В ОГЛЕДАЛОТО

Валентина Плачкинова

web

Няма да влиза при нея, "Скъпа, прибрах се" и право в кабинета си, тя пише, от месеци е така, ляга след него, става преди него, пише. Помисли, че я е изгубил, и рая с нея, ей така, чисто по мъжки си го помисли, после се сети - не беше я притежавал, та да я губи. Губеше много, разсеян беше, даже един ден загуби и майка си. Окончателно. И преди се беше случвало, търсеше я в детството си - напразно, намираше я на гроба на баща си, там се сещаше къде е. Но не и онзи ден, вече я нямаше там, затова се отказа, беше останал без места за намиране.

Но жена си не можеше да изгуби, тя беше навсякъде, изникваше от бездните му, запълваше ги, преобразяваше се в майка му, в баща му, в дъщерите му, в нероденото им дете, беше му всичко. Как можеш да си загубиш всичкото? Случайно разбра, че пише, откри къде публикува, прочете, но не й каза. Така месеци наред - тя пишеше, той тайно четеше, и се преоткриха. Думите й - песен на песните, го възкръснаха, видя се отново млад, страстен, закопнял по живота, любопитен, съблазнителен, очите му по-сини отвсякога, тялото по-огнено, умът по-бърз и мощен. А ръцете му - беше писала за тях - не знаеше, че са така чувствени, със запретнати ръкави на ризата, уж небрежно, свой живот имаха, питат и отговарят, отблъскват и приласкават, погубват и намират. Ще им се довери.

Влезе в коридора, застана пред огледалото, посегна към ръкавите, тя го чу, стресна се, shut down, зад гърба му врата издайнически тракна, силует се мярна и застина до отражението му, той плъзна поглед нагоре, донави ръкавите, очите й се учудиха, после омекнаха, дяволчетата в тях вирнаха опашки. Погледите им се срещнаха - синьото покафеня, след това се смъкнаха надолу, към ръцете му, голи до лактите, и по-надолу. От няколко месеца насам за пръв път се засмяха с глас. Заедно.

© Валентина Плачкинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.02.2008, № 2 (99)