МИСТИФИКАЦИЯ

Емил Тонев

web

Въобще нямаше да навържа тази история, ако не беше окъсаният стар вестник, който случайно намерих в антикварния магазин на Васко, и ако не се бях зачел в него от нямане какво да правя. В това време Емко беше измолил от Васко да направят една "петичка" и Васко се нави, а и без това нямаше клиенти в следобедната пловдивска жега. Сега мятаха зарове и пиеха бира на сянка под голямата липа отпред, на тротоара. Мен хич ме няма в таблата, затова се пошматках малко из антиквариата, но понеже сто пъти съм разглеждал всички джунджурии вътре, най-интересен ми се видя въпросният вестник, чийто ъгъл се подаваше изпод резбованата възрожденска ракла. Повдигнах раклата, измъкнах го и седнах на един много красив стол от XIX век. Две пожълтели страници голям формат - "Югъ", независимъ всекидневникъ, 20 юни 1934 година.

Там, между рекламата на сапун "Идеалъ" и съобщението за открадване на 22 овце от кошара край Станимака, видях заглавието "Арестуванъ комунистически деецъ". И прочетох следното: "При разпита арестуваниятъ печатарски работникъ Коста Ганевски е заявилъ, че презъ м. май 1925 г. е убилъ известния анархо-комунистъ Петъръ Абаджиевъ, издирванъ за атентата в черквата "Св. Неделя" въ София на 16-и априлъ същата година и смятанъ за безследно изчезналъ. Ганевски твърдялъ също, че е закопалъ трупа в мазето на печатница "Борба" въ близостъ до Куршумъ ханъ, въ която печатница е работилъ тогава."(Не предавам съвсем точно правописа, но няма едновремешни букви на клавиатурата.)

Файловете в главата ми се размърдаха, нещо вътре защрака. Години, имена и събития се премятаха, докосваха се едно друго и се мъчеха да се подредят. От цялата каша на екрана най-често се появяваха имената и това не можеше да е случайно. Когато след два дни се прибрах в София, пренебрегнах жегата, отидох в Народната библиотека и подредих пъзела, доколкото можах.

Атентатът в "Света Неделя" така и си остава доста мътно събитие, независимо от многото интерпретации, претендиращи за достоверност. Името Петър Абаджиев обаче се появява във всички версии, и то все като главно действащо лице. "Това злокобно име (...) ще бъде помнено от българския народ за дълги времена и ще се предава от поколение на поколение като име на най-големия изверг, какъвто някога е раждала българската земя", пише в свидетелствата си някой си Стефан Керезов. Може да се поспори с него - съвременника на атентата - защото това име не се е запомнило чак толкоз. Има други, по-запомнени. Както и да е.

Вече бях срещал името Петър Абаджиев в публикуваните преди десетина години записки на Стефан Керезов, озаглавени "Из килиите на централния затвор". Беше ми направило впечатление едно очебийно противоречие. "Петър Абаджиев, на когото конспиративното име беше Васко, бързаше да внесе още днес необходимия експлозив в църквата "Св. Неделя", казва на едно място авторът. "Непосредственото изпълнение на атентата се извърши от началника на военната подгрупа Петър Абаджиев и едно кукушчанче с псевдоним Васко", твърди малко по-късно пак той. Това разминаване, допуснато неизвестно как, ме бе накарало да запомня името. То изплува и благодарение на факта, че в същия момент моят приятел Васко играеше табла под липата пред антиквариата.

В общи линии ми стана ясно, че разпердушинената след 1923-а комунистическа партия се самонавива за пореден път да извърши "промяната чрез борба, борба смела и самоотвержена, борба организирана" и пр. Създават се терористични тройки - отчаяни бедни младежи от "многомилионната маса трудещи се хора, които (...) са полуголи, полугладни, без завивки и гориво, (...) докато една шепа готованци пилеят безумни богатства в устроените от тях домове на разврата...". Като изключим патетиката, в тези думи можем да намерим доста общо с днешния ден, но не това е важно. Важното е, че тогава едни разбират борбата по един начин, а за други тя означава кръв, и то в по-големи количества, ако може. Един от другите е въпросният Петър Абаджиев, който собственоръчно поставя тротиловите шашки в "Св. Неделя", за да убие царя и приближените му генерали по време на службата на Разпети петък. Царят и генералите така и не стъпват в църквата, но за сметка на тях стъпват към 200 нищо неподозиращи мъже, жени и деца. После полицейското разследване тече по бързата процедура, съдът също не се бави излишно и още през май са обесени повечето заловени и обвинени за атентата. Трябва да споменем, че някои от тях дори не са знаели за подготвяния взрив, а други са знаели и са били против. Но покрай сухото изгоряло и суровото, както си е редно.

Най-интересното в случая е това, че самият Петър Абаджиев не е заловен. "Напразно полицията блокира цяла София (...) Той избягал в чужбина (...) Каква е неговата съдба никой точно не знае, но според някои емигранти (...) Петър Абаджиев заболял от туберколоза и (...) умрял в един Берлински санаториум", твърди Стефан Керезов, позовавайки се на непотвърдени сведения.

Ето тук историята се къса и единственият конец, възможен да я съшие, е дописката в пловдивския всекидневник "Юг" и самопризнанията на арестувания 9 години по-късно Коста Ганевски.

След бягството си от София Петър Абаджиев успява да се добере до Костенец и няколко дни се укрива при ятаци, но е принуден да бяга и оттам, защото селището е малко, а още в деня на атентата е въведено военно положение и полицейски час. Две седмици по-късно той вече е в Пловдив, с променена външност (без брада и мустаци) и фалшиви документи, за които с голяма доза сигурност може да се предположи, че са изфабрикувани именно в печатницата "Борба". Къде се е крил и нощувал, не се знае. Но връзките му с Коста Ганевски са потвърдени впоследствие и от други, а по онова време симпатиите на печатарските работници към революцията като такава не подлежат на съмнение. Най-сигурното в случая е, че житейският път на масовия убиец Петър Абаджиев, приключва не в луксозен берлински санаториум или на поскърцваща бесилка, а във вмирисаното на мухъл мазе на печатница "Борба", където го заравя Коста Ганевски, след като го убива не с друго, а с юмруци при нощна пиянска свада за разликите между комунизма и тероризма. Така поне твърди Ганевски пред полицията през 34-а. Страшилището Петър Абаджиев, изправило на нокти цяла България, човекът, за когото се носят какви ли не легенди, гние с разбита глава под земята в някакво си мазе. Звучи доста нелепо, но такъв е животът. А печатарят Коста Ганевски трябва да е бил як и кибритлия младеж. Във вестника е упоменато, че Коста Ганевски е арестуван за разпространяване на позиви "срещу Н. В. Царъ Борисъ III и законното правителство на Царство България", а е направил признанието, за да изтъкне себе си като противник на насилствената смяна на властта. Дали са му повярвали следователите, не знаем - Ганевски е бил дребна риба. По-нататъшната му съдба е неизвестна. Можем обаче да сме сигурни, че като на всеки комунист, арестуван след преврата от 19 май 1934-а, и на него му се е случило нещо неприятно.

Между другото, в интерес на историческата истина, трябва да добавим, че взривът в храма "Св. Неделя" държа палмата на първенството по брой на жертвите от политически атентат до 11 септември 2001 година. Вярно, поведоха ни с много, но пък ние сме си го направили на нас си.

Докато Васко и Емко щракаха пуловете и, в очакване на вечерната прохлада, хвърляха по едно око на изнурените мадами с къси поли, драпащи нагоре към Стария град, аз си прибрах прилежно вестника в чантата. Изчаках ги да довършат третата "петичка", която както обикновено спечели Васко, и ги задърпах да отиваме в кръчмата при Вожда.

Отидохме. По пътя не можех да се оттърва от странното усещане, че нещо ми лази по гърба. Сигурно защото кръчмата се намира "в близостъ" до Халите, а на мястото на Халите навремето е бил въпросният "Куршумъ ханъ".

Любака вече се беше вкопчил за бара. В озвучения от Led Zeppelin сумрак Вожда сипваше питиета и се усмихваше енигматично на новата сервитьорка. Мараба-мараба, опънахме по водка-две.

- Любак - рекох по едно време, - чувал ли си нещо за Коцето Ганевски?

- Нищо, пич - сви рамене Любака. - Т’ва, майна, не се е обаждал на никой от дванайсет години...

Е, тук е моментът да доразбуля мистерията и да кажа, че навремето в Пловдив имахме общ приятел - Константин Ганевски. Най-вече съвпадението с неговото име ме накара да се заровя по-надълбоко в историята. Коцето изчезна от България през 90-а, с ония полети за Куба с междинна спирка в Канада, когато самолетите на "Балкан" тръгваха от София препълнени, а кацаха в Хавана с двама-трима на борда. Не знам дали онзи Ганевски е роднина на нашия Ганевски, но нищо чудно - името е рядко срещано. Единственото, което съм чувал за Коцето напоследък, е, че сега е в Щатите, надебелял и оплешивял. Непотвърдени сведения.

Емко върза кънките рано-рано и изчезна, Васко се прибра при семейството си, а ние с Любака продължихме да си пием и да омекваме. В суматохата не бях забелязал къде се изгуби Вожда, затова много се стреснах, когато на пода зад бара с трясък зейна квадратна дупка и от нея, като от преизподнята, изпълзя самият Вожд, помъкнал стек водка. Пак се усмихна загадъчно, ритна капака върху дупката и се зае да нарежда шишетата в хладилника. Бях забравил, че отдолу има мазе и там държат резервното пиене.

- Любак - казах, осенен от една зараждаща се без мое съзнателно участие мисъл, - тая кръчма... кръчма ли е била преди Девети?

- А, не - каза Любака. - Било е печатница или нещо от сорта...

Ако някой знае нещо достоверно за единия или другия Ганевски, моля:
emil_tonev@abv.bg

© Емил Тонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.12.2007, № 12 (97)