ЗА ЖИВОТА КАТО "НАИВНО ИЗКУСТВО"

Валентина Маринова

web

Книгата на Марин Бодаков "Наивно изкуство" е всъщност наратив в образи. Удивително пластична в словесното си тяло поезия, която с премерени, дори минималистични щрихи гради своя свят като сюжет на смъртта и живота.

Заглавието "подхвърля" наивното като концепт и така не може да се изплъзне от референциите към романтическата дихотомия на Шилер за "наивната и сантиментална поезия". В Шилеровия контекст те не се противопоставят, но са исторически и аксиологически определени. Наивните поети, бидейки природа, търсят начини да я въ-образят в нейните вечни форми, докато сантименталните се опитват да "надхитрят" природата, създавайки култура, подменяйки природната неумолимост и неотменност с човешките си идеи и форми. Сантименталният поет е рефлективен спрямо своя вътрешен живот, но той не го тълкува като част от природата, а като нещото, което надделява над нея. Ще приключим с актуализацията на Шилеровата морфология на поезията със заключението му, че само съчетанието между двете форми може да даде добър резултат.

В книгата на Марин Бодаков търсеното съчетание се манифестира чрез самото заглавие. Но в него иманентно се съдържат и рефлексията, и стратификациите, и отстранената оценка на поезията, с която предстои да се срещнем, доколкото наивното не би могло да се самоопредели самото то като такова. Една част от заглавията в тази книга попадат в ролята на пропозиции и така субверсират собствения си потенциал да ни подават ключове за четенето на творбите: "Тялото е витраж", "Негов вътрешен министър е отчаянието". Тази "игра" на единства и дистанции се оказва част от "техниката" на самата книга и нейните творби да произвеждат смисли. От една страна, изказът е лапидарен, сгъстен, ударен, а от друга, идва разпластяването му в интенциите: чрез Аза да говори самата природа и Азът да рефлектира този природен глас като нещо обективно за него. С други думи "наивно" и "сантиментално" се пресичат и съчетават в многогласието на сетивно-инстинктивното и рефлексията на утаения опит:

С жена ми

крепостните стени,
сломени до човешки ръст и повече,
само входните врати към Хисаря са непокътнати
и огромни

частични реставраторски намеси - или сляпа сила?
ще отпътуваме без отговор

Много често последните стихове в творбите зазвучават като поанти. Тежестта пада на дъното. Самата графика, разполагането на текста в долната част на белия лист поражда алюзията за тежестта на битието и усилето за удържане на живота. Природното като "сляпа сила" в своята стихийност и неумолимост е власт, проникнала навсякъде и всичко, закон. Апориите се пораждат от усилията на субекта да противостои на тази неотменност на гибелта и това го прави несвободен:

Без мир

да умре, да си иде най-после: иди си!
ще облекчиш дори себе си -
моля безпомощен
(и когато потегли: върни се, върни се,
не издъхвай, не още)

Смъртта е обсесивна. Тя е ту готически мрачна и плашеща, ту добива карнавален облик: "сред колосани в здрача чинии, звукът на душата е прохладен корнет".

Алтернативата в този казус е не просто осъзнаването на Аза като част от тази природа и нейната трансгресираща мощ и неотменност, а във възможността за нейното пресътворяване, в преизговарянето й в словото като възможност за възраждане и трайност. И в това е антисциентисткият патос на книгата - природата е тотална и всепоглъщаща - да, но и човекът е природа, чиято сила може да бъде освободена. Защото човешката природа е многоизмерна. Тогава другият лайтмотивен образ - на "бащата", отключва мощния си архетипен потенциал - не само да пренася живота във времето, а и да сбъдва демиургичната си власт:

Овощната градина привечер

Тогава мисля за ръцете, докато мият мръсни съдове.
Движения - внимателни, но бързи.
Подпухнали възглавници на пръстите.
Отпуснати без работа, заемат очертанието на бузка.

Ръцете на баща.

Като продължение на тази линия, почти в космогоничната парадигма се вписва звученето на последния текст със заглавие "Едно", който затваря книгата, но и отваря началото на ново битие от "семе, съставящо нови звезди". Утаеният човешки опит има потенциала да превърне живота в изкуство.

Минаваме през наратива на този лирически корпус, състоящ се от сгъстени, контекстуали фрагменти, всеки посвоему изричащ субекта като природа, а природата като морална величина, овладяна вътрешна сила, и се връщаме към илокутивната сила на заглавието на Марин Бодаков "Наивно изкуство". Не може да се подмине манифестният му потенциал и перспективата, която отваря към хуманистичното. Преди време, в книгата си "Несъвършената градина" Цветан Тодоров предсказва завръщането на хуманизма, който отваря хоризонт за разгръщането на човешкия потенциал да бъде творец, защото такава е "човешката участ, която е нито завършена, нито съвършена" (Тодоров 2004).

Затова трябва да се оглеждаме повече за подобни симптоми и тенденции наоколо.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

Тодоров 2004: Тодоров, Цв. Несъвършената градина. София, 2004.

© Валентина Маринова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2011, № 8 (141)