БЪЛГАРСКИЯТ НАРЦИС В ОГЛЕДАЛОТО НА СВОЯ ЕЗИК
(Наблюдения върху естетическата норма в съвременната речева практика на българина)

Красимира Чакърова

web | Изворът на Нарцис

I. Би могло да се каже, че за повечето от съвременните читатели тази възторжена Вазова апология едва ли е нещо повече от свидетелство за трайното му творческо пристрастие към патриотичната тема в литературата, за нарцистичната му влюбеност в българското слово като един от основните атрибути на родното, характерна и за редица други автори от следосвобожденския период¹.

За историците на езика (и в частност за изследователите в областта на стилистиката) обаче подобни творби са по-скоро поетична индикация за силата на съществуващите в първите десетилетия на XX век обществени настроения, които намират най-адекватен израз в популярната лингвистична доктрина, наречена от В. Попова "риторическо-естетическа" (Попова 1994: 94). Научните търсения на привържениците на тази доктрина (Милетич 1893; Теодоров-Балан 1904, 1932) се свеждат до теоретичното осмисляне на езика и стила като естетически категории - изследователско усилие, което няма нищо общо с "романтичното или неуко умиление пред езика", с "омаята на славословието и патриотичното възвеличаване", с "доказателствата за величието на родния език" и с "разнищени чувства за езиковите откровения на българския дух" (Попова 1994: 98). Преди всичко, основавайки се на конкретни наблюдения върху фоничния ефект на отделни звукови типове, както и върху употребата на някои лексикални и граматични единици², споменатите автори достигат до извода, че не само поетичният език, но иезикът на всекидневното общуване би трябвало да бъде обект на естетически търсения. Срв.: "Българският език в челядта на славянските езици стои също со свои чърти от хубост (курсивът е на автора - б.м., К.Ч.), чувствани различно спроти избрани гледища. Посочвайки едни или други от тия чърти, за нази ще бъде важно не колко са или не са хубави тия чърти, но как, ръководени от усет за хубост на езика, ние самоволно ги проявяваме в своята реч, или нарочито ги дириме за нея и ги обработваме за по-пълна услада от нея" (Теодоров-Балан 1932: 175-176).

Разбира се, тук би трябвало да уточним, че независимо от оригиналните и приносни моменти в доктрината на българските "естетици", на практика тя представлява естествено продължение на предхождащите я стилистични направления и предимно - на риторичната традиция от античността³. Известно е, че като наука "риториката всъщност извежда два основни принципа за постройката на дискурса: логически (курсивът е на автора - б.м., К.Ч.) - като основен, задължителен, и естетически - като допълнителен, застъпен в различна степен и чрез различни езикови средства (...)"(Попова 1994: 95). Така например Аристотелевата "Реторика" би могла да се разглежда не само като стройна теория на аргументацията (inventio) и композицията (dispositio), но и като теория на красноречието (elocutio), целяща "намирането на най-функционалната езикова форма, към което се включва и учението за тропите" (Маровска 1998: 5)⁴.

В един по-късен етап от развитието на българската лингвистика (втората половина на XX век - б.м., К.Ч.) стилистичните проучвания постепенно се освобождават от влиянието на реториката и се насочват преди всичко към функционална интерпретация на езика, към проблемите на индивидуалния стил и спецификата на творческата личност. За жалост, интересът на изследователите към естетическата страна на речевия продукт отстъпва на заден план, свеждайки се единствено до нормативното изискване за благозвучие:"основно качество на стила" (Андрейчин 1961) (наред с предписанията за точност, яснота, богатство на речта и пр.) и съществен компонент на т.нар. езикова култура (Теодоров-Балан 1954, Андрейчин 1961, Брезински 1969, Янакиев 1977, 1994, Виденов 1995 и др.).

II. Позволихме си тези бегли препратки към историята на стилистиката, тъй като по наше мнение те осигуряват необходимата теоретична база за сполучливото разрешаване на поставената в настоящата статия лингвистична задача - да се анализира съвременното състояние на един от неизследваните компоненти в българската нормативна система⁵, наречен от нас естетическа норма (вж. Чакърова, Костова 1999; Чакърова 2000).

II. 1. Същността на въпросната норма се изразява в регламентирането на естетически издържани речеви прояви, респ. тя предписва основните правила, съблюдаването на които би осигурило ефекта на "приятност" при протичането на комуникативния акт.

Както сме споменавали ив предишните си разработки, най-важната специфика на разглежданата норма е нейният субективен характер: безспорно всеки носител на езика има собствени представи за хармонична и благозвучна реч, индивидуални (и нерядко противоположни) изисквания за "естетичност" и словесна мяра на изказа. (Срв. напр.: "Внимателният анализ на различни езикови прояви, понякога много далечни от какви да е претенции за художественост, показват, че при избора на езиковите средства ние, говорещите хора, не се задоволяваме единствено с функционалната им пригодност, а спонтанно търсим (к.м., К.Ч.) звукова и ритмическа експресивност, съответствие между комуникативна задача, настроение и звучене"(Иванова, Ницолова 1995: 224).

Не би могло да се отрече обаче, че естетическите изисквания на участниците в комуникацията все пак имат пресечни точки, общи сегменти, което според нас обуславя възможността за обективизация на изследваната норма, за частичното й превръщане в обществен езиков стандарт. Решаваща роля в този процес имат специалистите филолози, които не просто регистрират, но и се опитват да анализират някои от колективните прояви на естетически вкус към езика (вж. по-нататък в изложението). Голяма е и заслугата на майсторите на художественото слово, тъй като те "винаги са държали ясна сметка за това, речта им да бъде ритмично построена, да съдържа оная вътрешна мелодика, която - макар и в прозаични творения или в публицистични работи - създава своеобразно благозвучно редуване (...)" (Брезински 1969: 62), с други думи - сътворявали са еталона за изискана и естетически въздействаща българска реч⁶.

Разбира се, казаното не трябва да се разбира в смисъл, че обективизацията на естетическата норма е процес, инспириран единствено от външни фактори. Той е функция на обществено-историческите и културни традиции на всеки отделен народ, рефлексия от развоя на ценностната му система; ръководи се от дълбока вътрешноезикова и етнопсихологическа логика. Достатъчно е да споменем, че съвременните "правила на социалната интелигентност и етикетните норми" (т.нар. речев етикет) са не предписания "отвън", а синтезирани в речеви формули "социо-лингвистични представи на нашите прадеди" (Иванова, Ницолова 1995: 224). Впрочем ярки доказателства за нетърпимостта на българина към някои твърде груби отклонения от естетическата норма (напр. многословието и пустословието, досадните повторения, неуместните лексикални употреби, грубостта на изказа и пр.) могат да се открият както в най-кратките фолклорни текстове (пословиците и поговорките), така и във фразеологичната система (срв.: Повтарям като грамофонна плоча; Змии и гущери бълва; Имам червива уста; Тинтири-минтири; Дрън, дрън, та пляс; Бълвам огън и жупел; Хваща ме словесна диария; Бъра-бъра, три чадъра; Затваряй си плювалника и др. (НФРБЕ 1993). Спорадично се срещат и примери, в които е кристализирало народното възхищение от красноречието (срв.: Мед му капе от устата, Цар слово; Сладък (език - б.м., К.Ч.) като сопотски джучки и пр.).

II. 2. Изключително важен от теоретична гледна точка е въпросът за отношението на естетическата норма към останалите компоненти на нормативния комплекс. Ще започнем с книжовноезиковата норма.В качеството си на литературно обработен, строго кодифициран (и надстроечен) езиков стандарт, тя се схваща като най-добрия образец на националния език и се налага чрез образователната система и различните официални речеви прояви. Наред с изискванията за правописна, пунктуационна и граматическа правилност, а също и с правоговорните предписания, тази норма налага и някои лексикални ограничения: например вулгаризмите и просторечието се схващат като сериозни отклонения. Логично е да се предполага, че въпросната норма в голяма степен се припокрива с естетическата, доколкото критерият "престижност, официалност" ги обединява. Налице е пълно съвпадение и на някои от компонентите на двете норми (напр. изискването за правописна и граматическа правилност и пр. - вж. по-долу II. 6.). Още А. Теодоров-Балан посочва, че хубостта на българския език "значи хубост на българския книжовен език (к.м., К.Ч.); защото с тоя език се представя българският народ во свое народностно единство и култура"(Теодоров-Балан 1932: 178). И все пак, ако се основаваме на популярната стилистична теория за "отклоненията", би трябвало да приемем, че естетическата норма е независима от книжовната, тъй като нарушаването на първата в доста от случаите се осъществява при пълен синхрон с постулатите на втората. Достатъчно е да посочим само няколко примера за употреба на шаблонни изрази, които действително "действат неприятно на слушателя" (Степанов 1965: 23), но съвсем не са отклонения от книжовноезиковите правила - срв.: Евгений Босяцки близо половин век рисува Любовта с главна буква (Вестник 1997); Научих от майка си, че трябва да бъда Човек с главно Ч (Жена 1997); Този мой пиетет към Жената с главна буква остава неподвластен на времето (Вестник 1997); За там се спряга името на секретаря на президента по външнополитическите работи Валентин Добрев (24 часа 1997г); Единственото по-често спрягано име е това на премиера (Сега 1996б); Ген. Любен Петров, Иван Гайтанджиев, Елена Поптодорова и Нора Ананиева бяха сред най-спряганите имена, уточни участник в консултативния съвет (Сега 1996а) и много други.

Автономният характер на естетическата норма проличава и в съпоставка с т.нар. неутрална норма,която се опира на реално съществуващи езикови факти (с неконотативен характер) и осигурява постигането на контраст при анализ на стилистически маркирани езикови явления. Отклоненията от неутралната норма се свързват преди всичко с реализирането на емоционална оценъчност, експресивност и образност (напр. в художествената литература) и нерядко въздействат естетически върху реципиента.

Що се отнася до диференцирането на естетическата норма от двете най-широки (и практически некодифицирани) норми - общоезиковата и комуникативната,то би могло да се осъществи в две основни посоки: различие в обсега (естетическата норма е много по-стеснена) и различие в степента на нарушенията (забележително е, че в повечето случаи отклоненията от разглежданата норма не са отклонения от другите две норми, т.е. създадените "неестетични" речеви продукти все пак са комуникативно значими (разбираеми) за носителите на езика, степента на нарушението се схваща като по-ниска).

Най-сложни изглеждат отношенията между естетическата норма и т.нар. вътрешностилови норми.Както е известно, те не обслужват цялостно езика, а само конкретните му стилови разновидности⁷. (При това може да се приеме, че нормирането е строго и последователно прокарано само в две функционални сфери - официално-деловата и научната - докато в публицистичната и особено в разговорната⁸ се допускат редица изключения.)

Нашите наблюдения показаха, че съблюдаването на естетическата норма зависи от параметрите на съответната вътрешностилова норма. Какво имаме предвид?

В науката неведнъж е отбелязвано, че най-същественият белег на административния стил е използването на специфични клишета, напр. "вменявам в задължение", "съгласно закона", "осигурен на друго основание", "за сметка на", "на основание член" и др. Често срещани са и квазиместоименията - "последният", "същият",принадлежащи към т.нар. канцеларизми. В този случай клишето не би трябвало да се схваща като нарушение на естетическата норма, а като нормален езиков факт, който подпомага комуникацията в конкретната сфера на общуване. То присъства на всички текстови равнища - думи, словосъчетания, синтактични конструкции, специфично графично разположение на текста (молби, декларации, закони). Синонимната замяна на думи и изрази, дори когато звучат архаично поради дългогодишната си употреба, е недопустима (с минимални изключения). В административния стил те са незаменими именно защото притежават еднозначност, общоизвестност и лесна възпроизводимост, с което подпомагат икономията на усилия, мисловна енергия и време както за говорещия (пишещия), така и за възприемателя. В този смисъл можем да обобщим, че в споменатия функционален стил клишетата имат статут на норма.

Аналогичен извод би могъл да се направи и за повторението на термини в научния стил,чрез което се постига относителна монолитност на означаването, тъй като дадено понятие се свързва само с едно название и така се изключват всякакви предпоставки за амфиболност на изказа. С други думи, макар и неблагозвучно, в случая повторението не трябва да се класифицира като грешка, а като нормативна необходимост при възприемането на научното съобщение.

Твърде интересна е ситуацията в разговорния стил,където наред с икономията на езикови средства, е силно изявена и тенденцията към словно излишество. Става дума за т.нар. "редундантност" - наличие на плеоназъм в сигнала, породен от неосъзнатото желание да се акцентира върху определена част от речевото съобщение. Ето два примера от устната реч: Немецът който беше много търпелив / ме учуди с търпението си; Те хубавите жени / нали като си вземеш хубава жена / или хубав мъж / ти трябва да си наясно / че нали / тва толкоз хубаво не е на хубаво⁹.Поради спонтанния, неофициалния и предимно устен характер на разглеждания функционален стил, поради стихийността в съблюдаването на вътрешната му норма, нерядко тук се допускат и груби отклонения от правоговорните правила - елизия на консонанти при труднопроизносими съгласкови групи в краесловие, контрахиране на форми, нарушаване на правилото за ятов преглас, изпускане на съгласна "т" от частицата за бъдеще време и пр. Масово се срещат цинизми, вулгаризми, жаргонни думи, диалектизми; игнорират се учтивите формули на речевия етикет. Всички споменати характеристики на разговорната реч безспорно намаляват впечатлението за "приятност" на езиковото съобщение, но за съжаление, се схващат като нормални от повечето носители на езика. Като че ли в своята ежедневна неофициална реч българинът съзнателно се стреми да отхвърли ограниченията на публичното, етикетното говорене. Що се отнася до стриктното следване на правилата, до "автоцензурата" при употребата на лексикални единици със снижена стилистична окраска, в доста от случаите те се възприемат като маниерни и "книжни". Смятаме, че именно споменатата подмяна на прагматичните акценти е основна причина за непоследователното съблюдаване на естетическата норма в разговорния стил.

В лингвистичната литература неведнъж е отбелязвано, че "особено силна роля за формиране на речев естетически вкус имат средствата за масова информация (...)" (Виденов 1986: 25). По наше мнение обаче това по принцип вярно твърдение не съответства на съвременната речева ситуация в България. Журналистическата практика от последните години показва, че тъкмо в публицистичния стил,"под чието въздействие сме всекидневно" (Виденов 1986: 25) и който би трябвало да бъде еталон за словесно поведение в публичното пространство, отклоненията от естетическата норма са най-чести и груби (вж. по-нататък в изложението) и в никакъв случай не могат да се схващат като нормативни в рамките на съответния вътрешностилов стандарт, независимо от неговата гъвкавост и динамичност.

II. 3. Не споделяме становището на руската изследователка З. И. Хованска относно естетическата функция на съобщението. Според авторката за разлика от т.нар. "стилистична функция", присъща на цялостната речева дейност и реализираща се изцяло с езикови средства, въпросната функция е характерна "само за литературно-художествената комуникация", свързва се винаги "с предаването на идеологическо, мирогледно съдържание на литературното произведение, с естетическия идеал на писателя" и се въплъщава "с помощта на завършена система от начини за художествено изобразяване на действителността, в които стилистичните средства на езика играят подчинена роля" (Хованска 1984: 218).

Преди всичко не сме склонни да приемем, че единствено художествените произведения изпълняват естетически функции. Както показахме в предходното изложение, всички функционални стилове в една или друга степен се подчиняват на естетическата норма и в този смисъл въздействат естетически върху реципиента. Нещо повече - би могло да се приеме, че тъкмо в сферата на художественото творчество, където всяко отклонение се приема за "конвенция" (Група μ 1986), понятието естетическа норма (разбирана като колективен стандарт) се оказва неприложимо, доколкото авторите имат свои специфични представи за "приятност" на изказа, преследват собствени творчески цели, една от които би могла да бъде нарушаването на самата естетическа норма (достатъчно е да си припомним призива на Гео Милев за "оварваряване" на езика).

Доказателство за правилността на нашите наблюдения е "парадоксът на авторитета", за който сме споменавали в предишно изследване (Чакърова, Костова 1999). Става дума за психическата нагласа на реципиента при срещата му с текст, чийто адресант има изграден висок авторитет в създаването на художествени творби. Респектиран от този авторитет, читателят като че ли изобщо не е склонен да регистрира евентуалните грешки в дадената речева изява, или дори да ги забележи, по-скоро би ги окачествил като стилистични ефекти със специална функция, отколкото като недостатъци - срв. напр. у Йордан Йовков: Той се прибра в землянката. Искаше му се да събуди поне Димитра и да поприказва с него, но и той, и Никола, и Илия тъй спокойно и хубаво спяха, че той не се реши ("Земляци") (налице е неблагозвучно повторение на третоличното местоимение той); Човекът, който беше го спасявал от смърт, който беше втори след него, той го удари и разкървави лицето му с камшика си ("Индже") (личните местоимения той и го са амфиболични); Първата му сълза, която Индже беше пролял през живота си ("Индже") (краткото притежателно местоимение му е употребено плеонастично) и други подобни.

Още по-неоснователно изглежда твърдението на З. И. Хованска, че езиковите средства имат второстепенна роля при "въплъщаването" на естетическата функция. По наше мнение ефектът на "приятност" (основно в деловите стилове) зависи изцяло от формалната страна на съобщението и неслучайно постулатите на естетическата норма не са нищо друго, освен изисквания към качествата на речевите употреби (вж. II. 6).

II. 4. Подобно на останалите компоненти на нормативния комплекс, естетическата норма има релативна природа, т.е. характеризира се със специфични параметри в отделните езици. Интересни наблюдения в това отношение има Ст. Брезински - срв.: "В различните езици се създават различни асоциации - приятни или неприятни - с различни групи звукове и думи, така че не бива да се пренебрегват асоциативните връзки между дадено явление и определен звуков израз (...)" (Брезински 1976: 65).

До подобен извод достига и Ю. С. Степанов, сравнявайки понятието "красота на речта" в руския и френския език. "Френският език почти не допуска повторения на еднокоренни думи в едно изказване - посочва изследвачът - докато в руския език в много случаи (особено в разговорния стил) това не се счита за грешка" (Степанов 1965: 118-119). И обратно - повторенията на сходни морфологични елементи, които се смятат за нормални във френския език, за руския слух са "изключително неприятни и едва ли могат да се срещнат в печатан, макар и във вестникарски, текст" (Степанов 1965: 118-119).

Ще допълним, че естетическата норма (както впрочем и всяка друга норма) е историческо явление¹⁰. Предписанията за правилност и красноречие се променят в хода на езиковата еволюция. Така например витиеватият стил на старобългарските книжовници от Търновската школа, който в онази епоха се е схващал като еталон за изискана и "украсена" реч, за съвременния българин изглежда в голяма степен многословен, архаичен и маниерен. Подобна е ситуацията при едно от най-неестетичните проявления в езика - шаблона. В различните периоди от развитието на социума и на езика съществуват различни представи за оригинална и шаблонна речева изява. Достатъчно е да прегледаме статиите против шаблоните, датиращи отпреди 20-25 г., за да се убедим, че днес такива изрази се срещат твърде рядко. Този факт е обусловен от развитието на обществото и на езика и като следствие - и на критериите за правилно и неправилно в речевата практика.

В споменатите статии често се изтъква например, че една от най-сериозните причини за поява на шаблони в българския език е неоправданото заемане на думи, словосъчетания и клишета от руски. В наше време, донякъде в резултат на общоизвестни исторически и политически промени, този недостатък вече се преодолява, въпреки че още се употребяват думи и изрази като "удачен", "касае се"и др.

От друга страна, днес, отново под влияние на общоизвестни промени, в българския език навлезе значителен брой думи и изрази от английски, повечето от които ненужни поради наличието на наши еквиваленти. С основание може да се отбележи, че днес е "модерно" да се демонстрират познания по английски и това се прави често, независимо от конкретните комуникативни условия. Докато в самото начало английските чуждици звучаха оригинално, "свежо", сега те като че ли започнаха да губят екзотичното си очарование, а някои от тях (напр. хит, топ и др.) се шаблонизираха.

От казаното дотук би могло да се заключи, че надеждното и детайлно описание на естетическата норма може да се извърши "само по исторически периоди" (Степанов 1965: 13) и в рамките на конкретен език¹¹.

II. 5. Твърде сложен за разрешаване изглежда въпросът за кодификацията на естетическата норма. Субективният и релативен характер на тази норма, функционалностиловите ограничения при функционирането й в речта ни дават достатъчни основания за скептицизъм. Едва ли чрез законови предписания¹² би могло да се възпита у всеки член на обществото естетическо чувство към езика, едва ли по подобен начин "ще се превърнем в английски лордове и ще говорим изискано и само с тънки намеци" (Виденов 1995: 36). Смятаме, че единствените компоненти на разглежданата норма, подлежащи на регламентиране, са онези, които съвпадат с някои от постулатите на строго кодифицираната книжовноезикова норма.

Напълно се солидаризираме с мнението на М. Виденов, че основна роля в "канонизирането" на правилните и естетически издържани езикови стратегии би трябвало да изпълнява българското училище - срв.: Само учителят по български език може да "санкционира", като (...) показва чрез собственото си речево поведение как следва да се говори на родния ни език (Виденов 1995: 43)¹³.

II. 6. В заключителната част от нашето изследване ще се опитаме да представим обективно съществуващите компоненти на естетическата норма в съвременния български език, основавайки се на споменатите вече лингвистични становища по проблема, както и на собствените си дългогодишни наблюдения¹⁴. В хода на анализа ще се стремим да илюстрираме и най-честите случаи на нарушения, водени от може би наивната идея, че само осмислянето на грешките би могло да доведе до тяхното постепенно преодоляване в речевата практика.

И така, за основни параметри на естетическата норма в българския език по наше мнение могат да се приемат следните "предписания".

1. Стремеж към евфония (благозвучие). Въпросът за благозвучието е разгледан най-цялостно от Ст. Брезински (1976). Авторът посочва, че за да се постигне евфония, текстът трябва да е снабден с правещи добро впечатление повторения или пък да се очисти от повторения на звукове или на думи, признати от възприемащия за недобри, за неблагозвучни (Брезински 1976: 64). Безспорна заслуга на изследвача е фактът, че той дава конкретни предписания за преодоляване на такива стилистични недостатъци като дразнещото струпване на звукове и срички, хомойотелеутона (еднаквата тонална завършеност на думите) и пр. Ст. Брезински обаче прави важната уговорка, че проблемът за постигането на речева евфония не трябва да се свързва с художествените текстове, т.е. със стилистичните фигури, чрез които се подпомага образността, създават се художествени фрази със звукопис, подчинен на една обща цел (Брезински 1976: 63).

2. Нетърпимост към прекомерното натрупване на лексикални повторения в сравнително малък контекст. За съжаление, споменатото "изискване" на естетическата норма се нарушава твърде често в писмената реч (и особено във вестникарските материали). Това вероятно се дължи на "бързо писане", т.е. на стремежа текстът да се завърши за кратко време - срв.: Експертите пускат предписание там да не се допускат хора (24 часа 1999); Фондация "Ташко" призова за дарения за операция за присаждане на костен мозък (24 часа 1997д); Нелина замина за турския курорт Анталия, където си почина добре с приятели, откъдето се завърна тези дни (Жълт 1999); Той също е живял там, но животът там не му допада - предпочита повечето време да е тук, в България (Лична 2000); По-късно обаче стана ясно, че Николово също е пострадало, и то доста. Проверка доколко са пострадали посеви, плодове и зеленчуци ще се направи днес (Утро 2000); Ако общината си върне стадион "Ботев" и стадион "Локомотив", аз ще настоявам общината да стане акционер в тези дружества (Марица 2000) и пр.

3. Стремеж към оригиналност на изказа, т.е. към избягване на шаблонните употреби на всички езикови равнища (с изключение на ситуацията в официално-деловия стил, където шаблонът е напълно нормално явление - вж. по-горе, II. 2.). Конкретните причини за поява на шаблон могат да бъдат най-разнообразни (Брезински 1966: 56-97), но най-честата е стремежът да се пише "модерно", т.е. да се следва актуалният в момента маниер на писане, както и необходимостта текстът да се създаде за много кратко време (напр. в пресата - вж. цитираните по-горе примери).

В научните съчинения също могат да се срещнат шаблонни думи и изрази от типа на "струва ни се, че това състояние е резултат от", "както вече показахме", "би следвало да се отбележи още", "за нашето описание е съществен въпросът", "в този ред на мисли", "лайтмотивът на текста" и др., но за разлика от ситуацията в административния стил, в научния се допуска замяна на тези изрази със синоними - действие, което авторите би трябвало да предприемат редовно, за да не стане текстът прекалено "сух" и еднообразен.

4. Недопускане на тавтологични употреби. Важно е да отбележим, че споменатото условие за реализиране на комуникативно значими¹⁵ и естетически издържани речеви прояви не се изпълнява стриктно във всички делови стилове на книжовния език и този факт според нас е обусловен от специфичните условия на общуване, характерни за тях. Така например тавтология почти не се среща в административния и научния стил - тези функционални сфери се отличават с икономичност в употребата на езиковите средства; в текста се включват само езикови единици, абсолютно необходими за правилното му функциониране. В публицистиката обаче разглежданият тип плеоназъм е типична стилистична грешка (освен в редките случаи, когато се използва съзнателно, с експресивна функция) - факт, който отново можем да обясним с липсата на време за прецизно редактиране на текстовете. Логически излишните елементи на съобщението се появяват и поради желанието на автора да бъде максимално изчерпателен спрямо обекта на речевото съобщение, т.е. като следствие от "престараване". Често словното излишество е резултат от ниската лингвистична компетентност на пишещия. Така например, вероятно водени от стремежа си да изглеждат "изискани"; да демонстрират ерудиция, някои автори употребяват еднозначни синоними, единият от които е с български произход, а другият - с чужд. В тези случаи тавтологията е резултат от слабото познаване (или непознаването) на значението на чуждата дума. Ето и няколко примера: България единствена в Източна Европа запази много добри отношения с Русия и не страда от антируски страхове и фобии (Българско 1995); Без тях не мога да се ориентирам нито в материята, нито в реалната действителност (Клуб М 1999); Имам много силна интуиция, да не говорим за шестото чувство (Клуб М 1999); Останах с впечатлението, че този човек е богат, че има много пари (Жълт 1996); Момчето плаче пред магарето, което е животно, не може да говори и е добър слушател (Дневен 1996); Детските страхове са нещо нормално за възрастта на малчуганите, твърдят психотерапевти (Жълт 1999).

5. Стилова хомогенност (недопускане на стилов дисонанс). Не би могло да се отрече, че присъствието на стилово маркиран езиков елемент в нетипичен за него контекст се възприема като "чуждо" спрямо конкретното обкръжение и в повечето случаи не само провокира естетическото чувство на читателя, но и затруднява акта на рецепция. За съжаление обаче проявите на стилов дисонанс са характерни за всички делови функционални сфери на езика.

В научния стил например нерядко могат да се срещнат шаблони, обичайни за административните текстове. Те лишават речта от изразителност и индивидуалност и както пише М. П. Сенкевич, "й придават формален характер, усложняват я и я утежняват, което намалява познавателната ценност на научната работа" (Сенкевич 1976: 217). Да видим само един пример: Ето защо стареенето при тях се дължи не само на причини, аналогични на тези при апаратите с прекъснато действие, но и на явленията, възникващи по време на комутацията. Често пъти последните са определящи и за възникването на откази (Пенчев 1976: 495) - в случая освен канцеларски клишета има и неприятно струпване на деятелно причастие и отглаголно съществително от един и същ глагол в две съседни изречения.

Най-често стилови грешки се срещат в публицистичния стил. Това се дължи не само, както вече посочихме, на бързината, с която се създават текстовете и следователно - на липсата на достатъчно време за внимателно редактиране, но и на факта, че в стремежа си да "разкрепостят" изказа, приближавайки го до равнището на неофициалната разговорна реч, авторите невинаги се съобразяват с жанровите ограничения на дадения текст, с предмета на речевото съобщение, както и със специфичния образ на изданието, за което работят - срв.: Според слуховете обаче Брад е натирил блондинката (24 часа 1997б); Турски бизнесмени май ни взимат на мезе (Марица 1999б); Доган чака конгреса, за да се увери, че може да се уйдурдиса със социалистите (Дневен 2000); Ишков: "Ако зависи от мен, ще разнасям Ловеч като пръскачка из лозе" (Меридиан 2000б); Вицешеф на Олимпик - Берое прави мръсно на Камилата (Меридиан 2000а) и мн.др.

Друг пример за стилов дисонанс в публицистичните текстове е употребата на тясно специализирани термини, присъщи на научния стил. Особено показателен е следният случай - в статия със заглавие "Нови антибиотици ще мачкат болести" четем: "Създаването им се базира на естествения поликетиден процес и на замяната на поликетидите със синтетични молекули" (24 часа 1997ж). Внимание заслужава и неприятният дисонанс между тясно професионалния език на изказването и езика на заглавието, издържано в характерния вестникарско-жаргонен маниер. Този факт допълнително затруднява читателя - заглавието създава предварителна нагласа у възприемателя, а езикът на съобщението изобщо не е съобразен с нея. Получава се известният "ефект на излъганото очакване" - обикнат похват със специална функция в ораторското изкуство и художествената литература, но в конкретния случай - необмислен, естетически неиздържан и объркващ. Вижда се, че малко известните научни термини нямат място в публицистичните материали, предназначени за широк кръг читатели. Много по-коректна спрямо реципиента би била употребата на подходящ синоним или описателното изразяване на съдържанието на термина.

Тук се изкушаваме да припомним едно реторично "предписание" на Аристотел, забележително със своята актуалност: "Стилът ще бъде уместен, ако изразява чувства и характери и съответствува на изобразяваните предмети. А съответствие има тогава, когато нито за важни неща се говори, както дойде, нито за прости неща - тържествено, нито към едно просто име се притуря украшение" (Аристотел 1993: 168-169).

6. Изключване на някои от периферните средства на речника - вулгаризми, цинизми, жаргонизми - при официални речеви изяви. Чувство за мяра при употреба на лексикалните заемки и чуждици. Ако съдим от състоянието на съвременната българска преса (а нерядко и от изявленията на видни български политици), това предписание на естетическата норма остава в сферата на добрите пожелания. Всички ние сме свидетели на едно криворазбрано "демократизиране" на журналистическия език, при което той се принизява до равнището на булевардните издания; превръща се в своего рода публицистична "чалга". Масовото навлизане на цинизми, вулгаризми, чуждици и все по-широкото присъствие на жаргона в езиковия изказ - това са едни от най-очевидните тенденции в речта на масмедиите - срв.: Очистиха Версаче (заглавие в 24 часа 1997д); Когато модната изгъзица се разчула, Никол Кидман направо изяла Том Круз, че още не я е завел (Ние 1997); Ала Майкъл се възползвал от раздялата, за да закове още по-изкукуригалата Пола Йейтс (Хай-клуб 1998); Шефът на Комитета по енергетика свързан с ядреното лоби. Защо Русинов разтяга локуми за въглища от майната си (заглавие в 168 часа 1995); Във вторник премиерът се направи на тапа и изтърси, че пресгрупа "168 часа" има задължения към държавата от неплатени мита (24 часа 1997в); Новите лични карти ще бъдат снабдени с всички съвременни пинизи за защита (24 часа 1997е); Успешно завършилите получават евротапия (24 часа 1997а); Навсякъде бъка от корупция (Ал. Томов на пресконференция, цит. по 24 часа 1999); Батето чука 60 на екс (24 часа 2000г); Куркински чука 30 г. в Пловдив (Марица 1999а); Като син Божи и заедно с това като паднал ангел той е очаквал да го третират подобаващо и да го съдят за нещо възвишено, а не за едно лайно (24 часа 2000б); Лион прилапа Фое от Уест Хям (Гол 2000); Чомаков се ската за дербито с медицинско (7 дни 2000); Шарън Стоун ще бачка за двама, за да се справи с издръжката на семейството си (Гол плюс 2000); Задава се вдъхновеното идейно продължение на Клавел, пропито дори с повече съспенс и екзотика (Дневен 2000); Килър ще лежи 15 г. (Марица 2000) и много други.

Едва ли са необходими повече цитати, илюстриращи твърдението, че съвременният публицистичен език не е "езикът на разкрепостената интелигенция"(Виденов 1995: 88), а по-скоро булевардно-площадна реч, безвкусен образец за разностилие и самоцелна "модерност". Явно нашите журналисти невинаги успяват коректно да подберат изразните си средства съобразно ситуативния и лингвистичния контекст. Възможно е тази тенденция към "опошляване" на езика да е контрапункт на съществуващото допреди десетилетие строго цензуриране в периодичните издания. Тя обаче в никакъв случай не е "принос" към култивирането на естетическата норма в речевата практика на съвременния българин.

7. Разбира се, не бива да се забравя, че създаването на чувство за "приятност" при речева изява в голяма степен зависи и от стриктното съблюдаване на книжовноезиковата норма (правописните, пунктуационните, граматичните и правоговорните правила), от адекватния избор на наративна стратегия (Чакърова 1996) и не на последно място - от доброто познаване и целесъобразното използване на съвременния речев етикет.

* * *

Преди повече от сто и двадесет години един възрожденски автор бе написал: "красноречието е по-старо от правилата на реториката (...). Защото самата природа прави човека красноречив в големите интереси и в големите страсти" (За красноречието 1872: 275). Очевидно днес, в епохата на дребните интереси и дребните страсти, избледнява и красноречието на съвременния българин. А всички ние, "изкушените" в словото, все повече заприличваме на тъжния Нарцис, взрял се в кривото огледало на своя език. Остава ли ни друго, освен да отвърнем очи и запазим философско мълчание? Може би да продължим да говорим красиво.

БЕЛЕЖКИ

1. Достатъчно е да споменем имената на К. Христов ("Българската реч"), П. П. Славейков ("Език и култура"), отново Ив. Вазов ("Родната реч" и особено статията "Нашият поетичен език") и др. Така например в предговора към том 1 от своите "Събрани съчинения" (1918) Ст. Михайловски определя българския език като един от най-хубавите езици в югоизточните страни на Европа. [обратно]

2. Срв. у Теодоров-Балан: "Гласки и интонация неразделно (курсивът е на автора - б.м., К.Ч.) образуват музичната същина на езика, и въз тях почива неговата хубост. Разликата во видове и степени хубост между езиците е разлика между усвоените за тях при създаването им гласкови системи и интонации (...)" (Теодоров-Балан 1932: 175). Л. Милетич дори предлага "мотивирана рецептура"(Попова 1994: 96) за сътворяването на "хубав стил": конкретност, откъснатост от философско-абстрактни изрази и пр. С други думи, в неговите представи нормативният характер на стилистиката и граматиката е насочен предимно към естетиката на словото (Милетич 1893). [обратно]

3. Ще припомним, че влиянието на античната реторика е изключително силно в старобългарския период от развитието на езика. Според В. Попова "необиграността на българския писател все още е създавала у него-убеждението, че оригиналният текст е най-сигурната опора за превода, а неговата естетико-философска кодификация - образец за творчество"(Попова 1994: 14). Най-ярко доказателство за благотворното въздействие на традицията върху книжовната дейност в средновековна България са литературно-художествените образци в стил "плетение словес", характерни за авторите от Търновската книжовна школа (Станчев 1985). [обратно]

4. Тук се изкушаваме да цитираме някои от забележителните "предписания" на Аристотел за постигане на речева "приятност", които действително "имат непреходна стойност за човешката култура" (Маровска 1998: 4) - срв.: "Неритмичното пък е неограничено, а граница трябва да има, но не чрез размер; неограниченото е неприятно и непонятно (к.м., К.Ч.). (...) Затова речта трябва да има ритъм, но не и размер, защото иначе ще се превърне в стихотворение" (Аристотел 1993: 170);"...красотата на името (...) лежи в звуковете или в означената вещ; същото е и при грозното. (...) Не е вярно, (...) че не съществуват неприлични думи, щом да кажеш едно вместо друго, означава едно и също нещо. Това е грешка, защото една дума може да бъде по-общоприета от друга, по-подходяща и по-способна да представи предмета пред очите ни. Освен това, съставени различно, думите ознават едно или друго по несходен начин, та и в тоя смисъл една дума трябва да се смята за по-хубава или по-грозна" (Аристотел 1993: 162-163); Изобщо, написаното трябва да бъде лекочетно и леснопроизносимо, което е едно и също. Това го няма при многобройните свързани изречения, нито там, където не е лесно да поставим препинателни знаци (...)" (Аристотел 1993: 167). [обратно]

5. Категорично е становището ни, че бидейки общолингвистична категория, нормата е езиков стандарт, валиден за цялото общество, но по отношение на реалната езикова практика би трябвало да се говори не за една или две норми (както е напр. у Ш. Баи), а за цял комплекс взаимосвързани норми, които регулират речевата дейност в различни комуникативни условия (Степанов 1965: 10-14, Хованска 1984: 64-68 и др.). Този комплекс включва: 1) общоезикова норма (обхваща всички функционално значими езикови средства в определен момент от развитието на езика); 2) книжовноезикова норма; 3) вътрешностилова (или функционалностилова) норма;4) неутрална норма (тук се включва и т.нар. наративна норма);5) комуникативна норма (неин единствен критерий е комуникативността). Комуникативната норма има по-особено положение сред останалите норми. Общоезиковата, книжовната, неутралната и функционалностиловата са твърде специфични и това значително затруднява опитите за дефиниране на неефективните стилистични отклонения, защото един езиков факт би могъл да се квалифицира като погрешен спрямо една от тях и правилен спрямо друга. Комуникативната норма представлява изключение - критерият за комуникативност е абсолютно необходимо условие за функционирането на речта и нарушението на този критерий е грешка, лишена от относителност (по-подробно у Чакърова, Костова 1999: 34-39). [обратно]

6. Всеизвестен факт е участието на някои български писатели в строителството на съвременния книжовен език, но тук бихме цитирали едно забележително с критичния си дух прозрение на иначе романтично-патетичния Ив. Вазов, свързано с естетическото чувство на българина към собствения му език. В пътеписа си "Един кът от Стара планина" поетът разказва, че бродейки по балканските пътеки, подробно разпитвал своя водач за имената на всички непознати цветя. Отговорите обаче предизвикали искреното възмущение на твореца - срв.: "Зла свекърва"! Такова ли име са дали на най-чудесното цвете! Боже мой, какъв прозаически народ! Яд ме беше, защото не за пръв път чувах у нас да се дават най-безобразни имена на най-приятните цветя. Естеството, което така разкошно и величествено се проявява и хубави цялото наше отечество, ние го онеправдаваме. Ние нямаме мили названия за неговите хубости (...) Най-величествените създания на природата у нас нямат имена". [обратно]

7. Художественият стил заема по-особено място сред останалите (делови) функционални разновидности на езика поради своята ненормираност. В този смисъл той излиза извън обсега на строгото вътрешностилово стандартизиране (вж. II. 3.). [обратно]

8. За стихийния характер на нормата в разговорната реч виж по-подробно у: Попова (1985). [обратно]

9. Примерите са взети от архива на Катедрата по български език, съдържащ голям брой записи на книжовно-разговорна реч, събрани от студентите филолози. [обратно]

10. Срв. също у М. Виденов: Естетическият критерий също е историческа категория. Той има решаваща роля в актуализирането на голям брой елементи в нормата (книжовноезиковата - б.м., К.Ч.) (Виденов 1986: 25). [обратно]

11. Разбира се, твърде ценни за науката биха били и съпоставителните проучвания, които обаче на този етап стоят извън обсега на настоящото изследване. [обратно]

12. Любопитно е да споменем, че у нас все пак са правени опити за юридическа намеса в употребата на българския език, които са, меко казано, наивно вмешателство в естествения му развой (Виденов 1995: 37-43). [обратно]

13. Разбира се, като се има предвид, че най-грубите нарушения на естетическата норма се срещат в стила на публицистиката, би могло да се помисли за осъществяването на по-строг контрол върху езиковата политика на средствата за масова информация. За никого не е тайна, че споменатият стил влияе в огромна степен върху формирането на речеви навици у носителите на езика. В този смисъл, ако не се полагат грижи за повишаването на езиковата култура на журналистите, лошият пример може да стане мода (Виденов 1995: 181). [обратно]

14. Повечето от изводите ни се основават на резултатите от практическите занимания със студентите филолози по време на семинарните упражнения по българска стилистика. При обобщението не липсва и статистическият елемент - така напр. при поставено от нас условие да се редактират текстове, в които са допуснати неблагозвучни повторения, тавтологии, шаблонни изрази, разностилие и пр., над 60% от студентите регистрираха отклоненията и ги квалифицираха като грешки, които "дразнят". Разбира се, ние напълно осъзнаваме, че за надеждно описание на съвременната естетическа норма е необходимо много по-мащабно статистическо изследване, обхващащо широка база социолингвистични и психолингвистични данни - задача, която безспорно не е по силите на отделен лингвист. [обратно]

15. Вече сме имали повод да отбележим, че поради включването на логически излишни кодови единици в сигнала тавтологията нарушава и комуникативната норма (Чакърова 2000). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Андрейчин 1961: Андрейчин, Л. На езиков пост. София, 1961.

Аристотел 1993: Аристотел. Реторика. София, 1993.

Брезински 1966: Брезински, Ст. Езиковият шаблон. София, 1966.

Брезински 1969: Брезински, Ст. Езикова култура. Въпроси на българската практическа стилистика. София, 1969.

Брезински 1976: Брезински, Ст. Журналистическа стилистика. София, 1976.

Виденов 1986: Виденов, М. Норма и реч. София, 1986.

Виденов 1995: М. Виденов. Езиковата култура на българина. София, 1995.

Група μ 1986: Дюбуа, Ж., Эделин, Ф., Клинкенберг, Ж.-М., Мэнге, Ф., Пир, М., Тринон, А. Общая риторика. Москва, 1986.

За красноречието 1872: За красноречието. // Читалище, г. III, 30.XII.1872, № 3.

Иванова, Ницолова 1995 : Иванова, К., Ницолова, Р. Ние, говорещите хора. София, 1995.

Маровска 1998: Маровска, В. Стилистика на българския език. Пловдив, 1998.

Милетич 1893: Милетич, Л. Един важен недостатък в нашия книжовен стил. // Български преглед (София), г. I, 1893, № 2.

Михайловски 1918: Михайловски, Ст. Предговор. // Събрани съчинения. Том 1. София, 1918.

НФРБЕ 1993: Нов фразеологичен речник на българския език. Съст. Кети Анкова-Ничева. София, 1993.

Пенчев 1976: Пенчев, П. Електрически апарати. София, 1976.

Попова 1985: Попова, В. За разговорната реч и нейната норма. // Помагало по стилистика на българския език. София, 1985.

Попова 1994: Попова, В. Българската стилистика до 50-те години на XX век. София, 1994.

Сенкевич 1976: Сенкевич, М. П. Стилистика научной речи и литературное редактирование научних произведений. Москва, 1976.

Станчев 1985: Станчев, Кр. Стилистика и жанрове на старобългарската литература. София, 1985.

Степанов 1965: Степанов, Ю. Французская стилистика. Москва, 1965.

Теодоров-Балан 1904: Теодоров-Балан, Ал. Слог и говор. // Училищен преглед, IX, 1904.

Теодоров-Балан 1932: Теодоров-Балан, Ал. Хубост на езика. // Философски преглед, г. IV, 1932, кн. 2, март-април.

Теодоров-Балан 1954 : Теодоров-Балан, Ал. Езикова култура. // Български език, г. IV, 1954, № 4.

Хованска 1984: Хованская, З. И. Стилистика французского языка. Москва, 1984.

Чакърова, Костова 1999: Чакърова, Кр., Костова, П. Феноменът стилистична грешка (как да откриваме и редактираме коварните сателити на нашата реч). Пловдив, 1999.

Чакърова 1996: Чакърова, Кр. За стилистичната функция на наративните преходи в прозаическия текст (върху материал от българската художествена проза). // Доклад, четен на Юбилейната научна сесия "Лингвистика и поетика" в чест на 100-годишнината от рождението на Роман Якобсон. София, 24-26 май 1996 г. (под печат).

Чакърова 2000: Чакърова, Кр. Още веднъж: за тавтологията като стилистичен недостатък. // Доклад, четен на юбилейната конференция в памет на Р. Русинов. Велико Търново, 1-2 юни 2000 г. (под печат).

Янакиев 1977: Янакиев, М. Стилистиката и езиковото обучение. София, 1977.

Янакиев 1994: Янакиев, М. Как да редактираме свой или несвой текст. София, 1994.

Българско 1995: Българско войнство, 19.12.1995.

Вестник 1997: Вестник за жената, бр. 31, 1997.

Гол 2000: Гол, 19.05.2000.

Гол плюс 2000: Гол плюс Пловдив", 24.03.2000.

Дневен 1996: Дневен труд, 8.07.1996.

Дневен 2000: Дневен труд, 06.05.2000.

Жена 1997: Жена, бр. 33, 1997.

Жълт 1996: Жълт труд, бр. 25, 1996.

Жълт 1999: Жълт труд, 26.12.1999.

Клуб М 1999: Клуб М, септември 1999.

Лична 2000: Лична драма, 4-10.01.2000.

Марица 1999а: Марица, 18.10.1999л.

Марица 1999б: Марица, 22.12.1999.

Марица 2000: Марица днес, 17.05.2000.

Меридиан 2000а: Меридиан мач, 12.04.2000.

Меридиан 2000б: Меридиан мач, 09.05.2000.

Ние 1997: Ние, жените, бр. 31, 1997.

Сега 1996а: Сега, 21.06.1996.

Сега 1996б: Сега, 26.06.1996.

Утро 2000: Утро (Русе), 05.04.2000.

Хай-клуб 1998: Хай-клуб, бр. 29, 1998.

168 часа 1995: 168 часа, бр. 51, 1995.

24 часа 1997а: 24 часа, 26.03.1997.

24 часа 1997б: 24 часа, 18.06.1997.

24 часа 1997в: 24 часа, 20.06.1997.

24 часа 1997г: 24 часа, 8.07.1997.

24 часа 1997д: 24 часа, 16.07.1997.

24 часа 1997е: 24 часа, 19.07.1997.

24 часа 1997ж: 24 часа, 20.07.1997.

24 часа 1999: 24 часа, 23.05.1999.

24 часа 2000а: 24 часа, 09.05.2000.

24 часа 2000б: 24 часа, 11.05.2000.

24 часа 1999: 24 часа Пловдив, 28.05.1999.

7 дни 2000: 7 дни спорт, 06.03.2000.

© Красимира Чакърова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.07.2010
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Пловдив: Страница, 07.07.2000.