Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧАСТ ПЪРВА

(II)

Габриела Цанева

web | Миналото в мен

Вечер е. Слушам. Прошарен мъж на средна възраст, с живи очи, с тънки ръце, силни и изразителни ръце. Васил Медведев. Говори накъсано, потъва в спомените си за миг и пак се връща в настоящето. Не му се стои там, в миналото, но разказва. Миналото не бива да се забравя, не бива да се променя. Не бива безотговорно да се пише - за миналото.

Изслушал е краткото ми изложение. Очите му са твърди и блестят от непролети сълзи. И лицето му е твърдо - докато слуша. После чертите му омекват, а очите остават твърди, светли, непреклонни. "Хубаво е, казва, но не това е Ценка. Най-важното за нея е дейността й като нелегална. За това трябва да се пише." И пак повтаря - за миналото трябва да се пише отговорно.

* * *

...Беше 18 май 1951-ва, когато излязох в нелегалност. Бях усетил, че ме следят. Отидох си на село, при един приятел. Не исках да го забърквам, а имах и оръжие - един пистолет и няколко бомби... После дойдоха при мен от горяните - познавах го човека. Накара ме да си предам оръжието - какво да правя - дадох го. Съвсем беззащитен се почувствах. С оръжие човек си мисли, че може и да се спаси от Държавна сигурност. Заведоха ме в гората, Долап дере. Там има една тепавица. Ако си сложиш краката в нея, и през лятото ще замръзнат. Красива местност. Трябва да се види...

...Там я видях Цена за първи път... Беше легнала на тревата... А над нас звезди... Никога не бях виждал толкова едри звезди. Небето черно, въздухът топъл, листата шумят... мирише на земя, на пролет... Тя вдигна глава, изви я към мен, погледна ме и попита, не помня точно какво, но нещо като: "И този ли с пищов го пращат?"

Много по-късно се замислих, че сигурно са ми взели оръжието, защото само няколко дни преди това са пратили човек при нея, за да я убие. Той не я убил и й казал за какво е пратен... Остана с нас, в гората... После... мина през всички затвори и лагери...

Гледам мъжа пред мен. Слаб, прошарен, на средна възраст. Преди 40 години е бил момче - разсъждавал е като нея, значи може да ми отговори "защо". И питам. И той отново потъва в спомените, от които иска да избяга, но които иска да разкаже - за да се знае за времето, за да се помни, най-новата история, отпреди 40 години.

...Излязох в нелегалност, защото организирах в Русе младежки групи. Това не бяха точно нелегални групи, защото живеехме по домовете си, учехме или работехме, но бяхме във връзка с нелегалните и... всеки момент можеха да ме арестуват...

Аз отново питам: "Защо? Защо нелегални групи - на какво се надявахте, какво искахте, против какво точно се борехте?"

Светлите очи ме гледат през барикада от 40 години, през барикада от терор, мълчание и безнадеждност.

"Просто не можехме иначе", казва човекът и отново потъва във времето.

... Арестуваха ме през есента на 1951-ва. Студено беше. Тогава Държавна сигурност се помещаваше в хотел "Севастопол". Таванските стаи бяха превърнати в килии. Студено беше... Не биеха много. Достатъчно беше да те нахранят със солена риба и да не ти дават вода... Веднъж меоставиха до един кран. С белезници и вързан така, че да не мога да го достигна... а той цяла нощ капа... На другата сутрин ме заведоха при следователя. Разположил се той на стола, а пред него, на бюрото, кана с вода и чаша. Преди разпита започна да си налива вода в чашата - на тънка струйка, отвисоко...

Гледам несъзнателните жестове на ръцете му. Красиви и силни, почернели от слънцето. Дете на руски емигрант и българска селянка. Красиво и силно, родено в свободна страна, в красива земя.

...Пъпът ми е хвърлен на село. Малко съм живял там, но няма да забравя горите, скалите, пещерите. В тях още по турско са се крили хайдути. В камъка има издълбани имена и кръстове. И ние като деца драскахме имената си... а и после, после...

После - в Белене.

Убиват за назидание.

И работа, работа, работа. По 5 кубика пръст на ден е нормата на осъдените. Изкопават се и с тарги се пренасят на 200 м през блатото. Строи се дига, която Дунав залива, отнася и пак се строи, пак се строи. Безсмислено и безполезно - пръст се копае и се пренася...

Гледам тънките и силни ръце на човека срещу мен.

...А колко дървеници имаше... Наровете бяха изгнили и нощем ги чувахме как пъплят и ядат... а ние все гладни бяхме, все гладни...

Гледам човека срещу мен. Изгладената чиста риза в горещата лятна вечер...

Най-страшно било, когато двама от затворниците се опитали да избягат през зимата на 1953-54-та. Дунав бил замръзнал и те решили да бягат по леда. Увили се в бели чаршафи и запълзели по снега. Духнал силен вятър и отнесъл чаршафа на единия беглец. Видели ги. Настигнали ги и... завързали ръцете им с тел, приковали ги към леда. Стояли така цяла нощ. Ръцете измръзнали и ги ампутирали. После ги изпратили в други затвори.

Питам - лекари имаше ли?

Да, имало... д-р Дертлиев, д-р Грозев, д-р Маринов. Те повече в карцерите стояли, но ги използвали. Правели операции, почиствали рани, на много хора помагали. На "администрацията" също. Но повече в карцерите стояли - не обичали да подписват фалшиви смъртни актове...

А убивали, убивали за назидание.

* * *

Седи срещу мен човек, излязъл от ада. Прошарен мъж на средна възраст.

Защо?

Гледа ме човекът в упор и казва:

- Знаете ли, че в селата Писанец и Щръклево са търкаляли хора в бъчви, за да влязат в ТКЗС-то? Слагат човека в бъчвата, затварят я и я пускат да се търкаля надолу по баира. Търкаля се бъчвата и човекът в нея. И после пак, после пак. Докато влезе в ТКЗС-то. А за тези, които не влизаха, знаете ли какви бяха нарядите? Знаете ли, че от вол искаха мляко, и масло, и вълна? Знаете ли, че...

Чувала бях и знаех.

Знаех, че един старец, прадядо ми, година и половина бил в затвора, защото предал наряда си с един ден закъснение. Невъзможно било да се произведе исканото количество продукти и трябвало да се купят от Добруджа. Закъснял с предаването на наряда. С един ден.

Слушам човека срещу мен.

Още има болка в очите му. И някаква замечтаност. За безвъзвратно отминалото време, за времето, когато хората още били хора. За времето, когато надежда вече нямало, но достойнство още имало.

- Знаете ли колко хората обичаха земята си и как се грижеха за нея? Знаете ли колко обичаха животните си и колко плакаха за тях...

И разказва Васил Медведев за коня на свой съселянин. Мобилизирали го през войната. Страдал човекът, обичал коня си, а на война... Но войната свършила и конят се върнал - жив и здрав. Радвал се човекът, обичал коня си. После го взели в ТКЗС-то. След няколко месеца конят умрял.

Гледам човека срещу мен. Той е познавал други хора. С друго светоусещане, с друго самочувствие. Тези хора са били собственици. Те са притежавали имот и са били отговорни за този имот. Отговорни пред себе си, пред семействата си, пред обществото и пред Бога. С много труд, с много интелект, с много усет те са умножавали състоянието си. Произвеждали са и са печелели. Печелели са и за тези, на които трудът, интелектът или усетът не са достигали, за да успяват. И са били свободни. Всички са били свободни, защото са разчитали на себе си. На себе си, на семействата си, на обществото и на Бога. Но не на държавата. На държавата, благоволяваща или НЕ-благоволяваща да даде мизерните пари за съществуването ни. Ако сме послушни. Ако сме достатъчно послушни.

И не сме свободни.

Не можем да бъдем свободни...

Вечерта напредва. Аз слушам. Понякога питам. Слушам и не разбирам - защо?

Просто - не можели иначе. Да, те знаели, че не могат да съборят властта. Знаели, че нищо не могат да променят... Надявали се, по-скоро мечтаели за външна намеса. За промяна в съотношението на силите в Европа и света. За международен прецедент.

За нещо, което да бъде като камък, хвърлен в блато.

Мечтали, надявали се и се опитвали да се борят. Да възстановят опозицията, да върнат надеждата на хората, да направят нещо, да устояват. Да бъдат хора - колкото и безнадеждно да било.

Просто - не можели иначе.

И започвам да разбирам.

Просто - те са били други хора.

Били са свободни.

Родени свободни от свободни хора.

И не са могли да понесат загубата на свободата.

И са се борили - безнадеждно. Ирационално, в ирационален свят. За да пробият време-пространството в точката, в която алтернатива на свободата става смъртта.

 

 

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2010
Габриела Цанева. Миналото в мен. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Габриела Цанева. Миналото в мен. Документална повест. Велико Търново: Сеяч, 1994.