Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

XV

- Крайно време беше да излезете от упойката - каза непознатият мъж. - Можете ли да се надигнете сам от леглото, господин... По-бавничко, ако обичате..., аз ще ви помогна да стигнете до..., внимателно.

Отец Делан чу се изправи на крака, чу тракането на стола и усети учтивия натиск върху раменете си. Седна, а мъжът отключи белезниците.

- Сега ви оставям сам, но няма да е за дълго. Имате ли нужда от нещо? - Мъжът почака, не получи отговор и заключи вратата отвън.

Отецът се огледа: стаята не беше голяма и дългата маса, върху която самотно лежеше борсалиното му я правеше да изглежда още по-малка. Стените и бяха голи - ако се изключи един овехтял календар, с русоляво момиче, което пиеше нектар "Ламбозия", гледайки празно пред себе си. Той изчисли, че календарът е на седем години, а момичето на двадесет. Взе борсалиното, изчетка с лакът периферията му и го постави отново на масата; помисли няколко секунди, стана от стола и отиде при прашния прозорец - да види колко стари са вестниците, с които стъклата бяха закнижени отвън и отвътре. Оказаха се най-невръстни - само на тринайсет месеца. Опита се да прочете нещо, но буквите се наслагваха една върху друга и се отказа. Върна се на стола, стана отново и се опита да отвори вътрешните крила, но те бяха заковани. Вгледа се по -добре и откри, че отвън има желязна решетка. Един непознат вътрешен глас го увери категорично, че зад нея няма нищо. Ослуша се с длани зад ушите и наистина не чу някакъв шум. Върна се и седна, за да помисли трезво...

Бяха минали по-малко от пет минути, когато усети как нетърпението, това глупаво нещо с упорит характер, се пробужда в съзнанието му и побърза да повика на помощ безтревожността си си. Като истински човек на делото, той винаги се беше отнасял търпеливо към чувствата и може би затова, те го безпокояха рядко. Не беше ли прочел това някога... някъде? Все едно: сега трябваше да започне отначало и да мисли бавно напред - облегнат на безгрижието...

Напрегна слух до краен предел - толкова, че чу пулса си. "Полицейските участъци не са на полето - пошушна му спокойствието. - Помисли добре, Делане, защо тоя прави изключение, и ако не можеш да си го обясниш, обърни се към мъдростта на лошия опит и полезния спомен, защото те носят винаги утеха. Припомни си, че злото не съществува нито в делата, нито в нещата около нас, тъй като всички те се добри... Къде ли беше чел пък това - някога и някъде?!"

Съветът на Спокойствието не беше лош. Отец Делан се замисли и кой знае защо се сети за Петер Брауншвейк. Защо за него? Защото добрите спомени са и приятен ли? Долносаксонецът беше останал в тях като безименен, паднал за Кръста герой, и нямаше никакво значение, че истинският не беше оставил особени спомени у него. "Героичният край е виртуална утеха, която изпитва само и единствено реалната смърт" - обади се отново Спокойствието. - Знаеш ли колко е часа, отче Делане? За мен времето тече бавно - като разширяването на Вселената - а и често се случва да го забравя съвсем."

"И аз го забравям понякога - призна отецът. - Мисля си често за странни неща... Можеш ли да останеш още малко при мен?"

"Добре, Делане. Но не забравяй, че и моето равнодушие има граници - призна на свой ред Спокойствието. - Нищо лошо няма да ни се случи. Кажи ми, спомняш ли си да сме извършили или казали нещо, от което да се интересува интерпол или чудопол?"

"Чудопол?! Не те разбирам!"

"Искам да кажа чудесатската полиция. Сам знаеш, че най-силното ми качество е търпението, Делане. Не не си спомням с теб да сме извърши ли нещо незаконно и погрешно. Какво те тревожи толкова?"

"Мисля си за Мечо гърло. Възможно ли било е да е в тая връзка?"

"Делане! Спомням си, че всичко стана с моето мълчаливо съдействие. Аз ви бях обзел напълно - теб и всички останали, които участваха в спасението на съкровището, и мога да подпиша с две ръце, че моята тайна е желязна. Задържането и на Станчо няма нищо общо с това. Почакай с мен под сянката на разсъдливостта и си спомни по-добре за щъркелите, за барона, за паметника и за "Десниленд"; за "Лавли Дженерейшън" и за всички ония велики и добри дела, Делане, които предстои да извършиш. Облегни се назад, тръгни със спомените напред и не мисли за нищо, което е готово да ти обяснява бъдещето. Виждам, че ми вярваш и разбираш."

Спокойствието се разля от буклата, до пръстите в кубинките му и отец Делан Манчев се отпусна невъзмутимо...

 

Не знаеше колко време беше минало, когато вратата изскърца и на прага застана облечен в черно непознатият. Маската на лицето му беше така издута, сякаш криеше под себе си патладжан; от дупките и гледаха два тлеещи въглена.

- Здравейте и добре дошъл. Имате много поздрави от Фараона - поздрави мъжът и подаде ръка. - Аз съм Жреца и знам всичко за вас. - Той придърпа стола и остави внимателно чаша и бутилка газирана вода на масата. - Можете да ме наричате така, както ви се представих.

- Грехът знае всичко за нас, господин Жреца. Може ли да попитам къде е моят клисар, господин Станчо Панта? Къде се намирам аз самият? - Отец Делан гледаше спокойно едрите ръце на мъжа. Пръстите им бяха преплетени и извитите нагоре палци едва допираха върховете си. - Само доброто може да ни изненада с незнанието си, господин Жреца. Прочее, името с което се представяте, звучи правдоподобно, но това няма полезно за мен значение в момента. Къде съм настанен? - повтори въпроса си отец Делан.

- Какъв прибързан въпрос! - възкликна маскираният. - Далеч не всички, които са затънали в такова лай... положение го задават така интелигентно и направо. Къде мислите, че сте господин отец? На Хавайските острови например? - Жреца разплете пръсти, разтвори ги въпросително и като не получи отговор, продължи:

- При такива положения човек научава повече, ако не пита. По-полезно е да знаете защо сте тук. - Пръстите се преплетоха отново и палците се завъртяха равнодушно един около друг: равнодушни ръце. - Господин Станчо Панта играе карти с охраната и пита през час дали се чувствате добре като него. Каза, че снощи сте яли пресолен курбан и затова ви донесох студена вода. Дядо ми по майчина линия е бил също клисар, но аз не го помня. Виждал съм го само на снимка - пълен супер. Знам от майка ми, че е гасил запалени свещи с голи палци без да премигне и често е повтарял, че човек може да научи много повече, ако остави другите да питат. И аз мисля като него.

Жреца изпусна къса въздишка, млъкна и заразглежда ноктите си.

- Моят клисар мисли по същия начин - каза отец Делан по някое време - и съм сигурен, че ако беше сега тук, той щеше да зададе въпроса какво търсим тука, на това известно само вам място, а аз щях да науча защо. Той ще пита, а аз ще уча. Прочее, глупавите въпроси са маската на незнанието, така, както мълчанието - маската на мъдростта, господин Жреца. Защо не го доведохте тук?

- Защото съм само представител на Фараона - отговори миролюбиво Жреца и поглади едната си вежда през маската. - Босовете канят. Те знаят без да питат, а моята задача е да поднеса извиненията му за любопитството, което ви причинихме. Мога само да ви кажа, че се намирате извън каквото и да е населено място - в самотна къща сред лозе, пълно с мечки и бодигардове, които не са тука да го копаят и пръскат, както може и сам да се досетите. - Докато чешеше едната си длан, Жреца гледаше отеца право в очите, но той не трепна. - Вие двамата сте отвлечени, господин отец. - Черните въглени в отворите на маската припламнаха. - Виждате ли, че научихте повече, без да питате много? А искате ли да разберете и защо сте отвлечен?

Демонстрирайки търпение отец Делан не мигна.

- Ще ви кажа без да питате: с обществено-полезна цел, която ще ви съобщи лично Фараона.

- Хм! Такова нещо ми се случва за пръв път и това ме караше, кара ме и сега, да предположа, че е за добро - отговори спокойно отецът. - Прочее, бях сигурен, че не съм тук, за да чета пожълтелите жълти вестници, с които са облепени стъклата на прозорците, господин Жреца.

- Разумен отговор. Не личи и следа от паника. Такива отговори улесняват много нещата. - Жреца продължаваше да разтрива длани. - Искам да попитам, сит ли сте или...?

- Попитайте моя клисар. Така ще разберете и кои са любимите ми специалитети. На първо време, обаче, ще се задоволя с чаша вода.

- Маската ми харесва ли ви? - осведоми се Жреца, наля вода и постави чашата пред отеца. - Нося я, защото е по-хубава от тоя син патладжан, дето виси като последното ми съдебно дело под нея. Искате ли да ви го покажа?

Той издърпа маската нагоре и отец Делан едва успя да скрие въл-нението си...

Без моравата топка в средата, лицето щеше да отговаря безупречно на познатия стандарт: челната кост под късата и твърда коса - къса, твърда и пречупена; погледът под коравите и безизразни надочни дъги - корав, безизразени и тесен; устата под моравия патладжан, който приличаше на нос - отпусната, голяма и бърнеста: "ялама", както наричаха такова устато нещо в Манчеви Варници.

Да, лицето щеше да отговаря безупречно на стандарта, ако тъподушната му свирепост не беше така объркана и смутена от присъствието на тая синьо-червеникава топка с лъскаво опъната кожа в средата му. Отец Делан беше чел много талантливи поетични и прозаични описания на всякакви носове, но това което виждаше сега пред себе си можеше да се опише талантливо само с езика на една кожна инфекция.

Жреца понечи да нахлупи отново маската, но отецът го възпря и се наведе напред. Разгледа внимателно моравата топка и отсече:

- Диагноза - "син вятър". Виждал съм всякакви ветрове в главите на хората, но син наблюдавам за пръв път. Може би в началото да е бил и червен, и да е посинял в последствие. Предава се чрез ухапване. Това е лошата новина. Добрата е, че имам лек против такава опасна инфекция, който е в дисагите ми, но те останаха в Двуантимовия хан. Ако не започнем лечението веднага, има реална опасност до дни носът ви да стане мортално-морав..., говоря сериозно. Тогава вече ще трябва да бъде отрязан от корен и до дъно. Ако нещата стигнат дотам, ще е нужно да се изповядате преди лечението. Имам причини да попитам къде е босът ви, за да изповядам и него. Къде е Фараона, господин Жреца?

- Не е тук, в някоя пирамида е сигурно. Чакам да се обади и тогава да ви транспортираме дотам. Взема ли да се изповядам сега, ще са ми нужни дни, докато се изприкажа нацяло. Трябва да се обади всеки един момент и няма да успея.

- Изповедта не се нуждае от неудобни въпроси, които трябва да се обмислят добре, господин Жреца. Освен това, изповядайте само последния си грях с открито лице и това стига - като начало. Слушам.

Отец Делан затвори очи, а Жреца разказа как преди два дни бил с някаква манекенка, която нарече "синя", в една щура дискотека. Точно, когато се почувствал достатъчно купонясал и така нататък, пристигнала най-неочаквано жена му - червената усойница. И докато манекенката почервенявала бързо от срам и неудобство, оная пък посинявала бавно като патладжан от политическа ревност. Казала на бодигардовете си да му извият ръцете, захапала го за носа и не го пуснала, докато изтрезнее. Като свършила със захапката, изплюла отровата си право в лицето му, посетримила се със зачервената манекенка и изпратена с овации, напуснала тържествено дискотеката.

Жреца опипа предпазливо носа си и започна охотно да изповядва и по-стари грехове, но телефонът в якето му го прекъсна. Той рипна от стола и излезе веднага от стаята. Когато се върна, съобщи равнодушно:

- Тръгваме. Ще ви доставя на Фараона и се връщаме с клисаря за дисагите. Босът разреши на едната дума да проведем лечението и каза, че ще поеме разноските за него. Изповедта ще си платя сам. - Жреца бръкна във вътрешния джоб на якето си, но отеца го възпря решително:

- Изповедта е безплатно покаяние, което се плаща с нови грехове, господин Жреца. То е тайнство, а не е някаква тайна, която се продава и купува на тъмно. Пипнете, ако обичате, носа си.

Жреца заопипва патладжана - отначало предпазливо, после по- смело и даже грубо.

- Как го усещате след изповедта? - попита отец Делан.

- Имам чувството, че си е отново мой. Преди да вляза, го опипвах - беше като чужд. Гледал съм по телевизията пък и съм чел във "Неделна Вчера", че хората отделят най-малко време и грижи за носовете си. По-важното е, че онова, дето пишеше във вестника за вас, не са били само преувеличения на журналистки или платени лъжи, и май започвам да разбирам защо босът прибягна до вашите услуги. Ще ви кажа направо и на четири очи, защото това е по-тайно и от изповед, че вие не сте отвлечен, а само поканен, господин отец. Когато нещо му е нужно, босът постъпва така, защото босовете не обичат да се молят да чакат. Момент..., чувате ли това "пата-пата"? - Жреца вдигна показалец и нос към тавана. - Машината дойде. Тръгваме, господин отец. Фараона ви очаква в новия си морски хотел. Ще пътувате сам, а клисарят ще пристигне здрав и читав там довечера.

Жреца извади кутия и измъкна внимателно една пура; превъртя я в пръстите си, мириса я дълго и дълбоко, прибра я обратно и продължи:

- Само преди час не можех да подуша и собствената си пот, честно. Като миризма тя е нещо недопустимо в моята професия. Докато носът е нещо като мен: макар поставен най-отпред, той е незабележим орган и аз всякога се чувствам като нос...

- Страхувам се, че не разбирам - прекъсна го кратко отец Делан.

- Защото, когато охранявам боса, аз вървя отпред, а хората виждат него. Той често ме е наричал тъп задник, но аз се чувствам - Жреца погледна стоманения си часовник и подкани с нетърпелив жест - аз се чувствам като тъп нос. Тръгваме! След вас, господин отец.

 

 

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015