Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
“ТАТКОВИНА” НА П. Р. СЛАВЕЙКОВ. МОТИВЪТ ЗА ЗЕМЯТА РАЙ КАТО МИТОПОЕТИЧЕСКИ МОДЕЛ ЗА ВЪЗПИТАНИЕ НА ЧУВСТВАТА

Младен Енчев

web

“Татковина” е може би най-популярното стихотворение на П. Р. Славейков за деца. Публикувано е за първи път през 1883 г. В собствената му “Читанка за първо отделение”. Така, още с раждането си, то като че ли получава и най-подходящата си ориентация в публичното пространство, осигурявайки си едва ли не пожизнени права върху всяка следваща българска читанка, а с това и потенциалната съдба на непреходен топос в националната ни културна памет. Продължителното “школско” битие на текста лесно би могло да бъде обяснено с важността и неизменната актуалност на педагогическата му прагматика, но тези аргументи едва ли биха разкрили причините за неговата популярност, след като не са много христоматийните произведения, които могат да се похвалят с подобно обществено признание. Всъщност ако възпитателното съдържание е осигурило присъствието на текста в учебниците, то причините за трайното му разполагане в читателската памет на поколения българи трябва да се търсят на друго място - в модела на неговото лирическо структуриране. Точно този модел в най-голяма степен прави от едно “детско по предназначение” стихотворение една собствено и същностно детска творба. Благодарение на него възпитателното съдържание на текста се отправя към съзнанието на предполагаемите си читатели по ония канали, по които то най-ефективно би могло да се реализира.

Въпросният лирически модел не е откритие на Славейков. Той има своите конкретни реализации още в литературата от Възраждането, но ако в поезията за възрастни се оказва исторически закрепен към времето, в което се формира националното ни съзнание, в литературата за деца получава универсална и непреходна актуалност, поради повтарящата се във всяко детство необходимост от изграждане на патриотичен светоглед - цел и атрибут на възпитанието във всеки социум, в който националната идентификация на индивида има някаква стойност. В този смисъл с “Татковина” Славейков въвежда един вече апробиран модел за създаване на патриотична лирика в творчеството за деца, там, където този модел се оказва най-адекватен и най-устойчиво ефективен.*

Неговите инвариантни аспекти се открояват най-вече по линията на топонимичното визуализиране на родната територия, на художествената й сакрализация посредством отъждествяването с Рая, на нравственото определяне на населяващия я народ, както и на екстравертността на лирическите чувства, синтезирани в поантата-обет - всичко това обединено от прагматичната ангажираност по изграждане и утвърждаване на национално самосъзнание у непосветения в знанието за нация български читател.

Доколкото понятието за нация, както е известно, се гради върху схващането за обща територия, общ език, историческа памет, нрави и обичаи и пр., едва ли е случайно това, че в един поетически модел, обслужващ подобни социални амбиции, средищно място е отредено на териториално-пространствените аспекти в поетическата представа за родината. Виждането й като “земя”, както посочва и А. Кьосев, е топос във възрожденската ни литература. 1 Споменатият факт не е кой знае колко изненадващ, след като тази литература се стреми да очертае границите на българското в една политическа карта, отдавна загубила паметта за тяхното съществуване. Това е своеобразен романтичен опит да се възстанови патриотично ангажирания субстрат на тази карта-палимпсест, начертана с острието на българския меч от годините на най-великата му слава.

Макар и писано след Освобождението, стихотворението на Славейков носи патоса на Възраждането и лирическата представа за отечеството, която то изгражда, напълно се покрива с тази от предходната епоха, както в същността си, така и в начина на нейното овъншняване. В “Татковина” лирическият образ на родината, пречупен през откритата емоционална рефлексивност на лирическия субект, има своите конкретни черти именно в качеството си на територия. Обозначен от поредица топоними с едва ли не кодифицирана във възрожденската литература употреба, родният ландшафт излъчва почти зрима, веществена представа за отечество. Предположенията за някаква познавателна функционалност на предложения образ, конкретизиран от Дунав, Вардар, Струма и Марица, от планините и равнините, “набраздени с наший плуг”, са не само тривиални, но и доста повърхностни. Използваните топоними присъстват в текста не за да структурират българското, а именно като негови общоизвестни и неоспорими знаци. Техният истински смисъл е да разположат представата за родното върху тази за българското, да разширят границите на естествената и спонтанна представа за родината, характерна за лишения от национално политическо съзнание субект, заключена в интимно-битовия кръг на родния дом, семейството, родовата памет, емпирично обживяното “свое” пространство, посредством сливането им с тези, които формира съзнанието за нация. В този контекст достатъчно е да поставим до “Татковина” по-ранната Славейкова поема “Изворът на Белоногата”, за да се откроят различията в представата за родното на един патриархален човек, какъвто е Гергана, от една страна, и на лирическия герой на коментираната творба, от друга, с което да стане ясно, че използваните в текста топоними в същностните си цели наистина се стремят да формират в читателското съзнание схващането, че понятието родина не се изчерпва с практически обживяния локус на интимно-родното, че България не е само село Бисерча (или Копривщица, ако си спомним Каравеловия дядо Либен), а една много по-голяма територия, обособена и усвоена не на принципа на тяснородствената, а на принципа на националната общност.

Подобни функции реализира още заглавието на стихотворението, интерпретирано в смислово-емоционалната си обвързаност с основния лирически текст. То носи един от знаците, маркиращи покриването на интимно-родовото (бащина земя) - с цялата позитивна емоционалност на този топос - с очертаното и митологизирано като родно пространство на националната идея, разпростряно върху всичко, което актуално или исторически носи български индекс. В тази смислова посока трябва да се търси и забележимата, последователно прокарана в стихотворението, тенденция към мащабност в териториалното емблематизиране на родината. Текстът постига това както посредством избора на топоними от различни географски и етнографски области с общ народностен знаменател, така и, използвайки семантичните потенции на пространствените опозиции “север-юг”, “планини-равнини”, създаващи илюзията за своеобразно разтегляне на художественото пространство по хоризонтала и вертикала, а оттам и усещането за неговите внушителни размери. Макар в определен смисъл художествените мащаби на отечествената територия да имат и самостойна знаковост, пряко обслужвайки амбициите по издигане на националното самочувствие на българина, тяхната действителна функционалност се реализира в парадоксалната им обвързаност с представата за тази територия като “кът”. Непосредствено конструираното в рамките на една и съща строфа съседство на двете представи за българската земя, настойчиво подсказва, че те трябва да се възприемат не поотделно и сами за себе си, а задължително в единство, като аспекти на един цялостен смислово-емотивен знак. Тогава зад ефекта на тенденциозно разширеното по хоризонтала и по вертикала българско пространство няма да прозира единствено стремежът по въздействие върху националното самочувствие на читателя, а в лексемата “кът” да се вижда само субстантивиран израз на емоционалното отношение на лирическия субект спрямо отечеството, но, взети в своята художествена синкретичност, тези два образа ярко биха изявили идеята за разширяването на интимно-патриархалното схващане за родина до съвпадането на неговите граници с тези, очертани от едно ново и национално по същността си съзнание, при което цялостният емотивен потенциал, присъщ на интимното разбиране за отечеството - “кът”, би се пренесъл и съхранил и в новите мащаби на родното.

Бидейки един от най-важните аспекти във формирането на националното съзнание, развитието на патриархалните представи за родина не е функция единствено на разглежданите художествени топоси. Дистанцирането от ограничеността на традиционните разбирания за отечество, съчетано с явния стремеж по съхранение на присъщата за тях емотивност, е заложено в семантичната аура на метафората “земя-рай”.

Тази метафора, явяваща се структуроопределящ център в разглежданото Славейково стихотворение, е и едно от най-фреквентните общи места в патриотичната ни поезия като цяло.

Представата за родината като райска земя не е само собствено литературен образ. Тя има и активно фолклорно минало в познатите етиологични легенди за разпределянето на земната територия между народите, в които първоначално забравената от Господ общност впоследствие е овъзмездена с парче от Рая. В тяхното съдържание вероятно е фиксиран резултатът от новата, християнска семантизация на избледнелите примитивни представи за “своето” пространство като хармоничен и хуманен свят, и за “чуждото” като локус на хаоса, семантизация, в която отъждествяването “земя-рай” първоначално фигурира не с метафоричните, а с директните си връзки, които едва късното фолклорно съзнание, изгубило спомена за далечното си митологично минало, охудожествява. В такъв случай, макар разглежданият образ да се появява в националната ни литература, заимстван пряко не от родния, а от чешкия фолклор**, той явно съответства на тъждествени български фолклорни представи като същевременно разчита и на формираните от тях почти стереотипизирани рецептивни реакции от страна на все още зависимия от народното творчество масов възрожденски възприемател. В литературната си битност обаче образът на земята-рай е загубил цялостната памет за първично-митологичната си семантика и рационално изтласква в смисловата си повърхност главно онези свои черти, които директно се асоциират с популярните представи за божията градина - хармония, красота, изобилие, безопасност - пренасяйки ги по аналогия и върху родното пространство.

Това като че ли са и качествата, с които най-често се осмисля този образ в неговия възрожденски литературен контекст, а и в традиционната рецепция на “Татковина”. В действителност обаче те твърде повърхностно и едностранчиво представят семантичния му потенциал. Оказва се, че той е много по-дълбок, а свързаните с него художествени функции в патриотичната ни поезия (включително и тази за деца) много по-богати от онова, което се разкрива при пръв поглед, доколкото очертаният от фолклорната памет простонароден контекст твърде скоро отстъпва на заден план, давайки предимство на преките библейски аналогии.

Подобно мнение би могло да бъде убедително аргументирано от наблюденията върху участието на метафората “земя-рай” в осъществяване на тенденцията по сакрализация на родната земя, около която гравитира цялостната прагматика на интерпретираното Славейково стихотворение.

Обикновено в метатекстовото обкръжение на тази творба формалното обвързване на цитираната метафора с библейското поданство на единия от елементите й се счита за достатъчно задоволителен аргумент, подкрепящ тезата за митологичното извисяване на родната територия, за стремежа по превръщането й в централна патриотична сакралия. Реалното присъствие и смисловата генеративност на тропата обаче са доста по-широки, тъй като зададеният от нея още във втория стих на стихотворението библейски контекст в художественото възвеличаване на родното последователно е напомнян и развиван и на други места в текста. Така в следващата строфа пряко оповестената аналогия между родната земя и божествения рай имплицитно се реализира в лирическото словосъчетание “равнините, набраздени с наший плуг”, семантично кореспондиращо с онтологичното значение на “рай”, т.е. градина, с други думи, локус и същевременно продукт на определено културна дейност с недвусмислено аграрна същност. Задавайки я лексикално, Библията допълнително анонсира подобна смисловост, доколкото в текста й възникването на рая е сюжетно отделено от демиургичната спонтанност на първотворческия акт и е представено като плод на вторична и целенасочена божия дейност: “И насади Бог рай в Едем.” (Битие, 2:8) Същевременно посоченият лирически образ не е безразличен и към библейски реминисценции, свързани с онтологичното предназначение на човека в рая: “След това Господ Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската градина, да я обработва и да я пази.” (Битие, 2:15) Тези междутекстови кореспонденции, целящи сакрализацията на отечествената територия посредством отъждествяването й с божия рай, са продължени с нова сила и на ново равнище в третата строфа на разглежданата творба. Там същите функции са придадени на единствените използвани в текста топоними, конкретизиращи родното пространство в духа на вече споменатия, традиционализирал се през Възраждането, лирически модел за изграждане на художествения образ на България.

На пръв поглед стиховете:

На уста ми сладка дума
ще да бъде този кът,
дето Дунав, Вардар, Струма
и Марица си текат.

Като че ли намират своята функционалност именно в контекста на вече споменатото обозначаване на родното пространство с превърналите се в емблематични за него географски реалии, формирайки национални патриотични представи във все още патриархално зависимото българско обществено мислене. Същевременно изброените четири реки въвеждат в стихотворението и познатата, особено актуална след Берлинския конгрес, възрожденска идея за целокупна България във вида на патриотичната триада Мизия (Дунав), Тракия (Марица) и Македония (Вардар, Струма). Въпреки че подобен мотив достатъчно логично и убедително аргументира присъствието на цитираните реки в Славейковия текст, той не е в състояние да обясни причините за предпочетения им брой в това своеобразно акваториализиране на родните предели. При Вазов, например, в “Де е България”, стихотворение, ползващо същия модел за поетическо изграждане на отечеството, въпросните функции, и то не по-малко успешно, изпълняват само три реки - Дунав, Марица и Вардар, както впрочем по-късно и при Яворов в “Заточеници”. В такъв случай не е лишено от основания предположението, че метонимичното обозначаване на Македония би било достатъчно информативно и в нейната връзка със само една от принадлежащите й реки, разбира се, при условие че това е единствената художествена цел на тяхното присъствие в текста. По всичко изглежда обаче, че тук смислово функционални са не само и като че ли даже не толкова качествените, пространствено ориентиращи страни на изброените реки, колкото цифрата на тяхното общо количество. Точно с нея те пълноценно и органично се вместват в сигнализирания още в първата строфа библейски асоциативен контекст, повтаряйки аналогията “земя-рай”, този път посредством съвпадането на броя на течащите през Едем реки с броя на реките от лирическото българско пространство: “От Едем изтичаше река, за да напоява рая, и подир се разклоняваше на ч е т и р и реки. Името на едната е Фисон: тя обикаля цялата земя Хавилска, там, дето има злато;... Името на втората река е Гихон (Геон): тя обикаля цялата земя Куш. Името третата река е Хидекел (Тигър): тя тече през Асирия. Четвъртата река е Ефрат.” (Битие, 2:11, 2:13, 2:14) Ако продължим с асоциациите, ще си обясним и логиката на необичайното и тавтологично в плана на споменатата по горе практика изброяване на две съседно и паралелно течащи реки, каквито са Вардар и Струма - всъщност то обслужва пълнотата на преследваната библейска аналогия чрез съпоставката им с Тигър и Ефрат.

Подобен прочит на строфата би могъл да намери аргументи за своята основателност при евентуална успоредица между оригиналния Славейков текст и една от идеологическите му следдеветосептемврийски редакции, където на мястото на Вардар, както помним, се появяваше Искър. Абстрахирайки се от чисто политическите мотиви за реализираната замяна, би могло да се забележи, че в плана на традиционната, пространствено обозначаваща прагматика на изброените реки, тази замяна е не само уместна, но даже и продуктивна, защото благодарение на нея своеобразното акваториално покриване на родната територия се оказва много по-пълно (Искър метонимира българския Северозапад) от това в оригинала. Фактът, че въпреки подобна потенциална възможност текстът по особен начин доказва, че не метономичната семантика на реките, а тяхната асоциативна функционалност, изграждаща на ново равнище аналогията между родната земя и Едемската градина, е водещият аспект в цялостния художествен смисъл на строфата. Ако и след казаното предложеният прочит на стихотворението оставя съмнението за прекомерно голяма свобода в тълкуването на литературните факти, следва да си спомним, че Славейков е един от предосвобожденските преводачи на Библията и без съмнение познава свещените текстове в подробности. Заедно с това не бива да се пропуска и обстоятелството, че с “Татковина” той налага в поезията ни за деца един модел на лирическа интерпретация на родината, вече утвърден във възрожденската ни патриотична лирика. Художествената аналогия между рая и територията на отечеството, емблематизирана от свои устойчиви географски топоси, ще открием освен във вече споменатото стихотворение на Т. Икономов и в “Каква е България” на Стефан Бобчев (1872 г.), и във Вазовия шедьовър “Де е България” (1872). Подобно на “Татковина” и при тях прави впечатление забележимият превес на акваториалните топоними. Такова фаворизиране на водните пространства в ландшафта на родината едва ли е съвсем случайно - онова, което и библията ни казва за райския пейзаж, като че ли се изчерпва с информацията на реките, течащи през Едем. Всъщност тази акваториална аналогия между рая и отечеството изпълнява в стихотворението на автора още една, не по-малко интересна функция, но за нея ще стане дума по-късно.

Представата за земята-градина, пронизваща цялата творба на П. Р. Славейков, естествено провокира асоциации и с пространственото митоаксиологично разграничение природа - култура. В смисловия потенциал на метафората “земя-рай” осезаемо присъстват аспектите на противопоставянето хаос-свят, където десният член на опозицията, чийто същностен белег е подредеността (срв. с градина), безпрепятствено се свързва с родината, докато левият с онова, оставащо извън нейните предели. Това, както знаем, не е новост в схващанията на човека за себе си и света - още в архаичното съзнание всичко, намиращо се извън пространствените граници на “своето” се осъзнава именно като хаос. Така художествено придадената райска определеност на България по нов начин се вмества в доминиращата прагматична линия на текста, преследващ формирането и утвърждаването на национално съзнание у неговите читатели, тъй като подобно съзнание е възможно единствено на базата на културното и пространственото разграничение на един народ от другите на базата на неговото обособяване. Митологичният субстрат на понятието “градина” е в състояние да удовлетвори тези изисквания.

Същевременно последователно преследваната и детайлно осъществената аналогия между родната земя и рая в Славейковото стихотворение има своите дълбоки основания не само в националната ни фолклорна и литературна памет, но и в менталната традиция на човечеството като цяло. Както посочва Елиаде, в архаичното мислене нещата от действителността “намират своята реалност, своята идентичност само доколкото се отнасят към една трансцедентна реалност.” 2 Целият свят на примитивния човек, всичко, което го заобикаля, според автора има свой извънземен архетип. “Заобикалящият свят, цивилизован от ръката на човека, няма друга действителност освен тази, която му придава извънземният прототип, послужил за образец. Човекът изгражда според архетип. Небесни първообрази имат не само неговият град или храм, но и цялата област, която обитава, заедно с напояващите реки, с полята, които му осигуряват препитание, и така нататък.” 3 Репродуцирайки небесната подредба в собствената си култура, митологичното съзнание придава свещен статут на елементите от емпиричния свят, защото за него “истински реално е само сакралното, защото единствено то е абсолютно, действа ефективно, създава и прави нещата “да траят”. 4 Следователно използваният в “Татковина” лирически модел има изключително древна логическа мотивировка. Той притежава интересна ментална памет, която филогенезата е лишила от културна актуалност, но която носи в себе си огромна позитивна емоционална енергия, способна да се функционализира в нови посоки и в нов контекст. Стихотворението интуитивно реанимира този дълбинен потенциал, ползвайки го в качеството му на несъзнаван, но въздействащ аргумент за постигането на патриотичните си цели.

Тенденцията по лирическо отъждествяване на българската земя с библейската прародина на човечеството опосредствено рефлектира и върху емоционалната гама на стихотворението, придавайки на интимно-изповедната й същност нюанси на одическа тържественост и приповдигната гражданска патетика. Въпреки несъмнената искреност на споделените родолюбиви чувства новоформираният сакрален статут на техния обект им придава забележимо екстравертна ориентация, придава им публичност и официалност. Заслуга за това има, разбира се, и финалният клетвен обет на лирическия Аз, допълнително подчертаващ насочеността на поетическия изказ навън, към другите, доколкото обетът като акт винаги е обърнат в такава посока, винаги визира някакъв външен авторитет - гарант, свидетел и коректив на неговото спазване (бог, народ, езотеричен кръг от посветени и т.н.). Стихотворението предлага един модел на емоционална реакция с несъмнено социоконститутивни амбиции. Неговата реализация е подчинена не толкова на изразяване на конкретни субективни емоции по отношение на отечеството, колкото на възпитанието на определен тип емоции като “правилни”, на утвърждаването им като културна норма в съзнанието на читателя, дори на тяхното автоматизиране като адекватна реакция на всеки сигнал, носещ патриотичен индекс.

Сакрализацията на родината като цел и продукт на едно гражданско възпитание несъмнено официализира връзката човек-отечество, изваждайки я от сферата на интимно-емоционалното и придвижвайки я към пространствата на публичността. Това естествено и логично рефлектира и върху здравината и мотивировката на тази връзка, несъзнателно и пряко желанието увеличава дистанцията между отделните й членове. Получило белезите на свещеното, понятието за родина губи своята интимно-битова емотивност с нейната спонтанна простота, непосредственост и конкретност. В сравнение със своята интимно-патриархална версия (дом, родители, родно място) “националният” образ на родината по-малко или повече си остава идея, абстракция. Този факт крие в себе си реалната опасност от отдалечаване, дори от отчуждаване на човека от родината в резултат на разколебаната емпирична близост в емоционалните му взаимоотношения с нея. В “Татковина” обаче подобна опасност не получава възможности за реализация. Тя остава в рамките на потенциалното, като задействането й е парирано по един превъзходен начин, оказал се пълноценен и ефективен именно поради своята културна традиционност. В качеството на негов най-активен инструмент отново изпъква художествено вездесъщият образ на земята-рай, събрал в себе си властната емоционална амбивалентност на сакрално-дистанциращото и интимно-непосредственото, на рационално-респектиращото и чувствено-несъзнаваното. В този контекст метафората функционализира онези свои страни, които пренасят женско-майчинските аспекти на Едемското пространство върху родната територия.

Както бе споменато, българският превод на думата “рай” е “градина”, а символното съотнасяне между градината и жената-майка има далеч не само постфройдистко битие. Неговите прояви могат да бъдат забелязани както в архаичната митология, така и в официалната християнска доктрина. Според Х. Фон Байт, например, за древните египтяни и за североамериканските индианци истинската прародина на племето е именно “женска фигура, т.е. майката”. Последното, пише авторът, се забелязва “даже във високите християнски представи за небесния Ерусалим - Рая, където също е съхранено това женско-майчинско значение”. 5

Вече бе посочено, че отъждествяването на родината с рая има своето присъствие в българската художествена словесност доста преди появата на “Татковина” (фолклорните етиологични легенди, поезията на Т. Икономов, Ст. Бобчев, Вазов). Фактът, че Икономов придава литературен статут на коментираното отъждествяване по подражание на популярна чешка песен, видимо показва, че то не е плод на щастлива художествена случайност или само на потребностите на историческия момент, а е продукт на дълбоки пред и над - национални културни традиции, имащи своите основания и своя смисъл в определени общи и вечни потребности на човешката психика. Така и в стихотворението на Славейков дълбокият патос на образа “земя-рай” се носи не от чертите му, свързващи го с красотата, богатствата и плодородието на Едем, а от имплицираната в него идея за раждането, налагаща женско-майчински черти не само върху библейската прародина на човека, но и върху съответстващата й по аналогия родна земя. Вероятно не без значение за пораждането на подобна семантика е и митологичният факт, че човекът е създаден от пръст, допълнително подчертаващ генеративната връзка между земята и човека, един мотив, който, ако се позовем на Фрейзър, 6 има и предхристиянска реализация. Именно в своята родителска семантика метафората за земята-рай се оказва особено ефективна в преследване на педагогическите амбиции на анализирания лирически текст. Отъждествяването на родината с майката, основано на общата им асоциираност с акта на раждането, въздейства върху несъзнаваните сфери на човешката психика, пренасяйки характера и качествата на отношенията между детето и майката върху релацията човек-отечество. Белязан от идеята за раждането, раят емоционално напомня майчиното лоно и свързаните с него усещания за сигурност, закрила и уют.***

Така, благодарение на реализираната с посредничеството на рая идентификация с фигурата на майката, родината в “Татковина” получава когнитивното и емотивно значение на пространство, излъчващо защитеност, спокойствие, грижа, уют и топлота (нещо, което се напомня и от лексемата “кът”), усещания, аналогични с тези, които създава майчиното присъствие. По този начин практически отпада необходимостта от допълнителна лирическа мотивировка на преследваните в стихотворението педагогически изисквания за всеотдайна любов, синовна признателност и непреходна привързаност към отечеството. Екстраполирайки интимното човешко отношение към майката върху родината, текстът постига възпитателните си амбиции естествено и ненатрапчиво. Катексисът на майчината фигура, заложен в метафората “земя-рай”, самостоятелно е формирал и внушил националните идеологеми в първично емоционалната психика на читателя - там, където една идеологема по принцип се чувства най-удобно.

По тези причини посочената тропа е особено привлекателна за патриотичната ни поезия и неслучайно фигурира в нея многократно повторена, при това в текстове с различен социален престиж, от този на националния ни химн до непретенциозното детско стихотворение на В. Попович “Река Янтра”. Тя се оказва привлекателна обаче и по друга причина, по това, че носи в себе си амбивалентната емотивност на съчетанието между интимно и свещено, защото раят несъзнавано напомня качествата на майчината фигура, без да губи и паметта за официалната си християнска знаковост. Коментираната метафора е в основата на модела, по който стихотворението на П. Р. Славейков успява да създаде в рецепцията на читателите си онова парадоксално емоционално единство от интимност и благоговение, от топлота и дистанция, от спонтанна обич и почтителен респект по отношение на една сакралия като родината, което винаги е изненадвало непредубеденото съзнание, това е и начинът, по който най-пълноценно се хуманизират официалните аспекти на връзката индивид-отечество и, в крайна сметка, начинът, с помощта на който текстът реализира възпитателните си ангажименти по изграждане и утвърждаване на собствено национални характеристики в българското индивидуално и обществено съзнание.

Както отдавна се знае, възпитанието на национална гордост и самочувствие е осъзнат прагматичен акцент в творбата на Славейков. Тя постига тази своя амбиция не само посредством “свещената” аналогия между родината и райските пространства, но и чрез своеобразната сакрализация на един друг атрибут на родното - маркираната като “своя” човешка общност. Неслучайно в последната строфа на стихотворението лирическият субект клетвено потвърждава своето родолюбие, визирайки като негов обект и едното (“таз земя”), и другото (“тоз народ”), които явно живеят в патриотичното му съзнание във вида на неразчленима двойка.

И в този случай текстът художествено издига репутацията на народностната общност както с окачествяването й в системата на патриархалните нравствени ценности, така и в допълнителното осмисляне на тези качества в плана на вече заявения библейски смислов контекст.

Освен в декларативния финал, при това като пасивен обект на патриотичните чувства на лирическия Аз, българският народ се открива в текста на автора само на още едно място - в коментирания по друг повод детайл за “равнините, набраздени с наший плуг”. Този строфичен откъс по правило се тълкува като художествена проекция на традиционното българско трудолюбие и веднъж получил подобна квалификация, обикновено се подминава, считайки се или за семантично изчерпан, или за семантично ограничен. При един по-широк прочит на творбата обаче не е трудно да се забележи, че несъмнено вярната обща констатация за смисъла на цитираните стихове е като че ли само генеративен импулс, въвеждащ в неговия действителен и цялостен смисъл. Защото, тълкувано като национална добродетел, трудолюбието не може да се разглежда самостойно, вън от цялата морална парадигма, в която функционира. Както е известно, в нравствената система на българския патриархат, в която то най-напред придобива качествата на поведенчески идеал, трудолюбието безусловно обитава върха на нейната йерархия, като не само предхожда, но и даже замества останалите човешки добродетели. Фолклорът като експликация на патриархалния светоглед ревниво пази спомена за този факт, предлагайки редица примери, в които трудолюбието е достатъчен атестат за нравственост и в които детерминирането на новелистичния приказен персонаж или лирическия герой от народната песен като трудолюбиви, автоматично е продължено от схващането им като скромни, честни, почтени и т.н., а заедно с това, в съгласие с фолклорната калокагатия, и като красиви. Поместено в естествения си контекст, непряко заявеното в “Татковина” трудолюбие на българския народ се превръща в метономично, но пределно разбираемо свидетелство за неговия морал, за непоклатимите нравствени устои на целия национален колектив.

Утвърждаването на българската нравственост обаче цитираните стихове постигат и с преместването и разполагането си в друго семантично обкръжение. Подобно на случая с родната земя, и те не пропускат възможността успешно да използват за тази цел конструирания в стихотворението библейски смислов план, в чието изграждане, както се видя, въпросните стихове за “равнините, набраздени с наший плуг” сами взимат участие. Разгледани в такава връзка, трудолюбието като нравствено качество на българите, благодарение на подчертаната аграрна конкретизация на вложения труд, асоциативно отвежда към познатия евангелски мотив за “простите орачи и копачи”, противопоставени на фарисеите и книжниците. Както е известно, аналогията между библейските земеделци и скотовъдци и традиционния труд на българите присъства като аргумент за богоугодното и богоприближено битие на народа ни, а оттам и като висше основание за самочувствие и вяра в неговото земно предопределение още при Паисий. Именно по този начин, с авторитетното позоваване на текстове от Светото писание, в предисловието на своята “История славянобългарска” той развенчава оправданията на родоотстъпниците.

“Или се срамува от своя род и език пред учените и търговците и славните на земята, защото българите са прости и няма от тях много търговци и грамотни и вещи, и знаменити на земята в днешно време, но повечето от тях са просто орачи, копачи, овчари и прости занаятчии? Аз ще ти отговоря накратко на това. От Адама до Давида и праведния Йосиф годеник, колкото праведни и свети пророци и патриарси имаше и се нарекоха велики на земята и пред бога, никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек, както досегашните хитреци, които ти имаш на почит и им се чудиш и влачиш по техния език и обичай. Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари и били богати с добитък и земни плодове, и били прости и незлобливи на земята. И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф. Виж как бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята...”

Приблизително същите послания са кодирани и в разглежданите стихове на Славейков, имплициращи в себе си дълбоко консолидиращата и мотивираща националното ни съзнание идея на богоприближеността на българския народ, за богосъобразността на неговото просто, но праведно битие, за това, че той разполага с всички основания, предполагащи божието благоговление. Евентуалните съмнения в оправдаността на подобно тълкуване на Славейковите стихове логично би следвало да отпаднат или поне силно да намалеят, припомняйки си обстоятелството, че патриотично извисяващият мотив за българите като благочестиви и богоугодни орачи и копачи, генериран от такъв “висок”, програмен текст, какъвто е Паисиевата история, реално получава битието на фрагмент от възрожденската ни национална митология. Неслучайно в стихотворението си “Какъв е българинът” (1872) Ст. Бобчев, обобщавайки чертите от националния ни характер почти дословно повтаря атонския монах:

Живее, както господ дал,
лукавство, злоба непознал;
или е мирен той овчар,
или орач, или лозар.

Израсъл върху основата на такава културна памет, текстът на Славейков не само допуска, но и предполага подобен прочит. Нещо повече, това е естественият прочит на анализираните стихове, доколкото те са същевременно продукт на, и послание към, едно съзнание, възпитано от културната традиция не само да мисли в такива аналогии, но и да ги репродуцира, осъществявайки по този начин континуитета на въпросната традиция.

Обобщавайки казаното, би могло да се заключи, че стихотворението “Татковина” умело използва фолклорните и библейски културни рееминисценции, формиращи аналогията между родната земя и Едемската градина, както и тези, сближаващи българите с боголюбимите орачи и копачи, за да реализира на ново семантично равнище основните си смислови послания, свързани с възпитанието на патриотична гордост, на национално достойнство и национално самочувствие у своите читатели. Прочетено по подобен начин, стихотворението постига педагогическите си цели спонтанно, без дидактично насилие и същевременно особено ефективно, защото успява художествено да актуализира ласкаещите и оптимистични аспекти на възрожденския мит, че българите обитават божествена и благословена от бога земя, че те са един боголюбим народ, който има всички основания да е доволен от световния си жребий.

Р. S. Това патетично заключение изглежда доста странно в контекста на една съвременна рецепция на Славейковия текст, нюансирана от емпирично изстрадания скептицизъм на шеговития въпрос “Щом сме богоизбрана земя и боголюбим народ, защо сме на този хал?”. Отговорът, в съгласие с предложения прочит и с емоционалната маркираност на въпроса, отново може да бъде намерен в Библията и отново с посредничеството на възрожденската литература.

Както пише Ботев, “Бог не наказва, когото мрази”...

 

 

ЛИТЕРАТУРА

1. А. Кьосев. “Пролетен вятър” на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време. София, 1988, с. 136. [обратно]

2. М. Елиаде. Митът за вечното завръщане. София, 1994, с. 11. [обратно]

3. Пак там, с. 17. [обратно]

4. Пак там, с. 19. [обратно]

5. H. von Beit. Simbbolik des Marchhens /Versuch einer Deutung/. Bern und Munchen, 1981, S. 58. [обратно]

6. Дж. Фрейзър. Фолклорът в Стария завет. София, 1989, с. 20-32. [обратно]

7. М. Кирова. Сънят на медуза. София, 1995, с. 202. [обратно]

 

 

БЕЛЕЖКИ:

* Своеобразно доказателство за това би могла да бъде интересната съдба на Вазовото стихотворение “Де е България”. Възникнало като част от т.н. литература за деца, най-напред институционално (чрез училището) преадресирано към детската публика, а по-сетне като факт от спонтанната им читателска практика, в резултат на което днес творбата битува в общественото съзнание именно като стихотворение за деца. [обратно]

* За пръв път този образ се появява в стихотворението на Теодоси Икономов “Дей родът ми” (1861 г.), което е написано в подражание на популярна чешка песен. [обратно]

* Тук е мястото и на обещаното връщане към впечатляващия факт, че в поетичното изграждане на представата за родината посредством нейния ландшафт, по подобие на библейската география на рая, забележимо преобладават водни топоними. Може би обяснението му трябва да се търси не на рационално, а на дълбинно психологическо равнище, където твърдението на М. Кирова, че водата като “метаномичен образ на раждащата утроба /.../ разбужда усещането за нежно, ласкаво тяло без граници” 7, не би било лишено от основания. [обратно]

 

 

© Младен Енчев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2000, № 3-4
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2001, № 5 (18)

Други публикации:
Български език и литература, 2000, № 3-4.
















Партньори