Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАРУНА

Бистра Величкова

web

Когато излязох навън, аз вече не бях себе си. Аз бях нея. Бях се сляла с тялото й. Бях се претопила в душата й. Изпитвах нейните болки в корема. Внимавах какво ям, за да не я заболи нея. Боледувах от нейните болести. Защото тя беше влязла в мен. Моите ръце сега бяха нейните, с дълги тънки пръсти. Бях пораснала внезапно, за да достигна нейния ръст. Бях станала висока, колкото нея. Изгубих се напълно в историята й, във всичко, което ми разказа за себе си, докато бягахме на движещите се пътеки за тичане. Една до друга. Тя по-бързо, аз по-бавно, догонвах я по лентата. Но и двете стояхме на едно място, колкото и бързо да бягахме. Тичахме и говорехме. Тя задъхано разказваше живота си. Докато внезапно не се случи пълното ми сливане с нея.

От колоните до нас звучи любимата й музика на Верди, пътеките за тичане тракат под краката ни, голямата стрелка на пластмасов часовник на стената разсича мига и създава минало. А ние сме сами. Аз, тя и историята й. Тримата. Миналото й, което се превръща в настояще, когато го разказва и ме прави част от нея. Смъртта на баща й, когато е била на шест. Мечтата й да има пиано. Никога не сбъдната. Старата къща с мирис на влага, в която са живели - разрушена, за да строят блок. Годините във волейболните зали, лагерите, тренировките от сутрин до вечер, състезанията, медалите - винаги златни. После ВИФ, разпадането на отбора, разпръсването и изгубването на най-близките приятели, безпаричието, емиграцията; краят на спортната кариера, гаджето й, което става мутра през 90-те и го убиват; мъжът й, с когото ужасно много са се обичали... Просто в онзи момент е припламнала искрата между тях и се ражда дъщеря им. Развеждат се, защото после някой друг е обичал ужасно много друг. И точно когато мисли, че е на път да постигне щастието, идва Болестта, внезапно появила се, за да остане с нея завинаги. Неизлечима... Операцията, една, две, три, разрязването на тялото, изваждането на вътрешностите, изследването им, премахването на червата, вливането на химията, която подобно на любовната химия, докато лекува - убива. Болката, непоносимата болка, която я кара да вика извън себе си. Запушва устата си с възглавница, за да не я чуе никой. За да не се уплашат още повече близките й. За да не ги заболи и тях. Възглавницата прогизва от сълзи. После идва изтощението, чувството за умиране, за бавно изчезване. И въпреки всичко, все още жива. Започва да се радва, когато я боли, защото това означава, че е жива. Иска да живее, въпреки всичко. Искам да плача със сълзите й, които сдържа, докато разказва всичко това. Усмихвам се с устните й, които имат малки бръчки в краищата. Гледам света през кадифените й очи. Детски. Сякаш никога не е порасвала, а носи страдание като за хиляди възрастни хора. Усещам нейните капки пот по гърба и челото, докато тича. Жадна съм, когато тя ожаднява. Пия вода и усещам как тя влиза през устните й, как бавно разхлажда тялото й. Усещам белега на разрязания й корем върху моя. Заболява ме. Мисля за нея. Не, не мисля за нея. Аз съм нея. Прибрала съм се късно след работа. Вечерям заедно с дъщеря ми. Прегръщам я и я целувам за лека нощ. Пиша на някого, че го обичам. Виждам този нейн някого през нейните очи и сърце. И аз го обичам, както тя. Харесвам всичко в него, без да го познавам, но тя го познава и го обича. Бих направила всичко за него. Бих го прегърнала, като го видя, бих му помогнала, ако е в беда. Бих му се сърдила, когато тя се чувства изоставена или предадена от него. Бих избягала всички километри по пътя й в живота с нейните крака, в нейните разкъсани от тренировки обувки, отбелязали вътре в себе си вдълбнатините и формите на нейните стъпала. Бих избягала целия й живот, за да почувствам нейната умора, да преживея нейните мисли, влюбвания, разочарования и неочаквани обрати. А когато някой ден се върна при себе си, когато успея да я извадя от мен, да я отделя от душата си, да я изтръгна изпод кожата, ще знам колко много боли чуждата болка, когато се влее в теб като разказ от миналото и се превърне в твое настояще. И колко малко се познаваме, когато страдаме, докато бягаме заедно по различни пътеки. А всъщност стоим на едно място. Един до друг. С общо минало. И общо бъдеще.

 

 

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2017, № 9 (214)
















Партньори