БЛАТОТО

Десислава Венева

web | Тайните на гората

Главата ме болеше толкова силно, че започна да ми се повдига. Намирах се върху удобен матрак, но това ни най-малко не смекчаваше страданията ми. Беше тъмно, не различавах почти нищо в помещението, в което бях. От големия прозорец срещу мен се процеждаше призрачен сумрак. Ни виждах луна, вероятно някоя външна лампа достигаше едва-едва до прозореца.

Какво ли се бе случило? Нямах никакъв спомен. Дали Самуил е добре? Дали изобщо е жив? Надигнах се с мъка и седнах. Чаршафите под мен бяха невероятно меки и приятни на допир. Главата продължаваше да ме блъска с все сила, но си наложих да преглътна гаденето и да стана от леглото. Струваше ми се адски задушно, затова тръгнах към прозореца. Исках глътка свеж въздух. Постепенно започнах да различавам предметите в стаята, която, ако възприятията ми не бяха объркани, ми се видя доста голяма. В другия край, срещу удобното легло, имаше огромен масивен гардероб. Всъщност и самото легло беше голямо, високо и дори имаше балдахин, който обаче не бе спуснат. В средата на стаята различих кръгла маса, върху която бе поставена ваза с цветя. Много цветя. Килимът, по който влачех краката си, бе дълбок и мек, все едно потъвах в пролетна трева на някоя поляна. Не познавах тази къща. Всичко бе много различно от дома на Андрей.

Открехнах прозореца, нахлу топъл вечерен въздух. Само дето не ухаеше на град. Долових аромат на гора и нещо тежко и влажно. Не беше познатата миризма от гората на Воден дол. Пердето се изду от лекия ветрец, затворих. Трябваше да разбера къде съм и какво се е случило със Самуил. Който ме е отвлякъл, нека продължава да мисли, че още не съм дошла в съзнание.

Излязох тихичко, без да затварям вратата. Озовах се на яркоосветено стълбище. Замижах. Когато свикнах със светлината от полилеите, установих, че съм на последния етаж на сградата, каквато и да беше тя. Стълбището свършваше пред моята стая. Имаше още две врати в дъното на коридора. Долепих ухо на всяка от тях, не се чуваше нищо отвътре, но и бравите бяха заключени. Може би нямаше никой вътре, но защо ще ги заключват? Аз бях тази, която отвлякоха, а моята не беше заключена.

Отправих се към стълбището. На долния етаж видях още три врати, разположени, както и на горния. Натиснах дръжките, но не поддаоха. Поне знаех, че няма врагове тук. Оставаше обаче въпросът - защо никой не пазеше пред вратата ми, ако действително съм жертва на отвличане? Защо ли? Потръпнах при отговора, който ми идваше на ум - най-вероятно нямаше къде да се бяга!

Стигнах до първия етаж, бях ги преброила три и всичките изглеждаха по един начин. Бели врати и червен мокет под краката ми, нямаше картини по стените, нито саксии с цветя по ъглите. В устата ми се появи гаден вкус, който вече бях усещала и преди. Дадох си сметка, че съм отвлечена от блатник. Как бе станало всичко - на знам, но нямах съмнения относно похитителя си.

На първия етаж не светеше в коридора, странно. Вляво от стълбището видях входната врата. Едно дяволче в мен ми нареди да я използвам веднага и да бягам, без да се обръщам. Но! Не можех. Без Самуил. Може и да не бяхме първи приятели, но той се грижеше за мен, не ми даваше сърце да го изоставя в ръцете на един ненормалник.

На този етаж имаше само една бяла врата, всичко друго бе нещо като фоайе и кухня. Под вратата се процеждаше слаба светлина, дори долавях тихи гласове. Приближих, добре, че мокетът беше мек и стъпките ми потъваха в него, иначе досега да бях настъпила скърцащата дъска. Щом долепих ухо на вратата, гласовете станаха по-отчетливи. Но ми бяха чужди. Не различих нито Атанас, нито Самуил. Къде ли са го затворили? Огледах се отново, нямаше повече стълби, които да водят към мазе например. Или е заключен на някой от горните етажи, или навън има други постройки. Ако изобщо беше тук, разбира се. Така че набрах всичката смелост, на която бях способна, и опитах дръжката на външната врата. Ха, беше отключено. Разтреперих се от вълнение. Но едва ли щеше да е толкова лесно!

Подадох глава, навън нямаше жива душа. Във въздуха се носеше доста неприятна миризма, на влага и изгнили растения. На около десетина метра от къщата видях една барака, всъщност май нямаше други постройки. Пъплеше ниска гъста мъгла и сякаш тя разнасяше ужасната миризма на гнило. Но пък за мен беше добро прикритие. Ако някой надникнеше от къщата, едва ли щеше да ме види.

- О, Боже! - почти извиках, когато видях Самуил, окован с вериги за един нар.

- Тихо! - сгълча ме той. Добре, че е в съзнание.

- Добре ли си? Имаш ли рани? - втурнах се към него и започнах да го оглеждам. Тук-там забелязах охлузвания, но като цяло не го бяха тормозили много.

- Ключът за веригите е там някъде, в нишата! Не ме зяпай, вземи го! - странен начин да ми благодари за загрижеността ми.

Освободих го за няколко минути, железата се оказаха доста тежки. Понечих да му кажа нещо, а той ме стисна за ръката и ме повлече навън. Заобиколихме бараката и поехме в тъмнината.

- Имаш ли идея къде сме? - попитах шепнешком.

- Не!... По дяволите! - спъна се в нещо и залитна. Въпреки това не изпускаше ръката ми от своята.

- Тогава накъде сме тръгнали?

- Не знам, замълчи! Трябва да помисля.

- Не ти ли се струва странно, че се измъкнахме така лесно? Стаята в къщата не беше заключена, както и бараката.

- Много вероятно е да сме в капан. Само дето още не знаем какъв... - изведнъж спря, аз също. Почти ударих носа си в гърба му.

- Какво? Защо спираме?

- Блато!

- Моля? - почти изписках. Ето ти капан сега!

Сменихме посоката, пак блато. Накрая минахме зад къщата и продължихме по една тясна пътечка. Надявахме се да ни отведе някъде в гората. Уви. Блато, блато, блато. Бяхме заобиколени от блато!

- Е, това е уловката! Никъде няма охрана, защото няма начин да избягаме. - Самуил все така стискаше ръката ми, но вече започваше да изтръпва.

- Това си помислих и аз, когато излязох от къщата необезпокоявана. Помниш ли как попаднахме тук?

- Той поклати глава отрицателно.

- Трябваше да отбием от пътя, защото колата взе да пуши. След това всичко ми се губи. Дойдох на себе си на онзи миризлив нар!

- Какво ще правим сега? Не може ли да преплуваме?

- В момента, в който нагазиш водата, блатник ще довърши започнатото.

- Все трябва да има мост някъде! Как иначе влизат и излизат оттук? Може би мъглата пречи да го намерим?

- Ако изчакаме да съмне, ще ги улесним. Трябва да се измъкнем преди изгрева! По дяволите! Колко хора има в къщата, успя ли да ги преброиш?

- Не видях никого, но чух двама да разговарят на първия етаж.

- Да се връщаме! - Самуил тръгна с бърза крачка обратно, а аз подтичвах след него. Добре, че ми пусна ръката, вече не я чувствах.

- Какво смяташ да правиш? Не сме сигурни дали няма и други.

- Ще намерим изход, дори ако трябва да се бия с цяла армия мори! Или да ме пребият...

В следващите няколко секунди някаква сянка изскочи пред нас и започна да ръкопляска.

- Браво! Верен на своя змей! - беше Атанас. Защо ли не се изненадах! - Но къде е змейчо сега?

- Признавам, че добре си го измислил. Умно скривалище! - Самуил отново ме стисна за ръката, дали осъзнаваше, че ми причинява болка? Въпреки тъмата аз забелязах как се изчервява от гняв и присвива очи.

- Само най-доброто за моите гости! Отдавна чаках този момент, моля... - Атанас ни направи път да минем пред него. Но Самуил не помръдна от мястото си. - Сега какво? Не бях достатъчно учтив? Трябва ви по-специална покана?

- Може би! - сдухача притвори отново очи. Усетих лек полъх в косите си. След това от блатото се надигнаха мътни струи вода, които наподобяваха змиорки. Вятърът се усили и ги разпръсна на милион капчици.

- Какво... Какво е това? - попитах учудено, ала Самуил все така стискаше очи и юмруци, включително и моята длан. Знаех, че е способен да раздухва бури, но това, което правеше сега, беше точно обратното. Вятърът продължаваше да се усилва, а в небето проблеснаха светкавици. От блатото се надигнаха други змиорки, много по-големи от предишните. С ужас забелязах, че се насочват към нас. Още миг и щяха да се сгромолясат върху ни.

Самуил затрепери неудържимо. Погледнах Атанас - той съще бе затворил очи, но с ръцете си водеше блатните змиорки. Силите им явно бяха равни, тъй като вятърът не успяваше да разпръсне струите, а те от своя страна все още не падаха върху нас. Какво можех да направя аз? Трябваше да помогна някак!

- Бягай, докато все още държа нещата под контрол! - все едно прочете мислите ми той.

- Не мога да те оставя! - виждах жилите на врата му да се издуват от напрежение.

- Тръгвай, Калина! Скрий се, където можеш! Силен е, няма да издържа дълго! - пусна ръката ми, все едно ме освободиха от менгеме. Пое дълбоко дъх и нададе невероятно силен вик, граничещ с нечовешкото. Атанас продължаваше да води змиорките си, но когато надвиснаха над главите ни, изчезнаха обратно в блатото, под напора на силния вятър. Покриха ни лепкави капки, които воняха ужасно.

Сдухачът се строполи на земята, силите му бяха изчерпани. Побеля като платно и взе да се гърчи.

- Самуиле? Самуиле... - коленичих до него, нямах представа какво да правя. В това време блатник започна да се смее. Вдигна ръце над главата си, заедно с тях от блатото се появиха нови змиорки от мътна вода. Насочи ги към нас.

- Махни се, Калина! - заповяда ми той. Не искаше да ме убива сега, нали ми бе приготвил по-интригуваща смърт!

- Не! - противопоставих се аз, но гласът ми се загуби в някакво боботене, което идваше отвъд блатото. Обърнах поглед натам, беше прекалено тъмно, за да различа нещо друго, освен ниската и миризлива мъгла, коята се стелеше навсякъде около нас.

Съдейки по изражението на блатник, всеки момент щеше да се случи нещо. Нещо, което не бе по вкуса му. Затова той насочи змиорките си към боботенето и ги запрати с все сила в непрогледния мрак. Видях огромни огнени кълба, които погълнаха водата и оставиха само пара и съскащ звук след тях.

- По дяволите! - изруга Атанас и изпрати нови водни струи, но и те се изпариха за секунди, както предишните. Този път огнените кълба бяха по-близо и осветиха мястото, където се намирахме. Вдясно от блатник имаше малко мостче. Това беше нашето спасение. Но как щях да мина покрай него? А и Самуил бе все още в несвяст. Поне бе спрял да се гърчи.

Ударих му шамар. Не реагира.

- Събуди се, Самуиле! - никаква реакция. Позволих си да го плясна по-силно и това вече подейства.

- Какво... - едва чуто рече той. От вятъра нямаше и помен, но Атанас бе зает да хвърля мръсната си вода по някой друг и не забеляза, че Самуил е в съзнание. Това бе идеалният момент да избягаме по мостчето.

- Можеш ли да се изправиш? Хайде, хвани се за мен - преметнах ръката му през врата си и го изчаках да се надигне. Тежеше цял тон.

- Ох, Боже! Някакви си петдесет килограма ще ме носят... - долових опит за шега, но това не прикри болката му.

- Побързай, после ще се бъзикаш за моя сметка! - туловището му бе доста отпуснато и това затрудняваше движенията ми. Атанас се бореше с огъня зад нас и не ни забеляза, но за беда се появиха хората от къщата, които бях чула на първия етаж.

- Отивате ли някъде? - с ехидна усмивка попита единият и насочи пистолет срещу нас. Нямаше ли край всичко това?

- Танцувай! - прошепна в ухото ми Самуил.

- Полудя ли?

- Слушай... Започни да танцуваш! Те са обикновени хора, танцът на самодива ще ги хипнотизира!

- Но не знам как!

- Просто започвай! - Самуил се освободи от прегръдката ми и се строполи отново на земята. С периферията си забелязах, че огнените кълба приближават към мостчето. Знаех, идват от Андрей, някак си ни е открил и идваше да ни спаси. Дано само не изгори моста...

- Какво правиш, хей? - извика ми другият, който не бе въоръжен, слава Богу.

- Ще ми се и аз да знаех... - и започнах! Нямах идея откъде и кога съм научила този танц, наподобяваше бавно ритуално хоро. Предполагам Самодивско хоро. Повдигах тромаво крака и полюшвах ръце над главата си. В ушите ми зазвуча музика, но това само ме улесни. Движенията ми ставаха все по-ритмични и опияняващи. Още няколко минути така и сама щях да се откъсна от действителността.

- Спри, достатъчно! - извика Самуил. Да се махаме, докато можем!

Помогнах му да се изправи на крака и поехме към моста, без да поглеждаме назад. Тъкмо бяхме стигнали до средата, когато върху ни се изсипа дъжд от мръсна воняща вода. Ударът бе толкова силен, че ни повали. От страната на Самуил блатото започна да се надига, приличаше на огромни кални ръце, които се опитваха да го сграбчат.

- Остави ме, Калина, и бягай! Спасявай се, докато можеш!

- Няма да те оставя! - креснах в лицето му. - Не бъди бебе, ставай и продължавай! Нима ще се откажеш точно сега? След всичко, през което минахме? - задърпах лепкавите му ръкави в опит да го вдигна на крака. Но блатото беше по-силно от мен. От единия край се надигна вълна, която бързо летеше към нас. - Стани, моля те, Самуиле! Ще ни отнесе... Хайде! - той се изправи със сетни сили, прегърна ме през кръста и буквално се завлачихме към отсрещния бряг. Няколко огнени кълба паднаха върху вълната, не я изпариха, но част от нея се разпадна и не успя да разруши моста.

- Калина, бързо! - това беше спасението ни - Андрей!

- Андро, помогни ми, много е тежък!

- Не спирайте, ето там е колата. Качвайте се и чакайте със запален двигател!

- Но... - не ме остави да довърша. Изтича по моста към къщата на блатник.

- Той знае какво прави, да отиваме в колата! - подкани ме Самуил.

Тъкмо седнахме и Андрей се върна запъхтян.

- Тръгвайте, спечелих малко време!

- Аз подкарах с бясна скорост. Щом бях успяла да стигна от Воден дол до София, щях да се справя и сега. Разбира се, по-късно Андрей ме смени, но той познаваше и пътя по-добре, аз нямах идея къде сме.

- Какво направи там? - попитах.

- Запалих олтара му.

- Олтар? Чий олтар?

- Вече знаем със сигурност на кого иска да служи Атанас!

- О! И...

- Чернобог - отвърна кратко Андрей.

- И какво всъщност е това божество?

- Бог на Долната Земя.

- Интересно.

- Управлява грешните души, но обича да краде и невинни. С една дума, обича да кара хората да страдат. Само че преди много години мои предци са успели да го изолират в Долната земя заедно с жена му Мора. Не знам как Атанас е успял да се свърже с черните сили.

- Ако наистина са изолирани, защо му е да ме дарява на нещо, което не властва в нашия свят?

- Наблюдавам го от години, не съм забелязал някой да се върти около него. Но се обзалагам, че не действа сам. Все пак са му обещали безсмъртие... Остава да разберем с кого се е съюзил? Има някаква връзка с Долната Земя...

- Объркана съм. Първо искаше да се жени за мен, сега да ме принася в жертва! Утре ще реши нещо друго може би?

- Ако е свързано с пари, с гаранция!

Въздъхнах тежко. Докато бяхме в имота на блатник, не чувствах умора. Но изведнъж се почувствах отпаднала и се облегнах назад. Спокойна. Вероятно се дължеше на факта, че вече съм в сигурните ръце на Андрей, а Самуил възстановяваше сили на задната седалка. Този път всичко приключи добре.

- Възможно ли е наистина да постигне безсмъртие? - продумах лениво.

- Не, разбира се! Манията му бавно го побърква. Въобразява си, че парите и богатствата ще му купят всичко! Той е човек като нас. Вярно, по-специален, с известни умения, но все някога ще умрем като простосмъртни. И Атанас няма да избяга от това!

- А вълците?

- Имаме два мъртви. Третия проследих до блатото, така ви открих. Определено имат връзка с блатник, но ги ръководи друг. Този, който подхранва болните му амбиции.

По-късно разбрах, че сме били някъде в Родопите и че Атанас наистина е много богат. Притежавал доста имоти, които сигурно приличаха на къщата, в която бяхме отвлечени. Къщи, в които можехме да попаднем отново. Е, бяхме сигурни, че ще опита да ме похити пак. Разрушаването на олтара ни печелеше малко време. Но подготвеше ли нещата, щеше да действа.

Не зная колко време сме пътували, може и да сме спирали по пътя, Воден дол бе далеч, но когато се прибрахме в дома на Андрей, бе светло. Минаваше седем сутринта.

- Да го внесем вътре, ще можеш ли?

Кимнах. Още не се бях разсънила, но се радвах, че сме тук и че ще прибираме Самуил у дома, а няма да го влачим по някакъв си мост.

Положихме го на дивана, продължаваше да спи. Андрей му метна едно одеяло и зареди кафеварката. Скоро се разнесе свежият аромат на прясно сварено кафе.

- Ммм... Ухае чудесно! - опитах го, беше вряло, но в момента имах нужда да се почувствам жива и в безопасност.

- Ще трябва да направя и нещо за хапване, татко ще се сърди. - Андрей също отпи от кафето, след което стана от мястото си, за да върне въглените в стъкленицата. После извади масло и конфитюр от хладилника и започна да маже филийки. - Засега ще се задоволим с това. Обичаш ли ягоди? Горски ягоди!

- Да, много е вкусно - не осъзнавах колко съм изгладняла, излапах цели три филии, обилно намазани и дебело отрязани. - Той ще се възстанови ли? - обърнах поглед към Самуил, спеше дълбоко.

- Ще се оправи, но е нужно време. Изцеден е. Нали разбираш, че вложи цялата си енергия, а и не беше на наша територия. Ако всичко се беше случило тук, нямаше да е толкова зле.

- Дали е безопасно да стоим в къщата?

- Мисля, че да. Блатник ви откри в София, нямаме основание да се притесняваме. И дано някой вълк, който сме пропуснали, не го доведе тук!

- Ами онзи, който си проследил до блатото?

- Сгазих го.

За миг и двамата замълчахме. Гадно бе да се убива, дори и животно.

- Виж, знам - оправда се той.

- Не, не, няма нужда! - успокоих го аз. - Не си имал избор. Пък и ни спаси от сигурна смърт. Мога само да ти благодаря, че си така загрижен и полагаш неимоверни усилия да опазиш живота ми. Не познавам друг, който да е така добър с мен - изведнъж се натъжих.

Оказва се, че имам родители, с които не си говорим, приятелка, която умря по моя вина, и някакъв откачен, който ме преследваше, за да ме убие! Ето това беше животът ми в няколко думи. Можех да разчитам единствено на приятеля си от детство. И... на неговия приятел, въпреки че не му бях любимка. Толкова настоявах за мобилния си телефон и защо? На кого да се обадя? Използвах го само по работа с колегите. Нямах приятели, никой не се тревожеше за мен. Търсеха ме само от полицията, но това можеше да е инициатива на Атанас. Беше ли възможно да изпадна в по-неловка и дори жалка ситуация?

Андрей сякаш отгатна мислите ми и сложи длан върху моята.

- Никога няма да те изоставя! Обещавам. Докато сърцето ми бие в тези гърди, винаги ще бдя над теб.

- Свършихте ли с лиричните отклонения? - Самуил се бе събудил и търкаше зачервените си очи. - Оставихте ли кафе за мен?

- О, Боже! - подскочих. - Добре дошъл сред живите! - станах и му налях чаша кафе.

После ги оставих да си поговорят и без това имах нужда от почивка. Взех си душ и легнах. Заспала съм бързо и дълбоко. Пробудих се в късния следобед, момчетата не бяха в къщата. За моя изненада, открих ведата разположена удобно на канапето, с чаша вино в ръка. Не знаех какво да й кажа, затова просто я подминах. Взех бутилка вода. В кухнята ухаеше на току-що сготвено, може би някаква яхния. Но нямах желание да се храня в присъствието на неочакваната си гостенка. Тя обаче реши да ме заговори първа.

- И аз започвам да се чудя какво намира Андрей в теб - прозвуча оттегчено. Надигна чашата с вино и запали цигара.

- Може ли една? - пренебрегнах обидата й.

- Разбира се, вземи - подаде ми кутията и аз посегнах несигурно към нея.

- Хайде, няма да кажа на вашите! - не можех да отрека, че Елена беше изключително красива, усмивката й направо пленяваше. Но имаше нещо плашещо в нея. Караше ме да бъда нащрек в нейно присъствие. Не знам защо Андрей й гласуваше такова доверие. Не исках да оставам сама с нея.

- Много смешно! - изсумтях аз и запалих цигарата. - Защо си дошла? Къде са Андрей и Самуил?

- Братята имат работа в гората. Трябва да разберат откъде идват вълците и дали има други наоколо.

- И те оставиха да ме пазиш?

- Дължа много на братята, правя го заради тях - допи виното и си наля още. След това кръстоса крак върху крак. Цепката на полата й бе дълбока и разкри хубавите й крака. Определено си я биваше.

- Защо ги наричаш братята? - отместих поглед от нея, стана ми неудобно, че зяпам краката й. Но ако бях мъж, едва ли щях да устоя.

- Ха! Не са ти казали? Не мога да повярвам.

- Не са ми казали какво? - живеех тук, под тяхната закрила, а все още имаше неща, които криеха от мен.

- Андрей и Самуил са братя. Кръвни братя.

Сетих се за онази нощ, когато видях Самуил в дъжда и колко много ми заприлича на Андрей. Но не допусках, че е възможно да имат роднинска връзка. Знаех го от дете.

- Братя... - прошепнах на себе си.

- От различни майки. Нали разбираш, затова родителите на Андрей са се развеждали, преди да бъдат убити.

- А майката на Самуил?

- Тя почина от рак. Преди две години. Отгледала го е сама. Разкрила е тайната си, когато вече е било твърде късно. Баща им беше съкрушен, искаше да участва в грижите за детето.

- О! - дръпнах още веднъж от цигарата и я угасих. Не изпитах никакво удоволствие от нея. Ведата ме наблюдаваше с нескрито любопитство. Какво изобщо правеше жена като нея в това забутано село? - Ще се кача да се преоблека. Извини ме! - друго не успях да измисля като извинение да се махна от Елена.

- Не го наранявай! - извика тя след мен.

- Моля? - спрях насред стълбището и се наведох да видя лицето й.

- Андрей е свястно момче и те обича. Една фльорца вече разби сърцето му. Не го прави и ти!

- Не разбирам за какво говориш!

- Напротив! Иска ми се и мен някой да обича така...

В този момент братята се прибраха. Аз изтичах нагоре по стълбите и не чух какво си казаха с Елена. А и не ме интересуваше. Защо не ми бяха казали, че са братя?

Половин час по-късно на вратата ми се почука. Както очаквах - беше Андрей.

- Влез! - колко се изненадах, когато го видях. Беше с панталон и риза, обръснат и сресан, нищо общо с неглижето. - Ще излизаш ли? - реших, че има среща, така се бе докарал.

- Може и така да се каже - усмихна се благо той. - Ще ме последваш ли?

Хванах го подръка и слязохме долу. Нямаше никой.

- Нещо пропускам май...

- Не. Имам подарък за теб в градината. Хайде!

Беседката бе украсена с балони и цветни лампички, на масичката имаше огромен букет от бял лилиум, а до него торта със запалени свещички.

- Уау! Не знам какво да кажа! - едва изрекох от вълнение. Бях забравила собствения си рожден ден, но не и Андрей! Не и моят ангел-хранител!

- Просто кажи, че ти харесва! Скромно е, но предвид обстоятелствата от предишната вечер, постарах се.

- Прекрасно е, Андро! Не съм имала толкова балони и като малка. А тортата и цветята са божествени! - помирисах лилиума, ухаеше така сладко и нежно. Малко красота в объркания ми живот. Представих си как тичам в градината на баба, около мен летят пеперуди, а аз съм така щастлива и безгрижна... Колко хубав спомен само!

- Е, честит рожден ден, Кали! - той ми подаде бутилка шампанско, за да я отворя.

- О, не мисля, че ще мога... По-добре ти.

- Какво, барманка да не може да отвори бутилка шампанско! Не, не... В какъв свят живеем? - Андрей разклати леко питието, махна телта и тапата изхвърча. - Давай чашите, Кали! Това го можеш, нали?

Подадох чашите, беше им сложил панделки, явно доста се е постарал да ме впечатли, въпреки снощните премеждия. Не беше спал цяла нощ, беше ходил в гората да върши някакви свои работи и пак бе успял да ми подготви изненада.

- Наздраве! - вдигнах чашата си, той неговата и се чукнахме. - Благодаря ти, Андре! Благодаря за всичко. Удивителен си! - отпих голяма глътка. Течността се разля в мен и почувствах как ме загрява. Беше приятно. Забравих за снощи. Оставих се на момента, страхът у мен изчезна. Колко отдавна не ми е било така спокойно!

- Почакай, има и още! - Андрей се пресегна през масичката, за малко да се нацапа със сметана от тортата, и пусна музика. Зазвуча една от любимите ми песни на Том Джоунс - ГРИЙН ГРИЙН ГРАС.

- Еха! - възкликнах аз. - Мислех, че тук нямаш подобни технически съоръжения.

- Взех го назаем. Ще танцуваме ли?

Прегърна ме през кръста, тялото му гореше, а сърцето му препускаше бясно. Вълнуваше се повече от мен. А и му бе трудно да прикрива чувствата си, поне тази вечер. Не исках да развалям момента и не го попитах защо е скрил от мен, че има брат. Задоволих се само с:

- Къде са Самуил и Елена?

- Не са поканени.

- Засмях се.

- Но сигурно са ти помогнали?

- Да, но Самуил има нужда от почивка. Изпратих го у тях за тази нощ.

- У тях?

- Има си малка хижа в гората, добро скривалище.

- Аха. Ами ведата?

- Доколкото я познавам - забавлява се някъде.

- Значи, сме сами?

- Това притеснява ли те?

Не отговорих. Разбира се, че ме притеснява. Кипях от смесени чувства и желания. Исках, по-скоро изпитвах огромно желание да го целуна, да го прегръщам цяла нощ, готова бях да му се отдам! Но бях ли влюбена в него? Страхувах се да не го нараня. Не исках да бъда причина за страданията му, особено след всичко, което направи и е правил за мен, без да подозирам. Съмнявах се, че аз съм подходящата за него. Всъщност не бях подходяща за който и да е. Не вярвах в себе си, не вярвах, че притежавам някакви качества...

- Хей! - прекъсна мислите ми той. - Какво има сега? Изглеждаш ми тъжна.

- Не, не, просто... Малко съм объркана. Страхувам се.

- Недей, аз съм тук! - наведе се към устните ми и едва не изпищях от ужас. Какво ми ставаше, по дяволите?

Отдръпнах се и взех чашата си с шампанско.

- Да пием! - рекох с треперещ глас и седнах на пейката, краката ми бяха омекнали.

- Добре, да пием. Да пием за теб! - отново издрънчаха чашите ни, но този път отпих доста голяма глътка. Трябваше да се поуспокоя. Оставих на приятната топлина да си свърши работата.

- Може би трябва да духна свещичката?

- Разбира се, намисли си желание! - Андрей събра косата ми на тила, за да не се подпали от пламъка. - Хайде, затвори очи и си намисли нещо хубаво!

- Добре! - духнах свещта и още преди да погледна, Андрей бръкна с пръст в сметаната и ме мацна по носа. - Какво? Ах ти! - опитах да му го върна, но той побягна. Подгоних го, заливайки се от смях. Снощи бяхме на крачка от смъртта, а сега сякаш се връщахме в детството си. Но беше хубаво, освобождаващо. Смеехме се от сърце.

Хванах крайчеца на ризата му и дръпнах рязко. Успях да го поваля на тревата, но паднах и аз. Андрей се претърколи и само за секунда се озова върху мен. Впи огнения си поглед в мен, сякаш се разтопих под него. Целуна ме плахо, но нежно. Не помръднах. Целуна ме пак, с повече страст и желание и аз не устоях, отвърнах на целувката. Не мога да опиша с думи какво изпитах. Усещането от близостта, топлината му, всичкото желание, с което ме прегръщаше... Беше невероятно, много ново за мен, но и така истинско, опияняващо, че не желаех да свършва никога. Това беше любовта, онази любов, която не бях имала с никой друг.

Андрей ме взе на ръце и ме отнесе в неговата спалня. Дали имаше значение за него къде ще се любим? Сигурно да. Беше ми дал рокля от бившата си. Стаята, която обитавах, криеше тайни от любовния им живот. Явно, не искаше да се чувства неловко. Но и на мен ми стана, как да кажа - странно. Пък и щеше да ми бъде за първи път.

- Какво има, Кали? - усети промяната в настроението ми. - Ще спра, ако не си сигурна! - в гласа му се прокрадна нотка на съжаление. Преди малко бе на върха на щастието, а сега разбивах мечтите му.

- Не, просто всичко това е ново за мен - измънках неубедително. Той обгърна лицето ми с парещите си длани и ме целуна по носа.

- Наистина, Кали, ако не искаш да го правиш, недей. Няма проблем.

- Но... Ти... Всички казват, че ми обичаш. Мисля, че и аз имам чувства към теб.

Той кимна и сведе поглед. После се обърна с гръб към мен и въздъхна тежко. Протегна нагоре ръце и прокара пръсти през косата си. Ризата му се беше назеленила от търкалянето по тревата.

- Така е, прави са. Обичам те. От... много, много години. Когато ти спря да идваш на село, а аз узнах за потеклото ти, започнах да те наблюдавам тайно. Исках да си добре, в безопасност. Опитах да попреча на работата ти при Атанас, но в крайна сметка, не успях. После се появи и болната му амбиция към теб и трябваше да действам незабавно.

- Не ми дължиш обяснения. Мога само да се радвам, че си бил в сянката ми и си ме пазил. Проблемът е в мен. Никога не съм имала приятел, разбираш ли? Това съм аз - една смотанячка без гадже, която не успя да влезе и в университета. Не знам какво да правя, Андре! Не искам да те наранявам! - приближих се и го прегърнах през корема. Той се обърна и ме засипа с горещи целувки. Предадох се на любовта, която толкова време бе чакал да сподели.

- Не би могла да ме нараниш, не и съзнателно! - разкопча ципа на роклята ми, смъкна презрамките от раменете ми и ме положи на меката постеля. Наистина ми беше хубаво, колкото бях възбудена, толкова бях и изплашена. - Да продължавам ли? - прошепна нежно в ухото ми.

- Притиснах го с бедрата си, това беше повече от красноречиво.

Пробудих се от някакъв шум. Възможно бе и да съм сънувала, но все пак станах, за да проверя долу. Може пък Самуил да се е върнал, обичаше да се появява посред нощ.

Облякох ризата на Андрей и обух бикините си. Заслизах предпазливо по стълбите, като че очаквах някой да изскочи в тъмното и да ме сграбчи. Никъде не светеше, дори прожекторите не бяха включени тази вечер. Всичко тънеше в мрак. Изведнъж усетих гадната миризма! Блатник... Блатник беше тук!

Изтичах обратно да събудя Андрей. Но беше късно. Двама, подобни на онези нинджи, които ни нападнаха на пътя, го бяха хванали. Върху главата му имаше чувал, от който се стичаше вода. Блатник изникна зад гърба ми, носейки тортата - подарък от Андрей.

- Изглежда тук е имало веселба! - ухили се Атанас.

Отстъпих крачка назад и се блъснах в нещо. Обърнах се. Не беше нещо, някой - Мирослав, братът на Марго. Изпищях. Но едва ли някой щеше да чуе и да се притече на помощ. Къщата беше на края на селото, а и по това време надали имаше будни. Оставаше Самуил, но той отдъхваше някъде в гората. Гората... Ако можех да се добера до нея!

- Изгори ги, Андре! - извиках му аз. - Ти си по-силен от тях!

- Не, не... - Атанас поклати отрицателно глава и бръкна в тортата с пръст. Сетне го облиза и се изплю на пода. - Можеше да поръча и по-вкусна, трябваше само да ми каже, че ще празнувате!

- Изгори ги, Андре, моля те! - продължавах да крещя, а по бузите ми се стичаха едри сълзи.

- Не би рискувал, скъпа. Чувалът е огнеупорен. Ако избълва дори едно пламъче, ще възпламени сам себе си. Нали не искаш хубавото му личице да пострада?

- Пусни го! Какво искаш от него? Дошъл си за мен - е, ето ме! Тук съм.

- Не е толкова просто. - Атанас направи знак на морите да изведат Андрей. Втурнах се към него, опитах да махна чувала от главата му, ала блатник ми попречи. Придърпа ме към себе си. Усетих гадния вкус на застояла вода в устата си. Повдигна ми се.

- Моля те, не го наранявай! Той просто ме защитаваше от...

- От какво, скъпа? От какво те защитаваше Змейчо? От лошия чичко?

Вгледах се в бившия си шеф. Как е възможно зад тази красива и невинна външност да се крие подобно чудовище? Толкова време работих за него, виждах го всеки ден и нито за миг не заподозрях, че крие нещо.

- Какво искаш? - избърсах мокрите си страни. Налага се да се взема в ръце и да измисля нещо.

- Май вече ти е известно...

- Чернобог не съществува! - изграчих аз.

- Замълчи!

- И десет като мен да убиеш, няма да станеш безсмъртен! Няма, чуваш ли? Твоят Бог е измислица! Ти си просто една алчна гад, която ламти за още и още! Някой ден ще умреш, дори да ме пожертваш в името на лудостта си, пак ще умреш! Никой не живее вечно, освен легендите - истерията ми беше прекъсната от силна плесница. В крайчеца на устните ми се появи кръв.

- Махнете я! - нареди на хората си той. - Да не губим време, тръгвайте!

Докато ме натикваха в един джип, който приличаше на онзи, дето ни избута от магистралата, забелязах женска фигура в бяла одежда да излиза от гората. Вървеше уверено към нас, без следа от страх или колебание. Все още никой от похитителите ни не я забелязваше, но да! Това беше Елена! Ведата ни идваше на помощ!

Спря на няколко крачки от джипа. Вдигна бавно ръце и ги насочи към нас. Чу се силен съскащ звук, след което се появиха стотици скакалци, буболечки, бръмбари и всевъзможни горски гадинки. Плъзнаха навсякъде. Похитителите ни взеха да крещят и подскачат, явно животинките хапеха здраво.

Използвах момента да се освободя от морите и изтичах до другата кола, в която бяха качили Андрей. Махнах чувала от главата му и развързах ръцете му.

- Добре ли си, боли ли те нещо?

- Да, нищо ми няма. Бягай при Елена в гората!

- Но...

- Тръгвай, аз трябва да взема въглените!

- Ела с нас, Андрей!

- Хайде! Върви! - изкряска ми той.

Щом обърнах гръб и направих крачка, джипът, в който се опитваха да ме вкарат морите, лумна в пламъци. За секунда се спрях да погледна, черните същества също попаднаха в огъня и се превърнаха в прах. Атанас и Мирослав побързаха да се качат в колата и потеглиха с бясна скорост. Андрей запрати няколко огнени кълба след тях, но вече бяха далеч и успяха да се спасят от гнева му.

Елена ме хвана за ръка и ми посочи гората.

- Да вървим.

- Къде?

- Те ще се върнат скоро!

- Ами Андрей?

- Ще ни последва по-късно. Върви, хайде! - настоя тя и ме поведе в тъмнината.

Навлязохме доста навътре в гъсталака, беше невъзможно да видя къде стъпвам. Но ведата се движеше с лекота, сякаш бе минавала оттук безброй пъти. Всъщност тя е минавала, нали това сега бе и нейна гора. Стигнахме до една дървена хижа. Отвън не се виждаше никаква светлина, но когато влязохме вътре, беше светло и пълно с девойки. Разпознах момичетата, които бяха тръгнали за хорището си в гората - моите посестрими. Другите две ми бяха непознати, изгледаха ме с недоверие.

Както предположих - това бе домът на Самуил. Но него го нямаше. Елена ми посочи къде да седна и се оттегли при другите. Започнаха да си говорят тихичко. Подразних се, естествено. Изобщо не знаех какво да правя и дали съм в безопасност. Защо Самуил го нямаше, а Андрей все още се бавеше? И какво следваше сега? Атанас вече знаеше къде сме. Би могъл да се върне с цяла армия от мори и хора и кой знае какви още, и тогава нямаше как да се справим с тях.

Елена се скри в малката кухничка и скоро се появи с поднос. Ухаеше на прясно сварено кафе. Наистина ли щяхме да пием кафе? Просто така?

- Благодаря - не посмях да откажа.

Взех поднесената ми чаша и отпих глътка. Изгорих се, но не издадох и звук. Преглътнах шумно, очите ми се насълзиха. Мисля, че всички разбраха какво стана. Изглежда обаче, бяха така добри, или незаинтересовани от мен, защото не ми обърнаха внимание. Не разговаряха с мен и аз си траех. Сигурно се познаваха от години и знаеха какви са, споделяха уменията си и се учеха една от друга. Знаеха, че и аз съм като тях, но ме караха да се чувствам като натрапница в тяхната общност.

Мина доста време, те си шушукаха, аз мълчах. Кафето бе отдавна изпито, буболечките, които следваха Елена, се бяха успокоили и може би върнали в дупките и скривалищата си. Отвън не се долавяше никакъв шум. В този пущинак е редно да се чуват разни животинки. Тишината ми се струваше обезпокоителна и ненормална. И защо Андрей все още не идваше? Колко време му бе необходимо да вземе въглените от стъкленицата и да дойде? Изведнъж едри капки дъжд затрополиха по дървения покрив. Спогледахме се и ми стана ясно, че това не е на добро. Макар прозорците отвътре да бяха плътно покрити, Елена каза на момичетата да угасят всички лампи и свещи. Потънахме в абсолютен мрак. Дъждът се усилваше, гръмотевица разцепи нощната тишина. Последва втора, а след нея съвсем наблизо, се разнесе вълчи вой.

- Какво е това, по дяволите? - не издържах аз.

- Атанас не се е отказал - отвърна спокойно Елена. Не я виждах какво прави, но след като ключът щракна, разбрах, че е заключила вратата. Макар че това не би го спряло.

- Защо са тези вълци? - продължих да разпитвам.

- Според поверията вълкът е пратеник на Долната земя и идва да вземе нечия душа.

- Моята? - предположиих. Та нали всичко това се случваше заради мен. Все пак си оставаше въпросът защо съм така специална за Атанас? Убедена съм, че има и други девствени потомки някъде из България. Да не споменавам, че аз вече не съм девица. Дали го беше разбрал вече? Трябва да е разбрал. Ако събере две и две... Но това не означава, че ще се откаже от пъкления си план. А може и по-лошо да стане - да поиска да си отмъсти! И в двата случая целта му е една и съща - да ме убие, тъй че подбудите едва ли имаха значение.

На вратата се потропа. Макар да бе тъмно, сигурна съм , че в този миг всички се спогледахме. Добре, че гласът, който се обади отвън, бе познат. Елена светна с фенерче и отключи. На прага лежеше Самуил, целият окървавен.

- Бързо, да го внесем вътре! - каза тя. Две от момичетата се спуснаха към него, но аз вече ги бях изпреварила. Помогнах му да седне на мястото, където допреди малко изтръпвах от ужас. Ведата заключи отново и ни освети с фенера. По сдухача имаше толкова много кръв, че не знаехме откъде точно кърви.

- Кой направи това? - попитах с треперещ глас. Какво ли ставаше с Андрей? Беше ли изобщо жив?

- Вълците... Навсякъде са. Искам да легна, кракът ми е ранен лошо.

- Ще се погрижим за теб! - Елена го подхвана през кръста и той закуцука към спалнята си. Тръгнах след тях, макар да не ме бяха повикали. Отчаяно се нуждаех да получа информация за Андре. Трябваше да знам, че е добре!

- Да го съблечем и да почистим раните - очевидно Елена не възразяваше, че съм в спалнята. Иначе би повикала някоя друга.

Свалихме дрехите му, пропити с кръв, но и подгизнали от шурналия дъжд. Раните бяха дълбоки, от зъби и нокти.

- Не трябва ли да го заведем в болница? Жив са го изяли! - ужасих се аз.

- Ще се погрижим за него. Твоите сестри знаят какво да правят - отвърна ми ведата със завидно спокойствие.

- Не съм убедена...

- Имаш много да учиш, Калина! - прекъсна ме тя. - В онзи шкаф има ритуални ризи, изпрати ми едно момиче, а останалите се преоблечете и отивайте навън.

- Какво?

- Ще танцувате Самодивското хоро.

- Продължавам да не разбирам! - животът на всички ни бе в опасност, а тя искаше да излезем под дъжда и да танцуваме.

- Послушай я! - изстена Самуил. - Където играят самодиви, човешки крак не стъпва. Дори Атанас да ни намери, хората му няма да ни приближат.

- Не и ако са мори!

- Виж, поне за малко можем да сме в безопасност! Направи го заради мен, Калина!

Кимнах. Малко се засрамих от упорството си, глупаво бе да отказвам каквато и да е помощ. Трудно ми беше да приема случващото се, но се сетих за танца, който хипнотизира хората при блатото, когато се опитвахме да избягаме от Атанас.

- Сигурна ли си, че ще се оправи без лекар? Изглежда доста зле.

- Върви, Калина, не губи време! Вземайте ризите и излизайте! - Елена започна да промива раните, аз не чаках повече подканяния. Само се молех да не съжалявам по-късно, че съм я послушала. Самуил определено се нуждаеше от незабавно лечение, от медицинско лечение...

След няколко минути аз, трите момичета, които вече бях виждала, и едно от непознатите, бяхме под проливния дъжд пред хижата. Пременени в дълги бели ризи, препасани с колани и босоноги, започнахме Самодивското си хоро. Бях убедена, че не знам и стъпка от него, момичетата се хванаха за ръце, не беше както при блатото. Но за моя изненада, се понесох в ритъма с лекота, сякаш цял живот бях играла това хоро.

Колко време бе минало така - не зная. Имах чувството, че излизам от някакъв сън, когато танцът приключи. Дъждът продължаваше да плющи, косата ми бе сплъстена, краката кални и измръзнали. Нямаше как да ги видя в черния мрак, но присъствието на вълците бе осезаемо. Дано си останеха там, където се крият сега. Повече ме вълнуваше къде е Андрей!

Прибрахме се в хижата. Явно, Елена бе сметнала, че опасността е отминала за тази вечер, защото в дневната мъждукаше една свещ.

- Подсушете се и елате в стаята му. Трябва да обедините сили, за да му помогнем. Аз ще приготвя нещо топло - ведата се скри обратно при Самуил, след малко пак излезе и отиде в кухничката.

Избърсах косата си и последвах другите момичета в спалнята на Самуил. Той спеше. Раните му изглеждаха ужасно, но съдейки по спокойния му сън, предположих, че не изпитва болка. Сестрите ми седнаха в кръг около леглото, аз също се присъединих. Хванахме се за ръце. След това те започнаха да шепнат някакви слова, които аз не разбирах. По-късно ми обясниха, че присъствието ми само по себе си е било достатъчно, но щели да ме въведат в тайните на самодивите и техните ритуали.

Всичко беше много странно и дори плашещо. Обзалагах се, че ако някой ни наблюдава отстрани, ще ни помисли за вещици. А може и такива да бяхме? Тепърва щях да научавам за способностите си. Но вещици или не, целият този ритуал имаше ефект върху Самуил. Помогна му да изкара нощта спокойно, а на следващия ден, въпреки разскъсванията, той стана от леглото без чужда помощ. И... помоли за обилна закуска.

Все още нямаше вести от Андрей и започвах да нервнича. Попитах Елена, не знам защо се обърнах към нея, дали мога да напусна хижата и да го потърся.

- Сигурна съм, че е добре - отвърна ми тя.

- И откъде си толкова сигурна? Освен всичко, притежаваш и шесто чувство? - не исках да прозвучи така заядливо, но наистина не си намирах място вече.

- Защо изобщо ме питаш? Каквото и да ти кажа, ти пак ще излезеш.

- Тогава... Тръгвам - обърнах се и закрачих към вратата.

- Не отивай сама! - намеси се Самуил. - Гората е наша, но няма как да знаем какво още се крие в нея. Не съм сигурен, че Атанас действа сам. Щом използва морите и вълците срещу нас, може да има и други неприятни изненади! Бързо ни откриха тук.

- Мислиш ли? Може Мирослав да ни е проследил през онзи ден, когато катастрофирахме.

- Пътувахме по заобиколен път, а и в района има още осем села. Щеше да им отнеме повече време да ги проверят. По вероятно е някой от нашите да ни е издал! - Самуил така се бе въодушевил в обясненията си, че чак се задави от хвърчащи слюнки.

- Самуиле, не мога да помогна повече тук! Трябва да го потърся. Ваша работа си е да откриете предателя измежду вас си. Ако има такъв, разбира се!

- Ние също трябва да си ходим! - обади се едно от момичетата. Мисля, че се казваше Нели, но не бях съвсем сигурна. Снощи ми се представиха и петте, обаче не ми беше до това да им помня имената. - Ще се тревожат за нас, пък и нямаме телефони.

Самуил им кимна.

- Нека Елена ви изпрати, аз не съм в състояние да ви защитя.

- Сигурен ли си? Ще останеш сам? - ведата бе загубила част от очарованието си, както и всички ние. Нощта бе дълга и почти не бяхме мигнали. Вълците отдавна не се чуваха наоколо, но това не пречеше да се спотайват и да ни очакват.

- Изпрати ги и бъдете внимателни. Идете по домовете си, за да успокоите родителите си. До довечера ще съм на крака!

Не спираше да вали. Небето бе сиво и плътно, сякаш облаците никога нямаше да се разскъсат. Капките дъжд бяха едри и студени. Зачудих се на какво се дължи този непрекъснат дъжд? И дали блатник имаше нещо общо с лошото време?

Тръгнахме по една кална пътечка към селото. Оглеждахме се предпазливо, ослушвахме се и шляпахме в локвите с летните си обувки. Никъде не се забелязваха вълчи или други следи. Вървяхме мълчаливо, бяхме мокри до кости, но селото беше още далеч. Както се озъртах, забелязах нещо между дънерите на дърветата.

- Какво е това? - спрях, другите момичета също.

- Нямаме време, Калина! И без това е опасно! - смъмри ме ведата. - Нали искаш да намериш Андрей?

- Това... - посочих аз - е част от блузата му! - изтичах до огромните дънери. Между тях растяха малки храстчета, на които се бе закачило парче от дрехата му. Беше изцапано с нещо черно, наподобяващо сажди. - Той е бил тук! Идвал е към нас, но нещо го е спряло! Нещо се е случило!

Елена взе късчето плат и ми се стори, че леко пребледня.

- Какво има, Елена? Какво става? Знаеш ли нещо? - изкрещях в лицето й аз. Вече не усещах студа и влагата. Съдейки по лицата и на другите момичета, действително се бе случило нещо. Нещо лошо!

- Не може да бъде! - едва чуто прошепна ведата.

- Какво, какво? - разтърсих я за раменете. - Кажи ми какво става? Той добре ли е?

- Не знам. Но май трябва да се върнем в хижата.

- Защо? Ще ми обясните ли най-накрая?

- Хванала го е, нямаме работа в селото.

- Хванала? Коя? Коя го е хванала? - бях тотално объркана и ядосана, че ме държат в неведение. Но по-лошото е, че започвах да се плаша. Досега мислех, че Атанас е най-голямата опасност за нас. Но, естествено, грешах.

- Наталия - отвърна ми сухо тя.

- Коя е Наталия?

- Бившата приятелка на Андрей - обади се едно от момичетата.

- Бившата... И защо й е на бившата да го отвлича? Тя наясно ли е какъв е Андрей?

- Повече от това - продължи същото момиче. - Ние я разкрихме на едно от нашите хорища! Но той не ни повярва.

- На какво не е повярвал?

- Наталия е самото олицетворение на злото!

- Самодива ли е?

- Всъщност беше просто човек. Но се носят слухове, че е продала душата си на Мора и е обещала да я освободи от Долната земя. Същото е направил и Атанас, няма съмнение в това.

- Тази Мора има ли нещо общо с морите?

- Те са нейните пешки, вълците сигурно също й служат. Пратила ги е, за да ни заграби душите и да ни зарови живи в нейните гробища!

- Стига, Мая! - изкряска Елена. - Да се връщаме при Самуил! Сега обръщат всяка къща в селото, за да ни намерят, или нещо, което да използват срещу нас!

- Ние продължаваме! - противопостави се Мая. - Трябва и ще си идем у дома!

- Там е по-опасно. Ако сме заедно, сме по-силни!

- Съжалявам, Елена. Направихме каквото можахме, не ни пречи.

- Страхливки! Така предавате Андрей! Предавате нашата общност!

- Не ни съди, не можем да се борим повече. Това не е наша битка, Наталия е луда! Ако притежава черните сили на Мора, значи всички сме безсилни.

- Страхливки! Хайде, вървете. Махайте се! Моля се Андрей да оцелее, за да разбере как сте му обърнали гръб!

И така петте ми посестрими продължиха по калната пътечка към Воден дол.

- Наистина ли ще ги оставиш сами? - попитах.

- Според теб какво трябва да направя? Потъпкаха клетвата си... Да се махаме, каквото и да им се случи, сами ще са го предизвикали! - и поехме пътя обратно. Спряхме само за минута, за да набере Елена някаква билка, която да направи на чай за Самуил. Въпреки че той можеше да мине и без нея. Когато почукахме на вратата, сдухачът изглеждаше доста по-свеж, отколкото при тръгването ни.

- Защо се връщате? - зачуди се той. - И къде са другите?

- Отказаха се. Не желаят да участват в това повече - отвърна му разочаровано Елена. След това се огледа навън, затвори и заключи вратата.

- Но ние сме едно цяло, подкрепяме се...

- Да, да, и аз това им казах, но явно е твърде опасно за тях.

- Опасно? Станало ли е нещо на пътя?

- Намерихме това. - Елена му подаде парчето блуза, зацапано от сажди, или каквото беше черното нещо.

- Е? - очевидно не разбираше за какво става дума.

- Това е от Андрей! - рекох аз. - Видях го между дърветата до пътечката. Някой му е попречил да дойде снощи!

- Наталия! - подсказа му ведата. Беше извадила кърпи и ми подаде едната, за да се избърша. Пред мен се бе образувала локва и вече започвах да треперя от студ. Зададох си абсурдния въпрос дали бих могла да се разболея, след като съм такава далечна потомка на самодива? Напоследък твърде често ме валеше дъжд. Студен дъжд.

- Какво общо има Наталия с всичко това? Не сме я виждали повече от година.

- Ами, доколкото разбирам - предложила се е на Мора. Вероятно са комбина с блатник... - Елена влезе в спалнята на Самуил, за да се преоблече. Интересно, имаше си гардероб тук. После подкани и мен, като ми подхвърли някакъв избелял анцуг.

Приготви чай от набраното росенче и седнахме около малката дървена масичка. В мен бушуваше ураган от незададени въпроси и неизяснени ситуации. Първо, разбрах, че те двамата са братя, а сега, че бившата му е минала към лошите. Така и не ми бе даден шанс да попитам Андро защо е скрил фактът, че има брат. Само че какво значение имаше това сега? Молех се само да е жив! Колкото до Наталия...

- Защо тази ще постъпва така с него? - попитах. Но не получих отговор.

- Защо Андрей не ми е казал, че го е направила? - обади се след мен по-малкият брат. - Важно е, не може просто да е пропуснал да ми спомене! Знаех, че Наталия е обикновена. Ами вие с момичетата? - погледна сърдито към Елена. - През цялото време сте знаели за нея и не ми казахте!

- Не ти каза, защото тогава страдаше за майка ти. Тъкмо бе починала и не искаше да те тревожи. - Елена не го гледаше, докато говори, беше й неловко, че си е мълчала.

- Но защо, Елена! - удари с юмрук по масата и чашата чай издрънча в чинийката си.

- Не се ядосвай! Обещах му да мълча!

- Ранен си, Самуиле, успокой се! - опитах да оправя нещата. Докоснах го по ръката, но той се отдръпна като ужилен.

- Ето кой ни е издал! Свързала се е с Атанас, довела го е при нас... А аз се съмнявах в теб!

- Какво? - подскочи на мястото си ведата. - Мислел си, че аз съм предателката? - лицето й почервеня от гняв.

- Съжалявам. Просто... беше логично да си ти. Пропъдили са те от една общност, от родния ти край. Беше груба с всички, никой не те харесваше...

- Замълчи, по дяволите! - сопна се тя и стана от мястото си. - Може и да не съм най-милото създание, което познавате, но не съм предателка! Единствено Андрей ми подаде ръка, когато имах нужда! Не съм сторила зло никому - в очите й пробляснаха сълзи. За първи път я виждах като човешко същество, способно на такива чувства. Сега разбрах защо Андро се е застъпил за нея. Той вярваше, че всеки носи доброто у себе си.

- Вече се извиних - измънка Самуил.

- Аз също, когато детето пострада! Но не беше достатъчно. Изгониха ме!

Станах и понечих да я прегърна, ала тя ме отблъсна.

- Добре, Елена, какво да направя, за да ми простиш? - Самуил също стана от мястото си, като този път успя да разлее чая. - Наистина съжалявам, че се усъмних в теб!

- Аз се грижих цяла нощ за теб! - продължи да упорства тя. - Щях ли да помогна вчера, ако исках да ви предам? Щях ли да спасявам новата му любов и да й бъда бавачка? - посочи ме, от което ми стана неудобно. Сякаш слушах как двамата братя спорят за мен. И сега беше горе-долу така. - Можех да ги оставя в ръцете на блатник, а теб - да умреш!

- Добре, сгрешил съм! - Самуил я прегърна. Реших, че тя ще го шамароса, или отблъсне, но Елена само се отпусна в прегръдките му и тихо заплака.

Безспорно, между тях имаше нещо и моето място сега не бе тук. Излязох навън. Загледах се в падащите дъждовни капки. Ако не беше ранен, Самуил щеше да е раздухал досега облаците. Само че силите му бяха доста отслабнали от нападението на вълците и му трябваше време да се възстанови.

Все още подбудите на Наталия бяха голяма въпросителна за мен. Вероятно искаше да си отмъсти за нещо на Андрей? Но пък й е трябвало време, докато сътвори плана си. Сигурно се е чудила дълго какво точно да направи. Толкова ли е искала да го впечатли, че си е продала душата на злото? Нима е лошо да си просто човек? Вярно, животът ми като обикновено момиче беше посредствен и безинтересен. Но не ми се налагаше да се страхувам за живота си! Какво ми донесе фактът, че съм потомка на самодива? Постоянна гонитба и криене в миша дупка! Много забавно, няма що.

Тъкмо се канех да вляза обратно в хижата, когато мярнах с периферното си зрение тъмна женска фигура, приближаваща към мен. Не я бях видяла по пътеката, значи, идваше от гората. Беше с дълга черна коса, която обрамчваше красивото й млечнобяло лице. На фона на цялата чернилка, с която бе покрита, сините й очи изглеждаха като стъклени. Не ми трябваше много, за да разбера, че непознатата е Наталия.

- Е, най-накрая се срещаме! - усмихна се тя. Сетих се, че през нощта играхме хоро около хижата, само че Наталия служеше на злото и очевидно нямаше притеснения да се разхожда по нашето хорище.

- Къде е той? - искаше ми се да прозвуча заплашително, да изглеждам уверена в себе си, ала гласът ми изигра лоша шега и наместо това потрепери. Не познавах тази жена, но жадувах да й отмъстя за всичко, което ми причиняваше!

- Колко мило, влюбени гълъбчета...

- Къде е Андрей? - повторих по-настоятелно аз, но Наталия ми се изсмя подигравателно. - Защо го правиш, забавно ли ти е?

- Обичам го - кратко отвърна тя.

- Ако е така, няма да го нараниш!

- Кой е казал, че съм му направила нещо? Нужен ми е жив, както и ти.

- Ти си луда!

- О, не. Просто ми отне повече време... Щом освободя господарката си и мъжа й, ти оставаш за Атанас, а аз получавам моя Змейчо! Трябва да ми благодариш, защото блатник обмисляше първо да те убие. Но после се появих аз и сключихме нова сделка.

- Повръща ми се от теб! - креснах в лицето й и понечих да я зашлевя, но тя се оказа по-бърза и сграбчи ръката ми.

- Не те съветвам!

- Колко несигурна трябва да си, щом си продала душата си, за да бъдеш с мъж, който не те обича! Жалка си!

- По-скоро практична. Три години слушах само за теб и приказното ви детство! И какво? Бях му всеотдайна, а той ме изрита, защото съм просто жена.

- Оставил те е, защото си го лъгала, че си една от нас! Унизила си го пред Общността!

- И съм недостойна за него, така ли? Андрей се подигра с мен! Затова проучих тук-там нещата. Подшушнаха ми какво да направя и ето ме тук! На път да се превърна в съществото, за което толкова копнее той! Вече няма да съм просто момичето от града, ще бъда НЕЯ! Както винаги е искал.

- И мислиш, че Андрей ще те приеме обратно след всичко това? Не си добре... - вместо аз да я ударя преди малко, сега тя ми зашлеви плесница, от която бузата ми пламна.

- Стига празни приказки, довечера трябва да се извърши ритуалът. Тръгваме - дръпна ме грубо и ми посочи гората, откъдето бе дошла. Не помръднах. Не знаех какво да правя, все още не бях развила уменията си, каквито и да бяха те. Пък и Наталия явно е повече от обикновена. Ритуалният танц нямаше да й подейства. Как можех да й надвия? Май единственият вариант на този етап бе да се сбием и която победи! Самуил и Елена явно се бяха оттеглили в задната стаичка, иначе щяха да са излезли вече. Ами това е, ще трябва да я нападна!

- Не тръгвам никъде с ненормалница като теб! - изсъсках й аз, но вътрешно треперех от страх. Тя ме прониза със стъкления си поглед.

- Не прави нещата по-трудни! При всички положения ще стигнеш там, където те очакват!

- Не, не мисля! - Наталия отново ме дръпна, като този път заби нокти в плътта ми. Заболя ме повече от плесницата и се нахвърлих върху нея с юмруци. Беше изненадана, че се осмелих да я нападна, но това не й попречи да ми отвърне. Бутна ме и аз паднах в калта. Започна да ме налага по лицето, вдигнах ръце да се защитя. Но пред себе си виждах само побеснялата Наталия. Последваха крясъци и вълчи вой. После нечии ръце ме вдигнаха и ме понесоха нанякъде, а аз бавно потъвах в забравата на безсъзнанието. Болката изчезна, настъпи абсолютна тишина и мракът ме обгърна в упойващата си прегръдка.

© Десислава Венева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.03.2013
Десислава Венева. Тайните на гората (повест). Варна: LiterNet, 2013