ДОСТОЕВСКИ: РОМАНЪТ И ЕВАНГЕЛИЕТО
(Разговор с Карен Степанян)

Емил Ив. Димитров

web

Карен Степанян (1952 г., Ереван) е руски критик и литературовед. Автор е на книгите: "Достоевский и язычество (Какие пророчества Достоевского мы не услышали и почему?)". Москва, 1992 и "Сознать и сказать": "реализм в высшем смысле" как творческий метод Ф. М. Достоевского". Москва: Раритет, 2005, както и на множество статии, посветени на творчеството на Достоевски, на съвременната руска и западна литератури, спецификата на руския постмодернизъм и др.; съставител и редактор на десетина интересни сборника и антологии. Завеждащ отдел "Критика" на сп. "Знамя" (Москва), един от учредителите (1991 г.) и вицепрезидент на руското Общество "Достоевски", главен редактор на алманаха "Достоевский и мировая культура".

Повод за новата ни (сега - виртуална) среща с Карен Степанян (познаваме се от 1989 г. покрай участията в ежегодните конференции "Достоевский и современность", провеждани в Старая Русса - "родното място" на "Братя Карамазови") е излизането на новата му книга, в която той е събрал свои статии и студии, посветени на творчеството на Достоевски и публикувани през последните години. Прави впечатление като че естествената за автора сплав между широта на погледа, последователност на усилието и страст към предмета.

Книгата е винаги среща; и - покана за завръщане.

Е. Димитров: Карен, в книгата си отделяш особено внимание на изучаването на "Идиот" на Достоевски, тук можем да се запознаем с цял цикъл сериозни твои изследвания върху този роман. От опит ми е добре известно, че и влизането в света на Достоевски като читател, а и началото на изучаването на този свят е най-добре да се направи, навярно, именно чрез "Идиот". С какво те привлича и ти е скъп този роман? В какво е тайната на притегателната сила на романа? И от друга страна: какво той може да даде на човека от началото на XXI век? Как литературоведът, познавач на "Идиот" и творчестото на Достоевски, може да помогне на читателя (или на телевизионния зрител) на знаменития роман?

К. Степанян: Всички романи на Достоевски са ми скъпи, всеки по своему. Романът "Идиот" е интересен за мен преди всичко затова, че тук Достоевски е поставил пред себе си една изключително важна задача: да изясни границите на човешките възможности, а също какъв би трябвало да бъде идеалът за човешка личност, дали изобщо е възможно реалното съществуване на такъв човек, какво би трябвало да бъде поведението му в света и дали той е способен да промени живота на другите?

Достоевски, който сам по себе си е бил изключително силна личност и е вярвал в безграничните възможности на човека, въодушевен от идеята за доброто, се е заел с тази задача, която е един от главните (ако не и главният) проблеми на човечеството, с надеждата за положителното й решение. Както винаги в творчеството му, това за него е било не само писателско, но и жизнено дело: да се разбере как той, както и всички други хора, трябва да живеят, да разбере мястото и значението на човека в мирозданието. Ето защо той е надарил главния герой с множество автобиографични черти и ситуации от собствения си живот. Писателят е ориентирал своя герой към най-великата личност в историята на човечеството - Иисус Христос («княз Христос» - три пъти е записал в подготвителните материали към романа); той, довеждайки Мишкин на 26 години в Санкт-Петербург, му е създал една уникална предистория: пребивавайки практически от детството си в швейцарска клиника, князът е запазил невинността и необременеността си от повечето грехове, които по правило на тази възраст вече като тежък товар притискат човека. Но още на предварителния стадий или вече в процеса на създаване на основния текст на романа (били са създадени множество версии, впоследствие отхвърлени от автора) Достоевски се убеждава - и това, смятам, е било за него откритие, извикало истински шок, - че един такъв положително прекрасен човек, отнасящ се с любов и смирение към всички близки хора, искрено желаещ на всички добро, прощаващ и оправдаващ всички, не само не е способен да измени света и да помогне дори на неколцина свои ближни, но донася в света единствено мъка и трагедия. Околните възлагат нему всичките си упования, надяват се, че той ще ги спаси. Но да спаси всички може само Бог, и да спаси не с всеопрощение и одобрение, а с посочване на пътя за очистване от собствените грехове и чрез благодатната божествена помощ по този път. Мишкин обаче, пораждайки надежда у едного, не може да не се отзове на призива за помощ от другиго, а първият, когото е оставил, пада, понеже се е облегнал на него с цялото си същество. Погиват (физически) Настася Филиповна и генерал Иволгин, а духовно - Аглая, Рогожин, Иполит (споменавам само онези, които се надяват да намерят спасение у княза, но изобщо по броя на случилите се и споменати смърти "Идиот" държи "рекорда" сред всички романи на Достоевски), фактически погива и самият Мишкин. Ето как Достоевски е отговорил на онези - твърде, твърде многобройни - хора, последователи на Д. Ф. Щраус и Е. Ренан, които (и тогава, и сега) смятат, че Христос е бил единствено и само велик човек: в такъв случай Той би се оказал погребан под купчина сакати и грешници, желаещи спасение. Не случайно като "положително прекрасен" герой и образец за подражание Мишкин се възприема най-вече през ХХ век, когато в умовете на много хора и в Русия, и в света, които са загубили религиозното светоусещане, но си спомнят за идеалите на доброто, цари убеждението, че простото следване на нормите на хуманизма е в състояние да спаси света (или че крахът на тези норми в ужасите и войните на ХХ век ознаменува трагичния свършек на човешката история); именно сред хората от "старото" поколение (макар че и себе си отдавна вече не причислявам към младите) има тъй много противници на тази, утвърждаваща се сега концепция на романа "Идиот". Но аз не смятам, че който и да било литературовед или критик може да претендира за окончателен и неподлежащ на обжалване отговор на въпроса за смисъла на едно или друго произведение. Неговата задача е в съответствие на таланта и компетентността си да предостави на читателя материал за свое собствено разбиране и оценка.

Е. Д.: Т.е. в "Идиот" ние се срещаме с, тъй да се каже, художествената апофатика на Достоевски, а по-точно: "въздигането" в художественото познание става не чрез натрупване на утвърждавания (утвърждаване на "положително прекрасния човек" и пр.), а чрез натрупването на отрицания - отрицания на начини на мислене, начини на живот, на жизнени светове. Достоевски никога не посочва пътя, той по-скоро намеква за него, истината не се дава, тя само просветва. Ти си спомняш, разбира се, че у Достоевски твърде често се среща изразът: "ти все не за това говориш"; "за това" не говорят, "за това" по-скоро мълчат. Романите на Достоевски са "не-за-това-йни", ако можем да се изразим така, те не са учебник по живота, а по-скоро са различни "входове" в живия живот. Но ето, аз също "не за това" сега би трябвало да говоря...

Карен, ти току-що спомена за различните разбирания на Достоевски у различните поколения, за спора между поколенията. Във втората част на твоята книга ние можем да намерим немалко полемична енергия и страст, тук ти спориш с представители на други светогледни нагласи към Достоевски. Може би ще разкажеш на българския читател по-подробно за съвременните спорове за Достоевски (а за него винаги има спор и никога - "договор"!) - и в Русия, и извън нея. В романите на Достоевски спорят различни светогледи, те спорят и за самия Достоевски. За какво е спорът? И още: Бахтин все още ли е "господар на умовете" при разбирането на Достоевски или неговите "полифония" и "карнавализация" вече не са в състояние да отговорят на нашите "потребности за разбиране"? А какво става с "романа-трагедия" на Вяч. Иванов? Или ти смяташ, че завършващите, окончателни "формули"-метафори вече са неприложими към творчеството на Достоевски?

К.С.: Не, в дадения случай не бих говорил за апофатизъм, понеже става дума не за отрицанието на човешката природа у Христа. Достоевски пише: "Християнството е доказателство за това, че Бог може да се вмести в човека. Това е най-великата идея и слава на човека, до която той може да достигне". Една от главните истини в света на Достоевски е следната: да се вижда в Христа Богочовекът и нищо по-малко, а във всеки човек - образ Божий, но нищо повече, а в мирозданието отвъд обкръжаващата ни действителност да се вижда онази висша реалност, която е сътворила въпросната действителност и по законите на която и човекът, и светът съществуват. Достоевски обаче наистина никога не се стреми направо да убеждава читателя в каквото и да било, той прекрасно разбира, че човекът трябва сам да стигне до истината, така, че тя да стане резултат от собствената му духовна работа, писателят просто се старае да насочи вътрешната работа на читателя в нужното русло.Но никога не мълчи - ако под мълчание се разбира липсата на изказване. Всеки роман представя credo-то на Достоевски пълно и (за разбиращия читател) ясно.

Споровете за Достоевски сега вървят по няколко направления. За конфликта между традиционното разбиране на образа на Мишкин и сегашната трактовка вече говорих. Съществува и по-широк фронт на полемиката - и в Русия, и извън нея. Има колеги, които смятат, че в своето изследване литературоведът не бива да засяга метафизични проблеми, че апелирането към основите на религиозното светоразбиране е недопустима, че светогледът на писателя и на самия изследовател трябва да остават отвъд рамките на анализа, а духовният "message" на произведението не трябва да се формулира и оценява - всичко това, видите ли, превръща литературоведа в критик, а неговото занимание престава да бъде наука. Своите опоненти те наричат "религиозни филолози" - сред тях, освен покорния ви слуга, причисляват мнозина от най-интересно, според мен, работещите сега достоевисти от "средното поколение": Татяна Касаткина, Борис Тихомиров, Анастасия Гачева, Владимир Захаров. Не ми харесват термините "религиозна филология" или "религиозно литературознание" - според мен литературознанието може да бъде единствено добро или лошо. Няма да правя широки обобщения, но що се отнася до Достоевски, то ако бихме могли да попитаме самия него: дали той би искал изследователите на творчеството му да се ограничават единствено с изучаването на художествените структури на романите му или, върху основата на анализа на всички равнища (от отделната дума до основите на мирозданието), да се опитват да изяснят същината на духовното му послание до читателите - отговорът, мисля, би бил еднозначен.

Бахтинската концепция на творчеството на Достоевски по време на първото широко разпространение на неговата книга - през 60-те години на миналия век, сред съветското общество, забравило за религиозния светоглед - се възприемаше като противостоящо на тоталитаризма отрицание на диктата на единната гледна точка, а полифонията - като отражение на противоречията в съзнанието на самия Достоевски, който не е знаел що е истина и какво в края на краищата той е искал да каже. Сега в Русия има все по-малко поддръжници на едно такова разбиране на творчеството на Достоевски. Самият Бахтин, както смятам (и ще се опитам да докажа това в следваща своя книга, ако Бог ми даде сили и време да я напиша), е имал предвид нещо съвсем друго: светът на Достоевски е точно такъв, какъвто е целият обкръжаващ ни свят - човекът (и героят, и читателят) е свободен в пределната реализация на своето "аз", Демиургът (авторът в романа) не му натрапва Себе си, а само показва: ето я истината, приемаш ли я? - но само свободно, другояче просто не бива; наличието на истината обаче е несъмнено. И знаменитата бахтинска "незавършеност" на човека у Достоевски значи същото: за всеки от нас е невъзможно да бъде съден и оценяван до края на времената, не може да му се даде окончателно определение - докато човекът (героят) е жив, той всяка секунда има възможността напълно да се измени, деянията му могат да бъдат съвсем другояче видени в перспективата на времето (в края на романа или от читателите от последващите поколения), отколкото това са могли да направят неговите съвременници, а съдбата на душата му на земята зависи и от молитвите на обичащите го тук, на земята (от въздействието върху следващите поколения читатели).

Същото може да се каже и за определенията на романа на Достоевски. Терминът "роман-трагедия" е само един от опитите да се разбере същината на творчеството му, в поредицата от десетки подобни от миналото, и, сигурен съм, на стотици бъдещи определения.

Е. Д.: Не съм твърде сигурен в коректността на процедурата (та макар и само въображаема) "допитване до автора" за това как да го разбираме. Апелирането към автора не може да бъде аргумент в полза на един или друг подход към неговото творчество; грубо казано, авторът вече е казал онова, което е искал, и именно така, както е искал. Но, вярно, динамиката и многообразието на разбирането във времето си намират храна и в особеностите на творчеството като съзнателно-безсъзнателен акт; ако това е вярно по принцип, то колко по-вярно е то за творчеството на неколцината гении от типа на Достоевски, чрез които едновременно "говорят" много пластове на културата (у Достоевски - предимно на християнската култура, но за това пък - от всичките векове на нейното съществуване). Що се отнася до Бахтин, ще си позволя само една малка забележка (не зная дали е изказвана от някого): за изясняването и "нагледността" на концепцията си за творчеството на Достоевски Бахтин се ползва от термина на западноевропейската музика "полифония". Очевидно е, че музиката на XVII-XVIII век, музиката до Моцарт, в която полифонията достига своето съвършенство (Бах, музиката на барока и пр.), не е вътрешно необходим аналог на творчеството на писателя; ако все пак трябва да се намери такова структурно и смислово съответствие, то най-добре би било то да бъде търсено, както ми се струва, в света на православната руска икона (принципът на обратната перспектива и пр.). "Равноценността" на гласовете също е твърде съмнителна; не мисля обаче, че самият Бахтин е смятал, че гласовете на "бесовете" са равноценни на гласа на Христа, макар че "по Бахтин" да, би могло и това да се твърди (а и го твърдяха!).

Да, без съмнение Достоевски е християнски писател; той обаче е християнски писател - именно писател, а не богослов, философ и т.н. Никак не съм убеден, че християнският писател и богослов еднозначно са сводими един към друг, че "посланията" на писателя могат "без остатък" да се изразяват на езика на богословието. От друга страна, самият Достоевски е писал за това, че той е "дете на века на неверието и съмнението", и че "през горнилото на съмненията моята "осанна" премина"; впрочем, съмнения в християнството на Достоевски са изказвани не само от страна на либералните хуманисти, но и от страна на консервативните пазители на ортодоксията - да си спомним поне критиката на Константин Леонтиев и обвиненията на Достоевски в "розово християнство".

Карен, в какво, според теб, се състои спецификата на Достоевски като християнски писател? Какво ново той донесе на вярващите? А от друга страна - Достоевски принадлежи на всички, никой няма монопол върху него. Тогава - какво казва Достоевски на невярващите? А какво би могъл да каже на равнодушните? Или пък на хората от постмодернизма?

К.С.: Не смятам, че ако ние наистина бихме имали възможността да попитаме Достоевски за смисъла на неговите произведения, то достоевистиката - нашето подразделение на литературознанието - би трябвало вече да се закрие. Първо, не тъй просто би било правилно да се формулират въпросите; второ, по принцип на писателя му е трудно да изрази в рационални конструкции съдържанието на своите произведения (в противен случай те не би трябвало да бъдат писани), и, накрая, самият Достоевски казва, че човек обикновено успява да изрази само 1/10 от онова, което знае и разбира. Това се отнася до всеки от нас; що се касае до художествените произведения, то, смятам, казаното от Достоевски се отнася до първия им прочит - т.е. до възможния отговор на въпроса "За какво е това?" от страна на някой умен, подготвен човек, за първи път прочел тези книги. А всичко по-нататък - т.е. (в идеал!) самите тези останали 9/10, разгадаването им, изтълкуването им - представлява задача за изследователите за много векове напред (при положение че става дума за гении от мащаба на Достоевски). Но аз, отговаряйки на предишния Ви въпрос, имах предвид нещо друго. Както пише Ф. Шлайермахер: "...Всяка част на текста може да бъде разбрана само с помощта на разбирането на цялото, поради което всяко обяснение на дадения елемент предпоставя, че цялото вече е било разбрано". Това многозначно изказване може да бъде тълкувано по различен начин, в дадения случай така: ако пред нас стои писател като Достоевски, чиято главна цел е била помощта за преображението на човека (и, посредством това, на мирозданието), то и всеки детайл от произведенията му трябва да разглеждаме под този ъгъл, като при това не забравяме, че при писатели от ранга на Достоевски, чийто творчески процес е протичал на непредставими за нас висоти, няма нищо случайно. Ако пък става дума за писатели, поставили си за цел, например, художествената игра (постмодернизмът в традиционното му схващане), то и детайлите на произведенията им можем да анализираме в съответния ключ (при това трябва да уточним, че Достоевски съвсем не е бил чужд на множество похвати, които днес се наричат постмодернистични, - аз дори съм писал статия за това, - но тези похвати се използват с друга крайна цел, докато постмодернистите не отиват по-нататък от създаването на една игрова картина на света, а не си и поставят някаква друга задача).

Твърде интересна и плодотворна е забележката Ви за това, че у Достоевски "говорят" всички пластове на християнската култура за всички векове на нейното съществуване (това впрочем е още едно свидетелство за това, че чрез Достоевски до нас достига "информация" от висшите сфери на битието). Това е вярно и по отношение на музиката. Разбира се, творчеството на Достоевски е доста по-сходно с онази музика, която е била част от богослужението (и създавана с тази цел - Бах, Хендел и др.), отколкото с музиката на Новото време, която до голяма степен е отражение на кризата - и в душата на композитора, и в околната действителност. В художествения свят на писателя се е осмисляла и съвременната му музика - от Вагнер и Росини до "Марсилезата" и "Майн либер Августин". Що се отнася до съпоставката на творчеството на Достоевски с православната икона, то това е огромна тема, достойна за едно фундаментално изследване. В книгата си само попътно я засягам. Опирайки се върху концепцията на забележителната руска изкуствоведка И. Данилова, която смята, че има два основни иконографски принципа на изграждане - явление и диалог, аз твърдя, че усещаната от мнозина непълнота на диалогизма като основен конституиращ принцип на романите на Достоевски (според Бахтин), се обяснява с това, че тези принципи са два: явяването в света на Христос, донесъл Благата Вест за спасението (явяване понякога незримо, а понякога и открито - четенето на Евангелието в "Престъпление и наказание", "Кана Галилейска" в "Братя Карамазови"), и диалогът между хората, предаващи си тази Блага Вест един на друг и с активно участвуващия в диалога читател (та дори и те външно да говорят за друго или дори направо да отричат тази вест).

В дебатите, за които споменавах по-горе във връзка с "религиозната филология", често съм чувал: недопустимо е великият художник Достоевски да бъде редуциран до богослов. Смятам, че онези, които твърдят това, дори и нямат представа личности от какъв мащаб, с какви вътрешни борби и откровения са били Григорий Нисийски, Василий Велики, Григорий Палама (а само с богослови от този ранг може да бъде съпоставян Достоевски) и какво общочовешко съдържание е заложено в техните трудове, то тогава за каква редукция може тук да става дума? Разбира се, писателят и богословът предават на хората открилата им се истина по различни начини - писателят от сърцето към ума, а богословът по обратния начин, но ако си спомним думите от молитвата след причастието: "просвети умните очи на сърцето ми", то става ясно, че истинското съдържание се усвоява от цялото същество на човека (за разлика от четенето, слушането, гледането на нещо повърхностно, за което стига и един единствен орган). Но Православието е живо и вечно творимо учение, и тъй както споменатите по-горе велики богослови са го развивали, тъй и Достоевски, без съмнение, е внесъл голям принос в православния светоглед именно поради това, че вярата му е преодоляла "горнилото на съмненията", намерила е възражения на "атеистическите изрази от такава сила, каквито в Европа няма и не е имало" (както той самият е писал за линията Иван - Великият инквизитор в "Братя Карамазови"), и е завършила с осанна, както свидетелства цитираната от Вас фраза от тетрадките-бележник от последната година от живота му (в една своя скорошна статия аз доказвам, че романът "Братя Карамазови" като цяло е бил именно една такава осанна). Това не са искали да разбират мислители от рода на К. Леонтиев, пък и сега има хора, готови да обявят Достоевски за еретик. Но тъй както времето е доказало правотата му в спора с Леонтиев, истината, убеден съм, ще остане на страната на Достоевски и в споровете му с днешните му опоненти.

Светогледът и творчеството на Достоевски са основани върху изключителната му вяра в човека. Достоевски наистина е вървял към вярата в Бог по един твърде тежък път и едва когато е разбрал, че образът Божий съществува във всеки човек, той се е убедил, че има Бог. В това се състои спецификата и необичайността на този път, специфика, която до ден-днешен все още не е разбрана от всички. Съзерцанието на Бога чрез неговото творение - човека, в непостижимата си сложност и максимална свобода на своите прояви способен на изключителни прозрения и на извънредни падения, на бунт срещу Бога, на забравата Му, но и в най-тъмните свои мигновения, заобиколен от непрестанна Божествена любов - това е реалността, която е въплътил в романите си Достоевски, въплътил е тъй, че всеки, който е успял да прочете книгите му, се оказва приобщен към тази реалност - реалността на света, създаден от Словото ("В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото /.../ Всичко чрез Него стана") и пресъздадено от словото на Достоевски в неговите романи.

Често възниква въпросът: ако Достоевски е християнски, православен писател, то нима той е закрит за хората с други светогледи и от други конфесии? В нещо, уви, да - такива читатели, оставайки си в рамките на своите убеждения, не ще могат да разберат докрай смисъла на неговите произведения. Но аз отново съм убеден, че колкото по-дълбоко човек разбира Достоевски и прониква в дълбините на неговия свят, толкова повече той става православен - по дух, по светоусещане (основавам се в това число и на признанията на най-различни читатели на писателя); а дали след това ще последва конфесионално самоопределение - е, това е въпрос, зависещ от разни други обстоятелства.

На онези постмодернисти (по светоглед, а такива са мнозина съвременници, а съвсем не само професионални философи и художници), които възприемат разединеността и хаоса на съвременния свят като трагедия (а не като радваща санкция за всепозволеност), Достоевски е способен да внуши надежда и да помогне за "изтриване на случайните черти" от лицето на обкръжаващата действителност. Равнодушните, които обичат поне себе си, Достоевски може да научи да обичат също тъй и ближните (а без това и истинската любов към себе си е невъзможна). Онези, които не обичат и себе си, Достоевски може да спаси, пробуждайки любов към тях у другите хора.

Е.Д.: Спасява все пак не Достоевски, а Бог. Аз не съм съвсем сигурен в това, че романите на Достоевски са едва ли не сакрални текстове, към които трябва да се отнасяме с подобаваща "тържественост на разбирането", ако можем да се изразим така. И ето защо: страхувам се, че в дадения случай бихме се оказали в позицията на онзи мюсюлмански халиф, изгорил Александрийската библиотека, и казал при това: "ако в тези книги има онова, което се съдържа в Корана, то тези книги са излишни, а ако има нещо различно от Корана, то тези книги са вредни и ненужни". Та ето: ако у Достоевски има само онова, което го има в християнската догматика, то това е скучно, а ако има нещо различно от догматиката, то това е неистинно и вредно. А факт е, че не е нито скучно, нито вредно. Тогава? Вярно, по традиция литературата в Русия се схваща като нещо "повече" от литература, като насочваща и преобразуваща сила на живота. Но в какво се състои универсалността и "задължителността" на едно такова разбиране за литература?

От друга страна, съгласен съм с това, че творчеството на Достоевски е може би най-доброто свидетелство за това, че романът може да понесе и да вмести свидетелството за Благата вест, за това, че Благовествованието продължава, че то е сега, че то е за теб. Може би "посланието" на Достоевски е в това, че романът е съвременният жанр на Благовестието? Но ако това е така, нима литературата, според Достоевски, е "слугиня" на християнството?

И още: да, на нас ни е дадано да узнаем една десета част от истината на творчеството може би поради това, че е направо страшно да гледаш истината, когато геният е насаме със самия себе си - това може да понесе само Бог. Тук обаче ми се струва съществено следното: творчеството на Достоевски е живо, а като всичко живо, то никога не е равно на себе си. Това е вярно дори на равнището на текста, който също е енигма; свидетели сме на връщане дори към ортографията на Достоевски, на това също се придава особено значение. По-важно е нещо друго: дори при постулиране на неизменността, "равността на себе си" на текста, то самият обект на разбирането не е равен на самия себе си, той се променя, той до известна степен зависи от нашата разбираща насоченост. Животът на произведението е тъкмо тази динамика на разбирането, а не е разгръщане във времето на нещо отнапред дадено или зададено. Интересно е, че Достоевски е съвременен и в това: той изначално включва читателя в самия процес на разбирането - "нека се потрудят самите читатели", казва той. Как на Достоевски му се отдава да "включи" читателя? При помощта на какви "трикове" на техниката и композицията писателят успява да въвлече в себе си, в своя свят? И после - накъде сочат романите на Достоевски? Отвъд границите на романа и литературата? Към Църквата? Към "живия живот"? Какво, според писателя, представлява той?

К.С.: Вървите по улицата, замислили сте се, и със следващата крачка сте готови да стъпите на пътя, по който лети кола, - и тук оказалият се до вас минувач ви хваща за ръка; вие сте на крачка от самоубийство, но ето че ваш приятел, намиращ се даже в друга страна, именно в този момент чувства, че трябва да ви позвъни, и намира онези думи, които ви връщат към живота. Кой ви спасява - ближният или Бог? Всеки го разбира по своему, в зависимост от хоризонта на своето виждане на света. Не случайно приведох такива кризисни примери. За съжаление, през благополучните периоди на живота си човек обикновено не си спомня върху какво се крепи неговото съществуване. Мнозина (пък и аз самият през дълги години от живота си) и към Евангелието дори се отнасят само като към една от книгите.И най-често едва когато пристъпиш към границата между живота и смъртта, Евангелието става онази единствена Книга, без която е просто невъзможно да продължиш да дишаш. Така, ако си спомняте, е станало и с Достоевски на каторгата, след неговия десетгодишен (1839-1849 г.) "ранен" петербургски период: оглушително-успешен писателски дебют, щуране в дебрите на всевъзможни "прогресивни", езотерични и либерални идеи (което го е довело накрая до състоянието на "мистичен ужас"). Последвалите четири ужасни години в сибирската каторга, където е чел единствено Евангелието, от което само е можел да чака спасение, са се превърнали в решаващ етап на духовната му еволюция. Така става сега в съседната ви Сърбия, преживяваща кризисен стадий в съществуването на своята култура и държавност, където, по неотдавнашното признание на един тамошен учен, Достоевски го "четат като Евангелие". Не виждам тук кощунство или някаква екзалтирана "тържественост". Всяко одухотворено слово може да стане Блага Вест за ближния.

Въпросът по какво се отличават романите на Достоевски от Евангелието е забележително сложен, понеже досега все ми се налага да се занимавам с изявяването на онова, в което те са сходни. Бих отговорил така: Евангелието е първично; както Христос е върнал на човека неговото божествено достойнство, така Евангелието е върнало на словото способността му да бъде посредник между Бог и хората и между самите хора. Земната мисия на Христа и повествуващото за това Евангелие са унищожили завесата между Небето и нашия живот, и цялото християнско изкуство на последвалите двадесет столетия е осмисляне и предаване на видяното на онези, които поради слабостта на зрението не са способни сами да го видят. Такава изобщо е функцията на истинското изкуство - от скалните рисунки до наши дни: да предава открилата се истина за света на онези, които още не са могли да я видят; на онези, които вече могат да виждат, изкуството престава да им е нужно - открилата се красота на света в целия му обем им заменя всичко. Християнската догматика се възприема като нещо скучно от онези, които се намират извън християнството: така ние гледаме на партитурата и виждаме само последователността от чертички и камшичета, но ето че идва музикант и вижда през тях симфония на Моцарт. Достоевски по вълшебен начин прави музиканти (композитори!) всички свои истински читатели; ето защо "не е скучно и не е вредно".

Владимир Соловьов казва, че Достоевски е писал за тези, които са забравили катехизиса, т.е. които са се откъснали от извора на живота, забравили са къде е той. На такива заблудили се в пустинята, задъхващи се от жажда хора (а такива, ако честно погледнем към себе си, сме почти всички) Достоевски посочва пътя към извора на живата вода, защото самият той е преминал вече този път. Евангелието е Истината в нейния чист вид, а творчеството на Достоевски и целият му живот е път към Истината - тежък, не без заблуди, грешки и отклонения, но велик по същността си и придобит (за всички нас) опит. Но и опитът на всеки човешки живот (и на това също ни учи Достоевски) е необходим за това човечеството да разбере самото себе си и мирозданието. Необходим е и споменатият от теб халиф, та макар и заради най-яркото доказателство "от обратното" на очевидната истина: всяко проявление на живота за способния да вижда е свидетелство за Бог и без помощта на всички свидетелства никога няма да възникне осанна!

Изобщо казано, ако решим, че християнството е някакво учение, скучен свод от правила, подобен на "моралния кодекс на строителите на комунизма", ограничаващ "свободата" и "богатството" на човешката личност, нещо по-"тясно" от живота и изкуството, то тогава... тогава защо изобщо ни е животът и изкуството? Да се родиш заради това, както казва Достоевски, да ядеш, пиеш, спиш и да "седиш на меко", постоянно приближавайки се към границата, отвъд която е пустотата, и да използваш изкуството само заради гъдела на своето "естетическо чувство", по подобие на изискания сос за усещанията на езика, - достойно ли е за човека и може ли тогава да не откачиш, или както доказва Достоевски в главата "Присъда" на "Дневник на писателя", да не свършиш незабавно със самоубийство? А ако християнството е синоним на живота в цялата му необятност, то нима има нещо унизително в това да му служиш? Да си спомним простата истина: всичко в света служи на нещо, но може да се служи само на живота или на смъртта, само на доброто или на злото.

Разбира се, със задълбочаване разбирането ни за живота (и личното разбиране, и това на човечеството като един растящ организъм) ние виждаме и разбираме все повече у Достоевски; онова, което е било загадка (или ни се е струвало "тъмно място" или дори очевидна грешка) за съвременниците, се е изяснило за нас; но загадки в книгите му има за десетки още поколения. Всички велики литературоведи (в това число и Бахтин) обаче подчертават, че в книгата не може да бъде намерено нещо, което в нея изначално не е присъствало. Ето защо животът на гениалните произведения на изкуството е разгръщане във времето тъкмо на изначално даденото, но не и на зададеното - понеже, както вече стана дума, Достоевски, както и всички гении, са съработници Божии, и винаги оставя на човека свобода. Какви чисто писателски, "технически" средства е използвал Достоевски за включването на читателя в процеса на търсене на истината е въпрос, който дори само за изброяването си би изисквал доста по-голяма площ (тук е и извънредно сложната повествователна техника, която анализирам в книгата си, и своеобразната композиция, и много други неща). Но главното е това, че Достоевски никога не е поставял себе си на пиедестал, от който да се обръща с някакво поучение. Дълбинното му уважение към всеки човек като образ Божий не му е позволявало това. Той слиза от сцената в залата, сяда заедно с нас и казва: нека помислим, ето, според мен, това е така и така; а вие какво мислите по този повод? Не може да не му отговориш - той умее да пита умело, а нашите отговори създават (и продължават да създават) света на Достоевски, тъкмо в това е динамиката на неговото развитие - по същия начин, както нашите отговори на въпросите на живота създават историята на човечеството.

А "живият живот" ( към него, като към център, са устремени всички "силови линии" на романите на Достоевски) - това е светлината, любовта към света, радостта и увереността в това, че няма смърт. Можем да наречем това рай, в какъвто, по думите на стареца Зосима, може да се превърне окръжаващият ни свят, стига само да разберем истинската му същност, можем да го наречем Църква или пък безкраен хоризонт, разкриващ се пред читателя в епилога на всички велики книги на руския писател. На всички, освен на една, - става дума, както се досещаш, за романа "Идиот".

Е. Д.: Да, напълно съм съгласен: Достоевски не се обръща към нас "с някакво поучение". Но и литературознанието - онова "предметно" литературознание, за което сред всичко най-важен е неговият собствен предмет, трябва "да следва своя предмет", да се подчинява на логиката на предмета, т.е. в никакъв случай да не се превръща в "някакво поучение". Но литературоведите, и изобщо - специалистите по интерпретация на определени текстове, са хора крайни и грешни, и за тях също са характерни известни "изкушения"; едно от тях, което ми се струва неунищожимо, е желанието на всяка цена да се "изведе" цялото богатство на творчеството от някакъв единен, абсолютен принцип, творчеството да се дедуцира или както са се изразявали във времената на немските романтици - да го "конструират". Многостранността, многомерността на гениалното творчество (в непрекъснатото "сътворение" на което участваме и самите ние, общувайки с него), обаче винаги "взривява" едностранчивите "принципи на конструиране"...

Да, ние можем безкрай да си общуваме за Достоевски - ту да спорим, ту да се съгласяваме в своеобразния виртуален Скотопригоневск. И в края на беседата един въпрос като у Достоевски - въпрос "изведнъж": За какво Достоевски ни пита днес?

К. С.: Напълно съм съгласен с теб за това, че гениалното творчество на Достоевски още много пъти ще взриви не една наша "конструкция". Вчера буквално слушах по радиото разговор с руската актриса Даря Михайлова (тя игра във филма на Игор Таланкин по романа "Бесове" и в забележителния камерен спектакъл по "Бедни хора" заедно с Александър Филипенко): тя смята, че у Достоевски твърде голямо място заема още неразгаданата от нас ирония. Но нали и аз в началото на разговора ни говорих за това, че всеки от нас, читателите на Достоевски, предлага свое разбиране, без изобщо да претендира за "затваряне на темата". Но едновременно с това, в случай че четенето и разбирането на Достоевски не е жизнена задача за теб, ако ти го правиш не заради това да разбереш как да живееш по-нататък, да разбереш себе си и мирозданието и, след като си се убедил в нещо си, не си готов да отстояваш (тук дори бих предпочел старинния глагол да изповядваш) своето убеждение с цената дори на "живота своего" - значи, ти погрешно си избрал своето поприще. Може би ще ми отговорят, че това не може да се нарече литературознание - е какво, значи аз не се занимавам с литературознание. Аз се занимавам с четене на Достоевски.

А Достоевски днес ни пита за същото, за което винаги ни е питал: готови ли сте да обикнете живота преди неговия смисъл (въпросът е от разговора на Альоша Карамазов с Иван)? "Животът" - това е радостното приемане на целия свят Божий в неговата безпределност, вярата в безсмъртието и във всепобеждаващата сила на любовта. А "смисълът" - това са всичките рационални конструкции, с които се стремим да оградим и защитим своята самост - научните данни, позитивистската философия (в частност, и същият постмодернизъм, призоваващ ни да се съгласим, че не съществува абсолютна истина, а всеки си живее в свой особен свят и е само длъжен политкоректно да съжителства със съседите), диктатът на собствения егоизъм, модните днес мнения и предписания. Един немски литературовед, К. Проксмарер, още през двадесетте години на миналия век е извел от книгите на Достоевски следната формула: "Живея, следователно вярвам". Но виж, да се научиш да живееш, както и да се научиш да обичаш, е тъй сложно, че понякога може и целият определен ти земен срок да не ти стигне за това...

2-22 февруари 2006 г., Мрежата

© Емил Ив. Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.03.2006, № 3 (76)