ПОЕЗИЯ НА ТИШИНАТА

Пейчо Кънев

web

Във време, в което повечето поети навяват усещания за стени, Владислав Христов е картина върху стената. В красиво инкрустирана рамка. Един от онези малки и перфектни шедьоври. Такава е и поезията в новата му стихосбирка "Фи" (2013), издателство "Ерго". Макар Христов да е сложил в началото на всяка една от двете части на стихосбирката си цитат от древноримския архитект Марк Витрувий Полион от негов трактат за архитектурата, мисля че стиховете му се родеят много повече със скулптурата, отколкото със статичната разчупеност на архитектурата. Много повече с изяществото на скулптори, като Праксител, Бернини и Микеланджело, отколкото с архитекти, като Аполодор, Фидий и Луций Ауктус. Стиховете му притежават онази изящност на контурите, на линиите, които тези творци издигат до съвършенство. Но в крайна сметка всички тези скулптори са в същото време и прочути архитекти. Оттам идва и неподозираната тежест на всеки един от стиховете, като се има предвид минималистичната им форма. В сравнение с предишната му книга със стихове "Енсо" (2012), тук поетът е изчистил, нека да не ги наричам неточности, а всички онези малки ръбчета, които е усетил, че трябва да бъдат премахнати. Хванал е здраво невидимото длето и го е направил по един блестящ начин. Дори е решил, че във "Фи" заглавията биха попречили на цялостната композиция, на общата форма на стихотворенията, затова много точно, според мен, се е лишил от тях. Казал си е: “Нека поезията говори сама за себе си." В този ред на мисли, не бих се наел да говоря за влияния или традиции, които е следвал Владислав Христов. Бих могъл само да гадая. Може би любими на поета са древните японски майстори на кратките форми, може да е поет, като Пол Елюар, един от първите сюрреалисти, или близките нам Васко Попа и Иван Лалич, големите балкански модернисти. Наистина бих могъл само да гадая. Но това, в края на краищата, въобще не е важно. Важна е тази книга. И наистина се радвам, че днес и тук, съществува едно поколение от млади български поети, което просто си върши работата - с лекота, финес и изящество. Поколение, което е тук, за да опровергае мъчното, технократско време, в което е принудено да твори, и благодарение на творчеството си да го превръща в малко по-светло и изпълнено с надежда за утрешните поетични дни.

Вярвам, че едно от любимите хобита на този поет, а имено фотографията, е оказало дълбоко влияние върху поезията му. Защото върху всички тези кратки стихотворения, без никаква трудност може да им се сложи по една хубава рамка. Но всъщност кориците на книгата са същата тази рамка. И друга не е нужна! Но нека да илюстрирам думите си с някои от стихотворенията, които още от първия им прочит наизустих:

един въпрос се поклаща
от тавана на спалнята
веднъж ти ми каза:
това е кука за инквизиции
във всяка спалня има такава
просто си виси и се клати
нищо повече

*

ти човеко
ще политнеш ли
след трохата
падаща от перваза:
всяко врабче
би го направило

*

влакът влезе в тунел
зрящите спряха да четат
слепият продължи

Не бих преувеличил, ако кажа, че Владислав Христов е поет на тишината. На онази космическа тишина - прародителката на поезията. Затова ви приканвам: разгърнете тази книга, потънете в нея и нека, докато го правите, около вас да бъде тихо.

© Пейчо Кънев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2013, № 12 (169)