II. ЛИЧНИТЕ АНТОЛОГИИ - ИМЕНА, МОДЕЛИ, КОНЦЕПЦИИ

Гергина Кръстева

web | Лично и антологично

Винчестерът на Левчев/и - Владимир Левчев
("Любов на площада", 2017)

Още през 1994 г. поетът Владимир Левчев изготвя своеобразен модел на малка лична антология с лирическата си книга "Край" (1994). Според указаното от самия него във финална бележка, "Край" съдържа 60 нови и избрани стихотворения (новите са 13 на брой), писани в периода 1976-1993 г. (Левчев 1994: 111). Бележката уточнява, че текстовете са подредени не по хронология, а по стилови белези, а четирите цикъла по особен начин потвърждават това, с обозначение в съдържанието на книгата, което е визуално - чрез малки чернобели графични изображения под формата на триъгълник, квадрат, кръг и спирала. Обговарянето на съдържанието, поместено в книгата, с конкретни уточнения за това откъде идва всеки текст, включен в нея, е рядко срещан жест в лирически книги, които са плод на някакъв вид авторски рекапитулационен подбор. Случаят с "Край" обаче е повод да отбележим, че не за първи път Левчев съпровожда свое издание с бележки. Бележки, уточняващи генеалогията на отделни думи, паратекстови елементи и/или вътрешни цитирания, съпроводени с лаконична история на създаването на текстове, дори с обяснения на отделни образни решения, често са част от стихосбирките на поета: има ги в "Кой сънува моя живот" (1983а), в "София под луната" (1989), в "Черна книга" (1997), както и в част от по-късните издания, след 2000 г. В този смисъл ще добавим и навика му да хронологизира текстовете си от един момент насетне - навик, важен за литературноисторическата археология, който ще припомним отново малко по-късно в този текст. В годината, в която се появява "Край"¹, поетът вече има осем стихосбирки - от дебюта с "Аритмии" (1977) до "Раззеленяване на сухото дърво" (1993), и всички те, с изключение на втората му лирическа книга - "16 стихотворения" (1981), са представени в "Край".

Към днешна дата Владимир Левчев, който заедно с Едвин Сугарев е и редактор на самиздатските списания от 1989-1990 г. "Мост" и "Глас", а в началото на 90-те сред създателите и редакторите на "Литературен вестник", вече е автор и на 23 лирически книги на български език², като половината от тях (11 книги) са издадени от 2000 г. насетне. Знакови поради своя антологичен характер са две от тях - "Кой сънува моя живот. Избрано" (2007) и "Любов на площада/Избрано (2017). И двете се появиха в период, обвързан с кръгла лична рождена година на поета, роден през 1957 г. Антологичната от 2007 г., избрала емблематичното за поета заглавие "Кой сънува моя живот", както е озаглавена четвъртата му по ред книга от 1983 г., е организирана в 13 циклови дяла, именувани по заглавията на книгите, от които са подбрани текстовете (към 2007 г. книгите са вече общо 13). Така подредбата влиза в модела на хронологичната последователност, макар това да е само външната композиционна "обвивка" на антологията. Защото в новата подредба циклите, които следват хронологията на книгите, често предлагат друга последователност на текстовете, различна от подредбата във вече изготвените през годините съдържания. В поредността на няколко цикъла, представящи в антологичното издание "откъси" от издадените стихосбирки, подбраните текстове често се "засрещат" в посока "отзад-напред" спрямо подредбата на всяка представена стихосбирка, което в томчето от 2007 г. някак заличава индивидуалните стратегии в изготвянето на съдържанието във всяка една лирическа книга в полза на селекция, опитваща се да зададе общ естетически хоризонт на антологичното издание. И именно на този хоризонт през 2007 г. са композиционно организирани да откликнат подбраните текстове от отделните, появили се през годините стихосбирки.

Антологията "Кой сънува моя живот" от 2007 г. в качеството си именно на книга, която дава видимост към естетическия автоподбор, потвърждава не особената привързаност на автора към радикално редактиране на вече написани текстове. Редакцията при него като че ли се свежда най-вече до процесите на селекция. Макар че една такава констатация изисква необходими уговорки: една от тях, пределно конкретна и частна макар, но обвързана с емблематична творба, би отбелязала работата му по съдържането на стиховете - редактирането на финалния стих от първата творба в книгата "Кой сънува моя живот" (1983а), който в оригиналната си първа версия е "Кой сънува твоя живот?" (Левчев 1983а: 5-6). Впоследствие промяната, която е направена, въвежда стиха от заглавието в този му вид и в тъканта на едноименния текст, за да се превърне стихът не само в своеобразен поетико-реторичен "герб" на поколението на 80-те, част от което е и В. Левчев, но и - след дългогодишна литературна и изследователска "артикулация", и в заглавие на първата му антологична книга³. Друг тип уговорка, имаща отношение към модела на редактиране през годините, трябва да отчете и отделните, съпровождащи негови книги лични метарефлексии върху собственото му писане. Един от моделите, в които такава метарефлексия се осъществява, е книгата му от 2003 г. "Архитектура на промените", съпроводена с предговора "Защо формални стихове" (Левчев 2003: 5-7)⁴. След антологията от 2007 г. пък се появиха няколко книги, съпроводени с нееднозначни откъм възможност за тълкуване лични естетически манифести, уточнения с манифестен характер или паратекстови части, коментиращи един или друг епизод от биографията - "Любов и смърт" (2009) с манифеста "Постмодерното е старомодно (и скучно)" (Левчев 2009: 9-11), "София (сънища и спомени")⁵ (Левчев 2013: 68-70) и "Любов на площада", в която текстът "Постомодерното е старомодно..." (в малко по-различна редакция) се появи и между кориците на книгата, и на титулната корица на самата книга (Левчев 2014: 31)⁶. Малко по-встрани, но все пак - с отношение към определени метарешения в начина, по който В. Левчев придвижва творчеството си през времето, е и това, че заглавия на определени текстове, участващи в лирическа книга, впоследствие се превръщат в заглавия на следваща книга. Така се случва например със заглавието "Пейзажи на неизвестен майстор", което се появява за първи път над текст, включен в книгата "Цветя, градове и морета" (1986: 18), а впоследствие и в заглавие на следващата му книга (Левчев 1987а)⁷. Сходен е моделът и при "Архитектура на промените", което заглавие се появява над текст, включен пък в книгата "Пейзажи на неизвестен майстор" (Левчев 1987а: 36), а впоследствие - 16 години по-късно, се появява и книгата с това заглавие - "Архитектура на промените" (Левчев 2003)⁸.

За антологията от 2007 г. Левчев избира твърде редуцирано текстове от първата си книга "Аритмии" - само 6 от общо 26-те дебютните творби влизат в представителната му книга, издадена 30 години след официалното начало⁹. Но не това е книгата, от която са избрани най-нисък брой текстове за антологичното издание, защото силно селективно са представени и "София под луната" (1989/1991)¹⁰, "Раззеленяване на сухото дърво" (1993), "Край" (1994), "Архитектура на промените" (2003) - последните две вероятно и защото съдържат преобладаващо текстове, публикувани в предходни книги¹¹. Ако обаче погледът върху една лирическа книга, легитимираща се като антологично издание, би пожелал, той може да отчете продължаващия и през 2007 г. авторски "сюжет" с движенията на заглавията - на текстове и книги през годините. И няма как да не забележи другата версия, която заглавието на цикъла "Черна книга на обречените видове" е превърнало в заглавие на появилата се през 1997 "Черна книга". Текстовете, включени през 2007 г. в този именно цикъл на антологията, са текстове от "Черна книга", която пък, когато се появява, е снабдена с два епиграфа - от книга "Битие 2:19" и от "Уошингтън Муун" ("Черната книга на изчезващите видове расте от ден на ден") (Левчев 1997: 2). Разбира се, едно антологично издание, макар да е заявило концепцията си на хронологическо следване на издадените през годините книги, може да демонстрира и естествената авторска свобода да променя тези заглавия, превръщайки ги в указващи цикли - може би не само свързани с конкретни книги, но и с конкретни творчески периоди. Тъкмо затова заглавието "Черна книга", превърнато в заглавие на цикъл - "Черна книга на обречените видове" през 2007 г., обитава няколко смислови версии. А четено откъм днешния ден, то вече се движи поне между три синонимни версии, две от които са налични през 2007 г. - "черна книга на изчезващите видове", "черна книга на обречените видове", а третото изглежда някак предчувствано по онова време, защото през 2011 г., четири години след антологичното издание, се появява и "Черна книга на застрашените видове"¹². А към версията на заглавието "Черна книга" като заглавие на цикъл В. Левчев се завръща през 2017 г. - за книгата си с избрано "Любов на площада", в който цикълът, озаглавен така, представя текстове и от "Черна книга" (1997) и от дописващата я "Черна книга на застрашените видове" (2011).

Нека си позволим обаче, и то именно в контекста на микроисториите, разказващи не/видимите сюжети на редактиране/дописване/съграждане на нови контексти, едно внезапно прекосяване от антологията от 2007 г. към "Любов на площада" от 2014 г. с припомнянето, че книгата с избрано от 2017 г. повтори заглавието и част от съдържанието на книгата, издадена три години преди това (Левчев 2014), т.е. и двете книги се появиха със заглавие "Любов на площада". Томчето с избрано е не само по-щедро откъм обем, то обзавежда с още контексти тематичния релеф и настояванията, заложени в книгата от 2014 г. Но още през 2014 г. "Любов на площада" продемонстрира особеното намерение на автора си да се впише с текстове - предишни и новонаписани, особено с новонаписаните, в актуалната социално-политическа ситуация, да отбележи специфична ангажираност към протестите срещу властта от последните години, особено този срещу правителството на Пламен Орешарски през 2013 г. Текстове като "Стената" и "Тъмната София" имат конкретна реалистично-документална основа и няма как да се усъмним в това и заради наличието на бележките под линия, съпровождащи тези текстове, с обяснително доизясняване на конкретните поводи, породили написването им. В същия смислов ред обаче В. Левчев е поставил и предишни свои стихотворения, две от които също обградени от и напомнящи съвсем конкретен и реален контекст на поява - "Трети ноември" и "Предчувствие за тържество". И двете се публикуват не за първи път, но бележката, обясняваща биографията на "Предчувствие за тържество", е специална и изобилна като за информация в лирическа книга. Именно проследяването на този сюжет обаче поражда въпроси, съпроводени с уточняваща хронология и прецизиране на контекста.

Текстът "Предчувствие за тържество" с това заглавие е публикуван за първи път в книга през 1991 г. - в "София под луната" (Левчев 1991: 71-72). На задната ѝ корица има кратка бележка, която твърди, че ръкописът на книгата първо е приет, а впоследствие спрян за издаване от издателство "Георги Бакалов" - Варна. Пише още, че през пролетта на 1989 г. книгата излиза като самиздат в 50 екземпляра, паралелно с брой на самиздатския "Глас". И както изрично се подчертава в бележката - "не беше предназначена за широка публика". С други думи - "София под луната" излиза първо като (притурка към) самиздат през 1989 г. През 2007 г. в антологията "Кой сънува моя живот" цикълът, озаглавен "София под луната", е хронологизиран, обаче не с годината, в която се появява официалната книга с това заглавие - 1991-а, а с годината, в която се появява самиздатът - 1989-а. Едно от двете включени в този цикъл стихотворения е "Предчувствие за тържество" (Левчев 2007: 151-152), този път съпроводено с уточняваща бележка, че стихотворението е отхвърлено от ръкописа на стихосбирката "Някой ден". Този ръкопис със сигурност е бил по-ранен, защото той все пак е издаден като книга (Левчев 1983б), но без "Предчувствие за тържество". А вече доста по-късно - през 1991 г., и стихотворението се появява - първо в самиздатска книга, а по-късно и в официалната "София под луната".

От всичко известно дотук би следвало да се предполага, че текстът, публикуван в антологията през 2007 г. под цикъл, хронологизиран от 1989 г., възстановява версията на творбата именно от 1989 г., т.е. от самиздатския формат на книгата. Това е и така, и не съвсем. Защото в рамките на периода 1989-2017 г. този текст подменя дума в един от стиховете си - във варианта от 1991 г. (и в такъв случай - вероятно и от 1989) стоят стиховете "но да оставим свойте карабини/ на стената пред камината". А в антологията от 2007 г. "Кой сънува моя живот", както и в "Любов на площада" от 2014 г. и в повторилата заглавието книга с избрано от 2017 г. стихотворението, включено и в двете книги, предлага тези стихове във вариант "но да оставим свойте Винчестери/ на стената над камината". За да се опитаме да изясним историята, е необходимо да цитираме целия текст на бележката, съпровождаща творбата в двете лирически книги под заглавие "Любов на площада" - и в тази от 2014 г, и в антологията под същото заглавие от 2017 г. А тя гласи следното: "Написах това стихотворение, когато бях на 23 години и го предложих за печат във вестник "Пулс". Нямах голяма надежда, че ще получа отговор, но за мое учудване то беше публикувано. По-късно осъзнах, че е било публикувано с цел да се направи номер на баща ми, който беше председател на Съюза на българските писатели. Баща ми бил извикан за обяснение и казал: "Синът ми пише срещу мен, а не срещу другаря Живков.". Защитил ме, с други думи. Той също беше в "ловната дружинка" на Тодор Живков и имаше пушка "Винчестер" (Winchester). Но и Живков имал такава. Стихотворението беше отхвърлено от книгата ми "Някой ден", която издадох три години по-късно. Между другото, имаше и някакъв Декемврийски пленум на ЦК на БКП, който също съм имал предвид в стихотворението. Тези неща тогава се разбираха от самосебе си." (Левчев 2014: 39; 2017: 46).

Имаме избор дали и как да вярваме на разказаното тук, но ако стихотворението е било написано през 1980 г. (според възрастта, която сам Вл. Левчев посочва) нека все пак направим уговорката, че Декемврийският пленум всъщност се провежда през 1982 г. и няма как две години преди това точно той да е мислен от поета като принадлежен към пожелания от него алегорически прочит. (През 1980 г. се провеждат Национална комсомолска конференция, както и IV конгрес на СБП¹³, предхождана от Годишната литературна дискусия на соцорганизацията на писателите, но точно споменатият пленум е две години по-късно). Прибавяме към фактологията и това, че творбата наистина е публикувана във в. "Пулс" в края на м. ноември, 1980 г. (между впрочем още един аргумент за разминаването в хронологията между декларираните авторски намерения при написването на творбата относно прицела в Декемврийския пленум и реалното време на нейната поява и първо публикуване). "Предчувствие за тържество" е поставено в блокова публикация на автора, заедно със стихотворението му "Завод" (Левчев 1980: 6). По-късната редакция на текста, видно от тази публикация, засяга и началните стихове, които в "Пулс" през 1980 г. гласят: "Декември/ вече не е времето/ на дядо Коледа./ Декември не е даже/ Декабристски бунт!/ Сега декември/ е обявен за месец/ на свинята.", от които впоследствие отпада Декабристският бунт и остават декември и дядо Коледа. Още при първата си официална поява през 1980 г. ловците са с "винчестери" - написано е именно така, без главна буква, според социалистическата граматика, с която побългарено се изписват англоезичните думи/назовавания. По същия начин, но с главна буква, тя е изписана и в антологичното издание от 2007 г., а впоследствие - и в книгите от 2014 г. и 2017 г.

През 1991 г. в "София под луната" обаче на това място се е появила думата "карабини", стихът е този: "но да оставим свойте карабини/ на стената пред камината. Подмяната на "винчестери" с "карабини" би могла да бъде съвсем естествена и не толкова знакова, ако не беше озадачаващият факт, че тя е извършена за публикация в книга от 1991. Във всички случаи изписването още през 1980 г. на марката на ловното оръжие, каквото вероятно се е знаело, че притежава Живков, персонално адресира алегорическата сила на стихотворението за ловците, които по Коледа слушат на всеядните свине "вечерния хор", най-вече към него. Такава пушка обаче, както става ясно, е притежавал и бащата Левчев и тъкмо това вероятно също е послужило като аргумент на председателя на СБП, когато е трябвало - след коварното легитимиране на текста в "Пулс", да обяснява и защитава сина си¹⁴. Друг е въпросът доколко е можело да се постави такава тънка граница в интерпретацията и доколко и как е било възможно Левчев-старши да гарантира, че става дума именно за бащиния Винчестер и в този смисъл - само за него самия, след като в стихотворението, освен всичко друго, "винчестери"-те са уговорени като множество - т.е. не става дума за един конкретен, а за няколко, на група хора. На това отгоре - текстът стартира с чужда реч, някой приканва ловците да направят това, което е добре да направят, обръща се към тях с "другари", т.е. има някой, който е техен водач.

През 1991 г. внезапната лексикална замяна на ловната емблема - "винчестерите" от 1980 г., с милитаристичното и вече размиващо конкретността обобщение "карабини" прави стихотворението да изглежда някак по-обобщително и да звучи далеч не толкова персонално ангажирано с досещането за фигурата на Първия (Ловец) в държавата, още повече като се има предвид предчувствието на нощните свине, че "има във Вселената възмездие" и предсказанието им, отправено към ловците, според което "вие също сте наречени/ за нечие декемврийско тържество". А отмяната на думата "карабини" обаче и завръщането през 2007 г. на текста към варианта "винчестери" - много след 1980 г. и дори доста след 1991 г., някак актуализира отново ангажимента към най-прякото и леко досещане - досещането за персоната, чрез метонимичното указване на марката ловно оръжие на Първия партиен ръководител като един от знаковите атрибути на неговите ловно-авантюрни взаимоотношения с българската писателска интелигенция. И ако през 1991 г. все още не е съвсем ясно, то през 2007 г. и насетне "Предчувствие за тържество" вече едва ли може да остане в някакви свои предишни предчувствия за несигурност спрямо онова, което вече се е случило. Да добавим и това, че през 1991 г. от варианта, появил се през 1980 г., от стиховете "...и пържолите от бивши братя,/ и кръвта им..." отпада (изтича) и кръвта. А през 1980 г. зловещата убеденост на свинете, че ловците са "обречени", през 1991 г. се свежда до иносказателното, но и далеч по-омекотеното "наречени"¹⁵.

Иначе казано - версията на "Предчувствие за тържество" от 1980 г., стои много близо до една почти агресивна алегорическа фигуративност, която без особени усилия разпознава в ситуацията на предричането присъда над циничните партийни ловци, парадоксално произнесена именно в/чрез обслужващото мълчание на ангажираните със своята всеядност, иначе философски настроени и според очакването - (уж) интелигентни жертви. Жертви, които в безсилието на глада и живота си не се замислят и приемат ужасяващата "храна", която им се предлага, в каквато скоро ще се превърнат и те самите, примиренчески утешавайки се с това, че (някакво) възмездието предстои... И че смъртта, предназначена и отредена за тях, няма да подмине и техните палачи.

Един крайно любопитен детайл към тази вероятно не особено значителна редакторска история може да добави и следният факт: през същата тази 1980 година, 4 месеца преди стихотворението на Владимир Левчев "Предчувствие за тържество" коварно да се появи на страниците на централния печатен орган на ДКМС, в юлската книжка на списание "Септември" е отпечатана поемата "Големият лов" на бащата - Любомир Левчев (1980: 5-12). Интригуващо би било да се прочетат в междутекстов разговор двете творби, вгледани по едно и също време в лова и ловната страст като възможност за произнасяне на персонални истини, подпечатани с емблемата на фамилията Левчеви. Превъплъщавайки се последователно в ролята си на "викач", "гоняч", "проклет стрелец" и "жертва", героят на Левчев от "Големият лов" между другото произнася и тези думи: "Нали все пак/ някой ще трябва да натисне спусъка,/ да бъде лошия,/ да си окървави ръцете.../ Така че вие - чистите,/ непогрешимите,/ светците,/ спокойно да оглозгате/ сладките кокалчета на трапезата./ И да ни заклеймите./ За нас остава/ сладката забрава./ Насладата на схватката./ Насладата, наречена жестокост./ Смъртта -/ само веднъж/ само една.../ И нужната за всеки мъж/ вина..." (Левчев 1980: 9). И в крайна сметка, театрално проиграл себе си и като жертва (и то каква - "еленът, омагьосаният принц") (Левчев 1980: 11), самоубийствено пронизана от собствения си ловен куршум, се опитва да (се) убеди, че инстинктът за убийство е преодолим. Въпреки че този инстинкт неизменно принадлежи на боговете, въпреки че тяхната атавистична кръв го подхранва и предизвиква у земните хора, все пак някаква абстрактна красота (на родината, на водения от порива за обич, на подвластния на светата тишина...) може да го победи и да се превърне в "капан за богове". Четен откъм днешния ден текстът на Левчев-баща, превъплътен в своите различни ловни роли, има много какво да каже за прототипа си - и с оглед на онова, което го е довело до председателския пост към 1980 г., и на онова, което се случва по-късно.¹⁶

През 1991 г. обаче, когато събиращия в една особена съвместност двамата поети с фамилия Левчев през 1980 г. конкретен художествен контекст се е поразсеял¹⁷, "Предчувствие за тържество" на младия Владимир Левчев влиза в лирическата му книга "София под луната" в леко, но знаково отредактиран вариант, в който биографията на текста - някак парадоксално спрямо вече набиращата скорост откъм остри дисидентски жестове биография на автора ѝ, се разтваря в леко летливата перспектива на спомена. От който е изчезнала декабристката революция, изтляла е кръвта от "пържолите на бивши братя", а под лунната софийска светлина е избледняла дори марката на ловните оръжия, оказали се просто (някакви) карабини... Текстът - едновременно същият, обаче и друг, като че ли сам за кратко е стихнал - като карабините, поставени над камината, в щадящо очакване на това, какво ще се случи по-нататък.

"Винчестерите" се завръщат в корпуса на антологичната книга на Владимир Левчев "Кой сънува моя живот" едва през 2007 г., където стихотворението вече е хронологизирано - 1980, и публикувано с лаконичната бележка, че този текст е отхвърлен от ръкописа на книгата "Някой ден". В контекста на силно и недвусмислено манифестирана социалност на лирическата книга, наречена "Любов на площада" от 2014 г., същият този текст се е завърнал към паметта си отпреди и отново е решил да назове оръжията - конкретно, по име. И е добавил още към него - бележката с историята, следвала го през годините. С цялата проблематичност на фактологията ѝ във време, вече достатъчно отдалечено от 1991 г., още повече от 1980 г.

Именно бележките - както към този текст, така и към други от книгата, са като че ли външно видимият композиционен политически "пояс", задържащ в себе си двата цикъла - "Любов" и "Бог", в книга, която обявява, че текстовете в нея са "любовни, политически и религиозни стихотворения, писани през последните 35 години". Специфичната сглобеност на включените в тази книга текстове, писани повече от три десетилетия, добавя особен живот на актуализираната им съвместност. Тя се осъществява и посредством маркирането на двойна хронологизация под някои от тях, подсказваща макар и инцидентно дописванията, извършени от десетилетието на 70-те към десетилетието на 90-те или към първото десетилетие на новия век (Левчев 2014: 48-50)¹⁸. В този смисъл - в "Любов на площада" протича един общ припомнящ, но и нов "политически" разказ за любовното и божественото и през своеобразната история на езиковите практики, осъществявани в различното време на пораждане на творбите. Към 2014 г. те вече се намират и в отстранена спрямо себе си позиция - доколкото работят посредством паметта си за нещо, вече отдавна и по друго време написано. А към днешна дата тази позиция може най-ефектно да изработи полезна връзка между стари и нови текстове в жестовете на подредбата им, в отделни решения при дописване/редактиране или сглобка. Сред симптоматичните в това отношение текстове е и "Краят на историята", превърнат за книгата от 2014 г. в диптих (Левчев 2014: 60-61), който събира, премахвайки заглавието му, стихотворението "Памет" от дебютната книга на поета ("В един дюкян, отворен на пазара...") с новонаписан фрагмент ("Социалистът с ново мазерати..."). Стоящи на отстояние от три десетилетия един спрямо друг, двата текста се обвързват, взаимно и парадоксално доразказват в перспективата на досещането, че политическото и тогава, и сега е разбъркало естетиките, но и са различни езиците, през които се говори за това. Категории като "деформация", "ужас на обезличаването", "дълбока образност", "ерудитска и концептуална поезия", "чувство за съпричастност към световната култура и към социалната действителност"¹⁹, които в края на 80-те години са част от намерението да се създаде концепция на несъгласието с политическата/естетическата норма, във второто десетилетие на ХХI век лирическото е превърнато в публицистична презумпция, която междувременно е успяла да оголи вторичността в художествените текстове в няколко посоки. И вече отправя своите послания в много по-голяма степен директно, отмахвайки необходимото ѝ за десетилетието на 70-те и особено за 80-те посредничество, реализирано чрез конструирането на опозицията "външно-вътрешно" и "високо-ниско" в най-честата му версия дълбинно, т.е. скрито, истинско, от една страна, и видимо, т.е. явно, фалшиво, от друга. Границите са се заличили и всичко се е превърнало в бунище, в което и паметта се е оказала нефункционална, защото са заличени йерархиите, в които тя работи, и вече някак е невъзможно да се случи дори онова, което в лириката от края на 70-те и особено през 80-те е в точката си на кипене - усещането, че апокалипсисът избухва от дъното на безнадеждността. В диптиха, който заличава заглавието "Памет" от първия фрагмент и адекватно спрямо следвания модел избира за епиграфи цитати от Кундера и Георги Димитров, финалът е недвусмислено констативен: "Бунището расте и ни поглъща:/ палач и жертва се побратимяват./ Кости на вълк и агне се прегръщат/ Рай на земята? - Просто смърт, забрава..." (Левчев 2014: 61).

В появилата се през 2017 г. антологична книга "Любов на площада" дублирането се проявява не само в същия избор на заглавие, вече познато от стихосбирката от 2014 г. Композиционната ѝ наредба отрежда на две стихотворения със същото заглавие статут на откриващ и закриващ книгата текст. Първият от тях открива и книгата от 2014 г., а вторият, хронологизиран от 2017 г., очевидно е подготвян за книгата с избрано. Антологията "Любов на площада" от 2017 г. приема в себе си по-ранната книга, но все пак с леки редакции в съдържанието, от което е видно, че водещото в по-ранната стихосбирка заедно с едноименното "Любов на площада" стихотворение "Будният" е отместено от тази си позиция и влиза в цикъла "Пейзажи на неизвестен майстор" (Левчев 2017: 130), от която книга всъщност е. В цикъла "На площада" вече са включени и "Внезапно", и "Търпението на камъка", отпаднало е "Краят на историята". А цикълът "Бог" е удължен с текстове от излязлата междувременно през 2015 г. стихосбирка "Точно време" (Левчев 2015). Два нови цикъла изграждат тялото на книгата с избрано - "Пейзажи на неизвестен майстор" и "Черна книга", съсредоточаващи в себе си, от една страна - новоредактирани и придвижвани във времето и в други лирически книги творби от "Пейзажи..."-те и, от друга - творби от двете лирическите книги, организирани около концепцията на заглавието, в чието ядро стои синтагмата "черна книга" - "Черна книга" от 1997 и "Черна книга на застрашените видове" от 2011 г.

Отместването на стихотворението "Будният" от водещата му позиция в книгата от 2014 г. към цикъла, носещ заглавието на книгата, от което то е част, едва ли обаче може да се чете само с оглед на съдържателно съобразяване. Защото двете стихотворения с идентично заглавие "Любов на площада", поставени в началото и във финала на антологичното томче (Левчев 2017: 7-8; 163) като че ли успяват да изпълнят смисловото поле, очертано от състоянията "сън-будност" - и през динамиката на "вървя-летя-спомням си", и през метафората на голотата, предизвикваща тежък срам или олекотен възторг. Старицата от финалния текст "Любов на площада" е едновременно и тук, в някаква много конкретна реалност на мястото, и в пияния/опиянения сантимент на спомена. В този смисъл - откъм днешното, почти в края на второто десетилетие на 21. век намерението за (вече възможното) рационализиране на така важните за десетилетието на 80-те години мотиви за голотата, урбанизирането, "цивилизоването" на самотата, отчуждението, близостта до или окончателното оставане в смъртта като че ли се завръща в проспективната укротеност и естественост на посоката "младост-старост". А в почти биографичните ѝ основания вече се предвижда способността на човека да изнесе будността от вътре в себе си ("Будността те чака вътре в теб", твърди именно отместеното от манифестната си позиция стихотворение "Будният") към онова, което е навън - на площада, да провиди новите граници, позволяващи на същия този човек вече да разчлени съня и будността през една нова социалност на радикалните жестове, в която поезията е и "да кажеш гласно това/ което не може да се каже."

Една от оценките за поезията, родена в късните 80-те, гласи, че "постмодерната лирика от 80-те е яркият симптом за това, че българското културно съзнание вече е готово да потегли към разтворените пространства на света. Готово е да сподели актуалните социални и политически практики, да усвои цивилизационните езици на множество теории и естетики. Макар и "забутано", това поколение поети набира сили не само в художествените текстове, но и в реалните биографии, в които бунтът и несъгласието ще станат граница на промяната" (Алипиева 2014: 85). На границата между второто и третото десетилетия на новия век и почти три десетилетия след, макар и условно поставена, начална точка на този процес, преживяла и усвоила "практиките" на колективните и лично-биографичните си проекти, антологичната версия на Владимир Левчев се опитва да легитимира и оцелости специфичната амбивалентност на поколенческия дух, наследен откъм края на 80-те и отгледан в "социалните практиките на отказа", и сложната му унаследеност в процедурите на разслояването на общността, когато персоналният антологичен модел предполага едновременно потвърждение на верността към "преди" и продуктивна ревизия на всичко онова, което е "сега".

БЕЛЕЖКИ

1. Изборът на заглавие за тази именно книга също едва ли е случаен и може да се мисли като такъв - от една страна, поставен на книга на този поет, появила се в средата на 90-те, от друга - в личния му списък от озаглавявания на лирически книги, където "Край" следхожда оксиморонната подвижност на "Раззеленяване на сухото дърво" (1993) и предхожда "Черна книга" (1997). [обратно]

2. Последната засега - "Марс", се появи през 2018 г. [обратно]

3. "Кой сънува моя живот" трайно присъства в лирическите книги на Владимир Левчев, като след публикацията в едноименната книга от 1983 г., където стихотворението се появява със заглавие "Кой сънува твоя живот" (Левчев 1983а: 5-6), то - в отредактиран вече вариант, последователно е включвано и в съдържанието на "София под луната" (1991: 62-64), в "Край", където е част от цикъла, визуално обозначен с кръг (Левчев 1994: 67-68), в "Небесни балкани" (Левчев 2000: 30-32), където за първи път се публикува с посвещение на Георги Рупчев (година преди неговата смърт) и от тази публикация насетне посвещението неизменно присъства, и в "Събрани сънища" (Левчев 2005: 54-55). Последната към момента публикация на емблематичния текст е именно в антологичната книга от 2007 г., за която поетът избира и това заглавие (Левчев 2007: 63-65). [обратно]

4. Аргументирайки относителността на литературните понятия с обясненията, че в социалистическа България "формалист" е официозната отрицателна квалификация за автор, който не се интересува от съдържанието, но променя формата, обаче в капиталистическите Съединени щати "формалист" е авторът, който уплътнява класическите литературни стандарти, В. Левчев, който по това време все още живее и пише в САЩ, разделя формализма на "революционен" и "консервативен", на "изобретателски" и на фокусиран върху "рима, метрика, структура и изящество на езика". Затова, според него, "Архитектура на промените" съдържа само "формални", "елиотовски творби", а от книгата са изпаднали всички онези "изповедни" и "идеологически", "уитмановски" стихотворения. [обратно]

5. Книгата "София (сънища и спомени)" (Левчев 2013), която в жанрово отношение е по-особена, защото заедно с лирически текстове в нея са включени и кратки прозаични фрагменти, също е съпроводена с бележки, между които четем, че тя "е една игра, в която се скача от пустите полета на свободния стих, през градските кръстовища на класическия стих, към горите на кратки разкази, които са сънища и спомени." (Левчев 2013: 68). Пак от бележките в книгата е "осветена" биографията на стихотворението "Софийски митове", като посветено на Ани Илков и очевидно комуникиращо с неговата творба "София - светица. Музикант на бъдещето", както и любопитен детайл, обвързващ този текст със стихосбирката "Силните на нощта" (1991) на Георги Рупчев. "Веднъж той (Г. Рупчев - уточнение мое, Г.К.) ме попита дали може да заеме реда "но друг, не аз, бе силен на нощта", аз се съгласих и така се появи заглавието на неговата стихосбирка "Силните на нощта" (Левчев 2013: 70). "София (сънища и спомени)" очевидно въвежда автобиографичния разказ като елемент в концепцията на книгата - той се реализира не само посредством разказаното в бележките, но и чрез включения малък албум с черно-бели семейни снимки от различни житейски периоди на поета, акцент сред които са трите поколения Левчеви - дядо, баща и внук. [обратно]

6. Самият Вл. Левчев признава в интервюта, че този манифест е пародиен спрямо манифестните изяви в изкуството от началото на ХХ век. В същото време текстът е и по особено начин обвързан с литературната памет за 90-те години на същия век - както е известно, а и споменато в този текст, изключително важен период от биографията на самия Вл. Левчев. Ще припомним още и в този контекст участието на Вл. Левчев в процесите по създаване на алтернативна публичност, обвързана и с промяната на литературното поле, част от което са и манифестните проявления на нови естетики в изкуството. Тези процеси се осъществяват най-вече от самиздатските практики и с появата на самиздатските списания от 1989-1990 г. "Глас" и "Мост". В още първия брой на редактираното от В. Левчев списание "Глас" се появява статията "За ново символно изкуство" (Левчев 1989: 24-39). А в официалния печат три години преди това е публикувана полемичната му статия "Поети без книги и книги без поети" (Левчев 1987б: 131-139). Макар да са от различен порядък, цитираните тук манифестни изяви на поета, репликиращи/провокиращи соцреалистическата естетика, са аргумент за склонността му към подобен тип реакция, пренесена по-късно и в по-различен контекст и в собствената му авторска територия. [обратно]

7. Стихотворението, публикувано под това заглавие в книгата от 1986 г., влиза в книгата през 1987 с едноименно заглавие в леко редактиран вариант, който засяга най-вече финала на творбата (Левчев 1987а: 34-35). [обратно]

8. Нека отбележа, че в "Архитектура на промените" през 2003 г. текстът, който е вече известен под това заглавие от книгата "Пейзажи на неизвестен майстор" (Левчев 1987а: 36), не е включен. Т.е., вторият пример, посочван тук, е малко по-различен в осъществяването на този принцип на "скачените (литературни) съдове", който се наблюдава у В. Левчев. А иначе тази лирическа книга на В. Левчев - "Пейзажи на неизвестен майстор", е представена най-плътно в антологията от 2007 г. - от наличните общо 33 творби в книгата, са включени 17 стихотворения и фрагменти. Откриващото антологията стихотворение "Пътник" също е публикувано за първи път именно в "Пейзажи на неизвестен майстор" (Левчев 1987а: 11-12) Освен всичко казано, да добавим, че фразата "пейзажи на неизвестен майстор" е със специфичен статут в лирическия език на В. Левчев - не само заради очевидния афинитет към образа, но и заради езиковите му вариации, които се появява и в други текстове, като напр. във финала на "Търсачи на голямата метафора", където на финала е в огледален вариант, инверсиращ смисъла - "така пейзажите край нас рисуват своя Майстор" (Левчев 1987а). [обратно]

9. И не само защото в представителна книга от 2007 г. трудно, и то по различни причини, могат да се впишат текстове като "Негри всред Елисейските полета", "Поезията" (с възторжено-реторичното питане "Но ако слънцето на вярата не грееше/ какво би станало с поезията?") или пък твърде напомнящия стефанцаневския и в този смисъл - екстравертния, авангарден за 60-те, априлски патос "Хартиен триптих", посветен на Че Гевара (Левчев 1977: 15-16; 46; 50-54). [обратно]

10. Защо тук са изписани две години като хронологичен знак за изданието, става ясно малко по-нататък в този текст. [обратно]

11. От "Край" например в антологията са избрани само 4 стихотворения. И те - предвидимо, са сред текстовете, които през 1994 г., когато книгата излиза, са уговорени като новонаписани в бележките, за които вече споменах. "Вечер" и "Стая в съня" (Левчев 1994: 10-11) обаче влизат в антологията от 2007 г. с вече по-късните си, променени заглавия - като "Вечерна партия" и "Детство", другите две са "Стълбище над София" и "Свещен език". [обратно]

12. Динамиката в актуалността, с която авторът може да изгради определена циклова цялост в едно антологично издание, е естествено предполагаща свободните му композиционни решения. Така напр. в цикъла "Небесни Балкани" от антологията през 2007 г. В. Левчев поставя сред общо осемте стихотворения, подбрани от съдържащата 28 творби стихосбирка "Небесни Балкани" (2000), и стихотворението "De profundis" (Левчев 2007: 211-212). В книгата "Небесни Балкани" обаче такова стихотворение няма. То се появява през 2014 г. в "Любов на площада", при това хронологизирано като появило се през 2006 г. С други думи - ако е писано през 2006 г, естествено през 2000 г. това стихотворение няма как да присъства в лирическата книга. Но пък може да бъде включено в антология, издадена през 2007 г., и то в контекст/цикъл, изборът за който принадлежи на автора му. [обратно]

13. Конгресът се провежда на 1-2 октомври, 1980 г., Любомир Левчев е вече председател на СБП след решение на УС, взето още през декември, 1979 г. (Мигев 2014: 87-88). [обратно]

14. "Една от първите стъпки, които предприе Левчев като ръководител на СБП, бе да се засили контролът върху съюзните издания и издателството. Той наложи практиката главният редактор на "Литературен фронт" да докладва редовно в Бюрото на Съюза за това, какви материали се подготвят за публикуване, какъв ще бъде предстоящият брой." (Мигев 2014: 89). Ако е вярно разказаното в спомена на Вл. Левчев, още в края на първата си година като председател на СБП самият Л. Левчев е попаднал в капана на собствената си цензорска инициативност. [обратно]

15. Можем да (си) въобразим едно възможно обяснение за това, че именно през 1991 г. марката на ловното оръжие от текста, включен в стихосбирката, е заличена. Годината е пределно близо до събитията от 1989-а, непосредствено след която, освен всичко друго, което започва да се случва, е налице и това: "В цялата преса - от бившия официоз "Работническо дело" до първите издания на свободния печат - след ноември 89-а до края на 1990 г. се разразява кампания, тематизираща до най-малки подробности политическите, финансовите и битовите (зло)употреби на Тодор Живков, семейството му и по-близките му сътрудници, сред които личат фигурите на поетите Георги Джагаров и Любомир Левчев." (Дойнов 2014: 60 - к.м., Г.К.). В този обществено-политически контекст "Предчувствие за тържество", отпечатано във вариант, посочващ марката на ловното оръжие, каквото - както се оказва, са имали и Първия, и приближеният до него Левчев-старши, би могло лесно да влезе в режима и тона на разразилата се кампания. При това - идващо откъм сина на верноподания Левчев. Дали редакцията не би могла да е и жест на отместване на погледа от толкова опасните по това време подробности, някаква пощада на сина над бащата (и Бащата)? Проследяването на отношенията между двамата Левчеви, написаното и изговорено в мемоари и интервюта през всичките онези и последвали години вероятно би дало много повече основания да мислим това предположение като сериозна възможност, при това не непременно само в онази перспектива, която предполага, че синът пощадява баща си. Факт е, че три години по-късно, през 1994 г. Владимир Левчев заминава за САЩ, където пребивава до 2007 г. [обратно]

16. След дискусията по време на срещата в отдел "Изкуство и култура" на ЦК на ДКМС през 1963 г. по повод "Интелигентска поема" на Л. Левчев, след самокритиката, която си прави той по този повод, след последвалите, а и след предхождащите всичко това, събития, преминавайки по същото това през "личния си апокалипсис" (Дойнов 2015а: 131). [Целият случай може да се прочете в частта "Версията Левчев" (Дойнов 2015а: 120-138).] Към 1980 г., във времето, когато е писана/публикувана поемата "Големият лов", Левчев вече уверено и очевидно без притеснение от критически прочити играе тъкмо с това, което поражда най-сериозните обвинения през 1963 г. - изгубената "вътрешна цялост на Аза", бягството от задължителното за соцестетиката "сливане между персонално и историческо време". [обратно]

17. Връзката между текстове, писани в периода на 70-те и 80-те години на ХХ век от двамата Левчеви, е тема, която заслужава специално внимание. Особено любопитно би било да се проследи тя и в контекста на този период, когато тече процедурата по приемането в СБП на синовете с фамилии Зарев, Евтимов, Голев, Левчев и по този повод се води официална (и кулоарна) дискусия в средите на писателите. В този смисъл почти едновременната поява на публикацията на "Предчувствие за тържество" на страниците на "Пулс" с "Големият лов" в сп. "Септември" с основание може да се мисли като част и от този специфичен сюжет от идеологическите кулоари на късните десетилетия на социалистическия реализъм у нас. [обратно]

18. Стихотворението, публикувано в "Любов на площада" от 2014 г. под заглавие "Червеният идол", е съпроводено с бележка, че творбата е посветена на Александрийската колона в Петербург, издигната след войната с Наполеон през 1834 г. Редакциите в текста, разположен в хронологическата територия между дебюта през 1977 и 1990 г., са особено показателни и заслужават специално внимание. [обратно]

19. Извадките са от статията на Вл. Левчев "Поети без книги и книги без поети. Едно мнение" (Левчев 1987б: 131-139). [обратно]

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2019
Гергина Кръстева. Лично и антологично. Автоантологични модели и персонални антологийни присъствия в българската лирика от периода 2008-2017 година. Варна: LiterNet, 2019