ОБРАЗЪТ НА БАЩАТА В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ: РЕАЛНОСТ И МИТОЛОГИЯ

Милена Кирова

web

Когато се чете творчеството на Пенчо Славейков, неизменно прави впечатление честото присъствие на фигури с бащински характер - представени в различни жанрове и в различни планове на символното внушение. Ще се опитам да ги проследя най-напред върху едно "лесно" или експлицитно равнище: в онези произведения, където образът на бащата изглежда недвусмислено реалистичен и е положен в контекста на ясно изразеното лично отношение от страна на лирическия субект. Най-типични изглеждат три творби: стихотворението "Баща ми в мен", "биографичният" портрет на фиктивния поет Иво Доля от антологията "На острова на блажените" и предговорът към стихосбирката "Епически песни", подписан с псевдоним Олаф ван Гелдерн. Можем да направим експеримент, като се опитаме да конструираме един въображаем сборен образ, използвайки различни фрагменти от трите текста. Ето как ще изглежда този хипотетичен образ на Бащата, за който можем да кажем, че е типичен в творчеството на Пенчо Славейков:

Един стар баща, "поет и борец", "обичал живота и не се е озъртал твърде към смъртта". "Поради опърничавостта си и изключителните обстоятелства на онова време" той скитал "от град на град", а "жена и деца са вървели подире му", изучавайки "както трябва" отечествената география. "Споменувам за бащата, защото синът е същи той. Всичко, що е интересувало бащата, интересува и синът; борави всичко, що е боравил и той". С основание казва:

И сещам в моята аз неговата воля,
и неговата мощ во всякой мой удар...

"Както баща си, той често обича да мисли не както другите и не само да мисли, а и говори що му е на сърце". Понякога реже с ножа, "изострен на бащино точило", защото бащино наследство у него е и "светата злоба". Синът "инстинктивно е възприел" от руските художници "диренето на человека и в звяра". Но това едва ли би било възможно, ако баща му "не бе му оставил наследствено разположение за възприемане чувства на човещина към човека". Старият е усещал, че "изникналият от семето му младок няма да го посрами с израстта си". Младият е благодарен за бащината благословия:

Душата ми с завет ти за живот огрея
и в път благослови со бащин благослов.

"С тия вродени качества и капризно развити инстинкти" животът на Младия става необичаен. "Прилича на легенда, нали? Все пак, тя е действителна, както и оная на баща му..."

Не е трудно да видим, че "реализмът" тук има твърде условен характер. Пред нас е един подчертано идеализиран образ на Бащата, разположен в не по-малко идеализирания контекст на неговите отношения със Сина. Връзката между двамата мъже е твърде безпроблемна, натрапливо красива, тя изразява най-вече симптоматиката на желанието за идеална връзка между един син и един баща. Така сглобен, текстът изглежда като легенда за доброто и верността в традицията на семейните отношения. Разбира се, не искам да кажа, че става въпрос за някаква преднамереност на художествения текст, за някакъв вид манипулация на читателското внимание. Терминът, който бих използвала, е митология, а в нашия случай митология на частните отношения, която изразява определен тип - и наистина много реални - потребности на пишещия субект. За този, който я изгражда, тя работи по несъзнателен начин, като допълва и компенсира травматичния (в тази посока) опит на неговия живот. Личната митология, която си изграждат както поетите (много красиво), така и всички останали хора, работи като екран, който закрива нежеланите травматични ефекти на реалността (имам предвид психичната реалност, а не непременно факти с житейски характер) и върху който се прожектира най-красивият филм - филмът на желанията за идеална "действителност".

У любопитния читател този екран поражда желанието да разбере какво се крие зад него, каква е реалността, която отказва да стане факт на художествено изображение. И ако продължим още малко с въпросите: дали тази реалност е също така "ясна" и еднопланова, както хипотетичният образ на идеалната връзка, или съдържа множественост на скритите планове, прилича на бездна, в която се спотаяват различни гласове и фигури на нежеланото (недопустимото) отношение? Какво крие - преди всичко от себе си - поезията на Пенчо Славейков, когато говори за Бащата, за неговата власт и присъствие в света на личните и на социалните отношения?

Наблюденията, предприети в тази насока, показват няколко упорити тенденции. Обект на анализ този път са не текстовете, в които се говори открито за отношенията между син и баща, а онези, в които образът на бащата присъства върху някаква степен на метафорично изместване. Тук бащата е назован чрез една или друга символична фигура на бащинското присъствие, а то - в традициите на патриархалния свят - е тясно свързано с идеи на авторитета, властта и социалните задължения. Ще се опитам да обобщя своите наблюдения, като разположа всяка тенденция сред група от типични за нея художествени прояви.

Най-голям е броят на текстовете, в които фигура от бащински тип се появява в ясно разпознаваем исторически, религиозен или социален контекст: богове, царе, фараони, титани, войводи... Тук работи една изключително ясна тенденция: всички бащински фигури са обект на агресивно не-приемане, омраза, отхвърляне и дори умъртвяване от страна на лирическия говорител или на останалите герои в сюжета, независимо дали носи името Крез, Тимур, Зевс, Индже, Крум... Ще срещнем една доста зловеща метафора на негативното отношение - "секирата на истината". Тази "секира" например разбива властта на фараона Аменготеп ("Секирата на истината"), разкъсва тялото му на кървави "парчета плът", които тълпата ритуално разнася из улиците на града. Същевременно в маргинални образи, лишени от социално-исторически контекст, царствените фигури функционират като високопоетични символи на светлина, сила и космичен порядък. Това обикновено се случва в царството на фолклора, където можем да срещнем в целия му блясък "Огнян змей, всевластний цар", или в картини, които описват природата, като например в следното метафорично сравнение:

... и месеца двурог, на устни с кротък смях,
изстъпва горделив, кат някой падишах
между им и трепти вълшебния му блясък
над морските вълни...

Бърз поглед встрани от творчеството на Пенчо Славейков ще ни покаже подобна ситуация в цялата българска литература от края на 19. - началото на 20. век. Тук властва нескрито враждебното отношение към всички герои - представители на социалната власт, най-често изобразени като жестоки и безсърдечни слуги на държавния апарат в неговите многобройни институции-пипала, с които достига обикновените хора: армията, полицията, министерствата, съда... Критично-изобличителната нагласа, винаги откритият антимонархически и често прикритият антирелигиозен патос издават една доста по-обща и цялостна потребност да бъде отречена всяка инстанция на силата и властта, да бъде отхвърлена самата структура на патриархалната власт. Това е един особен "синовен бунт", който на границата между 19. и 20. век бележи прехода между две епохи в историята на българската култура. Един след друг падат "срутените кумири" на старите авторитети, отива си времето на бащите - поне такива, каквито ги идеализира колективната памет, обърната към времето на Възраждането. Не е странно, че именно недозрелите идеали на социализма - една типична идеология на синовния нарцисизъм - намират благодатна почва сред българската интелигенция от онова време.

Въпреки опита да се митологизира в експлицитен план образът на бащата творчеството на Пенчо Славейков е сред най-верните изразители на тази бунтарска тенденция. Наред с вече изброените царствени фигури в него ще срещнем още един, все така символично изместен, символ на властта и бащиното присъствие: Бог. Образът му е разслоен в значителен брой поетични персонификации - Зевс, Йехова, Аллах, Моисей (пророк или "уста" на Бога)... От пръв поглед ще различим алтернативата на сина-богоборец, изправен срещу властта на своя "баща": един митологичен титан открадва свещения олимпийски огън ("Симфония на безнадеждността"); един разгневен гениален скулптор запраща чука в коляното на вечния библейски пророк ("Микеланджело"); Яков преборва Йехова в самотата на мрачна пустиня ("В пустинята")... Темата за богоборството, очевидна в тези творби, прави възможна проявата на открито агресивни тенденции в поведението на силната личност. Самият образ на богобореца е моделиран с чертите на културен герой. Културният герой от своя страна е агресивен, импулсивен, насилник на традицията и на световния ред. Неговият образ е изграден с категории на силата и на различността от другите, "обикновените" и покорни хора: тук са включени "тъй наречените безполезни същества", "безпокойните натури, вагабонтните духове, борците, безумците, които турят точката не на място и изменяват смисъла на мисълта и на живота"¹. Неслучайно именно тук, в пространството на културния подвиг, ще срещнем отново секирата като метафора на синовното отношение:

Бъди Моисей - проклинай и люби!
За боен зов тръбата смел тръби,
и с тежката на волята секира
ти волите на другите строши!

Както вече споменах, бащинските фигури, които се появяват върху равнището на символна означеност, например Балканът или Слънцето, рязко изгубват традиционната обремененост с отрицателно отношение. Типичен пример е образът на Балкана в Пролога на "Кървава песен"; тук той е стар, горд закрилник на невръстните си чеда и често умее да разсъждава в пророчески блян. Младите мъже-синове му показват гръдта си, "покрита с люти рани", и роптаят с кроткия тон на покорни деца:

Бащице, стар Балкан, жестоко съдиш ти!

Всъщност и родината у Пенчо Славейков получава истинска ценност като образ на символичното бащинство; тя най-често е "бащин кът", "бащин край" или поне "бащина свидна и свята земя".

Откроява се постепенно една специфична (и всъщност доста натраплива при Пенчо Славейков) идея: духовното бащинство, което - за разлика от фактическото, било то семейно, историческо или социално - е видяно във висок, идеален план. Творческото съзнание изглежда любопитно стъписано пред страха от реалното физиологично бащинство и непрекъснато се старае да го измести в плана на символичните отношения, независимо дали те попадат в "добрата" или в "лошата" линия. Можем да гадаем дали причината за подобен тип поетическо поведение не е била скрита в някакъв отрицателен опит, натрупан в детството на Пенчо Славейков. Източник на травматично влияние може да са били конфликтите между двама родители, крайно различни един от друг, продължителната, почти задължителна липса на бащата от пространството на дома, а наред с това - потребността да бъде компенсирана тази липса чрез идентификация с вторични бащински фигури, негови заместители. Във всеки случай можем да забележим един любопитен факт: винаги, когато в поезията на Пенчо Славейков се мерне "рожба" - в буквален, не в символичен план - тя е задължително мъжка. Симптоматиката на един цялостен психичен комплекс добива завършен израз в това на пръв поглед маргинално явление. Желанието за "мъжка рожба" в един подчертано "мъжки" текст е очевидна идентификация с принципа на бащинството като самоосъществяване и "завръщане". Рожбата е творба на желанието за повторение. Цикълът изглежда така: бащата създава син; синът е неговото второ Аз - живот след живота, "в смъртта живот". Бащата търси сина в себе си; синът търси себе си в (своя) баща. Плътният пръстен на символичната синовно-бащинска идентификация изгражда смисъла на представите за приемственост и традиция в творчеството на Пенчо Славейков. Много повече тук, отколкото в текстовете на Ницше, се корени идеята за "вечното възвръщане". Всъщност сам Славейков сочи разликата достатъчно ясно, когато се самоописва в образа на Иво Доля: "У Нитче се връща всичко що е било, и връща се, за да бъде пак както е било, без каква и да е промяна; у нашия поет "това, което е било", е само материал за строежа на бъднето, което не е едно и също с миналото, а степен към по-висше".

Не е трудно да видим, че в наблюденията, които направих до този момент, присъстват няколко различни, всъщност взаимно противоречиви, тенденции, представящи образа на бащата и на връзката син-баща в творчеството на Пенчо Славейков. Време е вече да се опитам да ги обединя по някакъв начин, да намеря семантичния знаменател на техните общи усилия. За тази цел ще припомня две произведения, в които се повтаря един общ мотив за поведението на творящия Бог.

Първото, това е една поема, определена като "богомилска легенда", приписана на Нягул Кавела в антологията "На острова на блажените", наречена с много дълго и описателно име: "Как Господ-Бог даде воля да стане земя и какво подир това стори Сатанаил". В нея християнският Бог (тъй както му се полага) създава море и твърд; ражда се светът "като на вейка сочен плод". След акта на Сътворението обаче Господ е толкова изморен - "като творците земни, слаби хора", че дълбоко заспива. Делото му остава недовършено; точно в този момент неговият "паднал" син Сатанаил завършва земята и като наказание получава за другар довека човека.

Втората творба е малко по-известната поема "Химни за смъртта на свръхчовека", също включена в "На острова на блажените". И тук, веднага след края на своето съзидателно дело, Господ пада уморен, изчерпан, раздал до последна капка животворната сила. Лесно можем да откроим общия мотив в двете творби: уморения и изчерпан Бог, който не може да завърши започнатото велико дело или пък изчерпва своята сила веднага след него. В сравнителната история на религиите този мотив е известен като Deus obtiosis, заспалия бог; става въпрос за специфична трансформация на древния мит за умиращия-възкръсващ бог. И тъй като според законите на символичното мислене сънят е аналог на смъртта, модерното съзнание, психоаналитично информирано от теории между Фройд и Лакан, лесно стига до идеята за Мъртвия баща, скрит в образа на този изчерпан бог. Мъртвият баща по принцип е фаворизирана визия в творчеството на Пенчо Славейков. Неговата смърт може да бъде причинена от импулсите на откровена (сюжетна) агресия (както в случая с разкъсаното тяло на фараона Аменготеп); друг път тя е изразена в по-дълбоко кодирани символни варианти. Такъв е например случаят със слепотата на Омир (слепотата е друг аналог на умирането, слепият "умира" за светлината на света). Слепият Омир, пред който се прекланя лирическият субект, е Мъртвият баща - пророчески виждащ с невероятната прозорливост на своя неземен, духовен взор, и в същото време достатъчно "немощен", за да не бъде обект на отрицателно отношение.
По-интересно ще бъде да видим обаче какво се случва тогава, когато Бащата е вече мъртъв/заспал? Най-кратко казано, от този момент нататък започва истинският живот на Сина. Именно тогава той се оказва призван да свещенодейства в "храма на живота", да стане гениален скулптор, велик композитор или свръхчовек. С други думи, това е моментът, в който Синът става културен герой. Той е готов да изпълни задачата, която Бог му е завещал в момента на своето символично безсилие:

Оставям Аз недотворен
светът - духът си озари,
и пристъпи, и дотвори
недотвореното от мен.

("Химни за смъртта на Свръхчовека")

Тук мотивът за връзката между сина и неговия митологичен баща в творчеството на Пенчо Славейков се слива с идеята за свръхчовека като продължител на Бога. Свръхчовекът е Синът, реализиран в своето битие на културен герой, довършителят на Сътворението, богочовекът. По из-ключително любопитен начин личната митология на един български следвъзрожденски поет се преплита с философските идеи на Ницше и с християнската образност на спасението в същото време.

За нас обаче остава да помислим върху още един въпрос. Защо е било необходимо Бащата да се "изнури", да заспи, да умре в края на Великото сътворение? Не можеше ли тази културна приемственост да стане реалност по много по-простата логика на разбирателството в кръвно-семейните връзки? "Приспиването" на бащата има силно метафорично значение в смисловата система на текста. То представлява символичен процес, в който бащинството се снижава и лишава от неговите авторитарно-властови характеристики. Мъртвият (неспособен да превръща в дело прерогативите на властта) баща е добър баща в творчеството на Пенчо Славейков. Едва сега вече можем да разберем какъв е бил механизмът на идеализацията, за който говорихме в началото на тази статия, когато конструирахме образа на добрия баща от елементи на три текста и го нарекохме митологичен. Идеализацията по принцип е процес, който убива реалността; тя превръща (амбивалентността на) живота в не-живот, в спрял живот. В идеализацията винаги има един скрит момент на насилие. Тя убива/подменя живота с една представа за него и по-точно с една потребност да бъде видян той в определена посока. В идеализацията, най-сетне, винаги има повече от този, който я прави, отколкото от този, който е "правен", пресъздаден с художествени средства.

Смъртта (или убийството на реалността) се оказва механизъм за фантазна идентификация с бащата в творчеството на Пенчо Славейков. Тя, както видяхме, ражда образа на Добрия баща. Но кой все пак е този Добър баща? Този, който признава волята на своя син да твори. Този, който зачита неговите способности и доброволно му отстъпва (от своето) място в пространството на културното сътворение. Има един текст, който съвсем пряко илюстрира тази идея, може би единственият в творчеството на Пенчо Славейков, където бащата не е нито приспан, нито убит, но пък и неговата фигура не принадлежи към най-високата област на царственото, би трябвало да признаем. Това е стихотворението "Луд гидия". В него "старият кадия" олицетворява властта, закона, който управлява селото и внася ред в социалните отношения; с това той се налага като типична фигура от символично бащински тип. Лудият гидия носи някои от най-характерните качества на сина-културен герой: той е млад, смел, непокорен, неподражаем творец на изкуство, което вълнува другите хора... Старият кадия, за разлика от всички царе, ханове и фараони в творчеството на Пенчо Славейков, признава силата и умението на младия човек, прекланя се (прекланя дори закона) пред неговата творческа дарба. И не само това. Той прави най-невероятното за един баща (разбран като фигура на властта) в полето на социалните отношения, на институционализираната реалност, и в същото време най-желаното от гледна точка на поетическата реалност. Бащата сам полудява, т.е. става (като) сина, идентифицира се с неговата дарба и с неговата сила, при това пред цялата общност, в зоната на колективната (публичната) видимост. Смятам, че точно този образ, бащата-станал-син, е най-съкровената визия на текста-Славейков. Това е неговият начин да разбере смисъла на традицията, творческия аспект на живота, историческата приемственост и националната идентичност. В това се крие и неговата способност да преодолее прометеевския комплекс на вечното недоволство, на омразата към бога-цар - най-очевидната фигура на властта. Така вече можем да си обясним и една традиционна загадка: защо Пенчо Славейков, представител на едно преходно поколение в историята на българската литература, обединил в своя поетически светоглед взаимно противоречивите характеристики на две различни епохи, все пак остава в колективната памет като цялостна, монолитна фигура, плътно вместена в параметрите на една ясна културна роля - истински "жрец и войн на живота", според ефектното определение на Димчо Дебелянов.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. биографичния портрет на Китан Дожд в антологията „На острова на блажените“. [обратно]

© Милена Кирова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 3
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2008, № 9 (106)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 3.