КРИТИКЪТ КАТО ПИСАТЕЛ
(или в търсене на "изгубения рай" на литературата и/или литературността)¹

Елица Дубарова

web

Книгата на Иван Сухиванов "Ходове на въображението" (2009) е смисленият и естествено протичащ опит за оцелостяване на критическите късове (за една или друга книга на бургаски или софийски автор), които четяхме във всевъзможни местни и централни издания. И ако фрагментарността е белег на Сухивановото писане/говорене (действане дори), то с тази книга се конституира нещо непривично за автора - търсенето на целостта, която да спои своеобразните критически фрагменти в концепция (съвсем в романтичен дух, бих казала, защото точно с това се характеризира целият век на Романтизма - събиране на фрагменти до формиране на философия). Да не говорим, че парадигмата, зададена от първия разказ "Ходове на въображението", дал името и на цялата книга, е парадигмата на въображенето и съня. "Сънят е свободен ход на въображението" (с. 5).

Замислена (уж) като критическа книга, "Ходове на въображението" би трябвало да активира онази рационалистична перспектива, която остава достъпна за един затворен кръг от читатели, задължително принадлежащи към тялото на литературната критика. Но на практика в тази книга оценяващо-разсъдъчното писане на критика (Иван Сухиванов) застава като контрапункт на спонтанната ирационалистична нагласа на въображението (му). (Затова и заглавието е оксиморонно - базира се на математическата точност на шахматните ходове и изненадващите проблясъци на въображението, най-нематематичната функция на човешкото съзнание.)

Изкушавам се да говоря за тази книга по начина, по който Сухиванов обговаря книгите в нея - цитирайки. И не защото терминологичният и литературоведският ми инструментариум не достигат, а за да покажа съпричастност с написаното, тъй като "Ходове на въображението" увлича безрезервно. Тя те прави съвсем спонтанно съучастник във философската концепция, която се разгръща, стига човек да е чел достатъчно, за да се справи с контекстуалните "репери" по пътя на въображаемите ходове. В ролята на "репери" влизат Бланшо, Борхес, Ницше, Джойс, Бодрияр, Тойнби, Фройд, Хайдегер, Изер - сериозна заявка за философско-литературната конципираност на книгата на Сухиванов.

"Ходове на въображението" е предизвикателство и провокация едновременно - събира в едно говоренето за различни книги; самата тя, явяваща се (уж) като вторична спрямо чуждите творчески жестове, демонстрира необичайна емоционална ангажираност, без да оставя по какъвто и да било начин усещане за критическа дистанцираност от обекта; "Ходове на въображението" на практика е съставена от множество малки феноменологии на прочита (всички те - акт на съпреживяване), в които, като неизменен белег на всяка критическа статия, е своеобразното безпокойство за литературата въобще, както и за (липсата на) високата литературност. Именно литературното безпокойство, което личи, ме кара да мисля, че книгата на Сухиванов би могла да се случи съвсем спокойно и без сигнификантите си - тоест, без поетичните книги на един или друг автор, защото целта на автора не е да (о)гледа тия, които въобразяват поетично своите сюжети, а самият той да въобрази сюжета на литературата (литературата, разбирана и като производство на художествени конструкти, и като рецептивна критика). Очевидно е, че обсъжданите книги са по-скоро дефицитно представени в полза на Сухивановото авторство и творческо развихряне. И като художество, и като концепция "Ходове на въображението" активира именно въображението (на автора си) за литературата като идеална (а това значи и невъзможна, утопична) проекция. Ето как на структурно ниво това се случва: Книгата започва с есето "Ходове на въображението", където "пътешественикът върви напред, пришпорван от въображението си" (абсолютно интроспективно и метафизично виждане за лудостта на твореца и за пилигрима в него), относително по средата се ситуира текстът-"рецепта" за писане на рецензия - също метафизично обоснована, а съвсем в края на книгата е кулминационната точка на метафизичното чувство за литературата - текстът "Тъгите ми". Иначе цялото книжно тяло на "Ходовете" е запълнено с астенични, кратки, задъхани текстове, които пишат всичко друго, но не и местната литературна история (ако някой случайно се е подвел по уточняващите съответната обсъждана книга бележки под линия), а по-скоро "най-вълнуващата литературна история - за несъществуващи автори и несъществуващи произведения". Това ще рече в кода на Сухивановото провокативно мислене, че става въпрос или за мълчаливата литературна история, или мистифицираната. (Ако познавам добре Иван Сухиванов, би трябвало да е мистифицираната литературна история.)

Простият извод, който може да последва, е, че авторите и философите в "Ходове на въображението" са само поводи за разгръщане на определена концепция, която самият Иван назовава "манифест". Неслучайно в текста, посветен на рецензията като жанр, се казва: "В рецензията си, щем не щем, имплантираме предствата си за литературата, тоест, пишем манифест". Манифестът си е войнстваща философия (но няма да се задълбочаваме в психологическите основания за писане на манифести). В промислената структура на "Ходовете" и в очевидния екзистенциалистки (а това ще рече и скептичен) код, в който се разгръщат разсъжденията на Иван, така или иначе, личи манифестният принцип. С обратен знак Иван Сухиванов изявява ново (в смисъла на постмодерно) и радикално чувство за литературата - и на синтактично, и на смислово ниво. Отменяйки границите на собственото си писане, с присъщите на творческия му почерк многоточия, Иван Сухиванов концептуализира една нова метафизика, основана на скептичния усет за невъзможността на езика да обеме същността на литературата. Елипсата на смисъла, изваян в многоточията, едновременно свива и разширява идейните проекции, похват, с който критикът предоставя следващия ход на въображението, защото рефлексивната му опитност (на критика) е "шах и мат". Така четенето на "Ходове на въображението" е своеобразна еквилибристика по въжето, опънато от постмодерния контекстуален корпус до най-фините брънки на едно романтическо (всъщност) въображение, което копнее по високата литературност.

Интересно (и неслучайно) е, че Иван Сухиванов все се стреми към книги, които изговарят или в "просъница" своите сюжети, или "търсят пътя към другото състояние", или "носят страстна сафическа менталност", въобще книги, за които са нужни "органи на носталгията". Тоест, копнежът е хомогенен и последователен в своята почти екзалтирана целеустременост и може би преживяването на подобен копнеж е точно "метаморфоза към едно предстоящо начало". Метаморфозата е знаков концепт в творчеството на Иван Сухиванов. Колкото и да е против "споделянето на мистически опит", Иван Сухиванов го прави, при това не само "споделя" този опит, но и изковава по своя си, уникален начин, една обърната с хастара навън мистика, която въздейства, защото се занимава с въжделенията по "изгубения рай" на литературата, само че ex negativo.

В своеобразния колаж на математически пресметнати шахматни ходове и въобразени литературно-философски сюжети, които търсят своята идентификация (уж) в наличната книжна продукция, се провижда една добре обмислена метафизична концепция, на която в крайна сметка може да се даде дори статут на художествено произведение. И в това произведение героят е романтичен субект - пилигрим², който търси своята идентичност и я намира там, където "се носи само вонята на пот и мензес, на пълния клозет" (текстът "Тъгите ми"), тоест, пилигримът е в ада, а там метаморфозата е неизбежна, новото начало - предопределено.

И този път към новото начало не знае никой накъде ще изведе (може би "Нататък в прорезите" [П. Пейчев]), а за тези, които прочетат "Ходове на въображението" става ясно, че "единственият лек за постомодернизма е неизлечимата болест на романтизма" (Апигнанеси, Гарат 2002: 173).

БЕЛЕЖКИ

1. Този отзив за книгата на Иван Сухиванов "Ходове на въображението" да се чете задължително като реплика на Пламен Антов, който каза в "Литературен вестник" (8-14.07.2009), че метафизичното и литературността са ненавистни на рецензента Иван Сухиванов. [обратно]

2. По етимологичното си значение (peregrinus) пилигримството е интроспективно странстване, метафора на интровертното опознавателно пътуване. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Апигнанеси, Гарат 2002: Ричард Апигнанеси, Крис Гарат. Представяме ви постмодернизъм. София: Апострофи, 2002.

© Елица Дубарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.11.2009, № 11 (120)