Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ЗЛАТОРОЖКАТА ВРЪЗКА" ПЕТЪР ДИНЕКОВ - ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ"

Евелина Белчева

web

Паспорт за царството на литературата
Първата рецензия за изданието на Вл. Василев "Съчинения на П. К. Яворов" в пет тома (1934-1936) от Петър Динеков

 

- Считай това за "повиквателна"!

- Ще я унищожа! - но няма да я променя...

 

 

 

...ИМЕТО на Петър Динеков обаче е вече известно в литературните среди. Той влиза в "Златорожието" с името си1. До началото на "златорожката връзка" младият критик е автор на 276 статии, рецензии и обзори. В конфигурацията на литературния калейдоскоп на 30-те години съдбата му е вече предначертана.

Новият сътрудник на "Златорог" няма нужда от "покръстване" и духовен наставник. Той сам е изградил вече името си. Може би на това се дължи неговата относителна самостоятелност в списанието. Папата сякаш осиновява избраниците си, а известно е, че "некръстено дете" не може да бъде осиновено. И кръстникът няма власт над него, защото не той държи "огъня" над главата му...

И може би поради това между редактора и младия критик се установяват абсолютно равноправни - колегиални и приятелски отношения. Отстоянието от почти 30 години между двамата изобщо не се усеща, стопено в мекотата на взаимно благоразположение и добронамереност, още в ранните писма - от юли 1936 година.

Това, разбира се, е заслуга на редактора - откривател и покровител. Постоянно и настоятелно - "считай това за "повиквателна"! - той поръчва на младия критик рецензии за новоизлезли книги за Прегледа и статии по литературни въпроси за литературоведския раздел. А тези две части са основни за списанието.

Снимка на Петър Динеков от паспорта за Полша, 1934 г. Това е времето, когато под псевдоним Н. Горинов той започва сътрудничеството си в "Златорог"

Снимка на Петър Динеков от паспорта за Полша, 1934 г. Това е времето, когато под псевдоним Н. Горинов той започва сътрудничеството си в "Златорог"

 

В златоносния разсип на времето

...Но нека се върнем в благодатната есен на 1936-а, под златната сянка на "Златорога". Току-що, през юли 1936 г. е излязъл от печат последният, пети том от творбите на Яворов под редакцията на Владимир Василев (1934-1936). Редакторът трепетно очаква отзиви, а и издателство "Хемус" трябва да бъде подкрепено.

Тази е една от важните причини за настойчивостта на Владимир Василев - очакването на отзив за изданието. И то тъкмо от младия критик! Епистолите около тази рецензия са всъщност най-значимият сюжет в кореспонденцията. А унищожената в резултат на спора рецензия парадоксално се превръща в паспорт за царството на литературата - за младия Петър Динеков.

- Считай това за "повиквателна"! - написал е редакторът в характерния си военно-полеви хумористичен стил. Дали "младокът" си е давал сметка каква висока чест, и горчива чаша, го е постигнала?...

Много горчив всъщност е споменът на Владимир Василев за първото издание на Яворов след смъртта му, от 1924 г. Тук Вл. Василев не е отбелязан като редактор, но във вестник "Развигор" на Д. Б. Митов излиза скандална рецензия, подписана от абсолютно неизвестно тогава име - Ст. Илчев, току-що завършил славянска филология2.

Според рецензента, въпреки добрите си намерения, Александър Паскалев е поверил тази толкова сериозна и деликатна работа по изданието на Яворов на "един некадърник", олицетворяващ "дъното на посредственост и тъпоумие", който искал "да се заслони под сянката на Яворова": "Още от пръв поглед личи, че тук ще е боравил някой тъп "литератор", най-тъпият, който е можал да се роди у нас, та макар че си крие името, ние пак ще го познаем..." - пише никому неизвестният критик (Илчев 1925: 2).

Този литературно неграмотен пасквил отново повтаря отколешния и сякаш неразрешим спор за необходимото или не смесване/разделение на поета Яворов и на човека Яворов. Формите и границите на това "смешение" остават все още нерешен теоретически проблем, който продължава и досега да стои в основата на обявявани за спорни интерпретации.

"Направените от Яворов посвещения в "Подир сенките на облаците" (зачетени от Вл. Василев) - пише Сава Василев (2000), - са абсурдно изтълкувани като смесване на представата за "поета Яворов" с тази за "човека Яворов". Обяснението е повече от лесно, - желаейки да се "похвали" с личното си посвещение в "Маска", редакторът е "нашарил цялата книга с посвещения, та е заприличала - както казваше Пенчо Славейков - на обълшавяла риза..." [...] Следват обвинения за оформлението, хартията, шрифта, от които става ясно, че на "набедения литератор" Вл. Василев му липсва издателски усет, но затова пък "никому непотребното сп. "Златорог" или изсмуканите от епруветка и многоточия, и тирета на диаболици и серсеми се печатат на хубава хартия със стройни букви" (Василев 2000: 160-161).

Ясно се вижда, че за кой ли път "никому непотребното" списание "Златорог" вади очите на кръга "Развигор", а рецензентът явно е млад волнонаемник във войната на Д. Б. Митов срещу обругания редактор. След този толкова горчив опит става пределно ясно, че Владимир Василев е оценявал младия, 25-годишен Петър Динеков изключително високо, за да му възложи толкова отговорна задача - да представи новото издание на Яворов.

Отношенията обаче са до такава степен равноправни, че в отговор на настойчивите покани на "господин редактора", младият Динеков, току-що стъпил на високото, но стръмно стреме на Софийския Парнас, се чувства свободен да напише критична рецензия от цели 18 страници за това издание - любимата и дълго носена рожба на Владимир Василев, близък приятел и довереник на големия поет в страшната година между двата изстрела.

За пръв път в бележките към изданието от 1934-36 г. редакторът бегло споменава, че то е направено по последната, окончателна редакция, която Яворов дава на стихотворенията си през 1914 г. Едва в годината на смъртта си, 1963, в спомен за поета Вл. Василев разказва подробно за това, че през юли и август 1914 г. незрящият поет редактира изцяло сбирката "Подир сенките на облаците" с негова помощ:

"Мъчех се да намеря нещо, което да го закрепи. Залови се да прегледа "Подир сенките на облаците". Четях му и разговаряхме за някои стихотворения, гдето искаше нещо да се измени, другаде да се съкрати, някои стихотворения да се махнат. Давах му перото и поставях ръката му на мястото, гдето трябва да нанесе поправките и отстрани да напише "поправката е моя", "зачерква се", "остава" и пр., за да се удостовери, че са лично негови. Нанесе поправки и в някои от изоставените стихотворения (предполагаше, че един ден ще се напечатат). Същото е правел и у тях си, с брат си Атанас3. Направи и някои посвещения. [...] Когато всичко беше готово, предаде ми екземпляра на "Подир сенките" с надпис да го пазя и "да остане неизвестен, докато дойде време за ново издание". Намира се сега в Държавния исторически архив" (Василев 1963).

Припомням тези известни факти, за да подчертая колко важна и отговорна задача е получил Вл. Василев, довереникът на Яворов. Явно е, че издаването на Яворовото творчество се е превърнало в дело на живота за младия, 30-годишен тогава критик.

 

Литературен, биографски и издателски уникат

Тъкмо от това издание - литературен, биографски и издателски уникат, започва литературната легенда Яворов. Създадено 20 години след трагичната му смърт като поплак за поета. От същия този критик, изпълнявайки неговия завет - да издаде посмъртно стиховете, над които са работили заедно.

Този факт, че изданието е съставено, редактирано и обговорено от близък приятел на големия поет, играл ролята едва ли не на негов личен критик и довереник в литературните работи, довереник и в житейската драма, активно участвал в редактирането на стиховете приживе на поета, придава изключителна литературноисторическа и културологична стойност на това издание.

Не е случайно, че делото на Владимир Василев, цитиран или не, стои в основата на всички следващи издания на Яворов. Тези пет томчета са единствен по рода си дотогава модел за академично публикуване на големите творци. Замисълът на Боян Пенев за едно пълно и критично издание на Пенчо Славейков остава неосъществен докрай. Поради ранната си смърт ученият не успял да подготви осми том, предвиден изцяло за бележки. Явно Б. Пенев е имал намерение да работи по Яворов, събирал е архивни материали, има и стотици фишове с бележки, но е трябвало да завърши огромната работа по осемте тома на Славейков.

Ех, че възраженията в рецензията на младия критик Петър Динеков за изданието на Вл. Василев заемали "само 3-4 страници" - това е нищо за дръзката критическа младост. Изключително интересно би било да се узнае какви са били тези възражения, които се превръщат в първи "камень преткновения" за литературното приятелство. За жалост, младият Динеков е изпълнил "заплахата" си - унищожил е рецензията.

Останал с личното си име в "Златорог", дръзкият "младок" е като некръстен син в списанието, а казано е, че душите на такива "некръстени деца" са непокорни, връзката с родителите им е по-слаба, дори в отвъдното не могат да се съберат с предците си...

И така - "златорожката връзка" започва с един литературен конфликт. Не случайно в този конфликт се ражда едно голямо и дългогодишно сътрудничество и приятелство...

Сякаш е знаел предварително какво ще последва, Владимир Василев веднага се хвърля в страстна защита на изданието си, като "нубийски лъв", както пише за него един от следилите го приятели агенти, търси лична среща с "младока" - автор на рецензията:

Редакция на "Златорог", Сф, 21 септември 1936

Господин Динеков, чаках Ви оная вечер, когато бяхте с Йор. Иванов4, да дойдете в кафенето, но не ме ли разбрахте, какво Ви стана...

Проф. Йордан Иванов по това време е ръководител на Катедрата по българска литература. "Учител в евангелския смисъл на думата", пише Боян Гацов, състудент на Динеков. Току-що са излезли неговите "Старобългарски разкази. Текстове, новобългарски превод и бележки", 1935 г. Може би темата на оживения разговор с неговия доскорошен отличен студент Петър Динеков - "гордостта на аудиторията", е била тъкмо тази последна книга на професора.

Обаче ревността на Владимир Василев към неговите сътрудници е пословична:

- Исках да бъде мой, само мой!... - през сълзи от смях признавал в последните си години старият редактор за младия си сътрудник Петър Динеков. А още през 1922 г. е написал в писмо до Лилиев: "Прощавай, че в редакторско-златорожката си ревност преминавам някой път границите"5.

От отговора личи, че редакторът държи на единомислието със сътрудниците си - въпреки всичко, и че всъщност няма особен вкус към участие в литературни разпри, макар че нерядко му се е налагало в размирното му редакторско битие.

Редакторът: Исках да поговорим за рецензията. Благодаря Ви за доброто желание, което имахте да я напишете. Хубава, но ми правите някои възражения, които биха ми наложили да Ви отговоря. А искам да се избегне това.

Искам да се избегне това. - А ето какво следва: най-подробна аргументация. Всъщност отговорите са дадени, но приятелски, в писмо. Можем само да предполагаме по пространните епистоларни пледоарии на юриста какви бележки е съдържала "злополучната" рецензия на "младока" от 18 страници. Вероятно са били отправени изисквания за по-подробен научен апарат, за повече текстологични наблюдения над чернови и ръкописи, за още обяснителни паратекстове и библиографски позовавания, които да се ползват от бъдещите изследователи.

Въпреки че изданието има бележки, които са единствен по рода си текстологичен и биографски документ. Ясно се вижда, че приживе на поета е извършена изключително важна редакторска работа с активното творческо съпричастие на Владимир Василев. Всичко - съобразено с "поетическия акцент", с духа на Яворов. Съвсем не случайно и не по стечение на обстоятелствата Яворов е оставил архива и ръкописите си на своя довереник.

Редакторът: Може да не е толкоз академично-научно-критично и пр., колкото би го направил някой господин професор, но [не] е и само за широката публика. Мисля, че има достатъчно данни, факти, указания, писма, редакции, правописи, точки, запетаи, страници и тем подобни, потребни и за "изследвача", т.е. за 4-5 души в България. Та и Вий сам ги изброявате!

Но действително при проследяването на поправките, които е правил Яворов, редакторът се ръководи от принципа, че "не бива да се раздвоява и препречва впечатлението от окончателния вид, в който е дадено едно стихотворение". А това наистина е принцип на едно популярно издание, за широката публика:

Редакторът: Невъзможно е да се дадат тук и най-малките промени в различните редакции. То не е и много интересно за читателя - за него е важно Яворов такъв, какъвто се явява готов пред него, какъвто сам иска да го знаят. Във всеки случай, за ония, които специално биха се интересували и биха искали да правят изучвания, дадени са тук с голяма подробност всички по-важни и интересни промени. По тях може да се проследи пътя на поетическото самосъзнание на Яворова (Василев 1934: 233).

Но не е ли твърде относително кои промени са "по-важни и интересни"? Поради пиетета си към енигмата на творческата личност редакторът се въздържа да публикува първоначалните ръкописни текстове, струва му се кощунствено да наднича в "тайната работа на поета"... А и Яворов не обичал да пази ръкописи:

Редакторът: Това е още подготвителна, съвсем своя, лична и тайна работа на поета, и струва ми се малко кощунствено да се разкрива той чак там.

Но за литературния изследовател и анализатор тези архивни документи са извънредно ценни, особено чернови и писма. Ако ги има, задължително е те да бъдат публикувани. Вероятно младият Динеков тъкмо тук е имал някои основателни очаквания и бележки.

Редакторът: Повече материал и няма или остава съвсем нищожен. Не че държа да се признае изданието "критично", да останеше на мене, бих направил едно без всички тия работи и свел бих Яворова до "Подир сенките" (даже и не всичко оттам), но във всеки случай не е пък нито като пълното събрание на Славейковите съчинения, нито като Вазовите.

Владимир Василев сякаш не съзнава какво всъщност е направил с това издание. Такива антологии, за които той пише в писмото, има десетки след него, има и преди него, но това издание е с изключителна културологична стойност и то ще стои в основата на всички академични издания на Яворов по-късно, и особено на научните изследвания за поета в бъдеще.

С голямо вътрешно задоволство разчетох в ръкописа на Вл. Василев от 1957 г. "Композиция на лирическото стихотворение" следното признание: "Някога ние малко се интересувахме и не смеехме нито да надникнем в личния мир на поета, да видим как работи, как създава своите произведения. Считахме го за Светая светих. Днес си позволяваме дързостта да се втурнем в творческия му будоар, за да открием неговите тайни"6.

Ето че е дошло времето, учителят е преживял своята еволюция и е приел вътрешно, като лично свои убеждения, бележките в рецензията на своя тогавашен "подопечен" млад сътрудник.

Вижда се от отговорите на Вл. Василев, че Петър Динеков е имал възражения и към обясненията на темперамента на поета с природните особености на Тракия, и тези възражения са съвсем основателни. На което редакторът отговаря, че това влияние било "неотрицаемо" и че:

Писатели като П. Р. Славейков, Пенчо Слав., П. Ю. Тодоров, Елин Пелин никога не могат да бъдат родени в Тракия. Както Ибсен напр. никъде, освен там, на север... Научни доказателства за това не може да има, затова и аз го подхвърлям като догатка, като допустимост, която, разбира се, може да се развие, да се направи по-интересна и по-убедителна. Не му е мястото и в една рецензия - за пет тома, да се спори по това.

Вероятно Динеков като историк на литературата е очаквал да се изследва формирането на Яворов в социокултурния контекст, и особено влиянието на други поети за формиране на поетическата му личност, което действително е задача на цяло научно изследване.

Редакторът: Трябвало да разгледам Яв. поезия не само като индивидуална проява, ами и във връзка с развитието на лириката ни. По моя мярка, стигат тия 7-8 страници на края, дето се говори за отношение към поезията на Славейкова, Вазова, за обществени условия, за психика на времето и пр. А и вътре има. Да не седна сега да пиша монографии и истории на бълг. поезия (защото де му е края?).

Отзвуци от този спор има далеч по-късно, в един разговор с Борис Делчев през 60-те г., когато творческата личност се разглежда предимно като социален продукт. Делчев споделя мнението на Динеков, че етюдите на Вл. Василев "очертават индивидуалното вън от конкретното време и конкретната обстановка, вън от литературната приемственост, характеристиката на личността не е социално-исторически обоснована" (Делчев 1968: 196).

Цитирам изцяло един разговор на тази тема от 1961 г. по неиздадени страници, защото в издадения дневник някои важни неща липсват:

Б. Делчев. 9 ноември 1961: "Стана дума и за негови статии - нали гласяхме да направим избор от тях и да ги издадем! Аз казах, че що се отнася до творческата страна (не до идеологията), съм се учел от него и някои от статиите му препрочитам с удоволствие. Но дори и най-хубавата от тях събужда у мене възражения. По мое мнение най-добри са неговите портрети: те са лаконични, изградени са здраво и имат вид на литературни параболи7. Това са словесни формули, в които образът на разглеждания автор е пресъздаден не само вярно, но и поетично. Не ще и дума, те са написани много проникновено и много убедително. Обаче, продължавам аз, най-често те очертават един литературен профил, даден вън от конкретно време и конкретна обстановка. Опитай се да изясниш писателя в историко-социално отношение и ще видиш, че този метод ще се окаже неподходящ. И не само това - изложението ти ще изгуби емоционално звучене. Ето защо задачата на тези, които пишат социално обоснована критика, е много по-трудна - по-трудна не само защото трябва да проникнат до обществените корени на явлението, без да изпуснат от поглед художественото своеобразие, а още и затова, че този метод ги приближава до фактите и затруднява достъпа до един обобщен и опоетизиран начин на виждане. По-лесно е да постигнеш емоционално звучене на речта, когато се ограничиш с разкриването на индивидуалното своеобразие в даден автор, и много по-мъчно - когато чрез исторически и други справки трябва да разкриеш социалните корени на творчеството му. Владимир Василев ме изслуша много внимателно, без да възрази нищо и накрая поде въпроса откъм своя страна: - Така е. И питаш ли ме сега на какъв огън се пека: хем да е конкретно по време, с неизбежните исторически справки и отклонения, хем да е емоционално - да не слиза до равнището на бездушното историческо изложение. Та да видим какво ще излезе."8

Убедена съм, че старият критик просто не е искал да спори със силните на деня, затова привидно сговорчиво се е "съгласил"... Но историко-социологическият подход не е неговият метод. Обект на изследване за него е "творението", в което се съдържа всичко. Не признава школи и направления, в центъра на литературния живот стои изключителната творческа личност. А тя снема в себе си и конкретното време, и универса, без да се прибягва до детерминистични подходи.

През 1932 г. в рецензия за книгата на Георги Цанев "Писатели и творчество" Вл. Василев оценява високо предимно естетическия характер на оценките на Цанев. Рецензията е важна, защото представлява методологически опит да се очертаят формите и границите на литературната критика.

Тук рецензентът развива следната теза, която звучи много убедително: "Най-напред е необходимо да се установят художествените ценности и след това да се дири нишката на литературното ни развитие. По-далечните му обществени и психически основи, диалектиката му. Защото, очевидно, тая диалектика няма да се строи на бездарните или посредствени писатели и произведения, а на значителните" (Василев 1932: 475).

Вл. Василев е "феноменолог": за него поетическата индивидуалност на Яворов е феномен, който стои вън от конкретното време, извън традицията: "връх е - самота". За него поетът все още не е станал "обект" от литературноисторическа гледна точка, той все още е негов приятел и довереник, чиято загуба преживява много тежко. Затова предговорът е построен не научно, с позовавания на "историята на въпроса", а импресивнокритически: "за по-широката публика" - както скромно заявява редакторът.

Но това е само привидно. Предговорът е пръв и останал единствен по рода си психобиографичен портрет на Яворов въз основа на анализ само и единствено на "творенията". Наглед - чисто "иманентен" подход: оценява автора по неговите собствени закони, съизмерва го със самия него. А и няма друг, с когото да го съизмерва.

Много дискретен откъм житейското. Никакви биографични факти не са приведени в защита на анализа, те са потънали дълбоко в глъбините на текста. Но споменът за реалната личност с нейния пределно дълбок и проникновен психобиографичен портрет прозира навсякъде в критическите анализи и синтези, макар че никъде не е експлициран на повърхността.

В това отношение Вл. Василев е изненадващо съвременен - реконструкцията на психобиографичната/културологичната личност се оказва подход, актуален и днес. Поглед отблизо, в глъбините на психиката, без да дава наяве на повърхността цялата онази огромна работа, която съзнанието е извършило - "и не ще да го провеждам по целия път на проверки, които съм правил!" - преди да достигне до този изключителен психобиографичен синтез - парабола, както нарича портретите му Борис Делчев.

- Това е моята единствена книга - казвал Вл. Василев.

Действително, ако всички тези кондензирани мисловно-емоционални ядра бяха развити, би се получило сериозно монографично изследване. Не случайно Вл. Василев прави тъничък отпечатък от предговора и го оформя като книга. Тази единствена негова книга може да се намери в библиотеката на Софийския университет. Според мен, оставена от него самия: - Да я има!

Както е постъпил и приятелят му Боян Пенев с анализа си на драмата "В полите на Витоша"9. Оставил е книгата с нарочен надпис пак там, в библиотеката на Софийския университет. Пази се, за разлика от изданието на Яворов от 1934 г. В Университетската библиотека петте тома на Яворов, издадени от приятеля му Владимир Василев, са една крещяща липса.

Редакторът: Влияния? Бодлер, Лермонтов, Метерлинк. Ако има други, посочете ги. Ама нямало подробни съпоставяния, цитати и проч. Никога няма да го направя, както би го направил Арнаудов, да кажем. Това си е мой начин на писане - да ги вмъкна неусетно, да не спират и смущават читателя, да не пречат на цялото. А който иска да изследва стих по стих - да го прави, щом било толкоз важно. Давам на читателя само общи позовавания на този и онзи автор и не ще да го провеждам по целия път на проверки, които съм правил, за да каже - брей, я гледай този колко дълбок изследвач!

Естествено, в този контекст прецизният и подробен научен апарат също не е в стила на Владимир Василев, вероятно тъкмо това не е достигнало на Петър Динеков. Редакторът не обича да си служи с библиография, "високомерно я презира": "Но аз не мога да се хваля в бележки под линия - вижте ме колко много съм чел. Както прави Арнаудов..." - записал е в архива си думите му Любен Георгиев, колега в коректорските дела: "Той не може да постави една бележка под линия. (Има в една негова публикация на Яворови писма цели 18 бележки под линия, но всичките съм му ги прибавил аз, когато подготвях работата за печат в редакцията на сп. "Септември" през 1957 г.)" (Георгиев 1957: 106).

 

Смъртта - последен редактор

Цял живот съзнанието на критика се опитва да осмисли Яворов. На етапи, сякаш не би могъл изведнъж да обозре необозримия му поетически дух. Не случайно, когато завършва предговора, на 25 март 1934 г., Владимир Василев е написал на брата на поета, Атанас Крачолов, следното писмо, останало неизвестно:

25 март 1934. Не е отбелязано специално, но 25 март е денят Благовещение, и не е избран случайно - кармичен ден за Яворов. Интересно е, че Вл. Василев предприема решителни стъпки във връзка с Яворов най-често на Благовещение.

И тук Вл. Василев повтаря отдавнашната си молба до Атанас да събере подробни сведения за брат си, нужни за бележките. Иска бележки "как Пейо поправяше стих. след случката". Иска най-подробно и за самите стихотворения какво е говорил. Иска го извънредно бързо! Ще ходи в Чирпан да разпитва за биографията:

Първият том е към края си и ще направя всичко възможно да излезе до Великден. Томчето излезе чудесно. Пращам ти да видиш предговора, който стана причина цяла година да забавя изданието. Ужасна работа: толкоз неща написах през това време, а около 4 месеца се въртях как да се изтръгна от онова, което съм писал по-рано и да дам нещо по-друго. Не знам дали съм успял, ще видим.

В предговора всички предишни проникновения за поета са валидни, но приятелят съзнава, че трябва "да се изтръгне" от това, което е писал досега. Защото гледната точка е друга - отвъдна. Тъкмо сега, когато "желязната врата" (К. Константинов) на смъртта се е затворила, е вече възможен "горният" синтез. Такава оценка би била непостижима приживе. Смъртта е последен редактор.

Ясно се вижда в архива на Вл. Василев, че този процес на осмисляне на необозримата културологична личност на поета трае цял живот. Приятелят е събирал всичко, което излиза за Яворов. Работата на съзнанието му по преосмисляне на поета продължава до края на живота. Последното, написано от него за Яворов, е спомен - критикът е прозрял, че най-същностното, което още може да каже за поета, е да очертае личността му - през спомена за него. Действително, този негов текст се оказва от изключително значение.

В писмо от януари 1961 г. в отговор на молба на Атанас Крачолов да напише един портрет на "тъй нещастния му брат", Вл. Василев отговаря, че не би трябвало да му се напомня, защото и той много иска това, но в момента работи по своите статии. Поканен е от издателство "Български писател" да издаде томче със свои работи.

Явно, цитираният по-горе разговор с Делчев от 1961 г. е бил по повод на това "томче". Ясно личи дълбоко спотаената радост на низвергнатия критик. Но в черновата на писмото всяка дума е със знак за повишено внимание: да се сниши, да не се изтъкне, да не "блесне"... Дори пред брата на Яворов! Цялото писмо ще бъде публикувано на друго място:

"Най-голямата (статия - б.м., Е.Б.) ще бъде, разбира се, за Пейо. Някога мислех, че онова, което съм написал в Предговора - това е, повече и друго - не мога. Не мога, ама толкоз много нови неща са ми дошли на ум през тия години, че тряба и тая статия да поразширя, да вмъкна нови неща (зачертано - б.м., Е.Б.), да я преустроя в някои части, да изясня някои моменти и пр. и пр.... като косвено взема предвид и всичко, което е писано след 9-и, за да може да бъде Пейо приет тъй, както го разбирам и уважавам и оценявам аз (зачертано - б.м., Е.Б.). Дано да успея - ще бъде нещо, което да бъде по-хубаво от досегашното, но тъй, че [...?], което съм мислил за окончателно. Разбира се, без да изневерявам на предишното. Да видим..."

- Там няма място за друга жена!

В писмата се дискутира и друг важен въпрос: любовта на Яворов към Мина. Вл. Василев е първият, който се осмелява да говори публично за техните отношения и да публикува в бележките към стиховете и драмата части от писмата им, оставени на отговорно пазене у него от самия поет. Въпреки изричното запрещение на поета да се публикуват неща от личния му живот преди Лора.

Вероятно Динеков е задал въпрос за мястото на Лора в живота на Яворов. Писмата на Лора са току-що обнародвани през 1935 г. от Ганка Найденова. А в бележките Вл. Василев се осмелява да твърди, че Мина е "единствената" любов на Яворов. Така че тъкмо приятелят критик е онзи, който пръв прави видима за обществото легендата за Мина, въпреки твърдението на Ганка Найденова, че тя е творецът на "безсмъртната любима"...

Редакторът: Дето съм нарекъл любовта на Яв. към МЮТ10 единствена, е истина. Та целите "Безсъници" са писани за нея. И "В полите на Витоша". За Лора - ни едно стихотворение. Посвещение - ама кога? След случката. Обяснимо. Ами писмата му до МЮТ, които бе неудобно да се печатат, защото са съвсем лични! Прав сте, че от почит не трябва да се казва, но нали в други случаи (какво да се печата) не искате да се държи сметка какво Яв. желал? Във всеки случай, аз съм се въздържал от много приказки по това.

В спомена си за поета от 1963 г. довереникът твърди същото: "Яворов посвети на Лора сбирката си "Подир сенките". Но той направи това посвещение след нещастната случка. Това бе естествено. Изгубил зрението си, той се бе отдал с непрестанната си мисъл и чувство, с цялото си същество на Лора. Но стихотворенията са писани за Минка Ю. Тодорова. Тя беше 16-17-годишно момиче, сестра на П. Ю. Тодоров, високо, слабичко (портрета, гдето е с шапка, не дава много вярна представа за нея), което с невинния си, свенлив вид и чист израз можеше да вдъхнови поета за оная висока, велика любов, която земните удовлетворения не му даваха. Пред това "дете", както го нарича в песните си, душата му се превръща в сребърна струна - копнееща и ридаеща за сливане някъде в "звездни" висини. [...] В "Зов" той моли майка си да бъде закрилница на нейната невинност. И може би защото бе толкова неземна, тая любов не можа да се осъществи. Днес това може да изглежда твърде странно, дори непонятно" (Василев 1963: 596).

Обаче в среднощните си изповеди пред Любен Георгиев старият приятел на Яворов е доверил друго: за Лора - "посмъртната любима": "Искаше всичките си стихове да посвети на нея. Не знам преди какви са му били чувствата към нея, но според мене той я обикна истински чак след смъртта й. Ако можеше да пише, щеше да пише само за нея. С нетърпение чакаше срещата си с нея там, затова и избърза" (Георгиев 1991: 83).

С присъщото си нравствено целомъдрие Вл. Василев е затаил дълбоко възторга си от писмата на Лора. Тъкмо той като юрист прилага към делото пет писма на Лора, за да защити поета. Споделя възторга си единствено с общия приятел Боян Пенев - насаме: "Владимир Василев ми говори с възторг за писмата на Лора (когато сме насаме с Владимир); били много прости, много съдържателни и много искрени (курсив - Е.Б.). Тя забелязва една неискреност в писмата на Яворов и това я измъчва" (Пенев 1973: 206).

Пак Вл. Василев е единственият, който дава различна от обиходната, проницателна интерпретация на драмата - отблизо. В писмо отново до Боян Пенев той пише:

Пишеш ми като съдия какво ми било мнението. Това ми е мнението: тук е имало остри пререкания, дразнение, инат и може би действия и думи от негова страна, които са я накарали да се почувства пренебрегната и унизена.11

Но Вл. Василев бил убеден, че любовта на поета трябва да се свързва само с една жена. Съди по самия себе си. Така си обяснявам и този смут, който настава у него, когато го разпитват за Лора. После склонил и казвал: - Мина и Лора са му достатъчни, там няма място за друга жена! - Смятал, че така пази паметта на приятеля си ненакърнена...

Успял да убеди в това и самата Дора Г., когато тя поискала да публикува писмата на Яворов до нея. Макар че тъкмо той пръв публикува нейно писмо в бележка за стих. "Насаме" в първия том на изданието от 1934 г. Обаче прави изрична уговорка: извадката се публикува, защото е "интересна заради самото стихотворение" (Василев 1934: 224)12...

 

Компромис - 30 процента!

Накрая след цялата тази защитна пледоария в писмото си, редакторът с едва прикрито раздразнение заявява:

Както виждате, не бих могъл да не Ви отговоря. Сетне пък може Вие на мене, и така нататък. Малко са разправиите с другите, сега трябва да пишем полемики и със сътрудниците си.

Но по-сетне, в почти извинително-помирителен тон моли младия рецензент като човек "от друга серия", както с обич нарича избраниците си, да пожелае "да бъде тъй добър" и да "попромени" рецензията си така, че редакторът да не бъде принуден да отговаря. Предлага да не се споменава името му, нито предговора и неговата работа изобщо, обаче статия за Яворовото издание да излезе: - Омръзнаха ми тия разправии, не ми остава от тях време за друго!

И с великодушие, присъщо на широко скроената личност, предлага компромисно решение, за да излезе с достойнство:

Щом мислите инак, напишете една статия за Яворова, дайте, с удоволствие ще я поместим, но не ме карайте да се чувствам принуден да Ви отговарям!

Компромис - 30 процента! - казвал редакторът. Но тук компромисът за младия човек е двоен, дава му се възможност да изложи цялостно виждането си в самостоятелна статия. Интересите на списанието и на литературата, а особено паметта на големия поет, са му по-скъпи от редакторската себичност.

Но въпреки молбата, изпълнена с уважение, тонът на "самодържеца" е почти императивен, не очакващ възражения, отправен с респектираща строгост:

Моля Ви и очаквам до края на седмицата да получа рецензията! -

Подчертаването е на редактора. Вироглавецът обаче е непреклонен и неумолим. Най-спокойно, уравновесено и неочаквано самоуверено, ни на йота усъмнен в себе си, той се противопоставя на прибързани ревизии:

Динеков: Ще сверя казаното от мене с онова, което ми възразявате, и тогава ще реша дали да го променя.

Получил писмото в деня на заминаването си на работа в Пловдив, младежът е твърде зает и дори не смята за нужно да отговори на възраженията. По всяка вероятност той счита онова, което вече е казал, за достатъчно обмислено, за да аргументира оценките му. Не пропуска обаче ясно и категорично да мотивира принципните си позиции - за смисъла и ролята на критиката, чиято единствена цел била да стигне до истината - "само това и нищо друго":

Динеков: Във всеки случай, трябва да Ви уверя само в едно - че винаги, когато съм писал, ме е ръководило желанието да открия истината, само това желание и нищо друго.

По всяка вероятност от същия мотив се ръководи и редакторът. Но известно е, че той няма вкус към теоретично академично мислене, въпреки че привлича за сътрудници най-видни личности от академичните среди. На догмите и "сектантството" в литературата той противопоставя тъмната, тайнствена стихийност на таланта и енигмите на неговата личност: "Мъчно е да го отгадаеш, да го определиш. Почне ли премного да се осъзнава, да се съвладява, това значи, че губи вече от първичната си сила" (Василев 1923: 118).

Петър Динеков още в младостта си е друг тип: учен, изследовател, човек на обективно-историческите факти, изследвани в диахрония. Предимно мисловен, движен от "охладена" и трезва критическа емоция. Но тук все още тласкан от безкомпромисната дързост на младостта.

В отговора си той също изтъква субективния характер на критиката, свещеното право на лична интерпретация, на което особено държи редакторът. Но подчертава и "дълга" те да бъдат отстоявани "достойно". И пояснява как разбира личното достойнство на критика. То се измерва чрез "обективната оценъчна същност на критиката, без оглед на всяка тенденциозност, приятелство и други съображения извън литературните".

Всъщност - точно така мисли и Владимир Василев. За какви извънлитературни съображения може да става и дума, след като е добре известно, че още в най-ранната си младост - в сп. Българска сбирка, 21-годишният студент по право се обявява решително срещу литературното политиканство (Георгиев 2005: 116). Младият юрист е стъписан от разделението в литературата на воюващи лагери, както в политиката, на "ваши" и "наши":

"Литературен кружок" - това е нашенската политическа партия, пренесена в областта на литературата. [...] И тежко ономува, който има нещастието да не принадлежи към кружока! Той може да бъде най-талантлив художник, но той е обречен на една немилостива съдба: постоянно да бъде гонен и унищожаван."

Привеждам по-дълъг цитат, защото е твърде актуален, а текстът на тази първа статия на Вл. Василев е останал почти неизвестен:

И понеже е дума за българската критика, става нужда да се припомни едно изискване на последната, което поради своята елементарност не би се нуждаело от напомняне, именно - щото тя да бъде безпристрастна. В момента, когато пише оценката на едно произведение, критикът трябва да забрави личността на неговия създател. Единственото нещо, което трябва да го занимава, е да види доколко то отговаря на изискванията на поетическото творчество. Намеси ли се и личността на автора, критиката вече престава да бъде такава; тя ще се обърне или на ода, или на памфлет (Ямуков 1904: 91).

Какъв парадокс - в началото на 30-те години Людмил Стоянов нарича кръга около "Златорог" литературна "партия"13. Но Вл. Василев, останал докрай верен на убежденията си, въпреки всички превратности на съдбата, никога не позволява да бъде въвлечен в недостойно литературно политиканство. Напротив - нарича намесата на политиката в литературата литературен фашизъм.

Още през 1932 г. обвиняваният в идеологически подбор Вл. Василев категорично твърди: "Не може да се отрече едно талантливо произведение само защото не сме били съгласни с неговата идейна основа. Само у нас са възможни такива чудесии, такова идолопоклонство на партийната формула - да се опитват (не поне само да обясняват), а просто да заличават най-даровитите ни писатели и поети на идеологично основание" (Василев 1932: 474).

По-късно, когато Борис Делчев го обвинява в аполитичност, той отговаря за позициите на списанието следното:

- Старал съм се да го държа вън от политическата актуалност (Делчев 1968: 183).

Едва 30 години след смъртта на Владимир Василев подобна позиция е оценена по достойнство: "За тия работи се въздава справедливост само след смъртта, приживе това вбесява всички лагери" - пише Тончо Жечев в предговора към първото издание на статиите му през 1992 г. (Жечев 1992: 10-11).

Владимир Василев не само не е "фашист", той дори е бил абсолютно аполитичен. Отдаден всецяло и единствено на своето призвание - литературата, редакторът на прочутото списание гледа отвисоко на всякакви партийни боричкания и домогвания. Но времето е такова, че отказът от заемане на категорична (лява) политическа позиция се възприема като равен на "фашизъм".

За неговата аполитичност свидетелства самият Борис Делчев, воден вероятно от тежки угризения на съвестта заради известното си писмо до "Работническо дело" от 4 октомври 1944. Но Делчев се осмелява да признае това едва през 1968 година: "Отдал се всецяло на своята страст и своето призвание, той не проявяваше почти никакъв интерес към обществения живот и поне видимо остана вън от всякаква политическа привързаност" (Делчев 1968: 173-174).

Неговите привързаности, както пише Динеков: "тенденциозност, приятелство и други съображения", се оказват единствено и само литературни. Известно е, че първата му статия от ноември 1904 г. представлява яростна защита на Вазов срещу кръга "Мисъл", въпреки че Вазов е абсолютно отречен от тях като остарял период в литературата, демоде в поетиката си, който трябва да бъде сменен от младите носители на европеизъм и модернизъм. А това, разбира се, са хората около "Мисъл".

През август 1905 г. в беседа в Елена д-р Кръстев отново отрича художествената стойност на "Под игото": то е само "регистрирано в литературните анали". Ако Вл. Василев ползваше английски, бихме казали, че той е чел предговора към английското издание на романа, издаден в престижно издателство, където се изтъква успехът му сред английската публика и похвалните рецензии.

Лично потърпевшият Славейков, когото младият критик "насолил хубавичко" в "Българска сбирка", по израза на самия Славейков, похвалил младежа за това пред Йордан Маринополски, а той пък го записал в спомена си за поета (Маринополски 1922: 118).

Колко бе огорчаван Вазов! - възкликва отново през 1957 г. Вл. Василев в доклада за композицията. - Илия Миларов бе направил "Под игото" на пух и прах. А "Под игото" е преведено на почти всички европейски езици и поддържа престижа на българската литература.

Въпрос на литературна интуиция, усет за естетическите стойности, дори в наглед традиционното. Младият критик няма литературно образование, но неговата литературна интуиция е безпогрешна. Тя се превръща в "интелектуално-емоционален акт, пробив, прозрение", както пише Иван Мешеков в своята "поетика на критиката" (Велкова-Гайдаржиева 2012: 76). А Борис Делчев ще признае в мемоарната си книга: "вроден усет за естетически валидното".

Известно е, че текстът на младия критик е толкова силен, че дори опонентите са принудени да го признаят. И как не, след като едва в днешно време литературни изследователи като Галин Тиханов и Владимир Трендафилов, препрочитайки отново спора "Мисъл" - Вазов, преобръщат представите с тезата, че европеизмът и модернизмът на кръга "Мисъл" си остават изцяло тукашно, "доморасло" явление. Докато реализацията на Вазов тук и навън е без съмнение. Независимо дали това твърдение е общоприемливо, фактът, че е възможна в днешно време такава гледна точка, не може да се отмине.

Ето новата интерпретация на генеалогията на спора: "В този смисъл, високопарното презрение, което д-р Кръстев и Пенчо Славейков изразяват по адрес на Вазовата проза в серия от текстове, може да се окачестви по-скоро като пример за литературен провинциализъм, отколкото за европейска просветеност, а историята на полемичната им война с Вазов, в която последният бива заклеймен като доморасло литературно явление, би могла да се види и като опит да се изблъска физически (едва ли не) конкурент от полето на българската литературна модерност заради опасения, че този конкурент може да предяви по-легитимна претенция за дял от центъра на това поле, дори от тях самите."

И в заключение: Редица черти от Вазовата поетика дават основание "да изместим малко назад от кръга "Мисъл" навлизането на модерността в българската литература и да наречем Вазов първият наш модерен писател" (Трендафилов 2016).

Последователен и верен на литературните си пристрастия, следващият текст на младия съдия в Пловдивския съд е отново за Вазов - възторжен отзив за "Японски силуети", където поетът иронизира своите противници от "Мисъл". И младокът има дързостта да я предложи той лично тъкмо на д-р Кръстев! Не е удивително, че отзивът е публикуван в един от сборниците на "Мисъл". Изкуството се предава от личности към личности:

- Помисли само - казва Вл. Василев на Б. Делчев, - колко души биха направили това? - Толерантност наистина за учудване.

Не случайно статията за "Японски силуети" е призната и оценена от самия Яворов. Тази публикация става паметна - повод за едно съдбовно запознанство: "Яворов беше узнал анонимния автор на първата [статия] - разказва Вл. Василев през 1961 г., - някой ме заведе при него, запознахме се и станахме близки приятели. Виждахме се често, приказвахме за какво не, и интимности..." (Василев 1963: 591).

- По-хубава е от "Японските силуети", които разглежда! -

Възкликва радостно Яворов в писмо от Париж от 1910 г. Още едно доказателство за надредността-сътворчеството-инвентивността в интерпретациите на Вл. Василев. "Критиките" му най-често "дописват" анализираните произведения. И това е забелязано не от друг, а от самия Яворов. Изкуството се предава от личности към личности:

Париж, 20 [?] дек. 1910:

...Четох твоята отлична поетическа статия в "сборника". Тя е може би по-хубава от "Японските силуети", които разглежда. Турям "може би" и не казвам положително по-хубава, за да не се разсърдиш, като помислиш, че те считам пристрастен. Безповодно само си се закачил на две места с приятелите... (Белчева 2014: 59).

Да се разсърди?... Вл. Василев смята "пристрастността" за особено важно свое качество: - Не обичам литературната история, защото тя ми пречи да бъда субективен! - цитирам саморъчно написано и подписано от Вл. Василев "самопризнание", запазено от Симеон Султанов и цитирано от акад. Иван Радев (2016: 153). Напук на всякакви "догматични" твърдения за литературната критика!

Тук е събран целият Вл. Василев, самоиронично и вироглаво положил редакторския си подпис под това "кощунствено" признание. Много вярно редакторът е схванал противоречието в термините: според него критикът може да бъде "обективен" единствено доколкото е напълно искрен. Тоест - крайно субективен.

Изкушавам се да припомня написаното от Б. Делчев по повод думи на Ат. Далчев, който казва, че критиката на Вл. Василев се свежда до "един емоционален рефлекс":

Делчев, 22.07.1965: Възразих, че оценката му за Владимир Василев е едностранчива и не мога да я приема. Критика без мисъл, разбира се, няма и не може да има. Но критиката е не каквато и да било мисловна оценка, а литературен жанр. И понеже е така, тя се прави от писател и е артистично явление. Така че тук емоционалният елемент не е придатък, а същност, все едно какво място му е отредено. Затова аз не само приемам Владимир Василев, а и нещо повече: смятам го за голямо национално явление (Делчев 1995: 86).

Самият Вл. Василев опровергава Далчев предварително. Още на 28 юли 1922 г. в писмо до Лилиев той пише, че връща една критика на В. Пундев за Ем. Попдимитров, защото е "само поетизиране върху него - без да се опита да каже нещо по същество. Даже се препира, че не могло и не винаги трябвало да се докосва личността на поета, т.е. могло само да се сантименталничи над стиховете" (Александрова 1997: 292).

След десет години, през 1932 г. отново в рецензията за Г. Цанев Вл. Василев заявява с категорична убеденост: "Няма не-субективен критик. Или има, но те не се занимават с художествената същност. [...] Такава бездушно балансирана критика, възпитавана в курсовете по танци, не е по темперамента на всекиго. А и критикът, като всеки творец, трябва свободно да проявява своя темперамент, чрез който понякога най-добре ще го почувстваме. Ако в писанията му има и нерв - толкоз по-добре; стига само онова, което говори, да бъде истина. Нему са позволени не само аргументите, но и всички средства на внушение, с които си служи поетът." (Василев 1932: 475).

П. Динеков: - Което съм казал, то ще си остане! -

Лови морето в шепа опереният младок. Без дори обертон на усъмняване в правотата си. Младостта е време на наивен максимализъм и "абсолютни истини". Зрелостта е по-усъмнена в себе си, затова и не толкова категорична. И повтаря и потретва:

Динеков: Не е въпрос за похвали или отричане, а само за истината - така, както искрено, безкористно, без всякакви странични внушения, я схващаме и преценяваме.

Разбира се, от същия мотив се ръководи и редакторът. Явно, това е вечният спор на два типа литературоведско мислене: редакторът - сензитивен, прекланящ се пред енигмата на творческата личност. Импресивната критика на Вл. Василев е акт на съвместно литературно битие - сътворчество със своите поети... Тя е дълбоко лично провиждане на мистерията на творческия дух, в нея критикът проецира и собствената си личност, както твърди приятелят Боян Пенев.

Сякаш визирайки тъкмо Вл. Василев, точно тогава, през 1936 г., в своята "поетика на критиката" Иван Мешеков - приятелят-противник, е написал: критикът е артист, "играещ" човек - творец, писател, интерпретатор, чиято критическа интуиция като интелектуално-емоционален акт е равна на "пробив - потрес и прозрение" (Мешеков 1936: 138; цит. по Велкова-Гайдаржиева 2012: 75).

А Петър Динеков е млад учен, историограф на литературата. Предимно рационален, склонен към обективно-научни анализи и историко-теоретични обобщения. Не случайно негов любим поет за цял живот остава Далчев - интелект, потопен в ежедневния трагизъм на екзистенцията, обявил за невъзможна импресионистичната критика още през 1926-1927 г.

Докато Вл. Василев си остава критик дори когато прави опит да пише за литературна теория, както е в доклада "Композиция на лирическото стихотворение" от 1957 г. Той самият прави следната уговорка: "Темата ме твърде много стеснява - тя не е, тъй да се каже, мой жанр. Доколкото ми е известно, никога не съм се занимавал с въпроси от подобен род"14.

Най-неочаквано в спора се намесва глас от виртуалното бъдеще - като арбитър. Вл. Василев получава защита на своя подход - далеч напред във времето, чак в следващия век, през 2003 г. - от един от своите любимци - Атанас Свиленов, също парекселанс критик, затова може би най-отблизо чувства същността на този тип критика. Не случайно старият редактор пише на младия Свиленов през 60-те години, че ако сега издава "Златорог", би го поканил за сътрудник.

Нелепо е да се твърди, че оставаше на равнището на импресията - пише Свиленов. - Той се оттласкваше от нея, за да премине към дълбоки прозрения и обобщения както за индивидуалността на писателя, така и за цялостния ни национален литературен процес [...]. Сякаш погълнат от злободневието и точно отреагиращ на актуалните факти и явления, той съумяваше да ги вмества в контекста и на миналото, и на бъдещото развитие на литературата ни (Свиленов 2005: 182).

Но младостта обикновено е твърде дръзка, морето й е до колене. А и научната атмосфера през 30-те г., когато Динеков се формира като млад учен и критик, е отворена за различни мнения. И не е за чудене, че новоназначеният учител във "Французкия колеж" и бъдещ академик си позволява подобен "академичен" тон, дори се самоцитира:

Динеков: Възраженията заемат едва 3-3 ½ стр. от една рецензия 18 стр. И при това не се отнасят към предговора само, а за най-различни страни на изданието. Смятам, че най-малко мога да бъда обвинен в "престараване" да възразявам. Аз ясно и точно казвам: "Всяка критическа статия е по свой начин субективна, дава израз на едно лично отношение и затова нямаме право да искаме авторът й непременно да мисли и възприема като нас. Обаче наш дълг е да посочим онова, с което не сме съгласни." Ето началото, което ме ръководеше, когато правех възраженията си.

В същото време Динеков излага тезите си внимателно и дипломатично: "Не смятам, че не греша - за един млад човек това е толкова повече допустимо, за да не се получи впечатление, че натрапва своите лични схващания като общовалидни". Но колкото възпитано и вежливо да засвидетелства уважението си към различното мнение и към другия тип мислене: "ценя много Вашите бележки и ще ги взема под внимание", толкова вироглавецът - без никакви съмнения в правотата си, не се вслушва в чужди аргументи, не е склонен на компромис и настоява на своето. Единствен компромис - да прегледа още веднъж ръкописа:

Динеков: Но само тогава поправям и променям схващанията си, когато ме убедят, че съм на крив път, - или сам се убедя в това. Ето защо с искрено желание за изглаждане на спора ще прегледам ръкописа си, ще видя още веднъж засегнатите места и, ако намеря, че не съм прав, ще ги променя и ще Ви изпратя рецензията. В противен случай ще я задържа, няма да я напечатам никъде.

Същата непреклонна позиция, неотместена ни на йота, същата неусъмненост в себе си, по младежки демонстративна. Но и толерантност към другия, в която се разпознава бъдещият ни професор: заявява, че ако остане на същото мнение, което не се приема, няма да публикува никъде рецензията.

Динеков: Благодаря Ви извънредно много за добрината да прочетете рецензията, тъй обстойно да се занимаете с нея, тъй нашироко да ми отговорите. Ценя много Вашите бележки и ще ги взема под внимание.

Но явно редакторът не е успял да го убеди, защото разномислието и разночетенето продължава и в следващото му писмо, от 30 септември 1936:

Уважаеми г. Василев,

Когато получих Вашето дълго писмо от 21 септемврий, имах впечатлението, че съм извършил една некоректност: че съм подценил едно дело, което справедливо заслужава пълна похвала. Но сега, когато отново прочетох рецензията си, убедих се, че с нея не съм извършил никаква несправедливост - напълно са оценени усилията и грижите ви да дадете едно хубаво и точно издание на Яворовите съчинения. Посочени са всички добри страни на изданието, не е изпуснат нито един случай, в който да не е подчертано усърдието и любовта на редактора към започнатото дело. Смятам, че рецензията е написана така, щото читателят да може да добие ясна представа за характера и високата стойност на изданието. Поради желанието ми да дам по-подробно описание на отделните томове, на места даже рецензията ми е излязла доста сухичка. [...] Прочетох внимателно Вашия отговор. Все пак продължавам да мисля, че по някои въпроси може да има две мнения. И не разбирам защо винаги гледищата трябва да се уеднаквяват, защо статиите ни трябва да изглеждат гладки, натруфени само с комплименти, възпитани и учтиви като салонни кавалери.

"Възпитани и учтиви като салонни кавалери..." -

тези ключови думи веднага разконспирират самоличността на неизвестния псевдоним Н. Гориновъ, който се появява в "Златорог" още през 1934 г. като автор на статията "Нешо Бончев като критик".

"Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти..." - чували сме нашия професор, половин век по-късно, да цитира тези думи на Нешо Бончев, припомняйки си с носталгична самоирония и с характерната си дяволита полуусмивка тези редове, изпълнени с младежка дързост...

А ето сега позицията на младия учител от Пловдив, когото "селекционерът" на таланти Вл. Василев е привидял за свой "подопечен", изразена в писмото от 30 септември 1936 г. Точна като аксиома:

Динеков: Може би се изразявам малко силно, но смятам, че не съгласието и еднаквостта на схващанията, а често пъти тъкмо несъгласието и спорът дават много по-добри резултати. У нас изглежда тая истина мъчно си пробива път.

Разбира се, аксиома. Но видно е все пак, че младежът е бил провокиран доста да помисли по тези въпроси. "Новопосветен" в критическите разправии, той стига до горчиви философско-етични обобщения, явно дълго обмисляни, но смело допълнени в официалното писмо:

Динеков: Послушността и лицемерието се ценят много по-високо от готовността да изказваш възгледите си. А тъкмо последното говори много повече за личното достойнство на хората.

- Колко жалко, че и този младеж ще остарее... - известна реплика из творческата история на романа "Портретът на Дориан Грей". След един сеанс, докато художникът рисувал красив младеж, Оскар Уайлд казал: - "Колко жалко, че този младеж ще остарее", а художникът въздъхнал: - "Ех, ако може вместо него да остарее портретът"...

Затова пък старият редактор, препатил и обръгнал в литературните разпри, отдавна е вдигнал ръце и е написал - още през 1920 г. в писмо до приятеля си Лилиев:

- Кой знае защо, но не ме настройват за никаква полемика, даже не ме ядосват, а напротив: още по-ме утвърдяват в това - всеки да си гледа работата и да не губи време в разправии.15

- Гледай си работата и не губи време в разправии! - поради що ли същите съвети, но с доста по-късна дата, като правило сме чували и ние от нашия професор?

Поради това, че, дялан камък в безброй полемики, редакторът се оказва прав: както би трябвало да се очаква, в резултат на "препирнята" рецензията не вижда бял свят: - "Поради това не Ви изпращам рецензията - излишно е да се печата", отказва се от дискусията Динеков.

Рецензията не само не е била публикувана, но не е запазена дори в архива - нито в архива на Вл. Василев, той е върнал ръкописа за доработване, нито в архива на проф. Динеков. Което е странно за човек като Петър Динеков. Стръвно прерових купища архивни документи: няма и няма! Явно младият критик наистина е изпълнил "заплахата" - да унищожи рецензията си. В беловата на писмото младокът допълнително подсилва категоричността си с "херостратовски" жестове:

- Ще я унищожа! - но няма да я променя... Аз свойто няма да оттегля. Вие с него няма да се съгласите. Следователно, не ще дойдем до споразумение.

Но изневидело - сякаш сам изплашен от непремерените си жестове, "неразбранецът" дава да се разбере, че не е толкова неусъмнен в себе си, колкото би искал да изглежда: "Казвам тия думи с истинско съжаление". И компенсира дързостта си с един необичаен, твърде патетичен за него героичен ракурс:

Динеков: Може би греша, но съзнанието за отговорност пред себе си и пред другите не ми позволява да постъпя иначе.

Въпреки непривичната за късния Динеков "патетика", явно тук, в "златорожката връзка", се обмислят и градят моралните основания и устои на познатата ни от по-късно ярка личност на учен, оценяващ хората и нещата от позициите на категоричен етичен императив, в който основен критерий е чувството за отговорност, почтеността, уважението и толерантността към чуждото мнение:

Динеков: Ще помисля как да се издължа най-добре на издателството за петте тома. Още веднаж Ви благодаря за готовността да дойдем до споразумение. И прибавя в скоби - "да ме изслушате".

Деликатна, в познатия ни стил алюзия, че всъщност не са стигнали до споразумение, а само до взаимно изслушване - "чуваемост". В беловата дръзкият младеж е добавил плахо пожелание, което прилича на извинение:

- Може би при други случаи да не стигаме до подобни несъгласия...

Развръзката: Наричан литературен тиранин, самовластник и мародер - ненадейно редакторът се оказва личност с добре темпериран редакторски манталитет. Той също предпочита толерантния диалог, уважаващ доводите на другомислещите. Неведнъж е доказвал, че е готов да се примири с чужди на вкуса му критически мерки и методологически стратегии - в името на хармонията в "Златорожието". Въпреки славата си на непримирим литературен диктатор и самодържец, редакторът предоставя на младия си сътрудник абсолютна свобода:

- Щом мислите тъй - тъй да бъде! -

Великодушие, мекота, сговорчивост. Очевидно е: това е човек, който наистина уважава духовната автономност на сътрудниците си, пък били те и "новопосветени" в литературното поприще: - "Винаги съм бил за свободата на писателите - да се критикуват, да се отрицават, но да бъдат свободни", подчертава категорично и достойно редакторът дори когато е затворен в мрачните килии на Централния затвор през ноември-декември 1944 година.16

Автентичното му присъствие в тези писма и поведенческите му жестове на толерантност и уважение към мисленето на един съвсем млад сътрудник категорично опровергават антипортрета, внушаван десетилетия - твърденията, че бил литературен цербер и диктатор и затова имал много лични врагове:

"Владимир Василев има много лош характер - "отвратителен", както съм му казвал в очите" (Цанев 1977: 291-296). Той бил човек, който искал да бъде подчертавано винаги положението му на редактор, на шеф, искал непременно да мислиш като него, не можел да търпи прояви на чужда индивидуалност. И най-лошото му било, че стоял на "реакционни обществено-политически позиции" - оценката е записана през 1977 г. като допълнение към извадка от дневник от 28 юли 1944. Тоест, авторът на спомените държи да подчертае, че "още тогава" е оценявал негативно "реакционните" позиции на редактора си.

А на следващата страница авторът сам описва как още през 1933 г., когато в София дошъл Едуард Ерио, френски държавник и радикал-социалист, човек с многостранна култура, който дълго време изследвал Бетовен, Вл. Василев казал на автора, упътил се за срещата: - "Ти къде отиваш? Ерио е демократ, а ти си поклонник на азиатския деспотизъм на Сталин". - Кой тогава стои на "реакционни" позиции от днешна гледна точка?... От този момент отношенията им охладняват.

Редакторът: За "отплащане" за томовете няма какво да се безпокоите. Все някога ще пишете за Яворова, те ще Ви трябват. - Считайте въпроса уреден.

Вместо остра реакция, вместо високомерно олимпийско отдръпване - щедър, великодушен, аристократичен жест. Жест, едновременно към опонента и към Яворов - "все някога ще пишете за Яворова", - т.е. него ние ще опознаваме тепърва...

Младокът не само не е "наказан" за своята дързост: - той е възнаграден по особено деликатен начин за нея. Рядък случай, когато естетическите "блянове" се превръщат в естествени житейски жестове. А техният носител - аrbiter elegantiаrum, един благородник на духа, емблематична личност, която задава модели на поведение:

Считайте въпроса уреден! - не разпознавате ли тук така характерни щедри бъдещи жестове, с които всички ние сме били възнаграждавани-наказвани-засрамвани по-късно от нашия професор. Както признава душеприказчицата Блага Димитрова, автобиограф на своето поколение: тъкмо тогава, когато сме били тъй неблагодарни, нетактични и дори непремерено критични към самия него...

...И не е удивително, че тази "препирня" изобщо не променя отношенията критик - редактор: само месец по-късно от писмата се вижда, че "златорожката връзка" продължава. Невероятно, но факт - видимо ненакърнена! Въпреки ясно изразеното раздразнение - у Папата, и въпреки едва прикритото вироглаво отдръпване - у младия "послушник" от църквата на "Златорога". Ясно се вижда, че с безкомпромисността си "момчишлакът" не само не е загубил, странно, но той дори е спечелил благоразположението и уважението на своя по-стар, врял и кипял в критическите разпрàви и препирни събрат по перо.

- Литература и литературни куриозитети - би казал д-р Кръстев.

Нали по същия начин, по-млад от Динеков дори, само на 21 години, срамежливецът Влади Василев е заслужил уважението на интелектуалния елит от кръга "Мисъл" - тъкмо със статията срещу кръга "Мисъл". А по-късно самият Яворов подкрепя рецензията му за "Японски силуети", и тя е отпечатана тъкмо в "Мисъл":

- По-хубава е от "Японски силуети", които разглежда!

Не е за чудене - нали точно "Мисъл" публикува талантливите стихове на младия Яворов, върнати от социалистическия печат. Поетът разбира за публикацията едва след девет месеца. По подобен начин е приет преди това и Петко Тодоров. Ето моделът на поведение, който Вл. Василев ще следва цял живот. Изкуството се предава от личности на личности - като резонанс.

По подобен начин Владимир Василев възстановява добрите си отношения с Атанас Далчев през 1954 г. Разказва го Владимир Свинтила. Старият редактор спрял поета на площад "Славейков". На същото място, където на 5 февруари 1939 г. са си направили обща снимка. И му казал с уважение: "Г-н Далчев, от многото сбирки през 30-те и 40-те години ще остане само Вашата" (Свинтила 1997: 77).

И не е случайно, че в този пореден "златорожки конфликт" се ражда едно голямо и дългогодишно сътрудничество и приятелство. Това е духът на едно друго време и нрави, за които може да се мисли само носталгично...

Да, следващите писма на "олимпиеца" до младия Динеков засвидетелстват нескрито уважение и оценка. Понякога дори "благоговеен трепет":

- Да не би този дързък младок да рече пак да се дръпне?...

"Трепетът" е изразен под формата на колегиална молба от помирителя: - "Най-добре това Вий да го напишете? Ще бъдете тъй добър, нали?" - Рядко срещано душевно благородство, великодушие, рицар на прошката, както впрочем е видно от целия му живот...

- Направи една стъпка към мен, аз ще направя две към теб! -

Казвал в такива случаи Владимир Василев. Запомнено от Илия Волен. Без съмнение - това е ключът. Да отвориш тайната на хармонията - с ключа на безусловното доверие. И да стигнеш до резонанса...

Arbiter elegantiarum - би казал съседът Иван Богданов, известно е, че така наричал приятеля си: аrbiter elegantiarum - арбитър/съдия по изисканото поведение, признат авторитет по въпросите на добрите маниери и етикета.

Всъщност така го нарича актьорът Владимир Трандафилов17 в писмо от Париж, 9 февруари 1926 г. През 1925-1926 г. с помощта на Вл. Василев той работи в Париж със специална стипендия за таланти. Оттам пише дълги писма на директора си, изпълнени с уважение и благодарност. Иван Богданов казва, че се познава с Владимир Василев едва от пролетта на 1940 г. Така че явно не той е първият, който го нарича така.

Поводът да бъде наречен аrbiter elegantiarum в писмото на Вл. Трандафилов е доброволното оттегляне на Владимир Василев от директорския пост в Народния театър: "Примерът на Вашето оттегляне от театъра е съвсем класически: веднага си спомням за Петрония" - arbiter elegantiarum, лишил Нерона от удоволствието да му заповяда "наказание" и сам си прерязал вените..."18.

Така - с един литературен конфликт, се отключва реалната завръзка на "златорожкия роман" - на младия критик и неговия редактор-наставник-покровител. Не, това е сякаш "поврaтният" момент. Още в самото начало двамата сякаш разменят местата си в сюжета - обичайните роли на хора от две раздалечени литературни поколения - опитен редактор и млад сътрудник.

Повратен момент - защото още тук приключват отношенията "ученик и благодетел", "наставник и подопечен". И оттук започва реалната "златорожка връзка" - литературното приятелство. Което в случая има измеренията на абсолютно равноправно сътрудничество. Всеки от двамата запазва своята творческа неприкосновеност.

И така, запазвайки своята творческа неприкосновеност, дръзкият "младок" не поправя рецензията си. Унищожава я. Високата чест да представи уникалното издание вместо непокорния "непокръстен син" получава дългогодишният сътрудник на "Златорог" Георги Константинов.

Неизвестна снимка от негатив на Владимир Василев със сътрудника си в "Златорог" Георги Константинов

Неизвестна снимка от негатив на Владимир Василев със сътрудника си в "Златорог" Георги Константинов

Вероятно редакторът се е обърнал към своя верен сътрудник, защото по повод на предишния том 4 на изданието със статии по македонските работи Г. Константинов е излязъл със своя отзив "Непознатият Яворов", където доста подробно разглежда публицистиката на поета.

Неговата рецензия за петия том излиза в кн. 7. на "Златорог" през септември 1936 г. (Константинов 1936: 334-338). Точно такава, каквато Вл. Василев би искал да бъде. "Признателния и верния му Джоро" - така се подписва Г. Константинов в автограф за редактора върху книгата си за Каравелов. Датата е 16 ноември 1936, точно по същото време.

По тази причина предполагам, че в рецензията на Константинов се съдържат и автентичните отговори на самия Вл. Василев. Затова тази рецензия е важна и тук се привеждат по-дълги цитати от нея. Вероятно тя е резултат от споделеното доверие на редактора с неговия дългогодишен сътрудник. Имам колебания обаче да го нарека и приятел.

 

След това издание Яворов става вече изяснен

На първо място се поставя въпросът дали е правомерно публикуването на Философско-поетическия дневник на Яворов от Париж, 1910 г. Писан в извънредно трагични минути, дневникът е опит да си изясни и да превъзмогне собствената си трагедия. Действително в Завещанието Яворов пише да се "изгори непременно" онова нещо, "драскотено в Париж": - Да се даде на огън!

Въпреки това изрично нареждане, Вл. Василев се осмелява да обнародва дневника в петия том на изданието, където публикува неиздадени творби, разкривайки един непознат образ на поета. Този въпрос е коментиран в друг текст:

Обяснението, което Вл. Василев дава на младия рецензент Петър Динеков, е, че късно забелязал това желание на Яворов и казва, че при второ издание дневникът трябва да бъде "махнат" - Кòлата бе вече отпечатана, когато забелязах това! (Василев 1936: 298) - пише редакторът. Невъобразимо. Юристът Вл. Василев, собственоръчно записвал диктуваните му от поета завещания, "не забелязал" изричния императив на завещателя...

Макар че действително във второто издание на Яворов от 1939 г. този дневник не е публикуван, в никое следващо издание дневникът не може да бъде "махнат", той е вече неотменна част от творческата биография на Яворов. Явно пиететът към девойката, кротка/ пред застрашителна съдба, и към светата истина, стои по-високо от спазването на юридическите норми. А и "проклятието" на второто му призвание - литературата, е надделяло над юридическата коректност: редакторът е разбирал много добре ключовата роля на този дневник за мита Яворов - от него "изскочи идеята" (М. Арнаудов) за автобиографичната драма.

Критикът със съвършена яснота е съзнавал и собствената си страшна отговорност при конструирането на този мит. Такъв чудовищен талант не принадлежи вече само и единствено на себе си, той стои необозримо по-високо - той е част от мартирологията на българския дух (Белчева 2013: 189).

Оказва се, че дневникът, заедно с други чернови материали от парижкия живот на Яворов, е обнародван и от проф. М. Арнаудов в Годишника на историко-филологическия факултет за 1934 г. Трябва да се обърне внимание, че има някои разлики с том 5 на Вл.-Василевото издание от 1936 г. Редакторът е сложил свои заглавия на отделните части.

Дневникът е бил оставен от самия Яворов у Вл. Василев. Неизвестно по какви пътища е стигнал до проф. Арнаудов. Най-вероятно Вл. Василев щедро е подарил ръкописите на племенника на Яворов, д-р Найден Найденов, близък на проф. Арнаудов.

Справката показа, че части от дневника е публикувал пръв Найден Найденов през 1925 г. Това е малко приложение от 4 страници, озаглавено "Непечатани произведения на Яворов" (Найденов 1925). Арнаудов забелязва връзката с първата драма и разбира, че това може да бъде само дневникът от Париж. След това публикува дневника по препис на Паскалев, който съдържал двойно повече от публикацията на Найденов.

По-късно в ново издание, в добавка от 1957 г. Арнаудов пише: "Текстът, който следва, е точен препис от оригиналния ръкопис, с който се запознах благодарение на д-р Найден Найденов, у когото той се съхранява. [...] Чист препис от дневника си Яворов не е оставил. Че това е самият първообраз, личи ясно от поправките, правени навред в процеса на самото писане, а не после, при ново преглеждане" (Арнаудов 1970: 336).

Тоест действително Арнаудов е публикувал дневника по оригинала, но през 1957 г. А този оригинал е оставен от Яворов у Вл. Василев и по-късно е даден от него на д-р Найден Найденов. Друго твърдение не е валидно. Но никъде не се споменава името на Вл. Василев, сякаш той не съществува...

През 1960 г. Арнаудов прави проблем в издателство "Български писател", че са публикували Парижкия дневник в новото издание на Яворов от 1959 г. "Счита се ограбен", записал е Б. Делчев. Но оказва се, че по оригинала, оставен му от Яворов, пръв го е публикувал Вл. Василев в том 5 от 1936 г.

Много важно е да се изясни творческата история на тези ръкописи, защото в първите публикации по вестниците откъслечните недоразчетени текстове, писани като в болезнено бълнуване, се интерпретират като посветени на Лора...

Всъщност действителното обяснение на Вл. Василев, което Г. Константинов дава от свое име е, че дневникът дава представа за развитието на един голям поет, а в младежките тетрадки на Яворов се откриват неща, които "могат да служат като указания за вродена изключителност" (Константинов 1936). Културологичната личност на Яворов е национално достояние. И няма спор, че всичко, що се отнася до поета и неговия психически живот е изключително важно не само за анализа на творчеството му. То е изключително важно за психобиографичния анализ на цялостната личност на поета като културологичен феномен. Информиран или не за становището на П. Динеков, като историк на литературата, Константинов също подкрепя изискването за едно академично, а не антологично издание - всички публикации, подредени и изтълкувани в система:

Сигурен съм, че ако зависеше само от вкуса и разбиранията на г. Василева, Яворов едва ли би излязъл в повече от два тома. Неговите симпатии и предпочитания са само към трайните и истински жизнени ценности. Но сега, като редактор на пълно събрание от Яворовите съчинения, той, колкото и да иска да остане верен на себе си, не може да не следва практиката на академиците-редактори, които събират понякога всичко, което намерят, за да го печатат, тълкуват и подреждат в система. Разбира се, никой гений не е увеличил славата си от такива публикации, но и редакторите имат сериозни аргументи за своята старателност - те най-малко биха ни казали: - Който е написал гениални творения, няма защо да се страхува, че понякога перото му не е вървяло, както тряба (Константинов 1936).

Това, разбира се, е верният отговор на благоговейните страхове на редактора да не би да кощунства, разкривайки подготвителната, "съвсем своя" и сякаш "лична и тайна" - съкровена работа на творческото съзнание на поета. Като литературен историк Г. Константинов споделя мнението на П. Динеков, че е задължително в едно критично издание да се публикуват и изоставени по-ранни творби, варианти, редакции и пр. Те са указание за изострена самокритичност и зряло отношение на поета, за еволюцията на неговия поетически дух.

Такова едно внимателно вглеждане би могло да ни убеди най-непосредно и убедително, че една от първите отлики на даровития и изключителния човек е постоянен стремеж към абсолютна искреност (изповедност) - преди всичко пред себе си, след това пред външния свят. Този стремеж лежи в основата на диренията за чист и точен израз (Константинов 1936).

По повод подробните биографични бележки рецензентът отново поддържа мнението на Динеков, че тъй като Яворов е между най-големите ни поети, заслужава да знаем повече подробности около живота и поезията му: "Всичко туй, което г. Василев е събрал, подредил и изяснил с ценни бележки, има значение за т.нар. вътрешна биография на поета - и то ни разкрива част от трагичните и благородните вълнения на Яворовата душа" (Константинов 1936). Неиздадените стихотворения в пети том са интересни за изследователя не толкова като тематика, тя е повторима. Но те говорят за оня регулатор на поетическото съзнание, който у Яворов е особено силен. Това се вижда както от критичните статии и художествени анализи, в които гледищата на поета са изразени теоретично, така и от собствените му редакции.

"Регулаторът на художническото съзнание" заставя Яворов да отстрани от поезията си толкова много стихотворения, които биха правили завидна чест на мнозина, но които нему звучат фалшиво и недостатъчно убедително (Константинов 1936).

Заключението е, че петият том от съчиненията носи всички внушения за два таланта на Яворов - за творческия и за "самокритичния" талант. Георги Константинов дава справедлива оценка по достойнство на изданието:

Книгоиздателство "Хемус" и редакторът г. Василев имат вече заслуга, че дадоха за първи път едно пълно, критично подредено издание на български автор. То прави чест, колкото на редактора и издателството, толкова и на цялата ни култура, която се обогатява с естетически и научно издържано събрание от творенията на един рядко даровит поет - един трагичен дух, вложил богатствата си в сърцето на българската литература. След това издание Яворов става вече изяснен. Текстовете, които е събрал и подредил г. Василев, ще бъдат в услуга не само на читателя. Те ще улеснят извънредно много всички бъдещи биографи и критици на Яворова (Константинов 1936).

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Помня разказа на професора за произхода на фамилното му име. Далечна предшественица на рода носела името Дина, от Господина. Била силна и властна жена, а съпругът й Никола - мек и деликатен човек, затова го наричали Динека - на Дина мъжа, оттам и фамилията Динекови. [обратно]

2. Стефан Илчев (1898-1983). Неуспял в критиката, по-късно Илчев се посвещава на езикознанието, пише езикови бележки в "Литературен глас". [обратно]

3. Този екземпляр на "Подир сенките на облаците" се намира в Музея на Яворов, НМЛ - София. [обратно]

4. Проф. Йордан Иванов (1872-1947) - литературен историк, фолклорист, археолог. Един от най-изтъкнатите представители на българската филологическа наука. По това време ръководител на Катедрата по българска литература (1925-1945). [обратно]

5. Василев, Владимир. Писмо до Лилиев от 16.02.1922. Поместено в: Александрова (1997б: 290). [обратно]

6. Цит. по ръкописа на доклада "Композиция на лирическото стихотворение". // ЦДА, ф. 373к, оп. 1, а.е. 261. [обратно]

7. Парабола - от гръцки (παραβολή - притча, алегория). [обратно]

8. Неиздадени страници, с любезното съдействие на съст. и ред. Марияна Фъркова. [обратно]

9. Вж. Пенев (1912). Екземплярът с автограф се пази в Централната университетска библиотека. [обратно]

10. МЮТ - Мина Юрданова Тодорова. [обратно]

11. Василев, Вл. Писмо до Б. Пенев от януари 1914 г. (вж. Радев 2005: 40). [обратно]

12. Интересна задача за бъдещи изследвания е да се сравнят двете издания на Яворов. [обратно]

13. Литературен преглед, 1935, бр. 22. Цит. по Василев (2000: 177). [обратно]

14. Цит. по ръкописа на доклада "Композиция на лирическото стихотворение". // ЦДА, ф. 373к, оп. 1, а.е. 261. [обратно]

15. Василев, Владимир. Писмо до Н. Лилиев от 8 март 1920. Поместено в: Александрова (1997а: 285). [обратно]

16. Протоколъ за разпитъ. Цит. по: Трифонова (2004: 74). [обратно]

17. Владимир Анастасов Трандафилов (1897-1972) - български драматичен актьор и театрален педагог. През 1926 г. канят талантливия актьор да остане на работа във Франция, но той предпочита да се върне в родината. [обратно]

18. ЦДА, 373к, оп. 1, а.е. 210. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Александрова 1997а: Александрова, Надежда. Вл. Василев в живота на Н. Лилиев. // Вл. Василев - личност, дело, съдба. София: Пейо К. Яворов, 1997.

Александрова 1997б: Александрова, Надежда. Писма на Вл. Василев до Н. Лилиев. // Вл. Василев - личност, дело, съдба. София: Пейо К. Яворов, 1997.

Арнаудов 1970: Арнаудов, Михаил. Яворов - личност, творчество, съдба. Второ издание. София: Български писател, 1970.

Белчева 2013: Белчева, Евелина. Владимир Василев - в романа на своя живот. // Страница, 2013, бр. 4.

Белчева 2014: Белчева, Евелина. Яворов - между драмата и театъра. София: Пропелер, 2014.

Василев 1923: Между сектантство и демагогия. // Златорог, 1923, кн. 2.

Василев 1932: Василев, Владимир. "Писатели и творчество" от Г. Цанев. // Златорог, 1932, кн. 10.

Василев 1934: Василев, Владимир. Де, кога и при какви обстоятелства са писани стихотворенията и промените в тях. // П. К. Яворов. Съчинения в пет тома. Т. 1. Ред. Владимир Василев. София: Хемус, 1934.

Василев 1936: Василев, Владимир. Бележки. // Съчинения на П. К. Яворов. Т. 5. 1936.

Василев 1963: Василев, Владимир. Яворов. // Пенчо Славейков, Яворов, и П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. Ред. Б. Делчев. София: Български писател, 1963.

Василев 1992: Василев, Владимир. Между сектантство и демагогия. // Василев, Владимир. Студии, статии, полемики. София: Български писател, 1992.

Василев 2000: Василев, Сава. Литературният мит Владимир Василев. Велико Търново: Фабер, 2000.

Велкова-Гайдаржиева 2012: Велкова-Гайдаржиева, Антония. Иван Мешеков или достоянията и зрелостта на литературната критика. Велико Търново: Дар-РХ, 2012.

Георгиев 1991: Георгиев, Любен. Литературни показания. Спомени за Вл. Василев. // Пламък, 1991, бр. 5.

Георгиев 2005: Георгиев, Любен. Вл. Василев и неговият "Златорог". // Критикът, редакторът, естетът. Ред. Сава Василев. Велико Търново: Фабер, 2005.

Делчев 1968: Делчев, Борис. Познавах тези хора. София: Български писател, 1968.

Делчев 1995: Делчев, Борис. Дневник. Ред. М. Фъркова. София: Народна култура, 1995.

Динеков, Василев 2016: Петър Динеков - Владимир Василев. 74 неизвестни писма (1936-1953) с бележки. // Света гора, бр. "Н", 2016.

Жечев 1992: Жечев, Тончо. Критическата драма на Владимир Василев. // Василев, Владимир. Студии, статии, полемики. София: Български писател, 1992.

Илчев 1925: Илчев, Стефан. Подир сянката на П. К. Яворов. // Развигор, г. 4, бр. 175, 1925.

Константинов 1936: Константинов, Георги. Петият том на Яворовите съчинения. Издателство "Хемус". // Златорог, г. 17, 1936, кн. 7 (септември), с. 334-338.

Маринополски 1922: Маринополски, Йордан. За Славейков. // Маринополски, Йордан. Прояснени небосклони. Т. 1: Спомени и признания. София: Ст. Атанасовъ, 1922.

Мешеков 1989: Мешеков, Иван. Към реалистична критика. // Мешеков, Иван. Есета, статии, студии, рецензии. София: Български писател, 1989.

Найденов 1925: Найденов, Найден. Истината по трагичната случка Лора-Яворов. Стара Загора: Светлина, 1925.

Пенев 1912: Пенев, Боян. Първата драма на Яворова. София, 1912.

Пенев 1973: Пенев, Боян. Дневник. Спомени. Ред. Ив. Сарандев. София: Български писател, 1973.

Радев 2005: Радев, Иван. Вл. Василев и Б. Пенев. Страници за общуването им през 1913-1914 г. // Владимир Василев - критикът, редакторът. Велико Търново: Фабер, 2005.

Радев 2016: Радев, Иван. Низвергнатият Владимир Василев. София: АИ "Проф. М. Дринов, 2016.

Свиленов 2005: Свиленов, Атанас. Спомен за Вл. Василев. // Владимир Василев - критикът, редакторът. Велико Търново: Фабер, 2005.

Свинтила 1997: Свинтила, Владимир. Спорът Атанас Далчев - Вл. Василев. // Вл. Василев - личност, дело, съдба. София: Пейо К. Яворов, 1997.

Трендафилов 2016: Трендафилов, Владимир. Конфликтът "Мисъл - Вазов". Бележки върху подялбата на българската модерност. // Култура, бр. 40 (2877), 02.12.2016.

Трифонова 2004: Трифонова, Цвета. // Писатели и досиета. Велико Търново: Фабер, 2004.

Цанев 1977: Цанев, Георги. Срещи с миналото. София: Български писател, 1977.

Ямуков 1904: Ямуков, В. Вазов на страниците на едно списание. // Българска сбирка. Ред. Стефан Бобчев, Михаил Маджаров. Г. ХІ, 1904, № 2.

 

 

© Евелина Белчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.06.2017, № 6 (211)

Из предстоящо издание: Евелина Белчева. "Златорожката връзка" Петър Динеков - Владимир Василев. Два портрета в ретро - от натура (74 неизвестни писма).
















Партньори