ЗА ДАМСКИТЕ ШАПКИ

Алфонс Але

web

Всяка година, по това време горе-долу, тръгват все същите дърдории, редно ли било да се пускат в театъра дами с шапки на главите.

И да ме обесите, не виждам какво има да се разисква по този въпрос, който, честно казано, ми навява полярно равнодушие.

Всичко, което знам, е, че на някои места уважаемите дами се умоляват да оставят в гардероба обременителните си аксесоари, нещо, което ги кара да надават неистови писъци.

Другаде им е позволено да запазят на прелестните си глави и най-обемистите приспособления, което пък кара зрителите отзад (забелязахте, нали, изгодата на зрителите отпред?) да се чувстват като заврени под земята и да забравят добрите обноски.

Пак ще повторя, тези разговори ми навяват пустинни бури равнодушие: отдавна съм свикнал да прекарвам вечерите си в пост и молитва и пет пари не давам какво става по време на презрените представления.

И ако днес отварям дума, то е, защото ме води облагата, грозната облага, както сами ще забележите, след като прочетете последния пасаж на настоящата хроника.

* * *

Когато почина Виктор Юго, първото, което на всички им дойде на ума, бе да погребат горкия велик покойник...

Защо се смеете?

Почвам отначало:

Когато почина Виктор Юго, първото, което на всички им дойде на ума, бе да погребат горкия велик покойник в Пантеона.

Ще има адски тържествено погребение, шушукаха хората, адски тържествено!

И действително погребението беше адски тържествено, както викате във вашия долнопробен жаргон.

Вие сте прекалено млади, за да си спомняте, но и най-малкият отвор, през който можеше да се види траурното (?) шествие имаше голяма стойност, ако въобще може да се каже, че един отвор има стойност.

Чувал бях да казват, че някакъв балкон на "Шан-з-Елизе" бил отстъпен срещу десет скромни хилядарки.

Тарифата за най нищо и никаквите прозорци на петия етаж не слизаше под един луидор.

Понеже позната фамилия от провинцията ми бе възложила да им осигуря няколко места, взех, че влязох в една от сградите на улица "Суфло" пред Пантеона, на която висеше напис:

ПРОЗОРЦИ ПОД НАЕМ

- На първия етаж е - каза портиерката.

Още е пред очите ми тази портиерка!

Щом е на първия етаж, си казвам, чудесно! Още по-добре!

- По колко е прозорецът?

- По пет франка.

Не беше много скъпо и вече лелеех сладки мечти как ще поискам повече за услугата.

- Мога ли да го видя?

- Заповядайте, ще ви заведа.

Ще ви спестя описанието на моя ужас, който лесно впрочем можете да си представите, след като ви кажа, че прословутият прозорец за сто петака гледаше не към самата улица "Суфло", ами към вътрешния двор, нещо като кладенец, в който и най-зоркото око на дива котка не би могло да различи хипопотам от консервна кутия със сардини.

По-скоро стъписан, отколкото ядосан попитах възможно най-меко:

- Извинете, госпожо, но оттук май погребението няма да се вижда.

- О-о! И дума да не става, няма да се вижда изобщо...

- Но как тогава?!...

- Няма да се вижда изобщо, но ще се чува превъзходно.

Права беше, за пет франка можех само да мечтая за нещо сносно от страна на пресметливото женище.

Сещате ли се сега, накъде клоня?

Директорите на театрите не биха ли могли и те да удовлетворят едновременно двата вида клиентела, от една страна, префърцунените дами, като им позволят да си запазят натруфените комини, а от друга - злощастните зрители, седящи зад тях, като им свалят съответно от цената на билетите?

Както на погребението на Виктор Юго, те изобщо няма да виждат, но ще чуват превъзходно.

Излагам това благоразумно предложение, макар че участта му ми е добре известна.

* * *

А сега за едно нововъведение, на което особено разчитам, още повече че съм вложил в него всичките си спестявания.

Става дума за Надуваема капела за театър.

Изработена от изкусно съшити парчета цветна коприна, същата, от която правят балоните, надуваемата капела по нищо не се различава от другите, само дето е още по-красива и изискана.

Ще си позволя да добавя, че капелата има и друго забележително качество - когато въздухът се остави да издиша, прилепва към косите на дамата, като по този начин се превръща в прелестно домашно боне.

Неголяма алуминиева помпичка с канелка позволява за няколко секунди да се постигне желания фасон.

С удоволствие бих ви дал името на парижкия фабрикант, който в най-скоро време възнамерява да пусне на пазара финото изобретение, но ме е страх да не бъда упрекнат в рекламодателство, нещо, което на всяка цена държа да избегна.

© Алфонс Але
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.04.2012, № 4 (149)