ЛИТЕРАТУРНАТА ТИТУЛАТУРА

Емил Димитров

1. Титулът „народен поет”

„Народен поет” е най-популярният, но не и единственият и изключителен титул на Иван Вазов. Като „народен поет” по различно време и повод са титуловани и Д. Чинтулов, и П. Р. Славейков - може би с по-голямо основание и право от Ив. Вазов. Това е така, понеже и при двамата по-„старши” негови събратя е налице несравнимо по-голяма степен на неотчлененост от стихията на народното творчество; знаем, че много техни творби мигом стават песни, дори не просто стават такива, те са песни „по природа”. По непосредственото си, интуитивно значение, „народен поет” стои близо до „народен певец”; очевидно е, че той повече приляга на Чинтулов и Славейков, нежели на Вазов. По причини от генерационен, културен, дори политически характер, титулът „народен поет”, отнесен към Иван Вазов, дълго време съвсем не е бил нито самоочевиден, нито всеобщо приет; ето защо е била необходима нечия санкция, някакъв словесен квази-манифест, чрез който „отстрани” да бъде извършена идентификацията със същата стихия, от която творецът вече се е отчленил.

Както изглежда, тук става дума чисто и просто за езикова подмяна, за заместване: под „народен поет” в действителност се мисли „национален поет”. Едва ли можем да говорим за невъзможност и неспособност на езика да изрази разликата между ‘народ’ и ‘нация’ (‘национ’); тази разлика се прави още от К. Фотинов. Въпросът, изглежда, е другаде: българският език като че е неспособен да излезе от „народа” и „народността”, да проблематизира повсеместното народобожие: и това е константа, като че независима от социалните катаклизми. „Народ” и съответните производни са пронизали всички сфери на българското битие през последните две столетия: „Народни бяха будителите и хайдутите по време на Възраждането, народни бяха дейците на църковната борба и Априлското въстание, „народни” нарекохме след Освобождението и Театъра, и Музея, и Банката в София. Като „Народна партия” ни се представяше тази на консервативните многоимотници, „С народа, чрез народа, за народа” се кълнеше Демократическата партия; „Народ” - как другояче? - се наричаше органът на Социалдемократическата партия; „народен” по рождение искаше да е и Земеделският съюз, надвиквайки другите с нарочната си програма за „народовластие”; „народен”, разбира се, бе и Сговорът, извършил преврата на 9 юни 1923 г.; „народен” бе и блокът, който замени този Сговор във властта, както бе и „фронтът”, който я направи „народна”... И тогава бе „народна” яростта на уличните тълпи, както бяха „народни” и съдилищата, които издаваха смъртните присъди над ...„народните” представители от последното конституционно „Народно събрание”. Няма що: неизменната „народност” в цялата ни нова история - от всенародните тържества до народните катастрофи и... до очакваното народно възкресение” (Ст. Попов, „Българската идея”). Да припомним и за висшето звание „народен артист” или пък за раздаваните далеч преди социализма „народни пенсии”. Сред тази всепроникваща „народност” в езика поетът няма как да не е „народен”: титулът изглежда аналитичен, тавтологичен израз.

Правилната титулатура се среща рядко, най-вече сред учените, държащи на точността на терминологията; така например М. Арнаудов в надгробното си слово говори за Ив. Вазов като за „национален бард, какъвто втори у нас по толкова таланти и висота на подема не се е раждал още”; „национален поет” нарича Вазов и Ив. Шишманов.

За първи път Ив. Вазов е наречен ‘национален поет’ тъкмо по време на първия си юбилей: Димитър Ризов (1862-1918), вдигайки наздравица за юбиляра, изразява надеждата си за това, че „Вазов няма да забрави, какво от днес нататък той е национален поет (к.м., Е.Д.), и, като такъв, на него вече ляга великата и тежка обязаност: да бъде страж на българския народ, да върви в неговите първи редове”. Да обърнем внимание на неслучайно изтърваната фраза за това, че Ив. Вазов става национален поет тъкмо „от днес нататък”: юбилеят е институцията, която дарява и закрепва титули.

Иван Вазов е наречен „национален поет” (National Poet) и от американския президент Т. Рузвелт в широко известното негово писмо от 10 февруари 1913 г.

Така или иначе, популярният, закрепеният даже със закон, най-популярен титул на Ив. Вазов е ‘народен поет’. Тук можем да поставим два странни на пръв поглед въпроса: Как народът е разбрал, че Вазов е неговият поет? Кой е казал на народа, че Вазов е народен поет?

Любопитно е да се проследи кога и как се появява за първи път твърдението, че Вазов е народен поет и как титулът се „пуска” в обществото и започва да води като че свой самостоятелен живот. За съвременниците титулът съвсем не е бил самоочевиден - на Вазов неведнъж е оспорвано правото да се нарича „народен поет”. Това е разбираемо, понеже общественото признание на даден титул, срастването му с личното име има своя собствена история: „Преди 15-20 години високопочетния титул „народен поет”, даван Вазову, не се посрещаше в нашето общество с всеобщо одобрение и признание. Някои бяха готови да отдадат това величаене на поета като народен или на приятелско пристрастие, или на невежество. В последните години обаче тази титла се даваше на покойния поет от всички без изключение” - пише през 1921 г. Никола Бобчев. Авторът впрочем не е съвсем прав: изключения все пак има дори и в „последните години” на пълен Вазов триумф. Така например социалистът (комунистът?) Д. Чичовски в своя некролог пише за Ив. Вазов като за „апостол на българския национализъм” и „поет на българските чорбаджии”, поради което той „не е и не може да носи титула народен поет!”

От гледна точка на литературната титулатура смисълът на юбилея от 1895 г. е в това, че Ив. Вазов е титулован като поет. Тук непременно не трябва да изпускаме от очи, че титулът ‘поет’ в края на XIX в. у нас се схваща по-различно от сега, а именно: „поет” е изключително призвание, а съответният титул може да бъде даден само на едного - няма поети, има поет; въпросът не е в това колко и кои са поетите, въпросът е кой именно е поетът. В това е същинското значение на първия Вазов юбилей - той е разпознат като поет. Това се вижда и по обръщенията в официалните адреси (адресът е самият титул!), например този на Юбилейния комитет - „Многолюбимий поете” или на Висшия учебен съвет - „Поете честити”, или по надписа на поднесения на Ив. Вазов сребърен венец - „Поету Ивану Вазову”. Между другото, популярният и до днес израз „както е казал поетът” навремето е означавал точно и само „както е казал Вазов”: тук има равенство между име и титул.

Вижда се, че определението „народен” все още отсъства от официалните адреси и дарове на поета. И все пак, титулът „народен поет” се появява за първи път публично именно по време на първия Вазов юбилей през 1895 г. Ако съдим по материалите от юбилея, то пръв е нарекъл така Вазов не някой друг, а... княз Фердинанд: Ив. Шишманов прочита в Народното събрание специалния рескрипт на княза, в който се казва: „Любезний Иван Минчов Вазов, с най-голяма радост се присъединявам към Вашите почитатели, които взеха похвалната инициатива да отпразнуват двадесет и петгодишнината на Вашата литературна деятелност, като народен поет и писател” (к.м., Е.Д.). С голяма доза вероятност можем да твърдим, че титулът ‘народен поет’ започва свободно да шества едва след санкционирането му „от най-високо място”: князът казва на своя народ кой е неговият поет.

Ние разпознаваме само нещата, които вече са именувани.

Титулът все пак вече е съществувал: намираме го на отпечатаната и разпространена предварително „Программа за отпразднуванието 25 годишния литературен юбилей на народния поет Ив. Вазов, 24 Септ. 1895 г.”; срещаме го и в един от адресите: „Високоуважаемому народному поету Ивану Минчеву Вазову”: адресът е поднесен от името на Сливенските народни учители и учителки.

* * *

Титулът „народен поет” заживява свой собствен живот: след смъртта на Ив. Вазов той се дава и на други поети: титулованият като „народен поет” творец се разпознава като продължител на делото му, един вид „днешен Вазов”, „живият Вазов”: така се маркира Вазовата традиция и се очертават линии в българската литература. Ето няколко примера за това.

За „народен поет” е обявен Н. В. Ракитин, нещастно завършил живота си на 2 май 1934 г. Вестник „Зов”, орган на Съюза на демократичната младеж в България, съобщава така за смъртта на поета: „Народният поет Никола Вас. Ракитин почина”, а посветената на това статия му дава следната оценка: „След Ив. Вазов, като пантеист и като народен поет, Ракитин заема почетно място”.

„Народен поет” е и Кирил Христов: за отпразнувания през 1938 г. негов юбилей е отпечатана покана, на която четем: „В чест на народния поет Кирил Христов за 45 годишна непрекъсната книжовна дейност. 1875-1935-1938”.

„Народен поет” е титулован покрай юбилея си през 1940 г. в Оряхово и Любомир Бобевски - авторът на извънредно популярни на времето (особено през второто десетилетие на ХХ в. - около Балканските войни и след това) песни и маршове: „Съюзници-разбойници”, „О, Добруджански край” и др.

Титулът „народен поет” не само се разстила във времето, но и в пространството; ако К. Христов като народен поет е „Вазов днес”, то Л. Бобевски като „народен поет” е „Вазов в Оряхово”...

2. Титулът „патриарх на българската литература”

Както видяхме, „народен поет” все пак може да бъде и друг, „патриарх на българската литература” - единствено Иван Вазов.

Ключовият термин във всъщност оксиморонния израз е, разбира се, „патриарх”. За да схванем необичайността на титула „патриарх на българската литература”, в който по необясним, неясен начин са свързани ‘патриарх’ и ‘литература’, нека го просветнем, като се опитаме да си представим аналогични именувания в европейската литература. Впрочем устойчивите „формули” е трудно да бъдат видени отстрани поради своята като че „естественост” и привидна аксиоматичност; те могат да бъдат рефлектирани само когато се просветнат от чужди традиции и практики.

Трудно, немислимо е да си представим - в съответствие с различните вероизповедни традиции - Ал. Пушкин да бъде наречен „патриарх русской литературы”, Данте - „Il papa della Letteratura Italiana” („папа на италианската литература”), Гьоте - „Der Pastor der Deutschen Literatur” („пасторът на немската литература”), Шекспир - “The Archbishop of the English Literature” („архиепископът на английската литература”) и т.н. Очевидно, в „случая Вазов” се срещаме с нещо необичайно, безпрецедентно в европейската литература и култура.

Логично е питането: как титулът „патриарх на българската литература” е станал възможен? Как той е „прилепнал” към името на Вазов - така, че е станал като че неотнимаем от него, „свойство”, синоним на личното му име?

Да започнем с припомнянето на нещо очевидно: двусмислието на думата, двойствеността в употребата на „патриарх” - първо, в смисъла на свещеноначалник, най-висш църковен титул в Православната църква; второ, популярно е и ветхозаветното значение на думата като ‘старейшина’, ‘родоначалник’, ‘вожд’, почитан от всички „старец” и мъдрец. Дали е самоочевидно и непроблематично това, че в „патриарх на българската литература” чуваме изключително второто значение на думата? Дали тук не може да става дума за известно „приплъзване” на смисъла?

Издирването на извори, внимателният прочит на фактите и свързването им в единен сюжет ни водят до интересни и любопитни изводи. Естествено, титулът „патриарх на българската литература” съвсем не е някакво свойство на Ив. Вазов „по природа”, а е етикет, „залепен” към името му в точно определен момент и ситуация. Това става донякъде приживе на поета, в последните години от живота му, но налагането и разпространението на титула маркира границата между живота и смъртта на поета. Ето какво и как се е случило.

В края на 1916 г., в разгара на Първата световна война, българска писателска делегация е поканена да гостува в Германия. Ив. Вазов, последван от Ив. Шишманов, под претекст, че е болен, отказва да замине. През януари 1917 г. все пак заминава българска писателска делегация в състав: Елин Пелин, Ант. Страшимиров и Д. Немиров, към които във Виена е трябвало да се присъедини и Т. Траянов. И ето, на 10 януари 1917 г. привечер, както научаваме от „Дневника” на Ив. Шишманов, той, заедно с Ив. Вазов, е на чаша пиво в Градското казино. Говорели за заминаването на делегацията за Германия, а на съседната маса седял литераторът Александър Кипров. „Вазов го пита: защо не е заминал и той? „- Казах, когато патриархът на бълг[арската] литер[атура] (к.м., Е.Д.) не отива, какво търсят нейните клисари в Германия”.

И така, Ал. Кипров (1880-1931) - журналист, литератор и деец на македоно-одринското освободително движение - е авторът на титула на Ив. Вазов „патриарх на българската литература”, но не той го популяризира и прави обществено значим. Очевидно е от контекста и от опозицията ‘патриарх’ - ‘клисар’, задаваща пределните точки на църковната йерархия, че тук думата ‘патриарх’ е употребена в първия смисъл на думата - като свещеноначалник, най-висш йерарх.

Очевидно е също, че изразът възниква случайно, ситуационно и в него няма нищо възвишено-патетично, по-скоро е шега по принципа на контраста, породен от характерното у нас напрежение между „вътрешна” значимост и „външно” въздаване на почит и признание. Второ, ясно е, че първоначално думата ‘патриарх’ е употребена в своето първо значение: Вазов се мисли едновременно като лидер и сакрална фигура на българската литература.

Ив. Шишманов е онзи, който „чува” израза и го фиксира писмено, но не той го популяризира по-късно: в този случай знаменателно е това, че придаването на гражданственост на израза и превръщането му в титул става не чрез авторски текстове на именития учен и „изповедник” на писателя, а чрез властови механизми, чрез ресурсите на държавната власт и нейните институции. Ето в каква последователност:

За първи път метафоричният израз се появява в административната словесност на Министерството на народното просвещение; тъкмо то широко го популяризира и налага сред обществото - чрез няколко свои окръжни, разпращани до всички подведомствени учреждения - институти и училища. За първи път го срещаме в едно от окръжните на МНП (№ 16819 от 24 юли 1920 г.), свързани с юбилея от 1920 г.: „Никое културно праздненство не би могло да се нарече така с право всенародно, както предстоящото чествуване патриарха на българската книжовна мисъл Ив. Вазов” (к.м., Е. Д.). Това окръжно е посветено тъкмо на организацията на всенародното поклонение и придаване на юбилея на максимална представителност и тържественост сред учители и ученици.

Следващият документ, където той се среща, е Окръжно на МНП (№ 9720 от 8 април 1921 г.), касаещо разпространението на сборника „Прослава на Ив. Вазов”, в който „са събрани и поместени всички речи, поздрави, адреси, дарения и изобщо всичко онова, което целият български народ направи да ознаменува най-тържествено 50-годишната дейност на народния поет. Тоя сборник е ценен документ, той е вечен паметник за прославата на патриарха на съвременната българска книжнина (к.м., Е.Д.); той ще послужи за назидание на бъдещите наши поколения и ще им показва как ние, съвременниците на поета, сме го приживе ценили и чествували”.

Вижда се, че титулът все още не е окончателно установен; изразът леко варира: „патриарх на българската книжовна мисъл”, „патриарх на съвременната българска книжнина”. Документът, с който той придобива своята последна, „твърда” форма, е некрологът за Ив. Вазов, излязъл в деня на смъртта му, 22 септември 1921 г., като Окръжно на Министерството на народното просвещение (№ 28528 от 22.IX.1921 г.), започващо така:

„Патриархът на българската литература (к.м., Е.Д.), великият поет на българската земя, Иван Вазов предаде Богу дух днес в 12 ½ часа”.

Тази „окръжна телеграма” е изпратена с гриф „бързо” „до Университета, Художествената академия, Музикалната академия, Учителските институти, пълните и непълни средни училища и окр[ъжни] учил[ищни] инспектори”; никак не е изненадващо това, че ударната фраза, с която започва документът, намира светкавично разпространение и одобрение. През следващите траурни дни изразът „патриарх на българската литература” е незабавно подет - на първо място от учителството; определението - завършваща метафора за Ив. Вазов и неговото дело - срещаме в много от десетките, дори стотици, прощални слова - но почти изключително сред издадените от името на учителски колективи и ученически дружества, като те често просто повтарят (или поднасят в леко видоизменен вид) първата фраза от некролога на МНП. Разбираемо е, че поради свежестта си този титул се среща все още сравнително рядко, особено ако го съпоставим с повсеместно срещания „народен поет”. Същевременно е за отбелязване това, че когато се среща титулът „патриарх на българската литература”, той почти винаги стои на първо място, сякаш с това внушавайки, че е пръв по чест в йерархията на титулите.

В интерес на пълнотата на картината трябва да отбележим, че в траурната словесност се набелязва и тенденцията за патерналистичен прочит на Ив. Вазов, другояче казано - за схващането на „патриарх” като Pater familias; тук можем да срещнем - но само в изолирани случаи - и изразът “баща на българската литература”. Този титул обаче вече е използван, но отнесен към други писатели - напр. Д. Войников. Така или иначе, от контекста на некролозите става ясно, че думата „патриарх” в интересуващия ни титул се използва по-скоро в първия, отколкото във втория си смисъл (т.е. като „първойерарх”, нежели „родоначалник”); нашият извод се потвърждава от буквални, текстуални съвпадения: в един от некролозите Ив. Вазов е наречен направо „йерарх на българската литература”.

Но това не е всичко. На 29 септември 1921 г., т.е. точно на следващия ден след погребението на поета, в Министерството на народното просвещение се получава писмо, адресирано до министъра: „Уважаеми Г-не Министре, тук приложено Ви изпращам (3) екземпляра, печатени произведения по случай кончината на „Патриарха на родната литература и поезия Иван Вазов” с песен за смесен хор и еднороден от капелника А. Ковачев. Моля Ви, Г-не Министре, след удобрението, което ще направите да препоръчате песента до учебните заведения в царството. Цената на песента е определена (3) лева”. Реакцията следва почти незабавно: само след седмица с окръжно на МНП (№ 30517 от 6.Х.1921 г.) е предписано: „Одобрява се за училищните библиотеки в Царството песента за смесен и еднороден хор „На патриарха на родната литература и поезия Иван Вазов” от капелника А. Ковачев. Издание в Пловдив, 1921 г. Цена 3 лева”. Не знаем доколко тази песен е била популярна и всеобщо разпространена, но със сигурност тя е разучавана и изпълнявана по училищата в началото на 20-те години на ХХ в., непосредствено след смъртта на „народния поет”. Ето как метафората „патриарх на българската литература” прониква в „низините”, с което изразът става титул, устойчива формула, като че част от името на Ив. Вазов, негов синоним.

Училището е институцията, която има решаваща роля при установяването на култа към Ив. Вазов. „Народният поет” е любимец на патриотичното ни учителство (както и на свързаните с него читалищни дейци): със смъртта на Вазов „учителството изгуби своя първоучител и най-личния изразител на неговите народни въжделения и културни пориви” - се казва в един от многобройните училищни некролози. Между другото, когато става дума за бързото „народно признание” на поета, то всъщност най-вероятно се има предвид тъкмо признанието му от страна на учителството; в горния израз в прав текст, макар и неволно, е казано, че „народните въжделения” принадлежат на учителството и „народният поет” изразява точно тях. Училището налага титулите, превръщайки ги в устойчиви формули; всеки като ученик попива твърде рано тези формули, станали част от българското културно несъзнавано. Впечатлението тук (а и не само в този случай) е, че не учените „извайват” визиите на учителите за литературата, а обратното - учителството, неговите литературни вкусове и изразност, незримо определят посоката на научните дирения и донякъде предрешават резултатите от тях.

Логичен е въпросът: как титулът „патриарх на българската литература”, възникнал ситуативно и формулиран първоначално шеговито по случаен повод от Ал. Кипров в началото на 1917 г., изведнъж оживява през 1920/21 г.? Как той се пренася от кафенето до коридорите на Министерството на народното просвещение, а оттам се оказва в средните и висши училища, с една дума - сред народа?

Внимателните архивно-документални проучвания показват, че във връзка с Вазовия юбилей през 1920 г. Ив. Шишманов, в качеството си на основен двигател в процеса на обществената и научна канонизация на поета, а също тъй и пряко ангажиран с организацията и на двата негови юбилея, е имал многократни срещи с министър Стоян Омарчевски, като в името на „общото дело” е изпълнявал и някои негови поръчки, подготвял е част от документите по юбилея. Логично е да допуснем, че при някоя от тези срещи ученият е споделил запомненото и фиксирано вече в писмен вид ефектно определение на Ал. Кипров, което, очевидно, е направило силно впечатление на министъра, след което е последвало и активното му репродуциране в текстовете на Министерството на народното просвещение, а оттам е потеглило „по предназначение”. Министър Ст. Омарчевски е и първият, който публично озвучава титула „патриарх на днешната българска литература” - това става в юбилейната му реч на 22 ноември 1920 г. в Пловдив.

Как титулът „патриарх на българската литература” изобщо е възможен?

Няма как да не отбележим неслучайното, според нас, съвпадение: титулът „патриарх на българската литература” се появява след смъртта на Екзарх Йосиф I, в ситуацията на липса на върховен предстоятел на Българската Църква. Би могло да се възрази, че в единия случай става дума за „екзарх”, а в другия - за „патриарх”. Тук обаче трябва да имаме предвид това, че обществеността не е правела строги разграничения между единия и другия църковен титул; напротив, тя е била склонна по-скоро да ги смесва и отъждествява. Ето два примера.

Вестник „Македония” в броя си от 15 май 1872 г. съобщава за случилото се в цариградската черква „Св. Стефан” на 11 май, денят на св. св. Кирил и Методий, следното: „11 маия 1872. Днесь Негово Блаженство Антим I и първий Българский Патриарх (к.м., Е.Д.) служи за пръв път в народната наша тука Черква заедно с Т[ехни] П[реосвещенства] Пловдивскаго Панарета, Ловчанскаго Илариона и Макариополскаго Илариона. В служението се прочете актът и ся провъзгласи независимостта и самостоятелността на Българската Черква”. В съседство с „ударната” информация П. Р. Славейков публикува и своето написано по този повод стихотворение „На първата служба на Н[егово] Бл[аженство] Българский Патриарх” (к.м., Е.Д.).

През 1910 г. в пресата се разгаря дебат между Митрополит Симеон Варненско-Преславски и Екзарх Йосиф I, а поводът за него са разпространяваните слухове относно проектите за възвеждане на Екзарха в патриаршеско достойнство. И в този случай в общественото съзнание остава усещането за неяснота и двусмисленост; то винаги предпочита синкретичността, смесването и преливането, а не ясното разграничение между различни равнища, сфери, титули.

И така, оксиморонният израз, превърнал се у нас в най-висш културен титул - „патриарх на българската литература” - е възможен само там, където в рамките на едно езиково съзнание се „пресичат” два реда - сакрално-църковния и литературно-светския; това съзнание трябва да „зацепи”, да „щракне” и да изрази в езика нещо, което е станало в „езиковото несъзнавано”, т.е. в онези нерефлектирани, дълбинни пластове на съзнанието, в които въпросното „зацепване” се осъществява.

Титулът „патриарх на българската литература” окончателно сакрализира фигурата и делото на Ив. Вазов, поставяйки ги едновременно и в горно-йерархична, и в централна позиция.

„Патриархът на българската литература” е положен завинаги до Патриаршеската катедрала: като вечен съдник и свидетел.

© Емил Ив. Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.03.2009, № 3 (112)

Други публикации:
Литературен вестник, г. XIX, бр. 4, 04.-10.02.2009, с. 6-7.

Текстът представлява фрагмент от подготвяния труд на автора „Социология на българската литература”.