Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕКАТЕРИНА ЙОСИФОВА: ПОЕТИКА НА ПРЕМЪЛЧАВАНОТО

Дора Колева

web

Художественият лаконизъм е доминиращ стилов белег в лириката на Екатерина Йосифова. От книга в книга тя си служи с все по-малко думи, следвайки сякаш максимата на Елиас Канети: "Все по-кратко, все по-кратко, докато остане само една сричка, с която да се каже всичко" ("Провинцията на човека"). В "Тънка книжка" (2014) стремежът към краткост води до вглеждане в буквените знаци - от това, как те изглеждат, как се артикулират и звучат, авторката извлича поводи за художествени обобщения. За нея е било важно и експлицитно да изрази, че това е осъзнато творческо поведение, поради което в стихотворението "Времето днес" намираме следното признание: "...мога премълчаваното да говоря. Само че не искам."

Предпочитанието към лирическата миниатюра съответства на зрелостта на поетесата; със своята обобщаваща част този лирически жанр способства за подвеждането на равносметки, когато много е преживяно, опознато и осмислено. Само умъдреният от опита художник на словото е способен да въплъти в кратка форма дълбочината на поетическата мисъл. Отличителното за Екатерина Йосифова е, че още в ранната си поетична младост тя проявява интерес към изразителните възможности на намека и недоизказването. През втората половина на 60-те години формулираният от Кафка принцип "недоверие към словото" получава своето проявление и в българската поезия, най-ярко в стихосбирката "Стихове" (1965) на Константин Павлов. Именно този поет става големият литературен образец на Екатерина Йосифова. В късното стихотворение:

В ПОДЛЕЗА ПИШЕ: "ЧЕТЕТЕ БИБЛИЯТА",
а аз днес четох константинпавловите
голички стихо-творения

тя не само намеква за оригиналното претворяване на библейски мотиви в творчеството на Константин Павлов, но и отъждествява това творчество със своята лична, интимна библия. По-късно тя ще открие и другия си учител по "назоваване с мълчание", по "вяра във функцията на голото слово, оприличено на хляб" в лицето на полския поет Тадеуш Ружевич. През годините не само ще поддържа привързаността си към тези поети, но ще пише своите стихове със самосъзнанието, че е тяхна следовница и продължителка. Допускам, че като студентка по руска филология Екатерина Йосифова се е вмисляла и в Тютчевото "Silentium!", в афоризма му: "Изказаната мисъл е лъжа", че се е вслушвала в поетическото безмълвие на Осип Манделщам, Анна Ахматова и Марина Цветаева. Много е вероятно и тези големи творци да са й вдъхнали безпокойството за това, че словото не е равно на себе си, не е равно на явленията.

С развивана при големите майстори чувствителност към смисъла на думите, към способността им да разкриват безкрайната екзистенциална същност на света, към тяхното топло и окрилящо въздействие, Екатерина Йосифова страда от все по-разрастващото се присъствие на обезсмислени от фалш и подмяна тривиални и банални думи. Спрямо такива думи в заключителната част на миниатюрата "Езикова пандемия" тя определя задачата си на поет:

да им предложа лековита възможност:
да чуят
Друго.

В стихотворенията "Кула" и "Вавилон" тя подхваща тълкуваната и от Тадеуш Ружевич, и от Константин Павлов библейска тема, за да изкаже чрез мотивите "сбъркан език", "сгрешени думи" страха си за самата човешка същност - един проблем, върху който и в стихотворни, и в прозаични творби през последните десетилетия на ХХ век размишлява и Блага Димитрова.

"Лековитата възможност да чуят Друго" не означава някакво ново словообразуване. "Друго"-то са думите, които назовават истинските неща. Връщането към такива думи е неотделимо от процеса на връщане към първоструктурите на битието, към първоизворите на живота, които са в делника, в малките неща, в повтарящото се от ден в ден. Хляб, вода, пръст, дърво, корен, но и светлина, небе, слънце, облаци, а също: дете, дом, семейство - от такъв характер са думите, които изплитат художествения свят на Екатерина Йосифова. Не по-малко от десет са стихотворенията на тема "къща": "Песничка за къщата", "Песничка за другата къща", "Къща без електричество", "Отново в къща като шепа" и т.н. Помислили сме си, че авторката е достигнала до най-вярната поетическа формула за къщата:

Одър за любене, вино за гости,
на прозореца цвете

("Песничка за другата къща"),

и в "Тънка книжка" намираме стихотворението "Мансардата", където само с няколко изконни думи е изразена цялостна концепция за земно-небесната природа на човека:

Хляб и
Вода от чешмата в общия коридор
Вода
Хляб
И сияещите ни едно срещу друго лица.

Задачата да се върне стойността на думите означава още да се развива у читателите чувствителност за родство с нещата от света. Възприемането на предметите и явленията със сетива, но главно с ум, въображение и интуиция, адекватно се въплъщава в двучастната композиционна структура на миниатюрата. Със своя минимализъм тя не позволява никаква описателност и клони към обобщение и символизация. Пример за вслушване, последвано от духовно откритие, е стихотворението "Дъждът вън":

Потропва, усилва се.

Приятно е, да ти дойде
някой така
отдалече, отвисоко.

Заглавието на стихотворението "Градинка: Есен" настройва за природна картина, но пестеливите щрихи подсказват, че явлението е важно за авторката не със своята самостоятелна реалност, а с нещо символно, съответстващо на някаква нейна съкровена мисъл:

Мъжът на пейката с раницата в краката си
причаква слушатели.

Без да изменя на избрания констатиращ тон, авторката обгражда героя, самото поетическо слово с атмосфера на неопределеност и тайнственост:

Говори за някакъв дом, зареян в някакво минало или бъдеще.

Вмъкването на мотива "време" връща към сегашния сезон, към есента, която по законите на природните кръговрати върви към зима:

Въздухът мирише на сняг.

Това усещане сепващо припомня на лирическия Аз задълженията му към живота:

"Трябва да прибирам децата", казвам.

Само една реплика, но тя привиква цялостния контекст на характерните за поезията на Екатерина Йосифова мотиви: "деца", "къща". Съвсем в духа на Хайдегер животът се представя като материнство, дом, грижа.

Лирическият сюжет въплъщава природата на времето в неговата процесуалност, в двата му аспекта: като съзидателност (мотивът "деца") и като непреодолима преходност. Отсъстващ от сегашното, "зареян" (авторката повтаря тази дума - в първия случай отнесена към "дом"), мъжът на пейката със събрания в раницата скъпоценен опит на досегашния живот вече върви към други времена и пространства. Към приближаващата нощ, традиционен символ на смъртта, Екатерина Йосифова прибавя своя образ: "нещо мирно, но прекалено огромно". "Прекалено огромно", поради което непомерно за ума и въображението на човека. От сетивното възприемане: градинката, пейката, мъжа, смисълът на творбата отвежда отвъд видимото, към метафизичните въпроси, към потръпването от съприкосновението с онтологически самодостатъчна и принципно непостижима тайна.

Похватът на намека и недоизказването има своята мотивация в светоразбирането на поетесата. Тя няма предпочитание към установеното, към окончателното знание. Привлича я тайната, съдържаща се в неузнатото; то интригува мисълта, активизира въображението, обещава възможности за повече варианти. Самото условие да се направи "избор" вече лишава другите неща от правото им на битие:

Тръгват си
всички други възможности.
Избраната ли само ще оцелее?
Избраната ли само ще загине?

("Избор")

Толкова незначителен факт като сгъването на листчето, както е в стихотворението "За да навия конеца", е повод да се изрази идеята за ценността на незнанието като безкраен хоризонт от всевъзможни хрумвания и догадки:

Навивам и ще си мисля отсега нататък
какво ли пишеше на листчето.

Колко пристрастна е поетесата към тази идея се вижда от варирането й в множество стихотворения:

              Има
Следа От
просто вървене.
Не е указана. Не е подписана.

              Будя се
Тъкмо навреме, преди да
узная какво ще се случи.

Идеята в "Гордост" звучи афористично:

Гордо знание
Още по-гордо незнание

но авторката не поставя точка, оставя стихотворението открито, приканвайки читателя към размисъл.

Въпросът за читателя има много важно значение в естетиката на Екатерина Йосифова. Нейната стихосбирка "Ръце" (2006) (с илюстрация на корицата от Светлин Русев) създава асоциация за формулата на Пол Валери: "Поезията се изгражда и предава другиму в най-съкровено себеотрицание и най-вглъбено очакване" (Валери 1988: 297). Същият смисъл Екатерина Йосифова влага в следното по-късно стихотворение:

Пиша, удължавам си
пишещата ръка:
протегната ръка
просеща ръка:
P.S. Не е ръка

Това е стихотворение за твореца в неговата устременост към читателя. Недоизказаността, липсата на препинателни знаци динамизират формата и там, където завършват думите на автора, в съгласие със законите на изкуството, трябва да започне вътрешният живот на читателя. Поетесата вярва, че той ще прояви усилията на проникновението, за да схване премълчаното и да се осъществи тайнството на човешкото общуване. В стремежа си да издигне връзката с читателя на по-високо естетическо и духовно равнище, тя изпробва най-различни похвати и средства: откроява думите, за да привлече вниманието към тяхната многоплановост, към потенциала им за създаване на подтекст, на аура, на смисъл; в рамките на стесненото пространство на миниатюрата търси свои способи за разнообразяване на строгата жанрова форма. Освен различното съотношение между първата и втората част на композицията, тя натоварва с по-голяма функционалност заглавието. В някои творби вместо в ролята на паратекст, то направо се включва в текста, в други е поставено в контрапозиция спрямо неговия смисъл.

Миниатюрата "Няма" завършва с предположението: "Не може да няма по-лесни начини/ да се чувстваш добър човек", но категоричността на заглавието не допуска никакви относителни представи и утвърждава единствено абсолютната истина за доброто. Първата част на миниатюрата "Ще са добре" съдържа житейски факт, поднесен с отчетливи синтактични единици, подчертаващи прозаичната интонация:

Кутретата поотраснаха.
Уговорих дом за всяко.
Никой не може да им устои, ще са добре.
Сега спят, за последно заедно.
Не може да се отгатне веднага
коя опашка към коя муцунка е...

Поантата, където е обобщението:

Дотук със скупчването и объркването
с братството дотук

извежда разказания факт в сферата на отношенията, на екзистенциалните категории. Драматичната ирония, възникваща от спрягането на поантата със заглавието, звучи още по-осезателно на фона на равното интонационно движение, на външната словесна сдържаност. Стихотворението е пример за това, как авторката говори за чувствата без открита емоционалност, но с истински лиризъм.

За читателя, дораснал до степента да бъде неин приятел, поетесата още повече съкращава текста, свеждайки го до определени знаци. Какъв е главният й критерий за приятеля: "чели сме едни и същи книги". Когато се срещне със стихотворението "Още Полска":

Онези стихове.
Обетована земя.
В която вярвах.
След години

го срещнах
стар човек, спокоен,
усетих се съвсем добре

такъв читател ще си спомни нейното стихотворение "Боб", в което името Тадеуш Ружевич е съчетано с разноредовите понятия "Нова поезия", "Нобелова премия" и "бобена чорба". Но той ще си спомни и признанието на Ружевич: "Аз съм човек, човек, който пише стихове." Само като такъв "човек, човек" поетът може да се извиси до националното, до "Още Полска" - цитат-намек за полския национален химн. Още в по-голяма степен контекстът на Ружевич е необходим при възприемането на миниатюрата "Розата", чието съдържание:

Розата, принце: не
роза, рози...

е контаминация от образи, отвеждащи към различни текстове на полския поет.

Екатерина Йосифова е взискателна към читателя, но най-взискателна е към себе си. Съзнанието, че красотата се таи в нещата, или както гласи поантата на стихотворението "Навсякъде": "Навсякъде изкуство", напряга чувствителността й и тя внимателно се вглежда "там", където друг не вижда нищо, съсредоточено се вслушва в "шумата", чиято ценност според гледните точки е различна: "не струва грош, не я купува злато/ там дремят коренът на верността/ и семето на небъбривите уста", т.е. съдържа нравствени и естетически уроци.

Своя жив идеал за изкуство поетесата представя в стихотворението "На лопена бледите свещи". Епитетите: "здрави, прави стъбла, цвят над цвят бледожълти/ зеленикави меки листа", създават предметно-осезаемата страна на образа. Метафората "бледите свещи" носи оценъчния символен план. Оставайки си цветя, те същевременно са красота, която внушава потребност от изповед и молитва. Образът е преживян от субект, лично вълнуващ се от въпроса за естетическото въздействие. Красотата на бледите свещи сякаш е сътворена от Бог като пример, с който човеците-творци да съизмерват собственото си изкуство. В такава посока - като сакралност, възприемам образа на светлината в художественото тълкуване на Екатерина Йосифова. В моментите на угризения, на самовглеждане поетесата проверява собствената си светлина, отъждествявайки я с "цело-мъдрие, ненакърнена цялост", от която се ражда автентичният глас на нейната поезия.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Валери 1988: Валери, П. По въпроси на поезията. // Валери, П. Човекът и раковината. София: Народна култура, 1988.

 

 

© Дора Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2017, № 2 (207)
















Партньори