III. ИЗБРАНО СЛЕД СМЪРТТА, ИЛИ ПОСМЪРТНОТО БИТИЕ НА ПОЕТИТЕ
(Веселин Сариев, Янаки Петров, Здравко Кисьов, Гриша Трифонов, Веселин Тачев, Николай Кънчев)

Гергина Кръстева

web | Лично и антологично

"Възстановяването" и конструирането на литературната памет за мъртвите творци поставя на изпитание издателските практики по отпечатване на книжните издания, представящи и желаещи да поддържат във времето актуалния спомен за поета и написаното от него. В този смисъл като своеобразен залог за успех в такова начинание може да бъде разчетено обясненото от Михаил Неделчев в бележките към двутомното издание "Събрани страници" на пловдивския поет и публицист Веселин Сариев (1951-2003): "Това съставителство на втория том (убедена съм, че М. Неделчев има предвид не том, а раздел - уточнение мое, Г.К.)¹ се основава най-вече на професионално подредения и съхраняван архив на писателя от съпругата му..." (Сариев 2011б: 312). И независимо че в удовлетворителните отбелязвания за наличието на именно такъв - професионално подреден и съхраняван архив, може да се провиди симптом на изследователска претенция, на възмечтани от литературния историк и само от него идеални територии, предизвикващи дълго изследователско "четене", няма как да не маркираме нагласата за задължителната необходимост от добре подреден и съхраняван архив, особено когато става дума за поет от порядъка на Веселин Сариев, при когото част от издателските "епизоди", маркиращи появата на нова негова книга или текст, са съпроводени и със своеобразна експериментална заявка в сферата на визуалната поезия. Тъкмо по тази причина е важно и обясненото в бележките: "Към двете традиционно издадени стихосбирки - дебютната "Здраво утро" от 1982 и представителната "Пред края на кръга" от 1989 г., се прибавят и поместените също в самостоятелни книги, но възпроизведени с други способи, диалогични художествени проекти, където поетическият текст влиза в равноценни взаимоотношения с репродукциите на специално създадени от художниците творби. За тези три уникални не само за българската издателска, но и творческа практика книжки Веселин Сариев се грижеше скрупульозно, търсеше заедно с художниците перфекционизъм и те трудно могат да бъдат "едно към едно" възпроизведени, "репродуцирани" в един общ том." (Неделчев 2011б: 312). Изданията, които М. Неделчев има предвид тук, са "Съзвездие от мигове. Поетически диалози" (билингва книга в три варианта - английски, немски и френски, в които лирическите миниатюри са съпроводени с акварели от Румен Жеков) (Сариев 1999), "Горски дух" (Поема-портрет на художника Атанас Хранов, оформена като писмо с поетично-художествена кореспонденция, поставено в голям плик) (Сариев 2000) и "Златна клонка" (последната лирическа книга на поета, също билингва, с рисунки от Данаил Дянков) (Сариев 2001). Томчето със събраните страници от лирическите книги на Сариев предлага само поетическите текстове от обговорените издания, но пък обстойният предговор "Думи за Веселин Сариев" (Неделчев 2011а: 5-19) и съпровождащите го в края на книгата, цитирани тук бележки - под авторството на Михаил Неделчев, отварят с още по-голяма сила входа на любопитството, особено от страна на незапознатите и то не само към автентичните и уникални по своя характер издания на поета, стартирали с дебюта "Здраво утро" (1982), та до последните му стихотворения, появили се по сведения на съпругата му Катрин в лятото на 2002 г., година преди смъртта му. Особено ценна е именно втората част на томчето, в който са включени както ранните творби на поета от неиздадената му стихосбирка "Надпяване", творби, пръснати из периодиката, както и вече трудно откриваемите проекти с визуална поезия, недовършената поема "Балканите". А обяснителните "Факти и коментари за/около книгите и циклите" в "Бележки" на М. Неделчев (2011б: 326-340) реконструират определени контексти - както на литературноисторическото време, в което книгите се появяват, така и на конкретното издание в полето на цялостното персонално авторско присъствие на Веселин Сариев.²

В този смисъл публикуваният в "Събрани страници" ранен ръкопис на "Надпяване", съхранен от Михаил Неделчев, така и останал неиздаден във вида, в който е бил подготвян, представлява особен интерес за изследователска перспектива, поставяща творбите от тази наредба в контекста на времето на нейната поява. Според М. Неделчев, в края на 70-те години на ХХ век (Неделчев 2011б: 313) ръкописът е бил вече готов, което би следвало да означи предположението, че те са писани основно в десетилетието на 70-те или малко преди това, т.е. най-вече в студентското време. Защо Сариев се отказва от издаването на този ръкопис, е въпрос с вероятно дълъг и не особено функционален към общата съдържателна перспектива на този текст отговор, но нека все пак обозначим специфичния статут на някои текстове от "Надпяване", освен тези, които впоследствие все пак са избрани да влязат в дебютната му книга, част от които е и откриващото я "Надпяване". Имам предвид най-вече "Усещане" (Сариев 2011: 124), "Преселване" (Сариев 2011: 136), "Целесъобразност" (Сариев 2011: 140), "Излет" (Сариев 2011: 142), в които провиждам проблемни зони за редакторски поглед дори и за десетилетието на 70-те години. Нито едно от точно тези стихотворения не попадат впоследствие в дебютната книга. А от 1989 г. и за " Пред края на кръга" вероятно са му се сторили стоящи на твърде далечно отстояние, може би с белези от ранност и незрялост. Но стихове като "Стремежите - барутни стълбове,/ реката е далечна врява/ и през дулата са нахълтали/ ловецът с неговата слава." (Сариев 2011: 24), "Легендите търпят промени, промените са малки кръпки/ върху костюма на живота..." (Сариев 2011: 140), "Той е вдовецът, захвърлил ръждивата пушка и/ старата сабя строшена предал на музея,/ после, научен да пее, захвърлил навущата./ Днес се разхожда в централната градска алея." (Сариев 2011: 142) с лекота биха генерирали тревожни критически интерпретации, които един по-разумен редактор вероятно щеше да се постарае да спести, изключвайки ги от списъка на дебютен ръкопис. Едва ли е било трудно да предположи всичко това и самият Сариев, очевидно склонен към неизрядност спрямо правилата на социалистическата култура, четящ, ценящ и популяризиращ именно автори, останали извън официалните списъци на социалистическия реализъм³.

А публикуването на дълго съхранявания ръкопис на "Надпяване" в "Събрани страници" е и чудесна възможност за текстологични наблюдения, които би следвало да констатират дали и как художествено-смислови ядра от тези първи, най-ранни текстове се вграждат в по-късните текстове на поета, очевидно склонен към автозавръщания. Само мимоходом ще отбележа двете редакции на "Защо ли човекът е скрил във душата молитвата..." от дебютната книга (Сариев 1982: 9) и публикуваното в периодиката "1980" (Сариев 2011: 155-156) - в единия случай с три, в другия - с шест строфи. Освен различните обеми, вариантът на текста под заглавие "1980", предложен за периодичния печат, е по-усложнено редактиран във финала - в редакцията от 1982 той звучи така: "Сега не дълбай в тишината на скуката статуя,/ която прилича на тебе./ Житейската слава е сбъркана уводна статия -/ съвсем непотребна.", докато в по-разширената редакция на същата творба финалът е "Но ти не дълбай в тишината на скуката статуя,/ която прилича на тебе./ Житейската слава е сбъркана уводна статия -/ в ръце с огледало и гребен."

Двутомникът "Събрани страници" е силен влог в изграждането на представата за Веселин Сариев, за неговата "литературната личност като социокултурно явление" (Неделчев 2011а: 18), особено в контекста на литературния образ на град Пловдив - градът, който, според Владимир Янев, е измислен и от поет като Веселин Сариев (Янев 2017: 185-186). Все пак нека отбележим, без оценката ми да е залог в посока на съизмерване на две различни творчески фигури, че инициативата за появата на "Събрани страници" на Веселин Сариев в този им вид е изключително продуктивен модел, в който можеше да бъде положено и томчето "Събрано" на Добромир Тонев, появило се преди десетина години (Тонев 2007), ако съществуваше така необходимия за случая събран и подреден архив, с който можеше да поработи един добър съставител, какъвто в книгата на Добромир Тонев просто липсва⁴. А добрата и продуктивна съставителска работа само би повишила високата стойност на иначе изящно издадената книга, събрала между кориците си, оформени с красиви, златисти акценти, написаното от автора на "Белег от подкова" (1979), "Нежна машина" (1984), "Свиждане със светлината" (1990) и "Арго" (1994).

Разбира се, наличието на съставители в такъв тип издателски инициативи не е непременен гарант за прецизност на изданието. Когато обаче става дума за издания, обезпечени с намерението да потвърдят основанията и да добавят нови към наличните, легитимиращи съответния творец не просто и не само като изпълващ малкия обем на регионален творчески култ, прецизната съставителска и литературноисторическа работа би следвало да си осигури достатъчно време и достатъчно професионализъм в начинанието. Пък дори и с риск съответното издание да не съвпадне точно с епицентъра на паметна юбилейна година.

Тринайсет години след като бургаският поет Янаки Петров (1947-1999) напусна този свят през 1999 г. и в годината, когато можеше да бъде на 65, се появиха две лирически книги, събиращи и представящи неговата лирика за възрастни. Уговорката, побираща се в определението "за възрастни", е необходима с оглед на факта, че Янаки Петров е познат много повече с поезията си за деца, която дълги години пише с псевдонима Чичо Чичопей, а издадените книги, предназначени за детската аудитория, определено надвишават стихосбирките за възрастни.

Антологичните по характер издания "В тъмнината осветен отвътре" (Петров 2012а) и "Високосна сянка" (Петров 2012б) се появиха едновременно през 2012 г. - първата с бургаски, а втората със софийски издателски адрес, под съставителството - съответно, на Росен Друмев и Маргарит Жеков. Независимо от очевидното намерение за висока литературна почит към поета, и двата издателски проекта не намират за необходимо да снабдят изданията с (все пак някакъв) обяснителен текст, който би осветлил по-детайлно литературната му биография или пък (което вероятно изглежда по-трудно осъществимо, но затова пък би било отговарящо на мярата на изданията, а и изключително полезно) прецизирана компилация от изследователски места, където името на поета и сътвореното от него се появява в критически или литературноисторически контекст. Неизвестно е дали е имало хрумване за специално написан текст, но пък и да е имало, очевидно не се е случило. Т.е. нито "В тъмнината осветен отвътре", нито "Високосна сянка" не са дали място на метатекстови страници, съпровождащи изданието, въпреки че поне това с щемпела на "Литературен форум" е част от заявяващата претенция за престижност издателска поредица "Българска сбирка". Ако това бе сторено, със сигурност можеше да бъде обяснително коригиран един от уж малките, но важни детайли, свързани с будещия учудване факт, че посещавани и дори авторитетни зони из виртуалното пространство все още оповестяват като дебютна лирическа книга на Янаки Петров със заглавие "Лирично ято"⁵. И двете най-нови издания от 2012 г. предлагат кратки корични анонси за автора, в които все пак като дебютна книга на поета е посочена "Зимна птица" от 1978 г. (Петров 1978), но пък дебютното му участие три години по-рано в антологично издание на млади поети е почти премълчано като факт⁶. А прецизността изисква да уточним, че "Лирично ято" е заглавието на антология на млади поети, появила се през 1975 в издателство "Народна младеж", в която със свои цикли са включени 13 поети, сред които Александър Томов, Венета Мандева, Кирил Кадийски (Лирично 1975) и др. Янаки Петров, оказал се последен в антологичния списък на младите тогава дарования, участва в сборника с цикъл, озаглавен "Криле, поръсени от сняг" (Петров 1975: 237-250)⁷. Цикълът включва любопитен предговор, написан от поета Александър Геров, а изборът на предговарящ сам по себе си създава микросюжет, като се има предвид, че едно от стихотворенията в "Криле, поръсени от сняг" се нарича "Разговор с Александър Геров" и е снабдено с мото от утвърдения вече поет от поколението на 40-те години. Самият Геров очевидно не е пропуснал възможността за продължение на задочния разговор, когато, иронично дистанцирайки се от самия себе си, предговорно пише: "И трябва да призная, че тезата на Янаки Петров е по-правилна от тезата на Геров: "Към хората ще се привържа/ макар опасността да знам." Силна е привързаността на поета към хората: към майката, към любимата, към приятеля. Отчуждението едва ли не го хвърля в ужас (...)" (Петров 1975: 239-240). Цикълът, с който Петров е включен в антологията "Лирично ято", включва осем стихотворения⁸, три години по-късно всички те влизат в дебютната лирическа книга на поета "Зимна птица" (1978), като само "Квартира" е белязана от незначителна редакция. Книгата се оказва силен за времето си дебют и е отличена с голямата награда на конкурса "Южна пролет". Но до десетилетието на 90-те години поетът постепенно се утвърждава най-вече като автор на детска поезия, а нова лирическа книга се появява чак през 1998 г., година преди смъртта му - "Урокът на цветята" (Петров 1998б). Същата година в издателско ателие "Аб" излиза двуезичен формат (български/английски) на "Отвсякъде човекът е мишена" - книга с 60 лирически фрагмента (Петров 1998а).

Независимо от общата и за двете посмъртни издания празна зона на метаобяснителност спрямо ценността на поета, когото са призовани да почетат, редно е да отбележим, че "Високосна сянка" като че ли е книгата, която се е опитала да се подчини на някаква концепция. Художествените текстове на Янаки Петров, побрани между кориците ѝ, са организирани в цикли, дублиращи заглавията на лирическите книги на поета и - съответно - хронологизирани. Към тях е добавен и цикъл от четири текста, обозначени като "Влакът или: фигура от светлина" с обяснението, че това са "помествани в периодични издания приживе (1983-1998)", макар да липсва конкретно уточнение за времето и изданията, където тези текстове се появяват за първи път. Като цяло обаче "Високосна сянка" прилага силно селективен принцип в избора си, защото за всеки един цикъл подбира определен и ограничен брой от изначалния списък от книгите на поета. Така в крайна сметка изданието от поредицата "Българска сбирка" сбира в себе си само част от вече наличното от книгите на Я. Петров - в него откриваме само 26 от общо 41-те творби от дебюта "Зимна птица"⁹, 45 от 59-те от "Урокът на цветята" и 22 от общо 60-те фрагмента, съставящи "Отвсякъде човекът е мишена".

В подобен модел работи и "В тъмнината осветен отвътре", отказвайки се от хронология на включеното, но и от ограничителна селекция поне спрямо дебюта на Янаки Петров, защото го представя изцяло, при това - с предхождаща цикъла "Зимна птица" припомняща снимка от корицата на изданието от 1978 г. Снимков визуален спомен предхожда и циклите "Урокът на цветята", също представен почти изцяло (57 от 59 творби) и "Отвсякъде човекът е мишена", където селекцията е най-работлива и е ограничила избора до 31 от 60 фрагмента. Всъщност принципите, по които е работила селекцията, също биха могли да попаднат в зоната на, както вече беше изговорено тук, липсващ обяснителен текст на съставителя/редактора. В някои от случаите тя е обяснима при по-взискателен поглед - напр. ясно е защо "В тъмнината осветен..." изключва от списъка на цикъла "Урокът на цветята" стихотворенията "Смири се" и "Меч", които са част именно от тази книга (Петров 1998б: 41; 44), а именно: първият текст е поставен в цикъла "Щом като има смърт" на новата антологичната книга под явно по-късното авторово заглавие "Тече животът" (Петров 2012а: 54), а второто е оставено в зоната на "Зимна птица" (Петров 2012а: 6), където се е появила за първи път през 1978 г. (Петров 1978: 8). В същото време обаче пък текст като "Гордостта", включен в цикъла "Урокът на цветята" (Петров 2012а: 117), не е част от оригиналната книга, но тук той не само присъства като неизменна част от нея, но и е конкретно датиран като появил се на 28.02.1998. Вероятно именно датировката е предопределила поставянето му в книга от същата година, макар той да не е бил част от нея по волята на автора си.

И двете издания считат за достатъчно важен и необходим онзи дял от творчеството на поета, съставен от кратки есеистични миниатюри, защото отделят място за цикъл с идентичното заглавие "Порцелановият глобус", представящ именно такива текстове (Петров 2012а: 57-77; 2012б: 115-126). Във "В тъмнината осветен отвътре" те са отбелязани с уточнението "миниатюри", с епиграф от Елиас Канети (Петров 2012а: 57), а във "Високосна сянка" става ясно, че и в тази зона работи принципът на избраното, според генералния принцип на книгата - "избрани миниатюри" е уточнението под заглавието на цикъла текстове (Петров 2012б: 115). Но пък само едното от двете издания и то тъкмо това, което работи "избрано", въвлича в себе си цикъл от публикувани в периодичния печат текстове (Петров 2012б: 85-88), без обаче да става ясно как е събиран този специфичен "архив". И така нататък, и така нататък...

Казано иначе - направените тук отбелязвания предлагат убедеността за похвална откъм намеренията си издателска и редакторска инициатива, която обаче, прицелена сякаш много повече в редовия и не съвсем претенциозен читател-любител на лириката на Янаки Петров, някак е пропиляла възможността да изгради по-плътно и аргументирано контекста на собствения си жест към паметта за поета. Възможност, която не просто би съдействала на продуктивни бъдещи изследователски практики по повод лириката на поета, региона и литературноисторическите периоди, от които те са неизменна част, но и би ознаменувала начална стъпка към такива именно практики. В някакъв смисъл показателен и като следствие от току-що казаното е фактът, че като се изключи отбелязването на "Високосна сянка" в рубриката за актуални заглавия "Витрина" на "Литературен вестник"¹⁰, нито това издание, нито "В тъмнината осветен отвътре" не получиха подобаващ отклик в специализирания печат и останаха в полето на регионалното отбелязване.¹¹

Друг тип стратегия избира посмъртно издаденото томче с поезия на починалия през 2015 г. русенски поет Здравко Кисьов (1937-2015) - "Отвъдно време. Последни стихотворения" (Кисьов 2017). В предговора на книгата синът на Кисьов - поетът Роман Кисьов, е обяснил: "Стихотворенията в тази книга са писани от Здравко Кисьов в последните години на земния му живот, като в голямата си част обхващат един немалък период от време - поне цяло десетилетие... За съжаление, не е ясно кога точно е писано всяко едно от тези стихотворения, тъй като баща ми почти никога не датираше стиховете си, дори в ръкопис. (...) Тези стихотворения никога досега не влизат в книга на Здравко Кисьов, но са грижливо съхранени от него в личния му архив..." (Кисьов 2017: 5). Т.е. "Отвъдно време" почита Здравко Кисьов с неиздавани в книга негови лирически текстове и десет години след антологичното му томче му с избрано "Обратно време" (Кисьов 2007), появило се в годината на неговата 70-та годишнина. Всъщност и очевидният диалог между заглавието на тази негова книга и антологичната "Обратно време" е уговорена от Роман Кисьов като съзнателен избор, прицелен трикратно - чрез настойчивото присъствие на темата за времето в неговата лирика, през заглавието на едно от стихотворенията му и чрез убедеността на сина съставител за (вече) принадлежността на баща му към "едно друго време, отвъдното време на вечността..." (Кисьов 2017: 6). Обяснително осветлени са трансформациите на лирически миниатюри, също писани от поета в последните му години, но впоследствие - с "обърната графика" на стиха, което ги превръща в прозаически рефлексии. Кисьов ги включва в ръкописа на книгата си от 2015 г., назована именно "Рефлексии" и появила се малко след смъртта на автора (Кисьов 2015). "Отвъдно време" събира между кориците си 102 творби на поета, като внушителната цифра всъщност не е предположила стъписващ обем, именно защото част от тези текстове са действително миниатюри или събрани в границите само на един стих лаконични поетически фрагменти. Интересно е да се види как тази посмъртна книга влага усилие в намерението да се промени балансът в модела, по който през последните две десетилетия се възприема поет като Здравко Кисьов. В антологичното издание "Обратно време" от 2007 г., подготвено от самия него, като че ли силата на присъствието му все още настоява да съхрани силен отпечатък от урбанистично-гражданските тенденции на лириката му, оформили го като поет в епохата на социалистическия реализъм. Дори само поредицата от избрани от самия него текстове под заглавия, като например, "Скорост", "Информационен бюлетин", "Епицентър", "Точно време", "Жар-птица", "Зов", "Жажда", "Поколение" са твърде симптоматични в саморецептивната нагласа, при която художественият слог на написаното често следва и не се съпротивлява на модела на устойчивото поетическо клише. Тук са и добре познатите мотиви от времето на късния, интелектуалистки прицелен в нови тематики соцреализъм, като тези за тревогата, скоростта и времето, приобщеността към поколенческите модели и легитимирането им в литературата. Макар и убедено търсещ и постигащ донякъде свой лирически глас, Кисьов е твърде съзвучен с постаприлските нагласи и онова, което интригуващо го измества от зоната на преднамереното (и имащо своите основания) възприемане като поет, вписващ се с лекота в тези именно художествени модели, е и тъкмо акцентът, който тежи в посмъртната "Отвъдно време". То е афинитетът на този поет към тематиката на философско-религиозната лирика, а нагласата му към нея отчетливо започва да личи в лирическите му книги от ранните 90-те насетне. И дали защото и самият Роман Кисьов утвърждава себе си като поет в тази територия, или пък защото книгата, съставена от сина, потвърждава изреченото от бащата в едноименната му творба "Обратно време" - "И не родителите създават децата си,/ а децата създават своите родители." (Кисьов 2007: 77), "Отвъдно време" настоява над това да улови последния образ на Здравко Кисьов като най-силен и най-легитимен в литературноисторическата представа за него, която тепърва ще бъде доизграждана в написаното за него¹². В този смисъл едва ли е случаен и фактът, че в кратките, но все пак плътно информативни страници под рубриката "За автора" в края на томчето, сред биографичните творчески данни, сред които дългите списъци с авторски и преводни текстове и книги, с изброяване на наши и чуждестранни отличия, получавани през годините, и преди информацията за членства в сдружения, председателски и редакторски длъжности, стоят и редовете, които категоризират поета като: "водеща фигура сред групата на "сърдитите млади поети" в Русе от началото на 60-те години на миналия век и автор на програмния текст към изданието "Поетическо вероизповедание" на сърдитите поети (декември, 1962)" (Кисьов 2017: 119-121). Току-що изведен на бял свят, "случаят "Поетическо вероизповедание" - като жест на съпротива от страна на младите русенски поети от края на 1962 г.¹³ - в книгата "Отвъдно време" вече е превърнат в легитимиращ интелектуалното поведение на автора, разпознат като несъгласие с нормата от епохата на ранния социализъм. Синдромът не е маловажен и отбелязването му тук - нека изрично подчертая това - не е преднамерено оценъчно в посока на подозрителност спрямо попълването на нови зони от биографията на нечие творческо поведение в една или друга част от периода на житейската му и творческа активност. То е по-скоро знак за полезността на вниманието към особената важност при осветляването на архивите като - в някакъв смисъл - задължителна част от съставителската инициатива по изготвянето на представителни книги в модела на антологията и/или "избраното".

Казвам "задължителна" и защото съществуването и организирането на един личен творчески архив би могло да бъде и гарант срещу не съвсем прецизни и дори манипулативни съставителско-издателски практики. В голямата си част поетите, за които става дума в тази част на настоящия текст, не са софийски, но са особено представителни литературни фигури за родните си места (Пловдив, Бургас, Русе, Хасково). И тъкмо защото пълнотата на литературноисторическата подредба, преценките и възможната обективност на йерархиите се нуждае непременно и от тяхното присъствие в културната памет, всяко издателско намерение, особено когато то има претенцията да представи един по-цялостен образ на твореца, би следвало да работи ако не с максимално високи, то поне с достатъчно взискателни критерии и към официално известното, т.е. към оставеното от поетите творчество в официално издадените им книги. През 2017 г. - две години след внезапната му смърт в късната есен на 2015 г., се появи представителното издание "Архипелаг" със стихове на поета бард Гриша Трифонов (1955-2015). Томчето излезе под щемпела на издателство с името "Литературен кръг Смисъл" и под съставителството на Виолета Христова, а ръкописът, както е отбелязано в книгата, е спечелил конкурс на Министерството на културата (Трифонов 2017). Знакова не само за родното Харманли, но и за цяла южна България, фигурата на Гриша Трифонов се е превърнала в почти синоним на представата за поета-бард. Носител на литературни награди, сред които и "Южна пролет" за дебют, той е и създател на традиционния фестивал на поетите с китара в Харманли "Поетични струни", автор на музикални албуми и музикални отличия. А възможните (защо не и необходими) литературноисторически реконструкции и изследвания за този тип живеене и популяризиране на съвременната българска лирика не биха могли да изпуснат изпод погледа си неговите лирически книги, защото Трифонов като че ли по особен начин успява да балансира между превъплъщенията си на музикант и поет. След дебюта му с "Докато проговори камъкът" (1987), до 2009 г. се появяват още четири стихосбирки - "Градовете, където не сме" (1999; 2004), "Есени" (2001), "По есенните улици на лятото" (2005) и "Югоизточната порта" (2009). От тях "По есенните улици на лятото" има характер на издание тип "избрано" - с шест поетически цикъла, сред които обаче поетът включва и някои свои нови към онзи момент текстове, влизащи след четири години в съдържанието на останалата последна за него книга "Югоизточната порта". Видно е, че през шестте цикъла на книгата с избрано "По есенните улици на лятото", през 2005 г. и след вече три отпечатани стихосбирки Трифонов се опитва да отстоява тематичното разнообразие на своята творческа територия, напомняйки и всичко онова, което е интригуващо за неговата лирика и извън превърналата се в най-популярна сред приятели и почитатели стихосбирка "Градовете, където не сме", появила се след дебютната. Посмъртно издаденото томче с характер на представителна антология - "Архипелаг", донякъде се съобразява с тези авторови нагласи, но макар че включва богат набор от текстове на поета, дори и няколко непубликувани в книги негови творби, все пак редуциращо стяга съдържателния списък на избора в три декларативни в тематичното си назоваване цикъла - "Гримьорът и смъртта", "Сиврикая" и "Градовете, където оставаме" (извън тях на първата страница е поставено стихотворението "Архипелаг", чието заглавие е избрано да назове и книгата) (Трифонов 2017: 5). Като че ли представата за поета, която "Архипелаг" се старае да напомни, след като той вече не е сред живите, се съсредоточава най-вече в тематика, обвързана с интерпретации в неговата поезия на смъртта, с поетически изградения култ към маргинални места, припознавани в художествения му свят като регионален "локус аменус", потвърден и с емблематичната за лириката му провинциално-урбанистична топография, очертана доминиращо от имена на местности, малки и още по-малки български градове. Изместването на перспективата във втвърдената представа за поета като песенник би могло да се мисли като особено продуктивно, стига в концепцията на съставителя и редактор на книгата Виолета Христова да беше предвидена и някаква обяснителна част, която би могла да отговори на естествени питания. По-голямата част от тях със сигурност ще се отнасят до принципа на избор, тъй като една, макар и малка част от текстовете, включени в "Архипелаг", преминават през лирическите му книги с променящи се заглавия. Особено илюстративен е примерът със стихотворението "Сипеи/й" (отбелязването по този начин - мое, Г.К.), което в трите книги на поета, където е публикувано, съществува един път с вариант на името в множествено число (Трифонов 1987: 47-48) и два пъти - в единствено (Трифонов 1999: 27; Трифонов 2005: 35), като изборът за "Архипелаг" очевидно се доверява на неравното съотношение в тази статистика, избирайки заглавието "Сипей". "Гримьорът и смъртта", избрано като сполучливо и за заглавие на първия цикъл, първоначално е публикувано като "Гримьорът" - в книгата му "Есени" (Трифонов 2001: 11). Естествено би било предположението, че окончателният избор при подбора е съобразяван с изданието тип избрано "По есенните улици на лятото", където вече заглавието е "Гримьорът и смъртта" (Трифонов 2005: 52). И все пак очевидно не това е принципът, защото томчето "Архипелаг" подбира съдържанието си, ту гледайки изданието с избрано като авторитет, ту забравя за него и реди списъка от текстове сред необясними (и необяснени) въртележки. Защото пък включеното в "Архипелаг" стихотворение със заглавие "Пазарджик" в изданието с избрано от 2005 г. е финална творба със заглавие "Епилог" (Трифонов 2005: 79), която се превръща в "Пазарджик" чак по страниците на "Югоизточната порта" (Трифонов 2009: 22).

Най-озадачаваща е ситуацията с посвещенията, съпровождащи отделни творби. А е такава и защото, както е известно, жестът на посвещението е особено деликатна зона, в която личното решение на автора, породило избора му дали да остави, или да премахне посвещение при препубликуване на текст, би следвало да бъде генерален ориентир и единствена воля в съставителските колебания. В този смисъл, ако съществуват различни версии, а авторът вече няма как да бъде попитан, би било естествено да се уговори в уточняваща бележка избраният за отпечатване вариант - с или без посвещение. Но и в това отношение очевидно стратегията на "Архипелаг" е разногледа. Защото, ако при "Кръчмарски музикант" - текст, включен в дебютната книга на Трифонов (1987: 35-36) без посвещение, а във и след книгата "Градовете..." вече посветен на колегата - музикант и бард Пламен Ставрев (Трифонов 1999: 10; 2005: 22), посмъртната антология се съобразява с изданието тип "Избрано" (Трифонов 2017: 66)¹⁴, то при "Стената" отказва да се съобрази с него. Стихотворението "Стената", обяснимо посветено на поета Борис Христов в "Градовете..." (Трифонов 1999: 19), е освободено от посвещението в по-късното томче с избрано "По есенните улици на лятото" (Трифонов 2005: 28). В "Архипелаг" обаче творбата е с посвещение, т.е. избрана е версията от "Градовете..." (Трифонов 2017: 67). Същото се случва и при финалното за "Архипелаг" стихотворение "Отвъд", където пък статистиката е пренебрегната при избора - то е публикувано без посвещението "На Росица", въпреки че в две от общо трите си публикации посвещението е там (Трифонов 1987: 18-19; 1999: 31).

С тези привидно дребни, но всъщност съвсем не безобидни примери не приключват любопитствата по съставянето на посмъртната книга, защото "Архипелаг" демонстрира и съвсем фриволни съставителски решения. В резултат на тази инициативност, стихотворението "Стара Загора" в "Архипелаг" внезапно се сдобива с посвещението "На Мая Дългъчева", каквото това стихотворение с това именно заглавие, публикувано само в книгата с избрано "По есенните улици на лятото" - няма (Трифонов 2005: 74). Посвещението "На Мая Дългъчева" е в книгата "Югоизточната порта", но под заглавие "Сбогуване със Стара Загора" (Трифонов 2009: 18, к.м., Г.К.). С други думи - съставителят, незнайно защо, просто е решил да премести посвещението от един текст към друг. И ако в тази ситуация за алиби може да послужи фактът, че съдържанието на двата текста е идентично, то все пак трудно бихме оправдали нарушаването на автентичността на паратекстовата зона, в която комуникацията между заглавие и посвещение конструира собствено поле в общия диалог и нарушаването му - и в конкретния случай, на практика предлага нова творба. И то такава, каквато не съществува. Или поне такава, каквато Гриша Трифонов не е публикувал никъде из своите книги. Оттам насетне вероятно съвсем не трябва да изненадва фактът, че публикуваното само в "Югоизточната порта" стихотворение "Чирпан" (Трифонов 2009: 60-61) и посветено на Виолета Христова, се появява в "Архипелаг" с леко, но знаково отредактиран финал, в който авторската версия "Но аз си искам болката./ Скръбта си искам./ Гарите. Навярно за да вярвам: някой ден/ ще се завърна/ И по зимите ще ме познаят." се превръща в редакторско-съставителска: "Но аз си искам болката./ Скръбта си искам./ Гарите./ Навярно за да мога някой ден да се завърна./ И по зимите да ме познаят" (Трифонов 2017: 75). Едва ли е необходим коментар на отместването в смисъла в резултат на редакцията. Самият факт на редактиране на текст на вече мъртъв автор, извън естествено обяснимото, свързано с буквени или отявлени технически или граматически грешки, е сам по себе си недопустим. Още повече, че В. Христова е проявила настойчиво старание в тази посока, защото смислово редактиране е предприела не само тук, но и при "Ветрен", където фразата "ще да пишат" в авторския текст, идващ от "Югоизточната порта" (Трифонов 2009: 10-11, к.м., Г.К.) явно е подразнила чувството ѝ за езикова съвременност, защото в "Архипелаг" тя е отредактирана в чистата форма на бъдеще време - "ще изписват" (Трифонов 2017: 76; к.м., Г.К.). Това, че в общия контекст на творбата формата "ще да пишат" е съвсем уместна, а и стилистично натоварена, едва ли се нуждае от обяснение. Защото, както вече бе уговорено, категоричната презумпция за неуместност на подобна редакторска инициативност обезсмисля обясненията на ефектите от тази инициативност. Вероятно усилията, подхранили я, биха могли да се насочат в по-полезна посока, като например да се уточни откъде са публикуваните в "Архипелаг" пет творби, неучастващи в известните лирически книги на поета - "Тигърът на есента", "Граматик", "Епитафия", "Тя просто идва" и "Какво си казваме на чаша вино" (Трифонов 2017: 10; 16-18; 30; 34-35). Любопитно за читатели, а особено - за изследователи би било дали те идват от публикации в печата или в интернет сайтове, или са предоставени от, например, подреждащия се в краткото време след смъртта му архив на поета... Струва ми се, че тъкмо такива и подобни дейности са белязани с реална отговорност към процедурите на персонализирана литературна памет, която е изключително необходима част от литературноисторически проследявания на периода. В това именно е потенциалната сила на съставителя редактор, наел се да състави представителна лирическа антологична книга. И който и да е той, едва ли би следвало да разбира своята работа като редактиране на текстовете, които е избрал да събере в тази книга.

А обговарянето на важността на подредени и съхранени архиви е предизвикано и от още една, особена важна причина. Инерцията на клишето "архивите са живи" внезапно може да се окаже изненадващо буквализираща своята фигуративност и да предложи потопени в десетилетия мълчание ръкописи от епохата на социалистическия реализъм. Ще потвърдя отново нагласата си към убедеността, че такива и подобни "открития", разбира се, тогава, когато те получат и съответната публичност, биха могли сериозно да разместят литературноисторическите пластове и да предизвикат продуктивно раздвижване във вече по-втвърдения в преценките си релеф на изследователски корпус, обвързан със съответния литературноисторически период. Именно в този контекст поставям името на родения в Караисен, Павликенско, но впоследствие обвързан с литературния живот на град Русе поет Веселин Тачев (1941-1991). Добре познаващите лириката на Иван Цанев помнят това име от епиграфа-посвещение на известната му творба "Между два разговора", а още по-внимателните сред тях ще си припомнят името на Тачев и от епиграфа на стихотворението "Чаша горещ чай" от наскоро издадената книга с ранни, слабо известни и/или неиздавани творби на Иван Цанев "Ранни стихотворения 1960-1967" (2014: 63). Тази своеобразна лирическа книга на Иван Цанев се появи като част от колекция "Неиздадените" (книга втора) - инициатива на Департамент "Нова българистика" на НБУ. И тъкмо амбицията на тази поредица, неочаквано и за самата нея, успя да осигури през 2016 г. внезапна, изключително интригуваща видимост към лириката на Веселин Тачев с изданието "40 капки черна кръв. 1963" (Тачев 2016а). То възстановява, според написаното от нейния съставител Пламен Дойнов, "смятаната доскоро за изгубена самиздатска книга на Веселин Тачев (...), изработена в машинопис през 1963 г." (Дойнов 2016б: 5). Крехката книга, побрала неогласяваната досега лирика на Тачев в колекция "Неиздадените", се появи във все по-уплътняващ се литературноисторически контекст, част от който е издаденият наскоро в русенското издателство "Парнас" сборник "Памет за поета. Веселин Тачев - поетът и приятелят" (Пигулева, Русев 2012)¹⁵. Към това предишно издание през 2016 г. се добави и сборникът антология "Самиздат 1963-1966" (отново част от колекция "Неиздадените" и почти едновременно с лирическата книга на Тачев) (Дойнов, Ангелова 2016). Изданието плътно реконструира както фигурата на Веселин Тачев, така и присъствието на кръга от млади русенски поети от началото на 60-те години, кулминационна част от чиято кратка биография е вече споменаваният в този текст "случай "Поетическо вероизповедание" от 1962/63 г., археологически огласен от П. Дойнов през пролетта на 2015 г. по страниците на "Литературен вестник" (Дойнов 2015б: 9-14) и разгърнат впоследствие в рубриката "Критическо приложение" в изданието "Самиздат 1963-1966" (Дойнов 2016а: 196-226). Междувременно стана факт и томчето "Противостоене. Избрани стихове и послеписания" (Тачев 2016б), което е част от двутомник с поезия и документална проза на Веселин Тачев, подготвен от поета Иван Цанев, както вече стана дума - много близък негов приятел и също участник в русенския литературен кръг. Именно първият том от този двутомник е подбрал лирически текстове на поета, а вторият - "Синята сфера", го представя като автор и на документална проза. Издателски факт с щемпела на "Авангард принт" е и книгата на Стойчо Гецов "Веселин Тачев - отблизо и отдалеч" (Гецов 2016), появила се също през 2016 г., когато самоубилият се преди 25 години, през 1991 г., Тачев можеше да отбележи 75 години от рождението си. Така 2016 година, без това да е предварително планирано, наистина се оказа годината на Веселин Тачев¹⁶, годината, в която между кориците на посмъртно издадени книги с текстове от и за него, внезапно се събраха Веселин-Тачевите "странствания, съпричастности и сънотворства"¹⁷.

Изследователите на периода на социалистическия реализъм в българската литература от втората половина на ХХ век знаят какво означава появата на този неподозиран литературен архив от художествени и документални текстове, касаещи в частност десетилетието на 60-те години и особено - алтернативните му поетически почерци. Щастливото им извеждане от несъзнателно споходила ги за десетилетия наред анонимност, функционализирането им в критическите артикулации на литературноисторическите обглеждания - вече налични и бъдещи, ги превръща в изключително важна и задължителна част от големия "текст на незабравата" (според сполучливата дефиниция на Пламен Дойнов (2016с: 226); доуплътнява и подхранва допълнителна мощна динамика в реконструкцията както на цялостния литературноисторически модел на епохата, така и в частните полета на персоналните творчески присъствия на непознати или не съвсем познати поети, чиито първи изяви в началото на 60-те години хвърлят светлина и върху собствената им авторска и човешка реализация в следващите културни десетилетия от тоталитарната епоха.

Към днешна дата вече е създадена добра възможност Веселин Тачев да бъде четен със сериозна изследователска амбиция, наличен е вече във висока степен цялостно, хронологично и антологично - от самиздатската лична инициатива в "40 капки черна кръв" от 1962-63 г., през официалния му дебют със "Стихове" (1964) до реконструирания от Иван Цанев ръкопис от 1982 г. "Противостоене", белязан с двукратен издателски отказ през 80-те години (Тачев 2016б: 5), към който са добавени текстове от още една самиздатска негова книга и текстове от папки и от тетрадки с чернови, изпратени от Тачев на Цанев в края на 1989 г. (Тачев 2016б: 150). Така видяна и "събрана" в контекста на литературната ни история, лириката на Веселин Тачев вече може да откликва на изследователски въпроси и любопитства, свързани, от една страна, със собствената му творческа авторефлексия (напр. кои са и какви са текстовете от периодите, когато е подготвял и пращал двата, предлагани на издателства, ръкописи; кои от тези текстове са останали по негова воля извън тези ръкописи), от друга - с разгръщането на тематиката и поетическия му почерк във времето - от текстовете, писани през 60-те години, към родилите се и така и неотпечатани тогава в официална самостоятелна книга текстове от 80-те години. Не по-малко възможности предполага връзката между поезията на Тачев и неговите съвременници - поетите-съмишленици от русенския литературен кръг, от една страна, а от друга, мястото му в средата на алтернативното лирическо писане от десетилетието на 60-те години; или пък по-късните му стихове - в контекста на поетите от 80-те. Особено внимание е нужно в преценката за връзката на Тачевия лирически почерк с алтернативното лирическо писане от 60-те - не само заради настояващата за внимание връзка през заглавието на "Стихове" на Веселин Тачев от 1964 г. и "Стихове" на Константин Павлов от 1965. Съставителят на "40 капки черна кръв" Пламен Дойнов отбелязва връзката между Тачев, Павлов и Николай Кънчев по отношение на сходни модели, чрез които се конструира и функционира фигурата на лирическия аз; демонстративната работа, извършвана в тази поезия с политическия нонсенс и многозначната алегоричност (Дойнов 2016б: 77; 84). В по-късните текстове на Тачев ще се появят (вече и паратекстово маркирани) творби, посочващи директно връзката си с лириката на Константин Павлов, като напр. "По К. Павлов", "Пари", "Славей", "За свободата", "Бягство от живота" (Тачев 2016б: 14-15; 20-21; 32)¹⁸. Но ще се промени и формата на поезията на Тачев и в нея, както това е изключително видно от "Противостоене", където, погледнато в сравнително-хронологически план, след включеното през 1963 г. в "40 капки черна кръв", той уплътнява и доразвива своите търсения чрез класическата форма на стиха, работи по "събиране" на думите си във формата на класическия стих, облекчава, но и развива ритъма и римните конструкции.

Иначе казано - и през поетическите думи на самия Тачев от стихотворението "Съпреживявайки един продължителен залез" (Тачев 2016б: 81) - поетът, по повод на който е изговорена преценката, че е "един от най-убедителните алтернативни почерци в епохата на Народна Република България" (Дойнов 2016б: 6), вече е изтръгнат "от облаците на съня обичан", от желанието, припознато като онова, което ни кара "да направим от себе си и нещо друго". Един останал встрани от времето на цялостното си осъществяване и актуалната си рецепция поет, е завърнат - като себе си и не съвсем. Но така или иначе, бъдещите страници на литературната история, изследващи имена и почерци от българската лирика през втората половина на 20. век, вече няма как да го оставят в компромисната графа на безличния, добре известен финал, изписван като "и др.". А към погледа назад неминуемо ще трябва да се появяват и думи за начина, по който този поет се оглежда и в предишното, и в днешното.

Нека все пак да припомним, че в доизграждането на литературноисторическия контекст на десетилетието на 60-те години се вписва и споменатия по-горе в този текст сборник "Самиздат 1963-1966". По думите на съставителите му, това е книга, представяща "не просто "неизвестни" за публиката творби, а истински пробиви в младата поезия от 60-те години на ХХ век, които очертават непознатия до днес феномен на поразителното алтернативно присъствие на няколко млади поети в литературата на Народна република България". Самиздатски архив, от който тръгват някои от най-важните търсения в българската лирика след средата на ХХ век" (Дойнов, Ангелова 2016: 7). Самиздатската инициатива, родена изпод уникалния по своя характер приятелски жест и изпод пишещата машина на Веселин Тачев, някъде между 1963 и 1966 г., е принос в дописването на съвременните литературноисторически градежи на всеки един от тези поети, обединени от биографичния факт на своя географски произход - гр. Русе и региона, и от приятелството помежду си. Още повече че редакторската селекция на Дойнов и Ангелова подбира за съставянето на сборника такива творби, които впоследствие не се появяват във вече отпечатани техни по-късни стихосбирки, т.е. публикуваното в "Самиздат" действително е със статут на "новоосветен архив" (Дойнов, Ангелова 2016: 6). А именно текстовете от "Самиздат" влизат в персонално композираните лирически книги "Ранни стихотворения. 1960-1967" на Иван Цанев (2014) и посмъртното издание "Поломието. Разкази и стихотворения" на Димитър Вятовски (2016). Архивните текстове, налични в самиздатския списък на Веселин Тачев, всъщност успяват да съхранят възможността за изграждане на целостта на поети като Иван Цанев и Димитър Вятовски, но и на Здравко Кисьов, Димитър Горсов, Владимир Попов, продължили активно своята творческа кариера и след десетилетието на дебютните им текстове и страници. А случаят "Поетическо вероизповедание" в годините на тяхната русенска младост, ги прави част от общата родна история на младежките жестове на културна съпротива спрямо нормативната естетика на социалистическия реализъм.

Именно в модела на изграждане на целостта се вписа и изданието "Първи и последни стихотворения" (2015) на Николай Кънчев (1936-2007). Сред събраните в него текстове, очертаващи хронологическата начално-финална линия от 1959 г. до 2007 г., особена част представляват онези, които, по думите на неговата съпруга Федя Филкова са "непопадали до този момент в авторска книга" (Кънчев 2015: 5), като сред тях са и такива, писани в периода 1959-1965, т.е. преди появата на дебютната му книга "Присъствие" (1965)¹⁹, но и такива, които са съхранени в компютъра му, родени непосредствено след като предава за печат "Вятърът прелиства календар без дати" (Кънчев 2007б). Тази именно лирическа книга се оказва последна за поета, той така и не успява да я види, защото смъртта го застига внезапно на 9 октомври същата година.

С издаването на "Първи и последни стихотворения" фигурата на Николай Кънчев придоби неочаквана пълнота. Защото прочитът и изследователските перспективи, които оттук насетне могат да се породят от мащабна амбиция за всеобхватно изследване на поезията му, със сигурност имат вече добрия шанс да положат и тези текстове в хронологията на издадените 50 авторски книги на поета, от които само десет са се появили преди 1989 г. А както отдавна е известно, между втората му лирическа книга "Колкото синапеното зърно" (1968) и "Послание от пешеходец" (1980) лежат 12 години принудително мълчание и невъзможност за публикуване на лирика за възрастни.

И все по-трудно и провокативно би било да се изгражда антологичният образ на поета - в бъдещи лирически антологии, особено когато той вече не е между живите и не може да изкове личния си образ чрез прецизна автоселекция, каквито умения издават известните за периода до смъртта му лични антологии. Но ако си припомним преценката на Светлозар Игов за "авторефлексивната склонност" на тази лирика, за това, че "творбите на Николай Кънчев не просто взаимно се тълкуват, те тълкуват и самата поезия" (Игов 2008: 31-32), можем - изречено с думите на Кънчев, да се "осланяме на маранята" на паметта, т.е. на постоянното ѝ, нестихващо трепкане с убедеността, че всеки антологичен формат - изготвен или бъдещ, може само да потвърди яснотата и щедростта на извора, който някак не пресъхва, движейки се от своето начало към своя илюзорен край. И "Първи и последни стихотворения" е сред доказателствата за тази убеденост.

А всяко антологично издание, особено на отишъл си ненавреме поет, е в състояние да завръща и перманентно да го припомня, поддържайки активна читателската и изследователската памет за написаното от него. Антологията е и добра възможност за внезапно явяване/завръщане на неизвестни или забравени поети - особено на онези, оказали се не съвсем пригодни за настояванията в епохата на социалистическия реализъм, макар да са успели да издадат свои лирически книги в онова време. Отлагането на тяхното присъствие, макар и със задна дата, в днешния ден е "гаранция" за това литературноисторическата реконструкция на онази епоха да остане списъчно непълна, недокрай проследена и изговорена. Все така актуално в настояването си обаче е очакването, че метатекстов корпус - предговор, следговор и/или обяснителни бележки, се изисква при подготовката и издаването на автор, който или се извежда от неизвестност, или е с изключително слаба известност. За появата на първото му и/или ново издание често се избира именно антологичният модел като по-представителен и позволяващ широк селективен спектър. Но невинаги това очакване се потвърждава. Такъв е случаят с шуменския поет Богдан Тетовски и появилата се през 2005 г. лирическа антология "Един такъв неясен, неединен" (Тетовски 2005) - седем години след смъртта му и след появата на дебютната му книга - "Човекът зад вестника" (Тетовски 1998), издадена малко преди той да си отиде. Към днешна дата високите оценки за това, че "Един такъв неясен, неединен", макар небрежното си издаване, е "поразителна книга" (Дойнов 2013а: 50-51), предлагаща поезия, която има категоричните основания да бъде огласявана и изследвана, се потвърдиха. Наскоро, през 2017 г., беше издадена нова антологична книга на Тетовски - "Отново сме поети" (Тетовски 2017), изготвена с добавка от необходими приложения (снимка и биография, анкета, правена с поета през 1994 г.) и два следговорни текста - от Владислав Христов и Иван Карадочев (Тетовски 2017: 111-115).

В сходна издателска последователност беше огласено и името на художника Русчо Тихов - близък приятел на поета Константин Павлов, напуснал България в края на 60-те години, но и автор на непозната у нас, силно експериментална проза и поезия. През 2010 г. изненадващо се появи неговата проза (Тихов 2010) - в издание под заглавие "Праволинейна инерция", което обаче не беше отделило страници да обговори личността и живота му. Поезията му, писана в десетилетието на 60-те години и също непубликувана никога официално, видя бял свят в томчето "Някога 1962-1966" през 2015 г. (Тихов 2015) - две години преди смъртта на този така и останал неизвестен у нас творец. Близостта с Константин Павлов вероятно ще отвори възможност за специализирано четене на Тихов - внезапен поет от десетилетието на "априлските поети", през чието кратко творчество може да се дописва алтернативната история на българската лирика от втората половина на миналия век.

И ако празното поле, в което днес вече може да бъде поставен творец като Тихов, може да потърси своето алиби в биографичния факт, че десетилетия наред той не пребивава в родината си и - макар по своя воля, е далеч от възможността да съ/участва в процесите на литературата и изкуството у нас, напусналите ни през последните десетина години важни и силни поети, някои от които внезапно и на възраст, която мислим като твърде отдалечена от смъртта, бяха и живяха тук - издаваха по-често или по-рядко свои лирически книги, по-близо или по-далеч от въобразени културни центрове и процеси. Някои от тях успяха да съставят приживе своите лични антологични книги. На други тепърва трябва да изготвим с внимание и респект, за жалост - посмъртните антологии, вероятно и с участието на текстове от архивите - непубликувани, ранни, последни.

Паметта за поетите Николай Тончев, Калина Ковачева, Мария Вирхов, Мария Кръстева, Георги Маринов, Ивайло Иванов, Ралица Чернева, Вазкен Налбантян, Николай Гюлев, Стоянка Грудова ще изтлее, ако това не се случи... Навреме.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитираният текст, побиращ и бележките на М. Неделчев, който е съставител заедно със съпругата на поета Катрин Сариева, съпровожда първия том от двутомното издание на Сариев "Събрани страници" (Неделчев 2011б: 309-341), в първия том от което е поезията, а във втория - документалистиката и публицистиката. Обясненото в бележките очертава траекторията на композирането на книгата, в която се проясняват профилите на всеки един от вътрешните дялове на томчето с лирика. Цялостният контекст на написаното дава възможност за убедеността ми, че в горецитирания кратък откъс Неделчев има предвид раздел. [обратно]

2. И все пак нюанси или малки детайли са останали неизяснени. Те едва ли биха прибавили нещо от особена важност, но пък един идеален изследовател на поета Сариев със сигурност ще ги забележи, открои и събуди за уточняващи въпроси и вътрешни микросюжети. В обсега им вероятно би попаднало питането за изчезналото в томчето със събрани текстове посвещение от дебютната книга "На татко ми - Груд В. Сариев"... Но ето друг, не толкова кратък и вероятно маловажен пример: включените в дебютната книга на Сариев "Здраво утро" (1982) стихотворения са общо 22 на брой. В цикъла "Здраво утро" на "Събрани страници" те са 21. Липсващото е "Непознатото" и ако тук имам възможност да отбележа точното му място в дебюта - Сариев (1982: 28), то е защото го открих в личен екземпляр, предоставен ми от доц. Владимир Янев. Месеци преди това да се случи, бях работил с екземпляр от книгата в НБ "Иван Вазов", където именно това стихотворение, макар да беше отбелязано в съдържанието на стихосбирката, липсваше в книгата. Т.е., допускам, че е възможно част от тиража на стихосбирката, издадена в обем от 1400 бройки, да е бил с технически грешки. Съставителите са знаели/отчели този факт и са взели решение да поставят/оставят "Непознатото" в състава на цикъла "Пред края на кръга" (Сариев 2011: 53), който повтаря изцяло съдържанието на книгата от 1989 г. и там тази творба също е налична (Сариев 1989: 11). Много е възможно същата причина, която предполагам (проблемна част от тиража на дебюта да е с технически грешки) да е дала повод на самия поет още по онова време да публикува това стихотворение от дебютната си книга отново в "Пред края на кръга" - само то от дебютния списък е пренесено в следващата книга, съставена от новонаписани текстове. Но пък дали все пак причината за това не е друга, твърде различна от "техническия" мотив, който си позволявам да предполагам тук, заради леснината на досещането? Но ето още нещо: в прецизните уговорки, направени във "Факти и коментари...", М. Неделчев подава информация за дебюта. Тя обаче не потвърждава написаното за поета в популярната енциклопедия Wikipedia: "Дебютната му стихосбирка "Здраво утро" излиза през 1982 година в издателство "Христо Г. Данов". Книгата има дълга предистория на неприемане от официалната комунистическа критика. Първият ѝ вариант е претопен и отново издаден в съкратен и цензуриран вид, без илюстрациите на художникa Димчо Павлов, който от своя страна прави изложба по стиховете в книгата." (вж. Веселин Сариев 2016). Дълго неприемане? Претопен тираж? Ново издание в съкратен вариант? Според Неделчев биографията на книгата е белязана с "продължително чакане" (година-две), за да може книгата да влезе в плановете на издателство "Христо Г. Данов", съпроводено (същото дълго чакане) и с обсъждане на няколко варианта (това би могло да бъде мислено и като съвсем нормална практика за времето - онова време, че понякога и днешното често обсъжда няколко редакции на един ръкопис, макар, разбира се, да не говорим за критериите, с които се съобразяват съответните обсъждания тогава и днес). В същото време, пак благодарение на написаното от литературния историк и близък приятел на поета М. Неделчев става ясно, че е съществувал съхранен и до днес ръкопис под заглавие "Надпяване", неиздаден като отделна книга, както и ръкопис за дебют от лятото на 1980 г. със заглавие "Ще", част от творбите в който впоследствие влизат в "Здраво утро" (Неделчев 2011б: 313). Т.е., позволявам си да се усъмня в написаното в Wikipedia, тъй като отличен познавач, личен приятел и перфектен литературноисторически реконструктор като Михаил Неделчев не би пропуснал да отбележи именно тази/такава част от биографията на дебюта на Сариев. Но и съпровождам отказа си с убеденост, че съхраненото от семейството на поета в архива, както и личните спомени на близки хора или работили в пловдивското издателство "Христо Г. Данов" по това време, биха могли да потвърдят или разколебаят в някаква посока тази ми убеденост. [обратно]

3. Пак М. Неделчев свидетелства за това, че пловдивският поет е уволняван от работата си в Младежкия дом заради участието му в съвместно организираните от двамата "Литературни петъци" в Пловдив с мотива, че представя "забранени" поети (Неделчев 2011а: 11). Припомням и отбелязвания от изследователя афинитет на Сариев към проблемен поет като Иван Динков, чиято поетика стиховете му често следват и то не само в жестово посветени на автора на унищожената през 1967 г. лирическа книга "На юг от живота" - като включеното в ръкописа "Надпяване" и споменато по-горе стихотворение "Излет" (Сариев 2011: 142), или пък неотбелязаното с посвещение, но много "динковско" стихотворение "Нощ" от "Пред края на кръга" (Сариев 1989: 29). Един внимателен анализ на моделите при изграждането на поантата в лириката на Сариев би добавил още аргументи към връзката му с поетиката на Динков. [обратно]

4. Позволявам си констатацията, че и към днешна дата работата по събирането, подреждането и съхраняването на архива на емблематичното не само за града, но и за десетилетията на 70-те, 80-те и 90-те години на ХХ век творческо присъствие на Добромир Тонев все още не е свършена. Неналични в събран вид са и мемоарните страници на негови близки хора на изкуството - някои от тези хора така и не дочакаха това да се случи... Произнесеното и разказваното по паметни вечери и отбелязвания по повод, публикуваното тук и там в лични книги, периодика или специализирани сайтове, както и написаното от най-младите в дипломните текстове на студенти от ПУ "Паисий Хилендарски" (а вероятно и в други български университети) все още се рее несъбрано из литературния въздух на Пловдив - градът, който именно следва да има ангажимент към свършването на едно такова полезно литературноисторическо дело. Възможностите, които биха се превърнали и в повод за него, като например един документален филм за поета, един академичен научен форум, който не само да огласи, но и да придвижи към издаване налични и нови изследователски прочити на тази поезия и нейните контексти, до този момент не са осъществени. Но затова пък от осем години в града се организира национален поетически конкурс на името на Добромир Тонев, който се опитва да популяризира и утвърждава името и лириката на поета, но практиките му клонят повече към осигуряване на възможности за изява на регионални и маргинални пишещи хора, търсещи такива възможности в почти всяко от нароилите се подобни литературни състезания. През 2016 г., по повод пет години от старта на националния конкурс, ИК "Хермес" издаде малък юбилеен сборник, събиращ отличени творби за периода - публикуваните текстове са отличените с първа, втора и трета награда, както и тези с наградата на радио "Пловдив" (Станоева 2016). В регламента на конкурса има и други награди, които в юбилейния сборник обаче отсъстват като публикации. Предполагам, че текстовете и имената на всички отличени през тези седем години автори все пак се пазят в архивен фонд на този националния конкурс. Както и продължавам да се надявам, че екипът, който се грижи за това този литературен конкурс да се случва всяка година, може да разшири обхвата на интереса към поезията на Добромир Тонев, съсредоточавайки усилията си в по-полезни и продуктивни за паметта на твореца и града инициативи. [обратно]

5. Вж. напр. информацията за поета в Укипедия, както и отпечатаното за него в интернет страницата на издателство "Либра Скорп". [обратно]

6. В лирическите книги, издадени приживе, това е отбелязано само в двуезичното издание на "Отвсякъде човекът е мишена" (Петров 1998), на чиято задна корица четем, че през 1975 "He made his debut in the book A Lyrical Flock" (Петров 1998). [обратно]

7. Т.е. ако непременно трябва да се търси заглавие, което да бъде обявявано за първо, то би следвало това да е "Криле, поръсени от сняг" - именно такова е заглавието на дебютния цикъл, с който Янаки Петров участва в антологията "Лирично ято" (Петров 1975: 237-250). Няма да коментирам и самоподразбиращото се недоразумение, на което, разчитайки на информация от виртуалното пространство, изследователското реконструиране на биографията неизменно би се натъкнало, когато осъзнае, че съществуването на дебютна стихосбирка със заглавие "Лирично ято" от 1975 г. и награда за дебют "Южна пролет", получен три години по-късно и за друга лирическа книга, са несъвпадащи си компоненти в биографията не само на Янаки Петров, но на който и да е български поет, дебютирал след 1973 г., откогато датира националната литературна награда, учредена с цел да отличава именно дебютни книги. [обратно]

8. Заглавията им са, както следва: "Врабец", "Квартира", "Обич", "Страх", "Любов", "Меч", "Писмо от мама" и "Разговор с Александър Геров" (Петров 1975: 240-250). [обратно]

9. Всъщност включените от "Зимна птица" стихове тук, в този цикъл, са 25. Това, което влиза в списъка като 26-то, при това - поставено на финала на цикъла, е "Художници, актьори и поети..." (Петров 2012б: 34) и е с посвещение "На Марин Георгиев". Такова стихотворение с такова посвещение в дебютната книга на Янаки Петров няма, тя приключва с "Всичко, всичко може да се случи" (Петров 1978: 65-67). Очевидно изборът "Художници..." да бъде именно на тези страници и в тази книга се определя от редактора на поредицата Марин Георгиев, който и може би знае кога е писан посветеният нему текст. Нищо необичайно няма в това включване/изключване/разместване, но и то би могло да бъде детайл от съставителските обяснения, които настойчиво уговарям като липсващи. [обратно]

10. Анонсът към изданието, отчитащ важността на книгата и внимателната подборка на съставителя М. Жеков, все пак е сглобен с пораждащата озадачение констатация: "Затова се учудваме, че никъде не откриваме ако не предговор, то поне съставителска бележка, която повече да проясни за непосветените идеята на изданието." (Витрина 2012: 5). [обратно]

11. Официалното представяне на "В тъмнината осветен отвътре" е организирано от писателската общност на гр. Бургас, през м. май, 2012 г. Именно с книгата, дело на бургаското издателство "Балтика 2002", се отбелязва 65-годишнината на поета, а от същия период е и текстът на бургаския поет и редактор на списание "Море" Иван Сухиванов (2012). [обратно]

12. Изследвания, специално насочени към лириката на Здравко Кисьов, биха могли да изградят и внимателни прочити, вгледани в начина, по който посмъртната "Отвъдно време", изграждайки своя специфична художествена композиционна и съдържателна автономия, притегля към себе си и "епизоди" от антологичната "Обратно време". Като например факта на две различни стихотворения под идентичното заглавие "Повест" (Кисьов 2007: 145, както и Кисьов 2017: 57). В тази посока "работи" и включването на две епитафии в по-ранната (Кисьов 2007: 105; 179) и две епитафии в посмъртно издадената книга, с тази разлика, че в посмъртната "Отвъдно време" двата нови текста, озаглавени вече като "Епитафия I" и "Епитафия II" оформят финалния триптих на изданието, към което принадлежи и "Аз съм последната страница..." (Кисьов 2017: 115-117). Разбира се, споменатите тук мимоходом наблюдения са крайно недостатъчни, за да послужат като аргумент в полза на някаква категоричност откъм статуса на "Отвъдно време" в контекста на цялото творчество на Кисьов. Сигурно е, че по-ясната и чиста представа за този поет би могла да се гради не само с актуализирането на биографията му с оглед на вече известното, но и с бавния и прецизен прочит на съществуващото в неговите лирически книги. [обратно]

13. За случая "Поетическо вероизповедание", както и за поета Веселин Тачев - вж. написаното по-нататък в настоящия текст. [обратно]

14. Разбира се, различно интерпретаторско четене би могло да има относно това, дали през 2017 г., когато не само Гриша Трифонов, но и самият Пламен Ставрев вече не е сред живите (той умира четири години преди поета, през 2011 г.), стихотворението "Кръчмарски музикант" е по-уместно да се публикува в посмъртното томче на Трифонов във версията с посвещението. Защото, оказва се - и версията без епиграфа, и версията с него имат някак равностойни "права" в битуването на този публикуван още в дебютната книга текст. Именно неговата поанта (най-вече заради тематичния образ "аз и китарата") семейството на Г. Трифонов избира да отпечата в некролога, съобщаващ за смъртта му (вж. Погребват 2015). А близки и приятели в множество прощални думи, особено в публикации в социалните мрежи, обвързаха символично близката във времето смърт на двамата музиканти и приятели - и чрез честото припомняне на стихотворението "Кръчмарски музикант". [обратно]

15. Доста по-рано в Русе е издадена и малката антологична сбирка "Пристанище на обич (поетичен сборник)" (Пристанище 2001). Книгата, отпечатана по повод 150 години от рождението на Иван Вазов и Захари Стоянов и 25 години от създаването на Дружеството на писателите в града, се вписва в модела на регионалните антологии. Тя включва 43-ма поети, които, както обясняват съставителите Анита Коларова и Йордан Палежев в краткия си послеслов, са от "няколко поколения, родени в Русе или трайно свързани с него" (Пристанище 2001: 72). Големият брой автори успява да се събере в стегнатия обем от 72 страници, най-вече заради подбора от по една или две творби от всеки автор. По страниците на антологичната сбирка, където са и имената на Станка Пенчева, Стефан Цанев, Здравко Кисьов, Иван Цанев, Владимир Попов, са отпечатани две творби от Веселин Тачев - "Оголена река" и "Русе" (Пристанище 2001: 35-37). [обратно]

16. "Можем ли да кажем, че 2016-а беше неговата (на Веселин Тачев - уточнение мое, Г.К.) година?" пита Пламен Дойнов в интервю с Иван Цанев и отговорът на Цанев е утвърдителен (Цанев 2017б: 5). [обратно]

17. Така е озаглавен един от циклите в книгата "Противостоене", подготвена и издадена от Иван Цанев (Тачев 2016б: 63). [обратно]

18. Убедена съм, че на връзката между поетиката в стиховете на Павлов и Тачев може да се посвети цяло отделно изследване. Или поне сериозен обем наблюдения, които да са важна част от един цялостен изследователски модел, занимаващ се с начините, по които лириката на Константин Павлов "отваря" комуникативни полета с лирически почерци от периода 60-те-80-те години на миналия век. Официалното вече вписване на поета Веселин Тачев през този период е естествен повод за включването му в задължителния "списък" на поети, чието творчество предлага и разгръща във времето такъв специфичен и - смея да предполагам, изключително интригуващ диалог. В отделен, но положен в същата изследователска типология ред, категорично оправдана би била също, от своя страна, връзката между писаното от Веселин Тачев и Иван Цанев. И тук, в такова едно изследване, ще бъдат задължителни не само включените в съвсем наскоро появилото се томче с "Признания и отзиви, слова и посвещения", озаглавено "Между два разговора с И.Ц." (Цанев 2017а) стихове на Тачев, крайно експлицитно демонстриращи своя иванцаневски повод от съвместното живеене и писане на двамата през 60-те, но и по-късни текстове, като напр. "Вторник 13", включен в "Противостоене" (Тачев 2016б: 84) и бързо разпознаваем като пряка комуникация с небезизвестната творба на Цанев "Петък 13" (Цанев 1968: 24). Специално внимание, което би съдействало изключително за наблюдения и от такъв характер, заслужава частта "Веселин и пишещите събратя", "една своеобразна антология" (Тачев 2016б: 119) от книгата "Противостоене" (Тачев 2016б: 115-149), където съставителят Иван Цанев е побрал диалогизиращи текстове, писани приживе и след смъртта на Тачев - с поети, негови съвременници и днешни поетически имена. [обратно]

19. Дебютната книга на поета от 1965 г. се появи и във версия на фототипно издание през 2010 г. като инициатива на пловдивското издателство "Жанет 45". Същото издателство в периода 2005-2007 г. осъществи и антологичните издания "Избрани стихотворения. 1965-2005" (Кънчев 2005) и "Избрани стихотворения в проза" (Кънчев 2007а). [обратно]

© Гергина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2019
Гергина Кръстева. Лично и антологично. Автоантологични модели и персонални антологийни присъствия в българската лирика от периода 2008-2017 година. Варна: LiterNet, 2019