни е отдавна забравен, защото всички хора, които някога са говорили на него, са отдавна мъртви. И подобно на статуите Маои, които са вперили поглед от скалистия бряг на остров Пасха към необятните хоризонти на Океана, така и ние хората сме вперили поглед в необяснимите неща от живота си.

И не можем да разчетем дори собствените си мисли.

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.12.2004, № 12 (61)

Други публикации:
Стефан Кисьов. Екзекуторът. Пловдив: ИК "Жанет - 45", 2004.