ЗА СТАТУТА НА ОПРЕДЕЛЕН КРЪГ ИЗДАНИЯ В ПУБЛИЧНИТЕ БИБЛИОТЕКИ

Иван Радев

web

Предлаганото на тази тема изложение няма характера на строго научен доклад, не си поставя специални теоретико-интерпретаторски задачи, не преследва както строго професионални литературоведчески обобщения, така и амбицията за намеса в практиките на библиотечното дело. Темата и начинът на представянето й са от естество, по-скоро предназначени за семинарна форма на поднасяне и контакт с литературните факти като доказателствен материал, отколкото в дневния ред на една научна конференция. Единственото ми оправдание в случая е, че този проблем - все още потенциално зареден с претенциите за публичност, в голяма степен допира именно до професионалната ангажираност на участниците в тази среща. И разбира се - факта, че тази тяхна библиотечна дейност протича в градове, които са и университетски центрове, в които е съсредоточена и значителна част от художествено-творческата ни интелигенция. Пък и обявената тема "Дигиталната конверсия на книжовното и културно-историческото наследство" предполага насочването на усилия и в занимаващия ме аспект.

При поднасянето на тези мои бележки имам предвид установения облик и практики в публичните библиотеки у нас и личния си опит на работа в тях. Книжният им фонд по законови наредби и отработена систематика е така ситуиран както по стелажите, така и в каталозите и картотеките, че водещо е името на авторовата личност. Трябва да сме сигурни, че тя е най-приемливата, след като по отдавна утвърдена традиция, в нашия литературен живот някъде от средата на XIX век, доминиращ е статутът на автора, а по популярност - заглавията на книгите. И е така, главно като се има предвид основно масовият читател с неговите претенции и очаквания в търсенето и общуването си с тях. От определен момент във времето в тази, да я наречем, традиционен тип класификация, от гледна точка на читателя, своето относително самостоятелно място започват да заемат каталозите "Периодика. Вестници и Списания", "Старопечатни книги и издания", "Регистър на притежаваните ръкописи" и пр.

Окажем ли се обаче в позицията на професионално занимаващите се с художествената ни литература специалисти, на интерпретиращите било даден автор, проблем или тематика, на навлизащите в психологията на творческия процес и междуличностните отношения сред писателската общност, тази практика с нейната информационно-насочваща систематика разкрива своята недостатъчност. Като казвам това, имам предвид както възможностите за конкретното ползване на даден тип книги, така и специалните грижи за тяхното съхраняване, регламентиране на информационния път за достъп до тях и пр.

За да премина към артефактите в областта на литературата, които очакват своя открояващ спецификата им статут, се налага предварително да внеса известни уточнения, които стесняват кръга на онази нейна част, която се нуждае и има правото да се възползва от свое специализирано защитено пространство. Първото - става дума не изобщо, а за изтъкнати представители на художествената литература с техните значими, влезли в националната класика, прояви. Второто - има се предвид не "сакрализирането" на целия тираж на тези им съчинения, а само техни отделни, конкретни екземпляри, които е редно да бъдат водени "на специален отчет", т.е. да бъдат полагани особени грижи за съхраняването им, да им е осигурена нужната информационна характеристика, ограничен достъп на читателите в зависимост от техните интереси и т.н. Третото е свързано с преодоляване на властващото убеждение, че става дума за явление, което е привилегия на частните сбирки и колекции от книги, а не е на дневен ред за публичните библиотеки. Подозирам, че жилавостта на подобно гледище се дължи на преобладаващата практика, че в тях е рядко срещан опитът уникалните от тази гледна точка екземпляри да се издирят, картотекират и се осъзнае тяхната стойност, тяхното истинско предназначение. Трябва да се отчете и набиращият скорост процес на преливане на семейните и лични сбирки като дарения под по-сигурния, запазил обслужващата си социална роля купол на публичните книгохранилища. А това означава по-сигурно бъдеще и на съхраняваните в частни колекции редки и уникални екземпляри на литературата от миналото.

Трудно е, а може би, на първо време, не е и нужно, в библиотеките за тези издания да се въвежда строгото им категоризиране и подвеждане под една обединяваща ги формула. Ако съдим по досега проявявания и вече предизвикал вниманието интерес, трябва да се имат пред вид екземплярите на книги, които включват писателски автографи и персонално отправени авторски посвещения. Прибягвам първо до тях като отправна точка, тъй като те са най-широко разпространените в лични и публични библиотеки. Пък и в едното, и в другото им битие вече разполагаме не само с посветени им печатани статии, но и с цялостни самостоятелни издания. Няма как да съм изчерпателен, но мога да си послужа с примери - солидният том "Душата на книгата (Автографи в един разказ за книги, хора и събития)" (София: Изток-Запад, 2016) на д-р Тони Зарев, сборникът "С подпис от автора - мигове история. Из колекцията "Автографи" на Варненската библиотека" (Варна: Славена, 2013) и др.

Не по-малко е основанието в големите и авторитетни книгохранилища от същият статут да се ползват - ако досега не е направено - наличните екземпляри от първото и следващите преработени, или променили своя облик, издания както на класиците Ив. Вазов, Зах. Стоянов, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, така и на автори от следващите поколения, та до Ем. Станев, Дим. Димов, Дим. Талев... Към тях като специфичен обект за дигитализация и специално съхраняване считам, че трябва да се прикрепят и ония екземпляри от техните съчинения, които са се оказали подложени на активен прочит, придружен от значими глосаторски бележки с допълващ, полемичен или променящ текстовете характер. Имам предвид не тривиалните читателски подчертавания и възклицателни реплики, а сериозно мотивираните професионални намеси, които в някои от случаите могат да се възприемат като варианти на "вторично съавторство", на "съавторски дубъл" или "своеобразен конволют" - прибягвам до тях като импровизирано възникнали конструкти, път към улучване на обобщаващото ги понятие... Тези екземпляри трябва да са извън възможностите за домашно ползване от широката читателска аудитория.

Примерът, с който ще онагледя последиците от липсата на подобна практика и статут, преди да привлека изданията, които в действителност породиха тези ми размисли, е в минало време. Но той може да бъде добър урок и днес. В основата му е документираният интерес на Димчо Дебелянов към творчеството на Фр. Ницше. За да изгради суверенната си представа за същността и качествата на неговия роман "Тъй рече Заратустра", поетът се снабдява с екземплярот негово немско издание, издирва и има под ръка екземпляр от превода му на френски. През 1915 г. си набавя току-що отпечатания от Мара Белчева и редактиран от Пенчо Славейков превод на български. По тях Дебелянов осъществява своя изключително задълбочен прочит, придружавайки всеки от екземплярите с коментиращи текста бележки, подчертавания, добавки, съпоставки, разночетения и пр. И трите томчета ги намират в походното му сандъче след неговата гибел на фронта. Според Вл. Русалиев и Тих. Геров - автори на книги, посветени на поета - особено впечатляващ е бил пластът на неговото документирано присъствие по страниците на българското издание. Всеки от екземплярите, използвани от Дебелянов, макар и добил толкова различен вид, попадне ли в един традиционен каталог, той заема мястото си сред останалите в дадената библиотека. Да, той е част от библиографията на Фр. Ницше като автор, на неговия преводач, но в действителност принадлежи, с неща важни и показателни, и към биографията на този български поет - негов ревностен читател. Може би точно липсата на специфичен статут е причината тези уникални екземпляри, с които Дебелянов е работил така задълбочено, макар да се знае, че до известно време са били реалност, по-късно да са потънали в някоя библиотека, без да можем да ползваме това тяхно обогатено "вторично битие".

След този екскурс в миналото ще насоча вниманието към примери "в сегашно време", които наистина биха разкрили по-пълно и убедително своята същност, ако бъдат разгледани в една семинарна обстановка, а не резюмирани във формата на обобщено изложение. Дано включените факсимилета компенсират отсъствието на автентичната картина, предлагана от самите екземпляри.

А. Първият пример - това са романът "Кръв" (1933) на Константин Константинов и сборникът есета "Страници" (1982) на Атанас Далчев, които са от личната библиотека на Йордан Вълчев и онагледяват неговия активен техен прочит, съдържат неговите глосаторски бележки. Изборът му не е случаен - с всеки от двамата като начеващ белетрист той поддържа тесни контакти, самите те се радват на признанието за строги съдници и великолепни стилисти. Ето позицията, на която дава израз осъществения от Й. Вълчев прочит:

Пред 1942 г. в гимназията, си купих всички излезли дотогава книги на Константин Константинов. И когато Трифон Кунев ме изпрати при него и при Далчев, бях чел всичко от него... Романът "Кръв" бях прочел два пъти в гимназията и бях много въодушевен. А когато в 1945, късната есен, станахме с бачо Коста и Далчев близки познати и бързо-бързо близки приятели, един път през 1946 реших да прочета отново "Кръв". Нещо почнах да се стъписвам, но още нямах ново определено мнение... На слука взех за четвърти път "Кръв" и нашарих романчето - наивна и невинна работа! Вкусът, който проявявам, е донякъде навеян от самия бачо Коста, който владееше "кое защо", "кое как" съвършенно. 3 май 1991.

Опитният и строг вкус на Йордан Вълчев - сам вече изграден и осъществен белетрист като автор на книгите "Боеве", "Родихме се змейове", "Стъпала към небе", се проявява още на първата страница, и продължава със зачеркванията на отделни думи-епитети, фрази, изречения и пасажи, отстранявайки стилови клишета и общи описания в името на своите представи за стегнатост и ударност на изложението. В редица от случаите не се е въздържал встрани, по белите полета на страниците, да не изрази и преките си недвусмислени присъди: "Люцкан, флейта, Серафим, влияние на Й. Йовков" (с. 21), "Празно, празно!" (с. 57), "Наивно! Наивно, бачо Коста!" (с. 89), "О, какви просташки изрази!" (с. 111), "Сцената взета от Ал. Толстой и попреправена!" (с. 124)...

Колкото до екземпляра от сб. "Страници" (1982) на Атанас Далчев - намесата на Йор. Вълчев добива по-друг характер и насоченост, тъй като поради дългогодишната си близост и общувания с автора му, той се чувства съпричастен към вложеното в редица от фрагментите, с други от тях продължава да преоткрива таланта и мъдроста на поета, трети пораждат неговата съпротива и пр., и пр. На авантитулната страница е документирано: "Спомен от обсъждането на книгоизд-во "Хр. Г. Данов". 1 юни 1982, Й. Вълчев". На следващия лист е бележката:

Драги Иване, изпращам ти за спомен тая книга - да се отърва от нея, ти и тъй и тъй събираш книги, а аз гледам да ги махам! 12.VIII.1988. Й. Вълчев.

Внасям този личен елемент не за друго, а за да отбележа, че решението на писателя да се прости с този екземпляр на сб. "Страници", събрал почти всичко, оставено под формата на есеистика и критика от Далчев, става след цели 6 години доста активно общуване с вложеното в него. За това говорят струпванията от множество бележки и подчертавания с дати 1982-ра, 1985-та, 1987-та на по-голямата част от страниците му, многократно изразяваните реплики на възхвала, но и на упреци за сервилност и съобразяване с конюнктурата. Предизвиканите реакции се разполагат от възгласа "Бре, какво прозрение!" до "Хайде, де!", "Тц, тц, какви угоднически глупости!" и "Какво безсрамие у Ат. Далчев"...

Заради предлаганото тук изложение, прелиствайки отново - за кой ли път! - този екземпляр на сб. "Страници", със сигурност не сгреша с предположението, че Йордан Вълчев е може би най-ревностният му читател, най-дълбоко ангажиралият се с вграденото в него като истини за естетическото и гражданското верую и откровения на автора му. В този си вид изданието се натоварва със заряд и индикации, превръща се в напрегнат, своеобразен виртуален диалог между доминиращия с публикувания си текст Атанас Далчев и успоредените паратекстови намеси на Йордан Вълчев. С притеснение пред паметта на двамата, с тяхната доказана отговорност пред родното слово, ще си позволя да категоризирам този уникален екземпляр, използвайки конструкта "съавторски дубъл"...

Б. Следващият пример - това е екземпляр от романа "Напред знамената" (1963) на Йордан Вълчев, оказал се част от личната библиотека на поета Атанас Мочуров и отразил резултатите от неговия прочит. На авантитулната страница е посвещението: "На Атанас Мочуров - приятелски спомен. Сф., 9.II.1968, Й. Вълчев". А в "Бележка" към книгата с дата 10 юли 1981 г. сам белетристът уточнява: "върната ми с неговите - по моя молба, бележки, 1968. Вижда се моята немощ и безизходица - много интересни". Екземплярът от първото издание на романа в голяма част от страниците си е в такава степен натоварен с намесите на Ат. Мочуров, та затруднява всеки опит те да бъдат обхванати и систематизирани. Дано включените факсимилета дадат представа за вида на този екземпляр, а читателите с въображение дано се убедят, че той може да намери мястото си единствено в сбирка с особен статут, с възможности за професионално литературоведческо ползване.

В. Възможност да аргументирам необходимостта от специален статут на присъствие и ползване в библиотеките за определен кръг от издания на литературата, ми дават и книги от личната библиотека на писателя Емилиян Станев. Сред тях само ще спомена екземпляр от първото издание на романа "Иван Кондарев" (София: Български писател, 1958, 521 с.) със следния дарствен надпис на един от големите артисти на България в близкото минало:

Н а С т е ф а н С ъ р б о в -
моя пръв читател
тая книга, която
той нарича моя съдба.

Сред примерите е и екземпляр от романа "Иван Кондарев", от второто издание на част III-та и IV-та (София: Български писател, 1967) - екземпляр, по който Емилиян Станев лично нанася промените за неговото "трето издание". Пълната реална картина на авторовите усилия за езиково-стилно усъвършенстване на текста, за да тръгне към преиздаването му, ще изненада не само читателите, които живеят с представи за артистичната природа на писателя, но и тези, които са наясно за изключителната отговорност, с която той се отнася към словото. Истината е, че в случая през очилата, погледа и съзнанието му преминава всеки ред, всяка страница, всяка глава от обемистия том. Малко са на брой страниците, които остават непроменени, в повечето попадаме на цели зачеркнати фрази, дразнещи или малко казващи епитети, подмяна на други с по-сполучливи словооформи и т.н. Картината е почти според твърдението на негов близък: "Излезе книгата, порадва й се като дете и след това започва да шари по нея. Задрасква думи, пасажи, цели глави" (Ст. Сърбов).

Не е необходима специална статистика, за да се стигне до извода, че в основата на авторовите усилия са не кардинални промени в композицията или в сюжетните решения на претърпялата вече две издания творба. Вниманието и естетическият му усет са съсредоточени в стила, в строежа и заряда на отделната фраза. И намесата му се реализира най-вече чрез съкращенията, чрез освобождаване от претрупаност на отделната фраза, чрез осигуряване на повече движение в нейните рамки. Но в този аспект пък - промените в своята съвкупност са особено показателни. Солидният корпус от 550 страници е старателно, дори може да се каже, скрупольозно обгледан, за да промени своя облик в желаната от автора посока. Едно вникване, придружено от статистически обобщения над преобладаващия тип осъществени съкращения и подмени, наверно ще реконструира изходните точки на тази поредна авторова готовност за работа над текста. Едва тогава ще проговори логиката, в духа на която Ем. Станев е предприел своя нов, зареден с голяма доза критицизъм, прочит на собствената си творба.

От личната библиотека на Емилиян Станев пред мен е екземпляр и от книгата "Айнщайн. Живот, смърт, безсмъртие" (1978) - превод от руски в поредицата "Портрети". По обясними причини, и в края на своя житейски път авторът на "Антихрист" е продължил да се интересува от съдбата на велики личности, изправени пред лицето на живота, смъртта и безсмъртието. От "издателското каре" разбираме, че книгата е излязла от печат на 30 юли 1978 г., а той почина в началото на следващата (15 март 1979). Остава загадка кога и как, по чия идея и намерение, екземплярът е попаднал в ръцете на писателя в месеците на неговото тежко последно боледуване. Че това е истината, го узнаваме от самия Емилиян Станев. В томчето "Дневници от различни години" (София: ЛИК, 2003) под датата 22 септември 1978 г. са следните размисли на белетриста:

Ако вселената е нещо живо или произвеждаща живот... т.е. нещо качествено, съвсем друго, независимо от временно пространствените научни хипотези, математически истини и пр., тогава науката е поела разрушителен, обратен процес на вселената, произвеждаща живот... И наистина днес науката трупа най-разрушителните сили (с. 137).

Именно във връзка с този фрагмент от дневника си Ем. Станев се чувства задължен да отбележи: "Мисли от биографията на Айнщайн, която четох в болницата. Биография от Кузнецов" (с. 137). А вече самият притежаван от него екземпляр онагледява сериозния прочит, на който е подложена книгата. Тук нямам предвид често срещания и малко казващ набор от подчертавания и въпросителни, обозначените фрази с "NB", няма да гадая за реакцията, която ги е предизвикала. Ще си позволя да цитирам само някои от глосаторските бележки, предизвикани от току-що прочетеното и оставени от белетриста по белите полета на текста:

• "Какво си въобразявате? Че сте гении, открили истината? Коя? Моралната? Или другата? Нима са различни те?" (с. 55);

• "NB. Надличното като разрушително въздействащо на моралната хармония. "Мисълта е зло" (с. 58);

• "С о ф и с т и к а ?!" (с. 534);

• "Научен софизъм, неубедителни напъни да обясним нравствените проблеми, човека и пр. чрез физика и научни "проблеми"? Прибързано! "Морална хармония", "морална интуиция" - заключената истина. "Антихрист" (с. 552);

• "Идеята за всезнаещия Сфинкс - знанието не съответства на човешкия ум и не е от полза за човека, т.е. то е вън от неговото съществование - "Мамеа тера!";

• Гения - мне отмъщение и аз воздам! А как иначе? Да предоставя на бога, все едно на никого! И ако такива като мен, силни мъже, не загубили разсъдъка си, не изтребват и не наказват, кой ще направи това? Държавата, закона? Хайде де, та тя е чудовището, за което става дума в моята история. С ъ щ и я - сега съм горд! Само погледнете как се разхождам по булеварда и с какво презрение ви гледам! Освободих се от примката! Ами илюзия, празна работа, човече!" (посл. празен лист).

Не е трудно да си представим как книгата "Айнщайн. Живот - смърт - безсмъртие" на Б. Г. Кузнецов, като съветско издание, ако беше в някоя публична библиотека след 1989 г. можеше да бъде отчислена или изпратена в склад за вторични суровини. Така щяхме да се лишим от интересните документирани реакции на Емилиян Станев като нейн читател.

Г. Макар и по други, неполитически причини, именно такава съдба спохожда екземпляр от тритомника "Пути и перепутья" (Москва: Скорпион, 1908-1909) на Валерий Брюсов. Притежавано в продължение на десетилетия от библиотеката на Великотърновското читалище "Надежда", по някаква разпоредба, наред с редица други, изданието бива официално отчислено. А истината е, че то - както заради всепризнатия талант на автора си, така и заради пълнотата, полиграфията и оформлението си - би правило чест на всяко уважаващо себе си книгохранилище. Но в случая тритомникът притежава още едно допълнително качество на уникат - страниците му съдържат свидетелствата на един активен читателски прочит на търновска земя, преплетен с интерпретации и интригуващи лични намеси. Бележките-коментар на редица стихотворения са във връзка с гражданското поведение на поета Валерий Брюсов - виден представител на символизма в руската литература от края на XIX и началото на XX в. Те очевидно принадлежат на едно и също лице, винаги с молив и на руски език, с изключитено добре обработен, калиграфски издържан почерк. Така под надслова на стихотворението "Каменщик" (т. II, с. 69) срещаме лаконичната, но показателна с ироничния си заряд летописна добавка: "Валериiй Брюсовъ - товарищъ Нар. Комисаря Просвещения. 1919". Към "Тишина" (т. II, с. 144) е вписан от анонимния читател стих, който има следното съдържание:

Мотылька полет незримый
Слышет во воздухом ночном
Час тоски невыразимий:
Все во мне - и я во всем...

Ф. И. Тютчевъ.

Оказва се, че най-изявени са документираните реакции на въпросния читател към цикъла "Современность", където намират място стихотворения, създадени в атмосферата на Руско-японската война в началото на века: "Кинжал", "Война", "На Новата година", "Към съгражданите", "Цушима", "Бъдещите хуни" и пр. Така, след отбелязаната от Брюсов под "Кинжал" дата "1903", читателят от Търново е добавил на същия ред следните години: "1917, 1918, 1919". А срещу така обозначените години четем: "И на конец Брюсов вошел в Московскиiй Совнарком, помощником Комисаря Нар. Просвещениья А. Лунучарскаго". С доста по-богат паратекстов коментар е придружено стихотворението "К согражданамъ" (т. II, с. 210-211). Под последната строфа въпросният читател е изразил реакцията си към този тип патриотични пориви със следната тирада:

2 января 1905 пал Порт-Артур. В 1914-1915-1916 Брюсов пял гимнь Николаю. В 1918 Брюсов был настоящiй чехословак. В 1919 раскаялся и вошел въ Совнарком вместе с Горьким и Луначарским. Дальше нет дорог: Третиiй Рим осуществлен в Советской Республике.

Аналогична е реакцията, която предизвиква прочитът и на следващото от цикъла "Современность" стихотворение - "Цушима". Глосаторската добавка-коментар е след така звучащата финална строфа:

И снова все въ веках, далеко,
Что было близким наконец -
И скипетръ Дальняго Востока,
И Рима Третьяго венец!

Ето коментара на читателя, продължаващ последния стих на поета:

А все же оно такъ близко! Поэть, ты не пророк! Как же ты не могъ предчувствоватъ, что через 12 лет Ленин будеть первым Консулом Третьго Рима - Советской Республики?

Ще спра дотук със свидетелствата, които предлага тритомника "Пътища и кръстопътища" на Валерий Брюсов като вариант на активна намеса от страна на един от читателите. И непривлечените примери са издържани в същия дух на полемичност, на спор с поета, уличаван в идеологически грехове и политическа мимикрия. Всичките те ни убеждават, че зад тях стои интелектуалец, великолепно запознат с руската литература, който в ситуацията на 20-30-те години прави този прочит на изданието на търновска земя, в библиотеката на чит. "Надежда". Никъде не оставил името си, неприкрито изразените му политически позиции подсказват, че е от средите на руската емиграция. Не съм търсил данни, свързани с нейния състав и поле на реализация в Търново. В случая по възможностите ми е само да направя предположение, за което не разполагам с преки свидетелства. Става дума за Иля Флорович Кожин - личност, която се оказва, че е родом от Ориенбург и от 1925-та до 1939 г. е редовен преподавател по латински език в елитната тогава Великотърновска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий". Като част от книжовните занимания на И. Ф. Кожин у нас според краеведа Йордан Кулелиев трябва да отнесем осъществения от него превод на водената на гръцки език кондика на тукашния храм "Св. св. Константин и Елена".

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.01.2017, № 1 (206)

Доклад, изнесен на XV-та Национална научна конфеенция с международно участие "Библиотеки - четене - комуникации", 17-18 нооември 2016 г., Велико Търново.