Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЖАК КЕРУАК: ИЗКУСТВОТО НА БЕЛЕТРИСТИКАТА

Тед Беригън

web

Семейство Керуак няма телефон. Тед Беригън се беше свързал с Джак Керуак няколко месеца по-рано и го беше придумал да се съгласи за интервю. Когато почувствал, че е дошло време да се осъществи срещата им, Беригън просто беше цъфнал пред къщата на семейство Керуак. Двама приятели, поетите Арам Сароян и Дънкън Макнотън, го придружавали. Керуак се показва на вратата и Беригън бързо му казва името си и целта на посещението. Керуак кани поетите, но преди те да успеят да влязат, съпругата му, много решителна жена, атакува в тил и нарежда на групата да напусне веднага.

"Джак и аз започнахме да говорим едновременно "Пари ревю! Интервю!" и т.н. - припомня си Беригън, - докато Дънкън и Арам заотстъпваха към колата. Всичко изглеждаше загубено, но аз продължавах да говоря с тон, който се надявах, че е цивилизован, разумен, успокояващ и приятелски, и скоро мисис Керуак се съгласи да ни пусне за двадесет минути, при условие че няма да се пие.

След като влязохме и стана ясно, че преследваме сериозна цел, мисис Керуак стана по-дружелюбна и беше възможно да започнем интервюто. Оказа се, че хора все още постоянно се появяват тук, за да търсят автора на "По пътя", и стоят с дни, като изпиват всичкия концентрат и отвличат Джак от сериозните му занимания. С напредването на вечерта атмосферата се промени значително и мисис Керуак - Стела - се оказа изискана и очарователна домакиня.

Най-изумителното у Джак Керуак е неговият обаятелен глас, който звучи точно както неговите произведения, способен на най-поразителни и смущаващи промени за нула време. Той диктува всичко, включително това интервю.

След интервюто Керуак, който беше седял през цялото време в люлеещ се стол в стил "президента Кенеди", се премести на голям фотьойл (poppa chair) и каза: "Хей, значи, вие сте поети, а, момчета? Дайте да чуем нещо от вашата поезия." Ние останахме още около час и Арам и аз четохме някои от своите неща. Накрая той даде на всеки от нас печатно копие с автограф от неговo неотдавнашно стихотворение и ние си тръгнахме."

Тед Беригън, 1968

 

Интервюиращ (И). Може ли да поставим това столче за крака тук и да сложим това нещо [магнетофона] върху него?

Стела (Ст). Да.

Керуак (К). Господи, толкова си несръчен, Беригън.

И. Е, не съм спец по магнетофони, Джак. Аз съм само голям приказливец като тебе. О’кей, потегляме.

К. О’кей? (Подсвирва.) О’кей?

И. И аз бих искал да започваме... Първата твоя книга, която прочетох - доста странно, тъй като повечето хора най-напред четат "По пътя"... първата беше "Градчето и градът"...

К. Гледай ти!

И. Взех я от библиотеката...

К. Гледай ти! Чел ли си "Доктор Сакс"? А "Тристеса"?

И. Най-добре е да ми повярваш. Четох даже "Рембо" (Rimbaud). Имам и екземпляр от "Видения за Коди" (Visions of Cody), която Рон Паджет купи в Тулса, Оклахома.

К. Заеби го Рон Паджет! Знаеш ли защо? Той започна да издава малко списание, наречено "Белият гълъб" (White Dove Review) - в Канзас сити, нали? Тулса? Оклахома... да. Та той ми писа: "Хайде да откриеш нашето списание, като ни пратиш една чудесна голяма поема". И така, пратих му "Биещите се гълъби" (The thrashing doves). После му пратих още една и той я отхвърли, защото неговият журнал вече бил пробил. Това показва как боклуците се опитват да пробиват, като ти се подмазват. Ааа, той не е поет. Знаеш ли кой е голям поет? Аз зная кои са големите поети.

И. Кои са?

К. Сега да видим. Това е... Уилям Бисе от Ванкувър. Индианец. Бил Бисе или Бисонет.

Сароян (С). Нека да говорим за Джак Керуак.

К. Той не е по-добър от Бил Бисе, но е много оригинален.

И. Защо не започнем с издателите. Как ти...

К. О’кей. Всички мои издатели, като се започне от Малкълм Коули, бяха инструктирани от мен да оставят прозата ми точно както съм я писал. По времето на Малкълм Коули, с "По пътя" и "Бродягите на Дхарма", аз нямах никаква власт да отстоявам стила си, за добро или за лошо. Когато Малкълм Коули правеше безкрайни поправки и вкарваше хиляди излишни запетайки, като например "Cheyenne, Wyoming" (защо не просто "Cheyenne Wyoming"; да го оставиш както си е). Защо, кажи ми, аз изхарчвам петстотин долара да направя пълно възстановяване на ръкописа на "Бродягите", а получавам после сметка от "Viking Press", озаглавена "Корекции". Ха, хо, хо! И така, ти питаше как работя с един издател... Ами мога само да съм признателен за помощта му при коректурите и за откриването на логически грешки, такива като дати или имена на места. Например в моята последна книга бях написал "нос Форт"; после, по предложение на моя издател, проверих и се оказа, че всъщност съм отплавал от нос Клайд. Неща от този род. Или пък съм написал неправилно името на Aleister Crowley като Alisteir; или ще открие малки грешки в размерите на футболното игрище и т.н. Но не и да поправя каквото вече си написал; ти просто отдаваш на читателя самата работа на ума си по време на писането - изповядваш мислите си за събитията по свой собствен, непроменим начин... Виж сега, ти слушал ли си някога как някой тип в бар разказва някоя невероятна история на група мъже и всички слушат ухилени... та чувал ли си някога разказвачът да спре и да се поправи, да се върне на предишното изречение, за да го направи по-добро... да провали ефекта от ритъма на своята мисъл?... Ако направи пауза, за да се изсекне, не обмисля ли той [през това време - бел. прев.] следващото си изречение? И когато най-сетне го "пусне на воля", не е ли то точно както е искал да го каже, без никакви промени? И не престава ли да мисли повече за това изречение (както Шекспир казва, "завинаги задържа езика си" по този въпрос), след като вече го е подминал, както реката минава върху един камък само веднъж и никога не се връща и не може да тече никога и по никакъв друг начин във времето?... Между другото, що се отнася до моята непоносимост към точките, това се отнася за прозата в "Октомври на жп линия Земя" (October in the Railroad Earth) - много екпериментална с идеята да потраква по целия път като парен локомотив, теглещ стовагонна композиция, на края на която се кандилка бъбриво служебно вагонче. Това беше моят подход по онова време, който все още може да бъде реализиран, ако мисленето по време на бързо писане е изповядващо, чисто и живо. И можеш да бъдеш сигурен, че аз изкарах цялата си младост, като пишех бавно, с поправки, с безкрайни предъвквания и задрасквания... Стигах дотам, че пишех по едно изречение на ден; и в това изречение нямаше никакво чувство. От Бога да е проклето, аз харесвам чувството в изкуството, а не майсторлъка и прикриването на чувствата.

И. Откъде ти хрумна да използваш "спонтанния" стил в "По пътя"?

К. Взех идеята за спонтанния стил в "По пътя", след като видях колко добре Нийл Касиди пишеше писмата си до мен - всичко в първо лице, бързо, лудо, споделящо, напълно сериозно, всичко в детайли - с истинските имена в неговия случай; само дето бяха писма. Спомням си още предупреждението на Гьоте, по-скоро неговото пророчество, че бъдещата литература на Запада ще бъде по природа изповедна. Достоевски изпророкува същото и може би щеше сам да го започне, ако беше живял достатъчно дълго, за да напише замисления шедьвър "Житието на великия грешник". Касиди също започна своето младежко писане с опити за бавно и мъчително майсторство с всичките му там лайна, обаче се отврати от него, както и аз, като виждаше, че не излиза отвътре и от сърцето му по начин, по който го чувстваше. Но аз получих просветление от неговия стил. Жестока лъжа е тези боклуци от Западното крайбрежие да твърдят, че съм взел идеята за "По пътя" от него. Всички тези писма до мене се отнасяха до неговите млади години, преди да го срещна; дете с баща си и т.н., и за по-сетнешните тийнейджърски преживявания. Писмото, което ми беше пратил, е погрешно представено като писмото с тринайсетте хиляди думи... Не, това с тринайсетте хиляди думи беше неговият роман "Първият трети", който той носеше със себе си. Писмото, главното писмо имам предвид, беше - внимавай сега - 40 000 думи дълго, цял малък роман. Това беше най-великото писано нещо, което бях виждал, по-добро от това на който и да е в Америка, или поне достатъчно, за да накара Мелвил, Твен, Драйзър, Уулф и не знам кои там още да се обърнат в гробовете си. Алън Гинсбърг ме помоли да му дам това огромно писмо, за да го прочете. Прочете го, после го даде назаем на един там Герд Щерн, който живееше в лодка-къща в Саусалито, Калифорния, през 1955; и този приятел взе, че загуби писмото, което си е вече съвсем извън пътя. Нийл и аз го наричахме, за удобство, писмото на Джоан Андерсън... [Писмото съдържаше] всичко за един коледен уикенд из билярдните зали, хотелските стаи и затворите в Денвър, с много забавни случки през цялото време, и трагични също, даже с рисуване на прозорец, с отбелязани мерки, за да разбере читателят всичко, и други от този род. Виж какво сега: това писмо можеше да бъде напечатано с авторските права на Нийл, ако можехме да го намерим. Както знаеш, то си беше моя собственост като писмо до мене, така че Алън не би трябвало да бъде толкова нехаен, както и оня приятел от кораба-къща. Ако можехме да изровим отнякъде това писмо от четиридесет хиляди думи, Нийл щеше да получи каквото му се полага по право. После, тогава, през далечната 1952-ра, записвахме на магнетофон толкова много скорострелни разговори [за да се пести магнетофонна лента - бел. прев.] и ги слушахме толкова много, че си изработихме секретен жаргон за разказване, преценявайки, че единствено по този начин може да се изрази бързината, напрежението и екстатичната палячовщина на възрастта... Достатъчно ли е това?

И. Как мислиш, че се е изменил този стил от времето на "По пътя"?

К. Какъв стил? О, стилът на "По пътя". Е, добре; както казах, Коули съсипа оригиналния стил на ръкописа, без да имам възможност да протестирам, и оттогава книгите ми се публикуват така, както съм ги написал, а стилът варира от крайно експерименталното бързо писане в "...жп линия Земя" до болезнено мистичния стил в "Тристеса", изповедната лудост на "Подземните" (Subterraneans), близки до "Записки от подземието" [на Достоевски], до перфектността на трите заедно в "Биг Сур", където историята се разказва гладко, маслено и грамотно; до "Сатори в Париж", която наистина е първата книга, която написах с питие до себе си (коняк или бира)... И да не пропускаме "Книга на сънищата", със стила на полуразбуден човек, драскащ неспирно с молив до леглото... да, молив... Каква работа само! Замъглени очи, ум, объркан и замаян от сън, подробности, които изскачат дори когато пишеш, без да знаеш какво означават, докато не се разбудиш, докато не си изпиеш кафето и не видиш логиката на сънищата, самите те представени с езика на съня, разбираш ли?... И накрая реших в уморената си средна възраст да намаля темпото и изработих "Суетата на Дюлуз" (Vanity of Duluoz) в по-умерен стил, така че - бивайки толкова езотеричен през всичките тези години - някои предишни мои читатели могат да видят какво се е случило за някакви си десет години с живота ми и с мисленето ми... Което в края на краищата е единственото, което мога да предложа - истинската история на това какво съм видял и как съм го видял.

И. Диктувал си части от "Видения за Коди". Използвал ли си този метод оттогава?

К. Не съм диктувал части от "Видения за Коди". Напечатах част от магнетофонен запис на разговор с Нийл Касиди, т.е. Коди, разказвайки за неговите ранни приключения в Лос Анжелис. Това са четири глави. Не съм използвал този метод оттогава; наистина, не излиза както трябва, за мен и Нийл, когато всичко е вече написано, с всичките му ааа, ооо и аха... И с ужасяващия факт, че проклетото нещо [магнетофонът] се върти и си принуден да пестиш електричество или лента... Но може би - не знам - ще ми се наложи отново да прибегна до това; започвам да се изморявам и да ослепявам. Този проблем ме смазва. Във всеки случай, както разбирам, всеки го прави, но аз продължавам все още да драскам. Маклуън казва, че ставаме по-словесни, така че, предполагам, всички ще се научим да говорим пред машината все по-добре и по-добре.

И. Какво е това състояние на "йейтски полутранс" (Yeatsian semi-trans), което създава идеална атмосфера за спонтанно писане?

К. Хм, ето нá, как може да си в транс с постоянно мелеща уста... Писането, за разлика от всичко останало, поне е мълчалива медитация даже и когато се движиш със сто мили в час. Спомняш ли си онази сцена от "Сладък живот" [филм на Ф. Фелини], когато старият свещеник е вбесен, че тълпа маниаци пристига, за да види дървото, където децата са видели Дева Мария? Той казва: "Видения не се появяват пред такава дивашка глупащина, крещене и блъскане; видения се случват само в тишина и вглъбеност". Това е.

И. Казвал си, че хайку не се пише спонтанно, а се преработва и коригира. Отнася ли се това за цялата ти поезия? Защо трябва начинът на писане на поезия да се различава от този на прозата?

К. Не. Преди всичко - едно хайку е най-добро, когато се преработва и преработва. Знам това, опитвал съм. Хайку трябва да бъде съвсем икономично - без листа и цветя и с ритъм на езика; трябва да бъде малка семпла картина в три къси реда. Поне такъв е бил начинът на старите майстори, които са работили месеци над три къси реда, за да се получи после най-неочаквано, да речем, следното:

In the abandoned boat,
The hail
Bounces about.

в изоставената лодка
градушка
подскача.

Това е Шики (Shiki). Що се отнася до моите обичайни английски стихове, аз ги приключвах бързо, както прозата, като използвах - внимавай сега - размер колкото страница от бележник за фóрмата и дължината на стихотворението, точно както един музикант трябва да изпълни... един джазов музикант - своята партия в определен брой тактове, в един хор... която прелива в следващата, но той трябва да спре там, където страницата на хора свършва. И накрая, освен това, в поезията си напълно свободен да казваш каквото си искаш, не е необходимо да разказваш история, можеш да използваш скрита игра на думи; ето защо винаги, когато пиша проза, си казвам: "Сега не е време за поезия, захващай се със своята простичка история." (Сервират се питиета.)

И. Как пишеш хайку?

К. Хайку? Искаш да чуеш хайку? Виж сега, налага се да компресираш в три къси реда страхотна и голяма история. Най-напред започваме с хайку-ситуацията. Например виждаш лист - както й казах на нея онази вечер, - лист, който се отронва върху гърба на врабче по време на октомврийска буря. Голям лист пада върху гърба на малко врабче. Как ще събереш това в три реда? Сега - на японски трябва да го натикаш в седемнадесет срички. Ние в Америка - или в английския - не сме длъжни да правим това, защото нямаме същите силабични безмислици, както японският. Така че ти казваш: "Малко врабче" - впрочем няма нужда да казваш "малко", всеки знае, че врабчето е малко, "защото те падат" [because they fall - библейска отпратка - бел. прев.]; така че ти казваш:

врабче
с голям лист на гърба си -
буря

Не е добре, не работи, отхвърлям го.

малко врабче
когато есенен лист внезапно прилепва на гърба му
от вятъра

Ха, това става. Не, малко е дългичко. Виждаш ли? Вече е малко дългичко. Беригън, ти знаеш какво имам предвид.

И. Струва ми се, че има една дума в повече или нещо такова, например "когато". Какво ще кажеш да махнем "когато"? Да кажем:

врабче
есенен лист внезапно прилепва към гърба му -
от вятъра

К. Хей, така е добре. Мисля, че "когато" беше излишната дума. Добра идея, О’Хара! "Врабче, есенен лист внезапно" - не е необходимо да казваме "внезапно", нали?

врабче
есенен лист прилепва към гърба му -
от вятъра!

(Керуак записва последната версия в тефтер с метална спирала.)

И. "Внезапно" е думата, която абсолютно не ни трябва. Когато публикуваш това, ще напишеш ли в бележка, че си питал и мен?

К. (пише) Беригън е отбелязан. Правилно!

И. Пишеш ли много поезия? Пишеш ли друга поезия, освен хайку?

К. Трудно се пише хайку. Пиша дълги и глупави индиански поеми. Искаш ли да чуеш една моя дълга и глупава индианска поема?

И. Индианска? От кое племе?

К. Ирокези. Нали знаеш - набюдавайки себе си. (Чете от бележника.)

На поляната по пътя за магазина
четиридесет и четири годишен към съседите да чуят
Хей, глей тука, Ма, нараних се. Особено
с онова пръскало.

Какво означава това?

И. Я повтори!

К. Хей, глей, Ма, нараних се, на път за магазина се нараних, паднах на тревата, крещях на майка си: хей, глей, Ма, аз се нараних... Добавям: особено с онази пръскалка.

И. Паднал си върху някаква пръскачка?

К. Не. Пръскачката на баща ми вътре в майка ми.

И. От такова разстояние?

К. Ооо, отказвам се. Не, знаех си аз, няма да я схванете тая. Трябва да обяснявам. (Отваря записната книжка и чете.)

Езичник значи радост.

И. Прати това на Гинсбърг!

К. (чете)

Така наречените щастливи хора са лицемери - това значи, че
дължината на вълната на щастието не може да работи без
необходимата измама, без малко заговори и лъжи и
криене. Лицемерие и измама, без индианци. Без усмивка.

И. Без индианци?

К. Причината за скритата ти враждебност към мен, Беригън, е френско-индианската война. [Керуак по майчина линия e "native", туземец - бел. прев.]

И. Възможно е.

С. Видях твоя снимка като футболист [по американски футбол - бел. прев.] в приземния етаж на [колежа] "Horace Mann". Бил си доста дебел по онова време.

Ст. Туфи! Ела тука, Туфи! Хайде, коте...

К. Стела, хайде, дай още една или две бутилки... Даа, бях готов да претрепя всеки, само да ме изтърват [по време на атака в американски футбол]. Бях готов... Сладолед, полят с горещ шоколадов сироп и разбит каймак! Бум! Случваше се да изям два или три преди всяка игра. Луи Литъл...

И. Той беше твой треньор в [университета в] Кълъмбия?

К. Луи Литъл беше мой треньор в Кълъмбия. Баща ми отива при него и му казва: "Ти, подъл дългонос мошенико - казва той, - защо не пуснеш сина ми Жак, Джак, в битката срещу великите врагове от Лоуъл?" А Луи Литъл казва: "Защото не е готов." "Кой казва, че не е готов?" "Аз казвам, че не е готов." Баща ми вика: "Абе, ти с тоя бананов нос, що не се разкараш да не те виждат очите ми!" И пафкайки голямата си пура, излиза с тежка стъпка от офиса. "Вън оттука, Джак, хайде да изчезваме." И така, напуснахме Кълъмбия заедно. И още, когато бях във военноморските сили на САЩ по време на войната, 1942-ра, влиза, точно пред адмиралите, и казва: "Джак, ти си прав! Германците не би трябвало да бъдат наши врагове. Те би трябвало да бъдат наши съюзници, както времето ще покаже [това]." Баща ми не позволяваше на никого да му прави лайнарски номера - всички адмирали така и си останаха със зяпнали уста. Баща ми нямаше нищо друго, освен едно голямо шкембе, толкова голямо (показва с ръце напред); и тръгва той така - буум! (Керуак става и демонстрира, издувайки експлозивно корем "буум!") Веднъж вървели надолу по улицата с майка ми, хванати за ръце, надолу към Lower East Side... отдавна, сещаш се - през четирийсетте години... И ето, задава се тълпа равини, вървят рамо до рамо: леви, десни, леви, десни... Тия никога не биха се отместили заради някакъв си християнин с жена си. И така, баща ми тръгва и - буум! - блъсва един от равините право в канавката. След това хваща майка ми и продължава напред... Сега, и да не ти харесва, Беригън, това е историята на моето семейство. Не търпят да им се правят лайнарски номера. От когото и да било. Това можеш да го запишеш... Това вино тука мое ли е?

И. Беше ли "Градчето и градът" написано според принципите на спонтанната композиция?

К. Известна част, сър. Аз написах също и друга версия [заедно с] с Бъроуз, която е скрита под дъските на пода.

И. Да, дочувал съм слухове за тази книга. Всеки иска да се докопа до нея.

К. Тя се казва "А хипопотамите се сварили в басейна си". Хипопотамите. Защото Бъроуз и аз седяхме една вечер в някакъв бар и чухме дикторът на новините да казва "...и така египтяните атакуваха, дъра, дъра, дъра... и междувременно избухна голям пожар в Лондонската зоологическа градина, огънят бързо плъзна през поляната и хипопотамите бяха сварени в своите басейни! Лека нощ на всички!" Това е [хрумка на] Бил [Бъроуз], той го забеляза. Защото той забелязва такъв род неща.

И. Ти ли наистина си напечатил [на пишеща машина] неговия "Гол обяд" в Танжир?

К. Не... [само] първата част. Първите две глави. Легнах си и имах кошмари... Огромни дълги салами излизат от устата ми. Имах кошмари, докато печатех този ръкопис... Викам му: "Бил!..." А той - "Продържавай да печатиш! Знаеш, че ти купих тази проклета керосинова печка тука, в Северна Африка." Сред араби... е трудно да намериш керосинова печка. Запалвам керосиновата печка, вземам някакви завивки и малко марихуана, или кеф, както казвахме там... или може би понякога хашиш... Между другото, там той е легален... Отивам и смуча, смуча, смуча, смуча... И когато си легнах през нощта тези неща продължаваха да излизат през устата ми. А накрая онези другите, като Алън Ансън и Алън Гинсбърг, дойдоха и развалиха целия ръкопис, защото не го печатиха точно както той [Бъроуз] го беше написал.

И. "Гроув прес" преиздаваше неговите книги от "Олимпия прес" с много промени и добавки.

К. Виж сега, по мое мнение Бъроуз не ни е дал нищо, което може да съживи разбитите ни сърца, откакто написа и както го направи с "Голият обяд". Всичко, което прави сега, са разни неща с разпадане [breakup; има се предвид колажният метод на работа на Бъроуз]... Където пишеш страница проза, после пишеш друга страница проза... след това я сгъваш на две, срязваш я и после я съединяваш [с първата]... Лайна от този род.

И. Все пак какво ще кажеш за "Дрога" (Junky)?

К. Това е класика. По-добро е от Хемингуей - точно както Хемингуей, даже малко по-добре. Там се казва: "Дани идва в моята бърлога една нощ и казва: 'Хей, Бил, мога ли да взема твоя сап'." Твоя сап - знаеш ли какво значи сап?

С. Блекджек?

К. Това е блекджек [кожена боксова круша с олово вътре за нокаутиращ удар - бел. прев.]. Бил пише: "Издърпах долното чекмедже и изпод няколко хубави ризи извадих моя блекджек. Дадох го на Дани и казах: 'Да не го загубиш, Дани.'" Дани казва: "Не се безпокой, няма да го загубя." Заминава и го губи... Сап, блекджек - това съм аз. Сап... блекджек.

И. Това е хайку: Сап, блекджек - това съм аз. Най-добре си го запиши.

К. Не.

И. Може би аз ще го запиша. Имаш ли нещо против, ако го използвам?

К. Up your ass with Mobil gas! [Пародия на реклама за бензин (gas) на компанията "Mobil" с използване на думата "гъз" - бел. прев.].

И. Ти май не вярваш в сътрудничества? Правил ли си го изобщо някога, освен с издатели?

К. Правили сме го няколко пъти в леглото с Бил Канастра в разни мансарди. С блондинки.

И. Не беше ли този от "Марш!" на Холмс, дето се опитваше да се изкатери и да излезе от мотрисата на метрото при Astor рlace? ["Марш!" (Go) е роман от Джон Клелън Холмс - бел. прев.].

К. Да. Даа... И, значи, той казва: "Хайде да се съблечем голи и да обиколим на бегом квартала"... А то валеше, да знаеш. На Шестнайста улица до Седмо авеню. Викам му: "Все пак аз смятам да си оставя шортите". А той: "Не, никакви шорти!" Аз казвам: "Смятам да си оставя шортите". Той: "Олрайт, обаче аз моите ще махна". И двамата троп-троп-троп-троп - припкаме надолу около квартала. От Шестнайста до Седемнайста... Връщаме се обратно и бегом нагоре по стълбата - никой не ни видя.

И. По кое време на деня?

К. Ама той беше абсолютно гол... Около три или четири сутринта. Валеше. И всички бяхме там. Той танцуваше по начупени стъкла и свиреше Бах. Това беше Бил, който балансираше на ръба на покрива - шест етажа! И започна: "Искаш ли да падна?" Ние казваме: "Недей, Бил, не." Той беше италианец. Италианците, знаеш, са диви.

И. Той пишеше ли?... А той какво правеше?

К. Казва ми: "Джак, ела с мен и погледни през тази дупчица." Гледаме надолу през дупчицата и виждаме много неща... в неговата тоалетна. Аз казах: "Не се интересувам от това, Бил". А той ми вика: "Ти не се интересуваш от нищо." Одън щеше да дойде на следващия ден, на другия ден следобед, за коктейли. Може би с Честър Калман. С Тенеси Уилямс.

И. Нийл Касиди беше ли там по това време? Познаваше ли се вече с Нийл Касиди, когато имаше вземане-давене с Бил Канастра?

К. Оо, да, да, хм... Той имаше една страхотна голяма торба с марихуана. Винаги си беше голям любител на марихуаната.

И. Какво мислиш, защо Нийл не пишеше?

К. Той пишеше... страхотно! Пишеше по-добре от мен. Нийл беше много забавен човек. Беше истински калифорниец. Ние се забавлявахме повече, отколкото пет хиляди служители на бензиностанция "Socony" взети заедно. Според мен той е най-интелигентният човек, когото съм срещал в живота си. Нийл Касиди. Между другото, той е йезуит. Някога е пял в хор. Като момче е бил в хора на католическите църкви в Денвър. Той беше, който ме научи на всичко, в каквото аз сега наистина вярвам, за каквото и да е, както изобщо може се вярва в божественото.

И. Нещо за Едгар Кейси?

К. Не, това беше още преди да чуе за Кейси [наричан "спящият пророк" - бел. прев.]. Вече ми беше казал всички тези неща за живота си, докато пътуваше с мен [на автостоп]. Ще рече например: "Ние с теб познаваме Бог, нали, Джак?" Аз: "Yessir boy." Той ще каже: "Нима не знаем, че нищо лошо няма да се случи?" "Yessir." И ще продължаваме така още и още... И ммммм, да - ммммм... Той беше винаги перфектен. Всеки път, като дойдеше да ме види, аз не можех и дума да вмъкна.

И. Ти си писал във "Видения за Коди" как Нийл е играл [американски] футбол.

К. Да, той беше много добър играч. Беше хванал по това време двама битници в сини джинси на северния плаж на Фриско [Сан Франциско]. Казва: "Аз трябва да тръгвам, банг, банг, трябва ли да ви казвам колко е необходимо?" Той работеше тогава по жп линията... Вади си часовника... "Два и петнайсет, ей, а трябва да бъда там в два и двайсет. Вижте какво, момчета, откарайте ме, за да си хвана влака... Да мога да хвана моя влак за към - как се казваше това място - Сан Хосе?" Те казват: "Дадено, пич", а Нийл - "Ето ви марихуана." И, значи, следва: "Ние може и да изглеждаме страхотни битници със страхотни бради... но сме полицаи. И те арестуваме."

И така, той пое към затвора. Интервюират го от "New York Post" и той казва: "Предайте на Керуак, ако все още ми вярва, да ми прати една пишеща машина." Та изпратих аз сто долара на Алън Гинсбърг да купи пишеша машина за Нийл. И Нийл получи пишещата машина. И писа бележки на нея, но онези не му позволиха да си изнесе записките. Аз не знам къде е тази пишеща машина. Жьоне написа целия роман "Богородица на цветята" в пандиза... в затвора. Ето един голям писател - Жан Жьоне. Той пише... продължава да пише, докато стига докъдето може да се очаква... Докато най-накрая оня идва в леглото му - в пандиза. Френския пандиз. Затвора. И това е краят на главата. Във всяка глава Жьоне постепенно се разкрива [че е хомо - бел. прев.]. Което, трябва да призная, забеляза Сартр.

И. Мислиш, че това е друг тип спонтанно писане?

К. Бих могъл да вляза в затвора и да пиша всяка нощ по глава за Маги, Магу и Моли (Magee, Magoo, and Molly). Това е чудесно. Жьоне е действително най-честният автор след Керуак и Бъроуз. Но той дойде преди нас. Той е по-стар. Всъщност той е на същата възраст като Бъроуз... Но не мисля, че съм бил неискрен... Човече, живяхме си добре. Господи, човече, обикалях страната, свободен като птичка. Но Жьоне е много трагичен и върховен писател. И аз им давам короната. И лавровия венец. Не давам лавровия венец на Ричард Вилбур. Или на Робърт Лоуъл. Давам го на Жан Жьоне и Уилям Сюърт Бъроуз. И специално на Алън Гинсбърг и на Грегъри Корсо.

И. Джак, какво ще кажеш за написаното от Питър Орловски? Харесваш ли нещата на Питър?

К. Питър Орловски е идиот! Той е един руски идиот. Не е даже и руснак, той е поляк.

И. Има някои хубави стихотворения.

К. Ооо, да. Да му... какви стихотворения?

И. Има една чудесна поема, наречена "Втората поема".

К. "Брат ми пикае в леглото... и аз слизам в метрото и виждам двама души се целуват..."

И. Не, поемата, в която се казва: "По-творческо е да боядисаш пода, отколкото да го пометеш."

К. Големи лайна! Това е поезия, която беше писана от друг полски идиот, един откачен поляк на име Аполинер. Навярно знаеш, че Аполинер не е истинското му име... Едни приятели в Сан Франциско ми казаха, че Питър е идиот. Обаче аз харесвам идиотите, и ми е приятно да чета поезията му. Обърни внимание на това, Беригън! Но за моя вкус - това е Грегъри [Корсо]... Подай ми едно от тези там.

И. Едно от тези хапчета?

К. Да. Какво представляват? Forked clarinets?

И. Обетрол. Нийл ми каза за тях.

К. Overtones?

И. Overtones? No, overcoats. [Игра на думи, която може да отпраща към “Marriage” на Грегъри Корсо (Don't take her to movies but to cemeteries tell all about werewolf bathtubs and forked clarinets) или към джаз-музика (кларинети, обертонове) - бел. прев.]

С. Какво беше онова, дето го беше казал... в края на антологията Гроув (Grove anthology) - че оставяш реда да стане малко по-дълъг, за да се напълни със скрити образи, които се появяват в края на изречението?

К. Той е истински арменец! Утайка. Делта. Кал. Ето началото на едно стихотворение:

Както си вървях един ден надолу по улицата
видях езеро където хората режеха парчета от задника ми,
17 000 попа пеещи като Джордж Бърнс
и след това продължаваш:
И аз се шегувам със себе си
и чупя костите си в земята
и ето тук аз съм великият Джон Арменеца
завръщащ се обратно в земята...
Тук си спомняш къде си бил в началото и си казваш:
А-ха-ха! Татататадууда... Заеби Турция!

Виждаш ли? Запомняш последния ред... а в средата откачаш [т.е.: накрая си спомняш главното, а в средата може да се правиш на луд или направо да откачиш - бел. прев.].

С. Точно така.

К. Това се отнася както за прозата, така и за поезията.

И. Но в прозата се разказва някаква история...

К. В прозата съчиняваш абзаци. Всеки абзац е едно стихотворение.

И. Ти така ли пишеш един абзац?

К. Когато тичах към центъра на града, за да правя онова, и лежах там с онова момиче, някакъв извади ножици, аз го вкарах вътре и той ми показа някакви мръснишки снимки. Излязох и паднах надолу по стълбата с торбите с картофи.

И. Харесвал ли си изобщо някога творбите на Гъртруд Стайн?

К. Никога не са ме интересували особено. Харесвах "Меланкта", малко нещо. Аз май наистина ще трябва да отида в училище и да науча на нещо тия деца. Мога да заработвам по две хиляди долара на седмица. Но не можеш да ги научиш просто така тези неща. И знаеш ли защо? Защото трябва да си роден с трагичен баща.

И. Това може да стане само ако си роден в Нова Англия.

К. Между другото, баща ми ми каза, че твоят [става дума за писателя Уилям Сароян, баща на поета Арам Сароян] не е бил трагичен.

С. Не мисля, че баща ми е бил трагичен.

К. Баща ми каза, че Сароян... Уилям Сароян не е изобщо трагичен... Той е пълен с глупости. Имах голям спор с него. "Дръзкият младеж на летящия трапец" [първата книга на писателя, 1934] е доста трагичен, бих казал.

С. Той е бил млад тогава, знаеш добре.

К. Да, ама е бил гладен и е бил на Таймс скуеър. Летящ. Млад човек на летяш трапец. Това беше прекрасна история. Направо ме уби тогава, когато бях още дете.

И. Спомняш ли си една история от Уилям Сароян за индианец, който отива в града, купува кола и хваща едно дете да я кара вместо него?

Ст. Кадилак.

К. За кой град ставаше дума?

С. Фресно. Градът беше Фресно.

К. Спомняш си нощта, когато бях заспал дълбоко и ти дойде на бял кон до прозореца...

С. "Лятото на чудния бял кон".

К. И аз погледнах през прозореца и казах: "Какво е това?" Ти каза: "Казвам се Арам. И съм на бял кон."

С. Мурад.

К. "Казвам се Мурад", извинявай. Не, "казвам се..." Аз бях Арам, ти беше Мурад. Ти каза: "Събуди се!" Аз не исках да се събуждам. Исках да спя. Името на книгата е "Казвам се Арам". Ти беше откраднал бял кон от един фермер и тогава ме събуди, Арам, да дойда да пояздя с теб. [Керуак цитира фрагменти от книгата на Уилям Сароян, 1940.]

С. Мурад беше откаченият, който открадна коня.

К. Хей, какво беше онова, което ми даде?

И. Обетрол.

К. Оо, обита.

И. Какво ще кажеш за джаза и бопа? За тяхното влияние [върху теб], по-голямо, отколкото това на... Сароян, Хемингуей и Уулф.

К. Да, джаз и боп... По-точно, да речем, тенор-саксофонистът поема въздух, издухва фраза на саксофона си, докато му свърши дъхът; и когато свърши, неговото изречение, неговото изявление е направено... Ето така отделям своите изречения - сякаш съзнанието си поема дъх... Аз формулирах теорията за "поемане на дъх" като мярка в прозата и в стиховете, без значение какво Олсън казва - Чарлз Олсън; аз я формулирах тази теория през 1953 по настояване на Бъроуз и Гинсбърг. Тогава имаше и живот, и свобода, и хумор с джаза, вместо целия този скучен анализ и неща като, да речем, "Джеймс влезе в стаята и запали цигара. Той си помисли, че Джейн си е помислила, че това е прекалено двусмислен жест"... Ясно ти е за какво става дума. Що се отнася до Сароян, да, аз го обичах като тийнейджър, той наистина ме измъкна от шаблона на деветнайсти век, който се опитвах да схвана, не само със забавния си тон, но също и със своето спретнато арменско поетично не знам точно какво... той направо ме завладя... Хемингуей беше обаятелен, перлите от думи върху бялата страница, изграждащи една точна картина... Но Уулф беше като порой от американски рай и ад, който ми отвори очите за Америка като някакъв обект сам за себе си.

И. Какво ще кажеш за филмите?

К. Да, всички ние бяхме повлияни от филмите. Между другото, Малкълм Коули споменава това много пъти. Той понякога е много възприемчив. Беше споменал, че "Доктор Сакс" непрекъснато говори за урина; и го правел много естествено, защото аз нямах никакво друго място за писане, освен клозетната седалка в малка тоалетна с плочки в Мексико сити, само и само да се отърва от гостите в апартамента. Между другото, стилът там е наистина халюциниращ, тъй като бях само на марихуана, докато пишех. Без майтап. Ха, ха!

И. Как работата ти бе повлияна от дзен будизма?

К. Това, което наистина повлия върху моята работа, е махаяна будизмът, оригиналният будизъм на Гаутама Шакямуни, самият Буда, на Индия от стария... Дзен е онова, което е останало от този будизъм - или бодхи - след преминаването му в Китай и после в Япония. Частта от дзен, която повлия на писането ми, е тази, която се съдържа в хайку, както споменах - стихотворения от три реда, седемнайсет срички, писани преди стотици години от гурута като Башо, Исса, Шики и други майстори от по-близкото минало. Хайку е късо и звучно изречение с внезапна промяна на мисълта, в което има много свобода и нещо забавно в това да изненадаш себе си, като оставиш мисълта случайно да скача от клончето към птичката... Но моят сериозен будизъм... този на древна Индия повлия онази част от писането ми, която може да се нарече религиозна, или страстна, или благочестива - почти колкото и католицизмът. Оригиналният будизъм проповядва постоянна съзнателна съпричастност, братство, абсолютно великодушие, не стъпвай върху бръмбара и тем подобни, смиреност, просия, сладостно-скръбното лице на Буда (който, между другото, е бил от арийски произход, имам предвид, че е от кастата на персийските воини, а не от Изтока, както е изобразяван)... В оригиналния будизъм нито едно младо момче, което идва в манастира, не е било предупреждавано, че "тук ги погребваме живи". Просто меко са ги насърчавали да медитират и да бъдат с добро сърце. Началото на дзен обаче е, когато Буда събира всички монаси заедно на богослужение и избира първия патриарх на църквата махаяна: вместо да говори, той просто държал във вдигнатата си ръка цвете. Всички били смаяни, с изключение на Касяпия (Kasyapiya), който се усмихвал. [Тогава именно] Касяпия бил назначен за пръв патриарх. Тази идея допаднала на китайците, например на шестия патриарх Хуи-Ненг (Hui-Neng), който казал: "В началото беше нищото" и искал да скъса записките с проповедите на Буда, запазени в сутрите... Сутрите са "нишките на проповедта". Така в известен смисъл дзен е вид блага, но глуповата ерес, въпреки че сигурно е имало някъде известен брой наистина добродушни монаси, макар че ние знаем за смахнатите. Аз не съм бил в Япония. Вашият Маха Роши Йоши (Maha Roshi Yoshi) е чисто и просто един ученик на всичко това и, разбира се, не е основоположник на нищо ново. На шоуто на Джони Карсън той дори не спомена името на Буда. Може би неговият Буда е Миа (Mia).

И. Как така никога нищо не си написал за Христос? Писал си за Буда. Христос не е ли бил също велика личност?

К. Никога не съм писал за Христос? С други думи, ти си един откачен лицемер, който идва в къщата ми... и... всичко, което пиша, е Христос. Аз съм Евърхард Меркуриън, генерал от армията на иезуитите (Everhard Mercurian, General of the Jesuit Army).

С. Каква е разликата между Христос и Буда?

К. Това е много добър въпрос. Няма разлика.

С. Няма разлика?

К. Има разлика между оригиналния Буда от Индия и Буда от Виетнам, който бръсне главата си, облича жълта роба и е комунист агитатор. Оригиналният Буда няма даже да стъпи върху младата трева, за да не я унищожи. Той е бил роден в Горакпур (Gorakhpur), син на консул на нахлуващите персийски орди. Наричали са го Мъдреца на воините (Sage of the Warriors) и е имал седемнайсет хиляди проститутки, танцуващи за него по цяла нощ, които му носят цветя с думите: "Искаш ли да ги помиришеш, повелителю?" А той отговаря: "Махайте се оттука, курви такива!" Да знаеш, че е прекарал много от тях. Но преди да стане на трийсет и една му омръзнало... Баща му го предпазвал от всичко, ставащо извън града. И ето че веднъж, въпреки заповедите на баща си, той тръгва на кон и вижда умираща жена и кремиране на мъртвец. И пита: "Каква е тази смърт, какво е това разлагане?" Слугата му казва: "Така са наредени нещата. Баща ти крие от тебе всичко ставащо." Той казва: "Какво? Баща ми! Оседлай ми коня! Карай към гората!" Стигат гората. Той казва: "Свали седлото от коня. Сложи го на твоя... Хвани коня ми за юздата, закарай го обратно в замъка и кажи на баща ми, че аз няма никога повече да го видя!" Слугата Чанна заплаква и казва: "Няма никога повече да те видя." Буда: "Не ме интересува! Тръгвай! Марш! Махай се!"

Прекарва седем години в гората. Със стиснати зъби. Нищо не върши. Измъчвал се с гладуване. Казвал си: "Ще стискам зъби, докато не намеря причината за смъртта." Един ден, докато минава през реката Рапти, се спъва и губи съзнание. Някакво момиче с купа мляко минава и му казва: "Господарю, купа мляко?" (Керуак шумно сърба.) Той [отпива и] казва: "Благодаря, мила, това ми даде сили." След това отива и сяда под дървото Бо. Figuerosa. Смокиня. Казва си: "Сега... ще кръстосам крака (Керуак показва позата) и ще скърцам със зъби (grit my teeth), докато не намеря причината за смъртта." В два часа след полунощ сто хиляди призрака се нахвърлят върху него. Той не мръдва. В три след полунощ - страшните сини призраци! Бррр! Нахвърлят се върху него... Сега вече виждате, аз наистина съм шотландец... В четири сутринта сбърканяците от ада... излизат от каналите... на Ню Йорк. Сещате се за Уолстрийт, откъдето излиза парата. Виждали ли сте Уолстрийт с капаците на каналите... как излиза пара? Махни тези капаци и - уаааа! Шест часá - всичко е тихо и спокойно, птичките чуруликат, той си казва: "Аха! Причината за смъртта... причината за смъртта е раждането."

Просто, нали? Започва да слиза по пътя към Бенарес в Индия... с дълга коса, като твоята.

Насреща - трима души. Единият казва: "Хей, насам идва Буда, който, ъъъ, гладува с нас в гората. Когато дойде и седне на онази кофа там, не му мийте краката." И, значи, Буда сяда на кофата. Единият се спуска и му измива краката. Защо онзи там му измива краката? Буда отговаря: "Защото аз отивам в Бенарес, за да ударя барабана на живота. А какво значи това? Че причината за смъртта е раждането. Какво искаш да кажеш? Ще ти покажа."

Приближава жена с мъртво дете на ръце и казва: "Съживи детето ми, ако си бог." Той отговаря: "Разбира се, аз мога да сторя това винаги. Иди и намери някакво семейство в Сравасти, в което да не е имало мъртвец през последните пет години. Вземи от тях семе от горчица и ми го донеси. И аз ще съживя детето ти." Тя отива в града... между другото, Сравасти, с два милиона жители, е по-голям от Бенарес... Та тя се връща и казва: "Не мога да намеря такова семейство. Във всички семейства е имало умрял през последните пет години." Той й казва: "Тогава иди и погреби детето си."

После неговият ревнив братовчед Девадата (това е Гинсбърг... аз съм Буда, а Гинсбърг е Девадата) опива слона... напива огромния сив слон с уиски. Слонът се изправя (Керуак надава слонски рев) с огромното си туловище, Буда отива на пътя, хваща слона и прави така (коленичи). И слонът пада на колене. Ти си потънал в скръб! Успокой тялото си! Стой така! Той е треньор на слонове. После Девадата търкулва огромен камък по склона. И той едва не се стоварва върху главата на Буда. На косъм. Бааам! Буда казва: "Това е пак Девадата" и започва да ходи напред-назад (показва) пред момчетата. Зад него е братовчед му, който го обича... Ананда, което означава любов на санскритски (Керуак продължава да ходи напред-назад.). Ето какво трябва да правиш в затвора, за да си във форма.

Знам много истории за Буда, но не знам какво точно е казвал във всеки един случай. Знам обаче какво е казал на един, който се изплюл върху него. Казал му: "Тъй като не мога да използвам твоята обида, можеш да си я вземеш обратно." Той е бил велик.

(Керуак свири на пиано. Сервират се напитки.)

С. Добре звучи.

И. Майка ми свиреше това. Не знам как може да се вкарат тези ноти в книга. Ще трябва да добавим [грамофонна] плоча как свириш на пиано. Бихте ли изсвирили за запис още веднъж това парче, мистър Падеревски? Може ли да изсвирите "Алует"?

К. Не. Само афрогерманска музика. В края на краищата, не трябва да се забравя, че аз съм една квадратна глава. Мисля си какво може да направи уискито в комбинация с това оби (obetrol).

И. Какво ще кажеш за ритуалите и суеверието? Имаш ли си някакви ритуали, когато почваш да работиш?

К. Едно време си имах ритуал - да запалвам свещ, да пиша на светлината й и да я духвам, когато приключвах призори. Приключвах за нощта... Още - да падам на колене и да се моля преди да започна (взех идеята от един френски филм за Георг Фридрих Хендел)... Но сега направо мразя да пиша. Моето суеверие? Започвам да подозирам, че това е пълнолунието. Друго - имам мания за числото девет. Въпреки че зодия риба като мен би трябвало да се държи за седмицата - но аз се мъча да направя девет опирания на пода всеки ден, т.е. заставам на глава в банята, върху чехъл, и докосвам пода девет пъти с палците на краката си, като балансирам. Между другото, това е повече от йога, това си е атлетически номер. Можеш ли да си представиш след всичко това да ме наречеш "разбалансиран". Да си призная откровено, наистина чувствам, че нещо става с ума ми. Така че друг "ритуал", както го наричаш, би бил да се моля на Христос да ми запази здравия разум и енергията, за да мога да помагам на семейството си - парализираната ми майка, жена ми и котетата, които винаги са около мен. О’кей?

И. Ти натрака на машината "По пътя" за три седмици, "Подземните" за три дни и три нощи. Все още ли можеш да работиш с такава фантастична скорост? Можеш ли да кажеш нещо за зародиша на една творба преди да седнеш и да започнеш едно такова страхотно печатане - каква част от нея е в главата ти например.

К. Мислиш си какво всъщност се случва, разказваш на приятелите си дълги истории за това, предъвкваш го в ума си, свързваш нещата заедно, докато си почиваш, и когато дойде време пак да си плащаш наема, налагаш си да седнеш пред пишещата машина, или над тетрадката, гледаш да свършиш с това колкото се може по-бързо... И няма нищо лошо в това, защото вече си подредил цялата история. Сега - как се прави, зависи от това какъв точно "железен капан" имаш в главата си. Може да звучи като самохвалство, но веднъж едно момиче ми каза, че съм имал мозък като железен капан; в смисъл, че съм я хващал за нещо, което е казала преди цял час, въпреки че разговорът ни междувременно се е отдалечил на светлинни години от онзи момент... Знаеш за какво става дума, нещо като адвокатски мозък, да речем. Всичко това е в главата ми; естествено, с изключение на езика, такъв какъвто е използван тогава (except that language that is used at the time that it is used).

Що се отнася до "По пътя" или "Подземните" - не, не мога вече да пиша така бързо... Написването на "Поздемните" за три нощи беше наистина фантастичен номер, както физически, така и умствен, трябваше да ме видиш след като свърших... Блед като чаршаф, отслабнл с петнайсет паунда; изглеждах като някой непознат в огледалото. Това, което правя сега, е да пиша средно около осем хиляди думи на едно сядане, посред нощ, и още толкова около седмица след това, почивайки си и охкайки междувременно. Наистина, вече мразя да пиша. Не изпитвам удоволствие от това, защото не мога повече да се навия и да кажа, че ето сега аз работя - да затворя вратата, да си поръчам кафе и да седна там неотлъчно, като истински професионален писател, който си върши работата по осем часа на ден и между другото залива печатния свят с потоци самонатрапчив, мрачен, бомбастичен и претенциозен жаргон, където бомбаст (bombast) на шотлански е пълнеж за възглавници. Не си ли слушал политик, който използува хиляда и петстотин думи, за да каже нещо, което може да се каже само с три думи? Така и аз гледам да си разчистя пътя (so I get it out of the way so as not to bore myself either), за да не досаждам повече на самия себе си.

С. Стремиш ли се да видиш ясно всичко и да не мислиш за някакви думи - само да видиш всичко, колкото е възможно по-ясно, и след това да опишеш чувствата си? В случая с "Тристеса" например.

K. Звучиш ми като на семинар по писане към в университета на щата Индиана.

С. Зная, обаче...

К. Всичко, което се случи, беше да страдам с онова бедно момиче и после, след като тя падна на главата си и без малко не се уби... помниш ли как тя падна на главата си? Тя беше напълно изтощена, с всичките му там подробности. Беше най-страхотната малка индианка, която изобщо си виждал. Да, индианка, нещастна индианка. Есперанца Вилануева. Вилануева е испанско име, не знам откъде - Кастилия. Но тя е индианка. И така, тя е наполовина индианка, наполовина испанка... красавица. Абсолютна красавица. Тя беше само кости, човече, само кожа и кости. Но не описах в книгата как най-накрая я заковах. Знаеш ли? Направих го. Най-накрая я заковах. Тя само каза: "Шшшшт! Да не чуе хазаина." После каза: "Не забравяй, аз съм много слаба и болна." Казах: "Знам, писах книга за това, че си слаба и болна."

И. Как стана така, че не включи това в книгата?

К. Защото жената на Клод ми каза да не го включвам. Каза, че това ще провали книгата... Това обаче не беше завоевание. Тя угасна като светлинка. С М. М - това е морфин.

В действителност аз направих за нея един голям крос тогава, от най-горната част на града до центъра, до най-изпадналия район... После й казвам: "Ето го твоя материал." Тя каза: "Шшшш!" Направи си инжекция и каза: "Ааа, ето сега му е времето." И аз получих своята малка курва (I got my little no-good piece). Но... това си беше определено една реабилитация на Мексико!

Ст. Ела тук, писе!... Пак излезе навън.

К. Тя беше нежна, ти би я харесал. Истинското й име беше Есперанца. Знаеш ли какво означава?

И. Не.

К. На испански - надежда. "Тристеса" на испански значи тъга. Но истинското й име беше Надежда. Сега е вече омъжена за шефа на полицията на Мексико сити.

Ст. Не съвсем.

К. Какво да кажа, ти не си Есперанца - това ще ти кажа.

Ст. Зная това, скъпи.

К. Тя беше най-слабата... и срамежлива... като пръчка.

Ст. Тя е омъжена за един от заместниците на шефа, ти ми каза; не за шефа.

К. Тя си е наред. В близките дни смятам да я видя отново.

Ст. Само през трупа ми.

И. Наистина ли си написал "Тристеса", докато си бил в Мексико? Не си я писал по-късно?

К. Първата част е писана в Мексико, втората част е писана в... Мексико. Да, така е. Хиляда деветстотин петдесет и пета - първа част, петдесет и шеста - втора част. Какво му е толкова важното на това? Аз не съм Чарлз Олсън, великият художник!

И. Само отбелязваме фактите.

К. Чарлз Олсън ти дава всички дати. Нали така? Всичко за това как бил намерил ловджийското куче на плажа в Глочестер. Видял някакъв да мастурбира на плажа при... как го наричат? Плажа на Ванкувър? Реката на копаещото куче?... Кучешкия град. Така и го наричат, "Кучешкия град". Е, добре, това е Лайняният град на [реката] Меримак. Лоуъл се нарича "Лайняния град на Меримак." Нямам намерение да пиша поема, наречена "Лайняния град", и да обиждам родния си град [Лоуъл е родният град на Керуак.]. Но ако бях висок шест фута и шест инча [1.95 м], можех да си позволя да напиша всичко, нали така?

И. Как се разбираш сега с другите писатели? Кореспондираш ли си с тях?

К. Имам кореспонденция с Джон Клелън Холмс, но все по-малко и по-малко всяка година - ставам мързелив. Не мога да отговарям и на писмата на почитателите си, защото нямам секретар да записва, докато диктувам, да печати, да купува марки, пликове и тям подобни... а и нямам какво да отговоря. Нямам намерение да прекарам останалата част от живота си, като се усмихвам и ръкувам, и да разменям баналности като политик на избори, защото аз съм писател - трябва да изолирам ума си, като Грета Гарбо. И все пак, когато излизам, или когато приемам неочаквани гости, се забавлявам повече, отколкото стадо маймуни.

И. Какво нарушава работния процес?

К. Разрушители на работата... разрушители на работата... Убийци на времето? Бих казал - вниманието, с което е ограждан даден писател с репутация (забележете, не казвам "слава") от скрито амбициозни неутвърдени още писатели, които се увъртат около него, или му пишат писма, или се обаждат по телефона, за да искат услуги, които са всъщност работа за някой гаден литературен агент. Когато бях неизвестен млад писател, борещ се за съществуване, както се казва, аз си вършех сам пешеходната работа, години наред нагоре-надолу по Медисън авеню, от издател на издател, от агент на агент; и нито един път в живота си не съм написал писмо до печатан известен писател, за да моля за съвет или помощ; или пък - небето ми е свидетел - да съм имал нахалството да пратя по пощата свой ръкопис до някой нещастен автор, който после да бъде принуден да ми го праща обратно, преди да е обвинен, че е откраднал идеите ми. Моят съвет към младите писатели е да се сдобият със собствен агент, може би чрез своите университетски професори (както аз хванах моите първи издатели чрез моя професор Марк ван Дорен), да си вършат сами черната работа, или "нещата", както се казва на жаргон... Така че нарушителите на работния процес не са нищо друго, освен определени хора.

Закрилник на работата е нощното уединение, "когато всичко наоколо спи дълбоко".

И. Кои са според теб най-подходящото време и място за писане?

К. Бюрото в стаята до леглото ми, с добро осветление, от полунощ до сутринта, едно питие, когато си изморен, за предпочитане вкъщи, но ако нямаш дом, уреди като дом стаята си в хотела или мотела или леглото си - спокойствие. (Взема хармоника и започва да свири.) Хей, как свиря само!

И. Какво ще кажеш за писане под влиянието на наркотици?

К. Стихотворение 230 от "Мексико сити блус" е писано изцяло на морфин. Всеки негов ред е написан през един час... след голяма доза морфин (Намира тома и чете.).

Любовта е многобройно гробище на гниенето.

Един час по-късно.

Плиснатото мляко на героите.

Един час по-късно:

Унищожаването на копринени шалчета от прашна буря.

Един час по-късно:

Милване на героите със завързани очи на стълбове.

Един час по-късно:

Жертви на убийство приети в този живот.

Един час по-късно:

Скелети разменящи пръсти и стави.

Един час по-късно:

Треперещото месо на слоновете на добротата разкъсвано от лешояди.

(Виждаш ли как Гинсбърг открадна това от мене?) Един час по-късно:

Зачеване на деликатни капачета на коляно.

Повтори това, Сароян!

С. Зачеване на деликатни капачета на коляно.

К. Много добре.

Страх от плъхове от които капят микроби.

Един час по-късно:

Голгота Студена Надежда за Студена Надежда.

Повтори това.

С. Голгота Студена Надежда за Студена Надежда.

К. Това е много студено... Един час по-късно:

Влажни есенни листа срещу дървото на лодки.

Един час по-късно:

Деликатен образ на морско конче от лепило.

Виждал ли си някога малко морско конче в океана? Те са направени от лепило... Помирисвал ли си някога морско конче? Не... Повтори това.

С. Деликатен образ на морско конче от лепило.

К. Ставаш за това, Сароян.

Смърт поради дълго излагане на заразяване.

С. Смърт поради дълго излагане на заразяване.

К. Плашещо изнасилване на мистериозни същества криещи своя пол.

С. Плашещо изнасилване на мистериозни същества криещи своя пол.

К. Парчета замръзнал Буда материал нарязани микроскпично в Моргите на Севера.

С. Хей, аз не мога да кажа това. Парчета замръзнал Буда материал нарязани микроскопично в Моргите на Севера.

К. Пенисови ябълки готови да осеменяват.

С. Пенисови ябълки готови да осеменяват.

К. Безкраен брой отрязани хранопроводи по-многобройни от пясъка.

С. Безкраен брой отрязани хранопроводи по-многобройни от пясъка.

К. Същото като да целунеш моето коте по корема.

С. Същото като да целунеш моето коте по корема.

К. Мекотата на нашата награда.

С. Мекотата на нашата награда.

К. Той наистина ли е син на Уилям Сароян? Това е чудесно! Имаш ли нещо против да повториш това?

И. Би трябвало да ти задаваме много прями и сериозни въпроси. Кога срещна Алън Гинсбърг?

К. Най-напред срещнах Клод [псевдоним на Люсиен Кар, даден му от Керуак - бел. прев.]. След това срещнах Алън и след това срещнах Бъроуз. Клод дойде през противопожарния изход... Чуха се изстрели долу в задната уличка: бам, бам! Валеше и жена ми каза: "Ето, идва Клод." И ето, пристига този рус приятел през противопожарния изход, целият мокър. Аз казвам: "Какво е всичко това, по дяволите, какво става?" Той казва: "Гонят ме." На следващия ден влиза Алън Гинсбърг, носи книги. Шестнадесетгодишен, с разперени уши. Казва: "Благоразумието е по-добрата половина на смелостта!" Аз казвам: "Я млъквай! Дребен нервак такъв." На другия ден ето го идва и Бъроуз с костюм на райета, следван от другия приятел.

И. Какъв друг приятел?

К. Това беше оня приятел, който свърши в реката. Оня от Ню Орлиънс, когото Клод уби и хвърли в реката. Намушка го дванадесет пъти в сърцето с бойскаутски нож. Когато беше четиринадестгодишен, Клод беше най-красивото русо момче в Ню Орлиънс. И стана бойскаут... И ръководителят на бойскаутите беше един едър червенокос педераст, който учеше в университета на Сент Луис, така мисля. Той вече бил влюбен в един, който приличал много на Клод; в Париж. Та тоя преследваше Клод из цялата страна; той беше причината да го изхвърлят от Балдуин, от Тулейн и от подготвителното училище "Андовър"... Това е една смахната история, но Клод не е откачен.

И. Какво ще кажеш за влиянието на Гинсбърг и Бъроуз. Имаше ли някакво предчувствие за следата, която вие тримата щяхте да оставите в американската литература?

К. Аз бях твърдо решен да бъда "голям писател", в кавички - като Томас Уулф... Алън винаги четеше и пишеше поезия... Бъроуз четеше много и обикаляше да наблюдава разни неща. За влиянието, което си оказвахме един на друг, е писано, писано и пак писано... Ние си бяхме просто три интересни характерa в интересния голям град Ню Йорк, покрай учебни заведения, библиотеки, кафетерии. Могат да се намерят много подробности в "Суетата", или в "По пътя", където Бъроуз е Бул Ли, а Гинсбърг е Карло Маркс, и в "Подземните", където те са съответно Франк Кармоди и Адам Мурад. С други думи, въпреки че не искам да бъда груб към теб, аз съм толкова зает да интервюирам себе си в моите романи и съм хвърлил толкова усилия да записвам тези автоинтервюта, че не виждам защо трябва да се мъча през всяка от последните десет години до припадък, да повтарям и повтарям на всеки, който ме интервюира (стотици журналисти, хиляди студенти) това, което вече съм обяснил в самите книги. Просто няма смисъл. А и не е толкова важно. Ако изобщо нещо е важно, то това е нашата работа, а аз не съм особено горд от моята или от техните или от работата на който и да е след Tоро и други такива; може би защото все още ми е прекалено близка, за да се чувствувам комфортно (may be because it’s still too close to home for comfort). Известност и публично изповядване в литературна форма е сърдечен недостатък, с който си роден, повярвай ми.

И. Алън веднъж каза как се научил да чете Шекспир. Че никога не е разбирал Шекспир, преди да те чуе как ти му го четеш.

К. Защото в предишния си живот ето кой бях аз.

Защо е като зима, когато съм далеч от теб?
Удоволствието на отлитащите години... какво замръзване
усещах? Какви видяни мрачни дни? И все пак лятото
с висша сила стовари лайно огромно в моята овощна градина.

(How like a winter hath my absence been from thee?
The pleasure of the fleeting year...what freezings
Have I felt? What dark days seen? Yet Summer with his
Lord surcease hath laid a big turd in my orchard.)

И прасета диви идват едно след друго да ядат,
да чупят моя вече счупен планински капан, моя миши капан
също! И тук за да завършиш сонета, ти трябва непременно
да кажеш тара-тара-тара!

(And one hog after another comes to eat
and break my broken mountain trap, and my mousetrap
too! And here to end the sonnet, you must make sure
to say, tara-tara-tara!)

И. Това спонтанна композиция ли е?

К. Сега - първата част беше Шекспир... А втората част беше...

И. Писал ли си някога сонети?

К. Ще ти покажа спонтанен сонет. Какво и нужно [относно структурата на сонета]?

И. Четиринадесет реда.

К. Това са дванадесет реда плюс два отделени реда:

Ето къде показваш тежката си артилерия.
Окото ти нагледа се на риба от Шотландия
в тежките до скърцане рибарски мрежи...

Tрябва ли да се римува?

И. Не.

К. Бедните ми напукани ръце се отпускат непохватно, виждайки Папата, неговото дяволито око. И маниаци с диви коси се мотаят из стаята ми, слушайки моята гробница, която не се римува... Седем реда?

И. Това са осем реда.

К. И всички оргони на земята ще пълзят като кучета през гробовете на Перу и тези на Шотландия. [Оргоните (оrgones) според теорията на Вилхелм Райх са основни нематериални елементи на живота, пронизващи вселената - бел. прев.]

С това стават десет:

Все пак не бъди тревожен, ласкав ангел мой, внедрил наследствеността си в мен.

И. Много добре, Джак. Как го направи, наистина?

К. Без да уча дактили... като Гинсбърг... Срещнах Гинсбърг... Пътувах на автостоп на връщане от Мексико сити към Бъркли, а това е дълъг път, бейби, много дълъг път. Мексико сити пред Дуранго... Чихуауа... Тексас. Връщам се при Гинсбърг, отивам в неговата вила, казвам му: "Сега почваме да свирим." Той казва: "Знаеш ли какво ще правя утре? Ще тупна на бюрото на Марк Шорър една нова теория на прозодията. За дактиловите аранжировки на Овидий!" (Смях.)

Казвам му: "Откажи се, човече. Седни под дървото и го забрави, пий вино с мен... и с Фил Уолън и Гари Снайдър; и с всички скитници на Сан Франциско. Не се опитвай да бъдеш великият учител от Бъркли. Просто бъди един поет под дърветата... и ние ще се преборваме и ще постигаме съгласие." Той наистина послуша съвета ми. И си спомня за това. Каза ми: "Какво смяташ да учиш другите... ти си прекалено сух!" Казвам му: "Току-що идвам от Чихуауа. Много е горещо там долу, пфу! Излезеш навън и разни малки прасета започват да се отъркват в краката ти. Пфу!"

И така, пристига Снайдър с бутилка вино... и ето идва Уолън, ето го и... как му беше името, Рексрот, и всички... И се получи поетическият ренесанс в Сан Франциско.

И. Какво ще кажеш за това как Алън беше изритан от (университета) Кълъмбия? Имаш ли нещо общо с това?

К. О, не... Той ме пусна да спя в своята стая. Но не беше изгонен от Кълъмбия за това. Първия път, когато ме пусна да спя в стаята си, там беше още Ланкастър, потомък на Белите рози или на Червените рози в Англия. Обаче един друг влезе... завеждащият; и реши, че аз искам да оправя Алън, а Алън вече беше писал в бумагите, че аз не спя там не защото искам да го таковам, а защото той иска да ме такова.

А всъщност ние просто си спяхме там. След това той намери един дюшек... донесе някакви крадени вещи... и доведе някакви крадци, Вики и Хънки. И те бяха внезапно арестувани за крадени вещи, някаква кола се обърна, очилата на Алън се счупиха (And they were all busted for stolen goods, and a car turned over, and Allen’s glasses broke.)

Всичко това е в "Марш!" на Джон Холмс.

Когато беше деветнайсетгодишен, Алън Гинсбърг ме попита: "Да си сменя ли името на Алън Ринард?" "Смени си името на Алън Ринард и аз ще ти забия един шут в топките! Остани си Гинсбърг..." И той си остана. Това е нещо, което аз харесвам у Алън. Алън Ринард!

И. Какво ви събра вички вас тогава през петдесетте години? Кое беше това, което обединяваше бийт поколението?

К. Оо, "бийт поколение" беше просто фраза, която аз използвах в ръкописа на "По пътя" през 1951, за да опиша хора като Мориарти, който обикаляше страната с коли за каквато му падне работа, за гаджета, за кефове. Тази фраза по-късно беше подхваната от левичарските групи по Западното крайбрежие, като промениха смисъла, за да означава нещо като "бийт бунт" и "бийт революция" и всички тези глупости; те просто искаха да яхнат някакво младежко движение за техните си политически и социални цели. Аз нямам нищо общо с това. Бях играч на американски футбол, студент стипендиант, моряк търговец, спирач на товарни влакове, резюмиращ ръкописи [специална длъжност в американските книгоиздателства], секретар... А Мориарти-Касиди беше истински каубой в ранчото на Дейв Уулс в Ню Реймър, Колорадо... Що за битник е това?

И. Имаше ли изобщо някакво чувство за общност в бийт тълпата?

К. Чувството за общност беше насърчавано от същите герои, за които споменах, като Фърлингети, Гинсбърг - те са със силна социалистическа ориентация и искат да живеят заедно в някакъв си френетичен кибуц, солидарност и други подобни. Аз си бях единак. Снайдър не е като Уолън, Уолън не е като Маклуър, Маклуър не е като Фърлингети, Гинсбърг не е като Фърлингети, но всички ние прекарвахме чудесно времето си на чаша вино. Познавахме хиляди поети и художници и джаз-музиканти. Няма такова нещо като "бийт тълпа", както ти се изрази... Какво ще кажеш за Скот Фицджералд и неговата "тълпа на загубените", как ти звучи, нормално ли? Или Гьоте и неговата "Вилхелм-Майстерова тълпа"?... Тази тема е толкова досадна. Я ми подай онази чаша.

И. Добре, защо те се разделиха тогава, в началото на шейсетте?

К. Гинсбърг се заинтересува от лява политика... Както Джойс, казвам аз, както Джойс казва на Езра Паунд през 1920-те - "Не ме занимавай с политика; единственото, което ме интересува, е стилът." Освен това новият авангард ми е досаден, както и преголемият стремеж към сензация. Сега чета Блез Паскал и си водя бележки за религията. Харесва ми да се събирам с неинтелектуалци, както бихме могли да ги наречем, за да не подлагам съзнанието си на безкрайни агитации за приемане на нова вяра. Коя ще бъде, значи, следващата стъпка, след като даже започнаха да принасят в жертва пилета по време на разни хепънинги? Разпъване на кръст на хора?... Бийт-групата се разпиля в началото на шейсетте, всеки тръгна по свой път. А това пък е моят път: домашен живот, както в началото, с нещо малко от време на време в местен бар.

И. Как смяташ, какво замислят сега? Въвличането на Алън в радикалната политика? Методите на Бъроуз да реже (напосоки печатен текст) и да лепи (напосоки парчетата)?

К. Аз съм проамериканец, а радикалните политически влечения изглежда клонят в друга посока... Тази страна даде, малко или много, на моето канадско семейство добър шанс и ние не виждаме причина да се отнасяме с неуважение към същата тази страна. Що се отнася до метода на Бъроуз да реже и да лепи, аз бих искал той да се върне към онези изключително забавни истории, каквито пишеше преди, и към възхитително пестеливите литературни винетки на "Голият обяд". Да режеш и да лепиш, не е нещо ново; между другото, моят мозък-капан прави много от същото това рязане и лепене, както си работи... Както и мозъкът на всеки, докато говори, или мисли, или пише... Това си е стар трик на дада и своего рода литературен колаж. Той постига някои силни ефекти обаче. Аз го харесвам, когато е елегантен и логичен; ето защо не харесвам рязането и лепенето, което иска да ни внуши, че умът се разпада. Разбира се, че умът се разпада, както всеки може да се увери, ако се нагълта с халюциногени, но какво обяснение може да се намери за този разпад в даден момент по време на работа?

И. Какво мислиш за хипитата и за ЛСД?

К. Те вече се променят. Не бих могъл да съдя. А и те не са на един акъл. Копачите [the Diggers - хипита, живеещи в затворени комуни и сами обрабаотващи земята, за да се изхранват] са различни... Във всеки случай аз не познавам даже и едно хипи... Мисля, че те ме смятат за шофьор на камион. И аз съм. Що се отнася до вземането на ЛСД, не е добре за хора, в семейството на които има случаи на сърдечно болни. (Събаря микрофона от малкото столче, поставя го на мястото му.)

Има ли някаква причина да виждаш нещо добро в такива смърти?

И. Извинявай, би ли повторил това?

К. Ти спомена, че имаш малка бяла брада в стомаха си. Защо има такава една малка бяла брада в твоя смъртен корем?

И. Чакай да си помисля. Всъщност това е едно малко бяло хапче.

К. Малко бяло хапче?

И. Добро е.

К. Дай ми.

И. Би трябвало да изчакаме, докато ситуацията се поохлади малко.

К. Правилно. Това малко бяло хапче е малка бяла брада в твоята смъртност и те съветва и ти препоръчва как ще ти растат ноктите на ръцете в гробовете на Перу.

С. Чувстваш ли се на средна възраст?

К. Не. Слушай, почти сме на края на магнетофонната лента. Искам да добавя нещо. Питай ме какво значи Керуак.

И. Джак, кажи ми пак какво значи Керуак (Kerouac).

К. Така... Кairn. К-(или С)-a-i-r-n. Какво е сairn? Това е купчина камъни. Сега Cornwall, cairn-wall. Сега kern, също така k-e-r-n, означава същото, каквото и сairn. Kern. Cairn. Ouac значи "езика на". И така, Kernouac означава "езика на Cornwall". Kerr, както Дебора Кер. Ouac значи "език на водата". Защото Kerr, Carr и т.н. значи вода. А сairn значи купчина камъни. Няма език в купчината камъни. Kerouac. Ker- (вода), -ouac (език на). И има връзка със старото ирландско име Керуик, което значи корупция. А това е корнуелско (Cornish) име, което самó по себе си е cairnish. И, според Шерлок Холмс, всичко това е персийско. Разбира се, знаете, че той не е персиец. Не си ли спомняте Шерлок Холмс, когато той отива заедно с доктор Уотсън и разкрива случая там в стария Корнуел, разкрива случая и казва: "Уотсън, спринцовката! Уотсън, спринцовката..." Казва: "Аз разкрих този случай тук в Корнуел." Сега имам свободата да си седя тук и да размишлявам и да чета книги, което ми доказва... защо хората от Корнуел, известни още като Kernuaks, или още Kerouacs, са от персийско потекло. "Авантюрата, в която смятам да се впусна сега - казва той, след като си слага инжекцията, - е изпълнена с голям риск и не е подходяща за една дама на твоите невръстни години." Спомняш ли си това?

Макнютън. Аз си спомням.

К. Макнотън си спомня това. Макнотън (McNaughton). И ти си мислиш, че мога да забравя името на един шотландец?

 

Консултант: William B. Catus, III

Редактор: Пламен Антов

 

Забележка: Ремарките в курсив и кръгли скоби в текста са по оригинала, а различните пояснения в курсив и квадратни скоби са на преводача (изрично означено) и на редактора на българския текст. В отделни случаи сме запазили в кръгли скоби и в курсив английския текст. Трябва да се отбележи немалката трудност, свързана с превода не само от английски на български език, но и с предаването на разговорна реч, снета буквално от магнетофонната лента (Пл. А.).

 

 

© Тед Беригън
© Александър Гочев, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.05.2012, № 5 (150)

Преводът е по: Jack Kerouac. The Art of Fiction. // The Paris Review Interviews. Vol. IV. New York: Picador, 2009, pp. 79-127.

Други публикации:
Алманах за литература, наука и изкуство "Света гора" (Велико Търново), 2010/2011, бр. 11 (К).
















Партньори