Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

САМОПРЕДСТАВЯНЕ НА ПОЛИТИЧЕСКОТО

Михаил Неделчев

web

Пламен Дойнов - Балът на тиринитеСловото ми за предишната стихосбирка на Пламен Дойнов "София Берлин" беше озаглавено чрез въпрос - "Как поезията да продължи нататък?". Ако трябва да отговоря на този въпрос днес, след появата на "Балът на тираните", ще кажа: Да, изглежда, че точно така трябваше да продължи.

"Балът на тираните" е дълго подготвяна книга. Подготвена е от цялата досегашна поезия на Пламен Дойнов, или поне от стиховете, които той започна да пише от края на 90-те години. Помним "Истински истории" (2000), в която се съдържат портрети на всекидневни хора - съвсем неидеализирани портрети, представени гротесково, с пластичност, основана на чувственото и телесното. Помним и "София Берлин" (2012), която представя отново политическа и социална проблематика, особено при срещата на съвременните българи с европейския свят. Помним и експериментите на Пламен Дойнов с "писането от натура", с инициираните от него колективни "поетически пленери" - с импровизационното създаване на стихотворни творби от една и съща пространствена гледна точка в някакъв пейзаж... Тоест пътят към "Балът на тираните" беше дълъг и творчески интензивно преживян. Убеден съм, че тази книга е изключително важна - не само за творчеството на Пламен Дойнов, но и за цялата днешна българска поезия.

Не е случайно, че тя е направена, специално е "акцентирана" като манифестна стихосбирка - и чрез конкретните си стихотворения, и чрез включването към нея на програмния текст "Фрагменти към нова политическа поезия". Разбира се, това поражда цяла серия от въпроси.

В манифеста се казва, че новата политическа поезия се отказва от внушенията на "старата" политическа поезия и от тенденциозността. Възможно ли е да се създава политическа поезия, в която да няма тенденциозност? Да, Пламен Дойнов ни доказва, че това е възможно.

В българската литературна култура това е подробно разисквана проблематика - от знаменитата студия на д-р Кръстев за тенденциозната литература до дискусията от края на 30-те и началото на 40-те години в сп. "Изкуство и критика" между Атанас Далчев и Христо Радевски. Години по-късно Атанас Натев написа дисертация на тема "Цел или самоцелност на изкуството", където централната глава е отново за тенденциозността.

Как Пламен Дойнов решава тази дилема?

В "Балът на тираните" се срещаме с една направена поезия. Не изпята, а направена. Правена умно, внимателно, с много знание за българските и световните литературни процеси. В тази поезия идеологията и политиката се самопредставят чрез фигурите на съответните персонажи. Първият дял на книгата е по-скоро фокусиран върху съвременността на политическото, докато във втория дял се тематизира най-вече времето на социализма, когато политическото беше уродливо и на практика функционираше като фалшива идеология, като подмяна на реалните политически взаимоотношения. Третият дял е по-особен, по-интимен. Но навсякъде политиката сякаш се самоизговаря. И ние просто трябва да я чуем.

"Балът на тираните" съдържа действително нова политическа поезия. Сега осъзнаваме, че онова, което до този момент смятахме за "политическа поезия" беше по-скоро политизирана поезия. Дори поезията от 90-те години на миналия и от началото на новия век беше драматически политизирана - например поезията на Блага Димитрова. В смисъла, който влага Дойнов в понятието, политическа по-скоро е поезията в четири-пет стихотворения на Иван Цанев, които преди време аз определих като Иван-Цаневото проговаряне ("Послеслов за глухи", "Роденият поет" и др.). Пламен Дойнов прави подобна, но и съвсем нова политическа поезия, в която политическото се самоизговаря през лирическите персонажи в поредица от етюди и портрети, в разказите за съвсем личните падения и смешно-жалки терзания. Поразително е това огромно богатство от социални типажи (колебаем се, например, дали да мислим "министър-председателя" или "военния министър" като съвсем конкретни лица, или да ги възприемаме типово), но и наистина от съвсем конкретни персони, които вече имахме възможност да разпознаем (поне част от тях) още по време на знаменитото четене на Пламен Дойнов през февруари тази година на камерната сцена на Военния театър. А някои от лирическите герои са и пряко назовани - присъстват в книгата с имената си.

Всичко това е въвлечено и в поредица от литературни игри. В стихотворните масиви чуваме гласовете не само на персонажите, но и стихотворни реплики от Дебелянов, Гео Милев, Елиът, Лорка, Атанас Далчев и от кого ли не. Тези игри не винаги възвеличават поета, от когото са взети цитатите. Особено когато се ползват тривиализирани цитати, към които отношението винаги е амбивалентно, двойствено. Както е в стихотворението "Стойчо Мамин: за едното име", където лирически, но и гротесково се реконструира любовният живот на Христо Фотев, извлечен документално от едно негово мемоарно признание. Или пък позоваването на песента "Даваш ли, даваш Балканджи Йово" в едно много силно стихотворение, посветено на момчето Ахмед, преименувано през т.нар. възродителен процес на Антон (в това стихотворение имаме и самоизобличителен автобиографичен дискурс за едни ранни момчешки години). Литературните игри в "Балът на тираните" изобщо не са невинни, а често звучат стъписващо, оголват драматично и дори трагически самата ситуация, самото живеене насред/вътре в социума.

Можем да направим и по-сложни интертекстуални връзки. Например стихотворението "Моят петгодишен убиец" се свързва по комплексен начин с други две загадъчни стихотворения - "Ще ме убият" на Биньо Иванов и "Безкрайна поема (втори откъс)" на Константин Павлов. Те съставят особена трилогия на предчувствието у съответния лирически говорител за предизвиканата, неестествената собствена смърт. Носят мотивите за така характерното за атмосферата в социалния и обществения живот от епохата на късния соц (но и на посткомунистическата епоха) натрапчиво усещане за непрестанна непредвидима заплаха, за атмосферата на подозрителност и мнителност в тоталитарната или "несигурната" като стабилност на общодемократичните и правовите норми държава.

Любопитно е как при изговарянето на политическото понякога се появява и авторът като конкретен персонаж. Въведен е самоиронично и дори със самокритичен патос, както е в посоченото вече стихотворение "Край Босфора шум се вдига...":

Но понеже предпочитам критическия реализъм,
помня как бяхме там и се смеехме на Ахмед,
лицата ни лепнеха от пот и патриотизъм,
а аз се подготвях за успешен поет.

Или в стихотворението "Поканата от президента пристига при точния човек". Ето началото:

Пиша това стихотворение върху гърба на поканата
от президента за приема на 24 май. Няма да ходя там.
Този път - не. Не е протест, нито демонстрация.

Помним как през годините на новия ни демократичен живот литератори, поети правеха ефектни и ефективни според тях шумно огласени публични жестове с подобни откази (включително и връщане на присъдени им ордени) и се надяваха, че всичко това има силен политически смисъл. Може и така да е?! Самият стихотворен текст тук изригва чрез един пасаж в експресивно геомилевско изреждане. За да затихне на финала:

Ще си остана тук - без патос, без вълнение.
Доброволно ще заприличам на непотребна камбана.
Просто трябва да завърша това стихотворение
и да чакам следващата покана.

Уникалното в "Балът на тираните" е в това, че политическото е намерено навсякъде - в частния бит, в съществуванието на доносника и дори в творческия акт на превода, в живота на министри, на всекидневни хора, в любовните взаимоотношения на високопоставени и по-обикновено поставени лица... Енергиите, силовите линии и вихрите на политическото пронизват цялото битие (не само йерархически властнически насочени отгоре "надолу", т.е. в някакъв смисъл тук са конкретно представени теоретическите идеи на Мишел Фуко за властта).

Накрая ще коментирам натрапващия се паралел с друг, шумно обявен манифест - за нова социална поезия, създаден наскоро от няколко поети, после приподписан от други поети, но и от маргинални и дори одиозни фигури. От този манифест някак не може да се разбере какво е "нова социална поезия". Прочетох го внимателно. Разбрах какво не харесва тази т.нар. нова социална поезия. Разбрах спрямо какво се оразличава. Но начинът, по който ще се създава самата нова социална поезия, не успях да разбера. (Впрочем в прекрасното руско литературоведско свръхавторитетно списание "Новое литературное обозрение" от няколко години се поддържа постоянно рубрика, назована точно "Нова социална поезия" - с теоретически и критически разработки и с илюстриращи ги цикли от нови стихотворения, руски и чужди.) Докато при Пламен Дойнов с неговата книга и с придружаващия я в края манифест нещата стоят тъкмо обратно. Тук е казано какво е нова политическа поезия и ни е демонстрирана тя в цялата й пълнота. Виждаме, че политическата поезия не означава еднообразие, че тя се конструира чрез игрово или просто ситуационно-делнично свързване на разрушени вчерашни и днешни идеологически парчета, които изграждат в текста съвсем различен нов ансамбъл. Голямото предизвикателство на тази поезия е точно в декларираното намерение тя да бъде политическа, но не и тенденциозна, т.е. да не е идеологически претоварена като пряк израз. Тук идеологията е оставена сама да се разобличи, включително чрез майсторското нарочно "разместващо" използване на нейните собствени битови знаци, в ежедневните й поведенчески и езикови пропадания именно като фалшиво съзнание (според знаменитата формула). В манифеста си Пламен Дойнов пише: "Новата политическа поезия иска да споделя неща, които повечето хора обикновено премълчават, защото не могат или не желаят да кажат. Мнозина живеят в страх и срам от думите си за собствения си живот насред политическото." И неговата поезия наистина говори по този недискретен според самите неписани норми на идеологизираното съзнание начин; тя разобличава или по-скоро ги оставя да се саморазобличат (тези носители на подобно съзнание) и в това е нейната политическа позиция... Така или иначе, тя всички тях ги е взела безкомпромисно на прицел. И из публичното пространство вече се чуват отделни гласове на плах протест срещу такава "недискретност". А това е едно от свидетелствата, че новата политическа поезия добре работи.

Чрез тази книга Пламен Дойнов се възправя и като истински poeta doctus - учен поет. Поезията му освен на вдъхновение от най-често мерзките сюжети и персонажи, е плод и на изследвания, на архивни проучвания (задълбаване в архивите на комунистическата Държавна сигурност и на други подобни институции), т.е. това е "учена поезия" в един пределно висок смисъл, без да е нито скучна, нито назидателна. Можем да кажем, че това е мрачно-гротесково изобличителна, но и весела научна поезия, изповядваща "весела наука", в ницшеанския смисъл на това понятие.

Особено важно е да се подчертае, че за разлика от повечето изобличаващи идеологиите текстове - както фикционални, така и политически, стихотворенията и късите поеми на Пламен Дойнов не идеализират противопоставно времената на новото ни демократическо развитие, ползват същите похвати и при представянето на актуалните сюжети. Малък пример от стихотворение от заключителния цикъл "Преброяване на вътрешните емигранти" (посветено в памет на поета Ивайло Иванов, където отново се обиграват познати литературни паремии - от Георги Мишев и Христо Фотев):

Как се къпят във смях срещу тях гласовете ни:
Хубав край, но и хората колко са хубави!
И ръцете им колко са тънки и хубави!
И очите им колко са чисти и хубави!

Удивително точно са намерени елементите в саморазобличителните дискурси не само при портретите-монолози на различните видове литератори-агенти на бившата политическа полиция (всичките тези документално засвидетелствувани агенти "Ирис", "Юрий", "Кънчо", "Власов", "Георги" и пр.), но и в самопредставянето на най-видния и най-талантлив поет-идеолог, на този, чието име бе емблема на "априлското", в "Непроизнесено слово от Любомир Левчев на тържеството в чест на 80-годишния му юбилей". Ето я формулата за прословутото му пренаписване на биографията: "И затова ли начертах живота си отново/ с парче от счупената Генерална линия.". (За младите читатели пояснявам, че съществуваше такава идеологема за Генерална линия на Българската комунистическа партия.) И пак разиграване на знаменита символика, свързвана с името на дъщерята на диктатора Людмила Живкова, в чийто най-близък кръг портретуваният поет е бил: "И докато си давам вид, че разговарям с Бога,/ мислете си за мене като за крадец на огън!".

Но такива елементи, символи, устойчиви словосъчетания са намерени и за представянето на днешните герои и деятели на политическото - от министър-председателя до творците на фалшивите новини и производители на клевети в съвременните таблоиди. А това говори, че принципите на Пламен-Дойновата политическа поезия - макар и родени чрез задълбаване в близкото минало - не са съобразени само с особеностите на едно политическо време, че стъпвайки върху терените на критическото мислене за периодите на тоталитарната комунистическа държава, могат успешно да се разгръщат и за представянето на социалната действителност от десетилетията на актуалния век.

 

 

© Михаил Неделчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.02.2017, № 2 (207)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 1, 2017.

Преработен вариант на словото на проф. Михаил Неделчев, произнесено на премиерата на книгата "Балът на тирините" от Пламен Дойнов (ИК "Несарт - Милен Миланов", изд. "Кралица Маб") на 24 октомври 2016 г. в Сцена-клуб "Максим" на Театър "Българска армия".
















Партньори