КРЪГЛА МАСА НА ТЕМА "КУЛТУРА И ПЕЧАТ"¹

Модератор: Димитър Камбуров

Участници: Миглена Николчина, Благовест Златанов², Мила Минева, Марин Бодаков, Биляна Курташева, Александър Кьосев, Ангел Игов, Георги Тенев, Едвин Сугарев, Михаил Неделчев, Николай Бойков, Яна Генова, Христо Буцев, Албена Хранова, Петя Александрова

Организатор: Списание алтера

Запис: Арт-център алтера
София, 08.02.2006

Миглена Николчина: Скъпи гости, скъпи приятели, добре дошли! Много се радвам, че сте тук и че пренебрегнахте лютата зима, за да откликнете на нашата покана.

Както знаете, повод за днешното събиране е навършването на една година от излизането на първия брой на списание алтера, списание за култура и с малко пол и език, като нюанс към това.

Списанието, както също, сигурна съм, всички тук знаете, се издава с частни средства. Негова издателка е Донка Ангелова, която е сред нас. Така по нейна инициатива и с неин риск започна това начинание. Днес ни се иска да продължим един разговор, който е бил подхващан многократно през последните години и който е жизненоважен за всички нас, които сме се събрали тук. Това е разговорът за настоящето и бъдещето на изданията за култура.

Когато се обявихме на книжния пазар с това заглавие алтера, мнозина ме попитаха на какво точно сме алтернативни и защо всъщност не сме по-алтернативни, защо не сме много алтернативни. Моят отговор беше в общи линии следният: тъй като българската култура така или иначе е минала ъндърграунд, не е никаква алтернативност да се правим на ъндърграунд издание. Алтернативността е, напротив, да сме светли, да сме кратки, да сме ясни, да сме подредени и да се стремим към една по-широка публика. Алтернативни, разбира се, искаме да бъдем на инфантилизма на life-style изданията, на потопа от женски списания, може би и мъжки в скоро време, и на общата тенденция към оглупяване. Това наричам аз алтернативно в нашия случай.

Не случайно въведох темата за частното спонсорство на това списание. Струва ми се, че това е един изключително радващ феномен, тъй като до скоро спонсорите бяха или западни фондации, или това, което обикновено не се отчита. Не или - ами и, задължително - всъщност цялото културно издаване в България беше спонсорирано от безплатния или почти безплатния труд на тези, които го правеха.

Аз съм работила дълги години интензивно за “Литературен вестник”, сътрудничила съм винаги, когато съм имала възможност на “Култура” и знам отвътре това, което и вие знаете: че всъщност съществуването на този печат се дължи на спонсорството на тези, които го правят, на техния безплатен труд. Но напоследък се забелязва и една отрадна тенденция, за която смятам, че и списание алтера е представително. Ще посоча и примера с “Жанет-45”, издателството на Божана Апостолова, което се превърна в най-последователното издателство за най-нова българска литература, ще посоча и издание като “Християнство и култура”. Има вече, има такива феномени на нашия небосклон. Затова и един от въпросите, който се надявам да обсъдим днес, е, първо, разбира се, каква е нашата публика, съществува ли тя, трябва ли да бъде търсена, може ли да бъде намерена. И то по начин, който да направи достатъчно финансово стабилни подобни издания. Но, от друга страна, трябва ли да продължим да се борим за почти сведената до нула в момента държавна подкрепа за подобни институции, т.е. какво правим с държавното финансиране и, от друга страна, какви са плюсовете или може би и минусите на частното финансиране.

Оттук нататък аз ще предам думата на доцент Димитър Камбуров, когото сме поканили да ръководи тази среща. Искам да ви предупредя и да ви помоля да говорите на микрофоните, защото записваме дискусията.

Димитър Камбуров: Благодаря, Миглена.Уважаеми колеги, ние сме в малко особена ситуация, защото, от една страна, сме си поставили много сериозна тема за обсъждане. Не че тя е много нова, но повторителността, с която тя се връща в нашето поле, в полето на хората, които по някакъв начин са свързани - и читатели, и почитатели на културни издания - означава, че тази тема наистина продължава да ни е важна. От друга страна, това е празник, това е юбилей, едногодишен юбилей, и в този смисъл има някаква вътрешна раздвоеност между сериозността на един проект, на един дебат и празничността на един юбилей. Но дотолкова, доколкото това е и стратегия на алтера (да се опитва да съчетава непрестанно сериозното с привлекателното, вкусното с пленяващото, пленителното), струва ми се, самото ни говорене, самият опит да дискутираме тези неща, ще бъде вътрешно раздвоен между сериозността на поставения въпрос и онова, което бихме могли да си представим като лекота и подготовка за някакво празнуване. На мен ми се иска преди да дам думата на моите колеги, които ще направят основните изложения, да кажа две-три встъпителни думи.

Съгласен съм с Миглена Николчина. Като че ли всички споделяме това, че ситуацията в българската култура е по-скоро мрачна и че перспективите пред българския печат са сигурно не чак дотам розови. И като че ли няма много причини да се повтаря защо това е така. В случая като че ли има неща, които създават опасност или поне малко притеснителна перспектива.

Да си представим, че всъщност нещата вървят на добре и това е актуалната държавна политика, която предвид своята лява ориентация, и през президентската институция, има доста сериозна визия за това как културата трябва да бъде употребявана. Това би могло да създаде погрешната, илюзорната представа, че има някакво връщане на интереса към културата. Всъщност, става въпрос за възвръщане на интереса към културата като паметник, като минало, като някакъв инфантилен спомен, като музей. Въобще музеизацията на българската култура очевидно няма много общо с това, което алтера се опитва да прави. И в този смисъл очакването за това, че някаква периодика, културна периодика, задължително е позиция, не трябва да се взима на доверие. В края на краищата това, което ми се струва важно, е често споделяният, често коментиран въпрос за това дали българският преход е приключил. Очакването, положителното очакване, ако той е приключил, бихме могли да отнесем към въпроса за някакво възвръщане, някакво усядане, за напускане на номадския стил на живеене от последните десет-петнадесет години; в някакъв антропологически смисъл на думата - усядане в някакво по-разграфено живеене. Въобще идеята за социалната стратификация, и то хоризонталната стратификация, очевидно би могла да способства за това културата и културния печат да намерят, да си възвърнат някакви позиции, някакъв авторитет. Така или иначе, съзнанието, двойственото съзнание, от една страна, тази нормализация, от друга страна, това опростачване (опасността някак си да видим двете тенденции на нормализацията и опростачването като вътрешно свързани, като скачени съдове), очевидно ни тревожи и това, струва ми се, е някаква възможна начална точка за това, което ще дискутираме.

Аз искам първоначално да предложа на Благовест Златанов да сподели своите мисли върху нещо, което той определи като въпрос: защо у нас няма културна периодика, а има само отделни културни издания.

Благовест Златанов: [...]

Димитър Камбуров: Благодаря на Благовест Златанов. Аз наистина очаквах, че той ще събуди духовете и енергиите във всеки един от нас и това беше причината, поради която му предоставих първи думата. Все пак ще ви помоля, ако можем да въздържим емоцията за известно време, т.е. моята молба е да не ме приканвате веднага да ви давам думата, за да реагирате. Аз също ще се въздържа от това, макар че също исках веднага спонтанно да реагирам на някои от нещата. Може би, ако съберем повече гледни точки, ще можем да видим и тази като една от многото, имащи своето място, своите основания за централност. Идеята ми е да предоставя думата на Мила Минева. Начинът, по който ще ви предостави тя своето говорене, е свързан, поне по заглавие, с това, което Благовест беше задал, но по тон то няма да е съвсем свързано - така подвеждат малко или повече заглавията. Нейната идея е да говори за културните издания като плеоназъм, но тя ще обясни повече в какъв смисъл.

Мила Минева: Първо, бих искала да започна с благодарност към списание алтера, че ме покани на техния рожден ден. Пожелавам им да проходят, пък, дай Боже, след половин година и да проговорят, както се полага на дете на тази възраст! Освен това не мога да не реагирам, отвъд културната периодика, мисля, че трябва да имаме някакви общи ценности и едната от тях е, че човек е невинен до доказване на противното. И това е базова демократична ценност.

Оттук нататък трябва да призная, че се радвам изключително много, че говоря след Благовест Златанов. След като чухме за романтическата фигура на поета, аз си позволявам да се държа съвършено цинично и да говоря за културно потребление, културни продукти и културни практики и да отказвам всякакви романтически мисления за културата като съвършено консервативни. От друга страна, се радвам на тезата на Благовест, който каза, че културна периодика не съществува, защото общи положения няма. Очевидно е, че моята теза е обратната - аз бих казала, че културна периодика не съществува, защото разлики няма, но ще стигнем до тезата след малко.

Сега започвам с позицията, от която говоря.

Когато ме поканиха от списание алтера, аз си казах: “Може би трябва да се държа като социолог на културата и да говоря като социолог на културата”. Разрових се и открих няколко количествени изследвания на изданията в България, в резултат на което разбрах, че културната периодика е съвършено невидима от гледна точка на количествената социология. Сред петнадесетте най-четени списания, естествено, няма такова нещо като културна периодика, няма дори life-style издания, ако не броим за такова “Космополитън”. Това, което е по-любопитно е не кои са тези списания, които са най-четените, а че петнадесетото най-четено списание се чете от “големия” брой от 0.1% хора в България. И оттук нататък просто социологическата невидимост на изданията е очевидна. Разбира се, това не означава, че не могат да се направят качествени изследвания, но аз не познавам такива качествени изследвания - в двойния им смисъл - както качествени, в смисъл професионално направени, така и направени чисто и просто с качествени методи. След това си казах: “Всички хора, които са се събрали там, от една страна, ще бъдат издатели на културни издания, а, от друга - ще бъдат автори на културни издания и, от трета страна, ще бъдат производители на културни продукти. Какво да правя аз сред тях, какво да им кажа, което те не знаят? Ами, много простичко - аз съм читател.” И то, трябва да си призная, читател, който си търси изданието, което да си чете и не може да си намери. И още по-тъжно ми стана - идвайки насам, аз си дадох сметка, че говоря като един носталгичен читател, защото в някакъв момент имах списание, имах вестници, които да чета, имах вестник “Култура”, в някакъв момент четях “Литературен вестник”, но вече не мога да ги чета. Единият вариант да обясня това е, че съм остаряла и че някак си тая работа не ми е интересна. Другият вариант е, разбира се, да припиша вината на въпросните културни издания - да си кажа, не че аз съм станала по-тъпа, а нещо с тях се е случило.

Какво се случило? Това ще се опитвам да обяснявам от гледна точка, пак казвам, на читател, който чете тези издания със съвършено невъоръжено око. От една страна, имаме изключително стеснено културно потребление. Според едно изследване 80% от хората в България нямат никакво културно потребление. Представете си, значи, за какъв брой от хора се борят всички издания, които по един или друг начин се занимават с култура. За да е по-лесно, ги разделям на две, едните са издания, които конструират културата като форма за изпълване на свободното време, естествено, такива са life-style изданията, културните притурки на “Капитал лайт”, “Арт труд” и т.н. (очевидно е, че няма да ги йерархиризирам по никакъв начин), както и безплатните издания от типа на “Програмата”, “Една седмица в София” и т.н. Защо те не ми вършат работа? Не защото имам някакъв идеологически протест срещу life-style изданията, а чисто и просто, защото се съмнявам, че в пътеводителството им основният им аргумент е културен, а не пазарен. Тоест, сигурна съм, че повече ни продават, отколкото коментират културните продукти от гледна точка на някаква тяхна вътрешнокултурна ценност, вътрешна на културното поле. От друга страна, съществува тъй нареченият културен печат (взимам го като предложение от посоките за дискусията). Значи, какво различава този културен печат от life-style изданията? Това, че културният печат се бори, този път ще цитирам Миглена от началото, да е алтернатива на инфантилизма на life-style изданията, бори се срещу опростачването, т.е. опитва се да съхранява една културна норма. При положение че съхранява една културна норма, очевидно е, че той има едно изключително консервативно понятие за култура. Всяко съхранение е консервативно по принцип. От друга страна - да оставим това, в смисъл, това даже не ни е чак толкова интересно в случая - се опитах да разгледам тези представителни издания на въпросния културен печат. И какво видях? Ами тези издания са изключително локални, затова казах, че много се радвам, че говоря след Благовест. Благовест разигра тук това, което разиграва културният печат непрекъснато, някакви локални битки. Ако има новини отвън, отвъд локалността, те обикновено възраждат фигурата на културтрегера, т.е. пренасят някаква информация от там тук. Проблемът е, че времето, т.е. изоставането във време, което предполага фигурата на културтрегера, вече не е особено релевантно и културтрегерът е съвършено неадекватна фигура. Тоест, тези издания не участват в никакви надлокални дебати. Разбира се, пример само, опитах се да разбера по какво се различават списание алтера, вестник “Литературен вестник” и вестник “Култура” (извинявайте, че някак си ще ги наричам издания, списания е условна дума) по отношение на копирайта и копилефта. И дали някое от тези издания се бори за копилефта или подкрепя яростно копирайта?

Марин Бодаков: Не си прочела.

Мила Минева: Напротив, прочетох. Във вестник “Култура” има информация за това, много добре представена информация, на един човек, който представя позициите на копирайта и един човек, който представя позициите на копилефта. Това аз наричам културтрегерска роля на изданията. Не разбрах каква е позицията на “Култура”. Не разбрах “Култура” за копилефта ли е или за копирайта. Разбрах, че тя знае, че има такъв дебат. Разбрах, че тя е готова да ни представи позициите по този дебат, но не разбрах защо тя ни спестява своята позиция по този дебат. Аз затова питам. Защото, от друга страна, има интернет сайтове където знам че cult.bg подкрепя копилефта и нямам проблем с това. Знам им позицията, знам, че като отида там очаквам да видя едни неща и не очаквам да видя други неща. Това наричам аз участие в някакъв надлокален дебат, което не мога да го видя.

От друга страна, пак повтарям, ситуацията е на силно стеснено културно потребление от гледна точка на това множество печатни издания. Значи, толкова е стеснено културното потребление, че даже три да са печатните издания, които се занимават с култура, изрично, пак са много. Но те може би са норма. Те биха били норма в една силно диференцирана културна среда. Та, опитах се да проверя нормалността на това, опитах се да видя има ли такава диференцирана културна среда. Честно си признавам, че по-трудният път беше да проверя културната среда, нямах време. Затова прочетох въпросните издания и видях, ха, каква изненада!, удивително единодушие. Формира се кръг на обичайните заподозрени. В едно издание се появява интервю с един автор, в следващото издание се появява статия на този автор, в третото издание се появява рецензия за негов културен продукт, т.е. тези издания не ми представят по никакъв начин диференцирана културна среда.

И за да завърша, с още по-голяма мъка, каква мъка! - life-style списанията са също толкова единодушни по отношение на културния живот, т.е. често те представят същите автори, със същите им културни продукти, с точно толкова позитивни рецензии. Това, което аз казвам отново, от гледна точка на невъоръжения поглед на един желаещ да чете читател, за да може да се ориентира в културната среда, тези културни издания са плод на диференциация не на културната среда, не на културното поле, а на някакви странни, може би приятелски, може би съседски, един Бог знае какви, отвъдкултурни кръгове. Тогава как да ги различавам? Защо те са много? Ако културната среда не е диференцирана, защо са много изданията?

Димитър Камбуров: Благодаря на Мила Минева. Тя постави, според мен, важния въпрос за това каква е всъщност функцията на културните издания, дали те трябва да бъдат поле, пространство за диалог на различни гледни точки или пък би трябвало да бъдат барикада, трибуна, от която да се произнася една определена гледна точка. Очевидно, това е въпрос, който също бихме могли да обсъждаме. Сега си мисля, че това, което ще направи Марин Бодаков, е до голяма степен да даде първите отговори от страна на нападнатите, защото с първите две изказвания малко изненадващо се озовахме в странната ситуация, в която “Култура”, “Литературен вестник” и покрай това, така заедно със сухото почна да гори и мокрото, алтера, която има рожден ден. Заповядай, Марине.

Марин Бодаков: Аз не бих могъл да си позволя ехидството на иначе дълбоко уважаваната от мен Мила Минева, тъй като все пак освен наблюдател на всички описвани и коментирани досега процеси, съм и участник в тях. Затова си направих и труда да напиша един текст, в който вече по-сериозно да отговоря на въпросите, които Миглена и нейните колеги изпратиха до нас³. Впрочем пожелавам на Мила по-добро снаряжение, вече професионално снаряжение, за идната подобна дискусия, несъмнено ще има.

Какви са моите отговори на поставените от алтера въпроси.

Първо, фактор ли е културният печат за културния живот. По-скоро “да”, но с необходимите уговорки:

Първо, мизерното състояние на културния печат е в корелация с кризата в културния живот от ’89 г. насам. Второ, трябва да си даваме сметка, че има разлика между “културен печат” и “културен живот”: те не винаги съвпадат и често си “представят” културата по различни начини. Културният печат претендира за известна самостоятелност спрямо културния живот. И това е източник на напрежение във всекидневната ни работа.

Второ. През 90-те години вестник “Култура” е водил най-много позиционни сражения именно с най-близките си съседи “Литературен вестник”, “Литературен форум” и “Век 21”. И четирите издания пропагандираха собствени, ясно разграничими тогава, ценности. И четирите издания проявяваха бдителност относно чистотата на собствените си редици. Преходът на авторска фигура от един в друг лагер водеше до сериозен ущърб на авторитета й. Забележете, колеги, че досега споменавам само либералния спектър от културния печат, този, който се интересува действително от актуална словесност, не говоря за “Български писател”. Аргументите в позиционните войни обаче се изчерпаха. “Литературен форум” и “Век 21” не успяха да се преформулират в съвременността и по една или друга причина изчезнаха. На практика обаче оцелелите днес вестници не се интересуват един от друг, не се интересуват от разликата в културните йерархии, произвеждани по страниците им. Няма враждебност, има апатия. Тук ще пропусна един нелицеприятен пасаж за друг рожденик. Днес в полето на либералната култура няма ясно разчленени опоненти, а културният печат е фактор за културния живот само тогава, когато критиката, публикувана в дадено издание, показва недвусмислено желание да доминираш в рамките на общо пространство: в него поставяш високо “своите” и елиминираш “чуждите”.

Ако погледнем действително съвсем отвисоко, ще забележим, че описаното дотук работи за укрепването на консервативните медии и възпроизводството на една традиционалистка представа за култура.

Отговор на втория въпрос: Какви са специфичните проблеми на културния печат към настоящия момент?

Дефицитът на авторефлексия: кой по-точно е медиаторът, на каква по-точно представа за култура посредничи, към какъв по-точно читател се стреми. Читателят на културния печат е неизвестна и за мен величина. Кардинален проблем остава и невъзможността културният печат да се отчлени ясно от академичния печат, при всички опити на редакторите в културния печат. Той би спечелил, ако се отвори към по-широка публика, без същевременно да се профанира. Това означава възприемане на нови стилове на писане, които са обаче доста трудни, защото трябва да се отграничат едновременно от академизма, от лайфстайла и интерпретирането на културата ала примитивния, неопатриархален “Дневен Труд”. В България това е една практически празна ниша, в която тепърва могат да навлизат както интелектуалци, така и журналисти. Как културният печат може да отговори на конкуренцията на life-style изданията и на интернетните издания? Единствено посредством критиката. Защото тя свързва актуалните културни факти в актуален културен контекст. Критиката - като едно ценностно полагащо действие - трябва преди всичко да представя контекста, и то, без да подценява способността на читателя да избира, както, прочее, се случва в life-style изданията. Ще си позволя и аз едно много грубо разграничение: в качествените издания под формата на критика винаги тече скрита политическа борба или поне анализ на окръжаващата култура, докато в life-styleизданията “критиката” превръща културните блага в стока, сиреч нашият отговор на life-styleизданията - на алтера, на “Култура”, протича по друг комуникационен канал и колкото по-ясно си даваме сметка за това, толкова по-мощен и конкурентен ще бъде нашият отговор. Просто нямаме общо медийно поле, на което ние да се срещнем с life-style изданията. И трябва да усвоим шансовете, дарени ни от тази липса. В крайна сметка, life-style изданията скрито прокламират “края на политиката” и подменят реалните социални проблеми с уж “свободен” избор между стилове на живот. Докато културният печат трябва да запази критическата си функция, да функционира, ако щете в Хабермасовия смисъл, като критически коректив на публичната сфера.

Трябва ли културният печат да бъде политически обвързан беше друг от въпросите, поставен ни преди нашата дискусия. Доколкото културната комуникация е част от системата на социалната комуникация, публикациите в културния печат неминуемо са зависими и предопределени от своя политически и икономически контекст. Литературната трансформация от 1989, примерно, за мен и за други хора, е подчинена на постепенната замяна на доминиращия дотогава политически тип регулация на обществените отношения с икономически тип регулация. Раздържавяването на политическата сфера промени из основи и организацията на литературния процес у нас. На практика раздържавяването конструира нова публичност за литература, ускорявайки процесите на нейните автономизация и професионализация. Тоталитарната идеологизация обаче, поне в началото на 90-те години, поне отчасти беше заменена с нова, самоопределяща се като демократична, идеологизация - и това беше видно именно през страниците на културния печат. А през този период културният печат беше жизнен и поради факта, че в него се отля нагнетявана десетилетия енергия. Смятам, че културният печат винаги има своите политически обвързаности. Неговите проблеми обаче се усложняват, когато въпросните политически обвързаности биват конкретизирани в партийни. А това се случва, когато културният печат иска да възстанови своя невъзможен в новите условия авторитет, когато иска влиянието му да бъде като някогашното усилвано от държавата внимание. Моята теза е, че културната преса не беше ни най-малко подготвена за резултатите на своята победоносна битка за либерализация на културата. Защото либерализация поне сега означава комерсиализация, която на практика укрепва консервативните ценности и избутва културния печат в невидимата, в непродаваемата зона. А и много от изданията не интерпретираха ефектите от нахлуването на пазара в България било като нова тематика, било като своя собствена съдба - и този дефицит ги самозатвори в паметта за стари привилегии и поплака за чезнещ престиж.

Какви са перспективите пред културния печат в България?Смятам, че либералният печат у нас достатъчно дълго участва в разграждането на тоталитарния, патриархалния, както щете да го наречем, културен канон. Време е да произведем нов канон, поне в рамките на културния печат, ако не канон, то поне сигурни и смислени ориентации, които да предложим на нашите читатели. И редакторите да поощряват появата на културни репери именно от позицията си на журналисти, а не като автори, каквито на практика повечето сме. Защото, ако на пазара вече няма културни дефицити, то продължава да има остри интерпретативни дефицити.

През декември в Москва правих едно интервю с Ирина Прохорова, впрочем ще бъде публикувано в утрешния брой на вестник Култура. Тя е главна редакторка на “Новое литературное обозрение”, един от феномените на руската интелектуална сцена. Тя еднозначно ми каза: “Обидно е, че в такова благодатно време критиката не можа да създаде свой собствен канон: тя само крещи, че литературата е мъртва, и търчи подир всякакви пари и моди... Питате как да се създадат кадри? Ако има кой да постави задачата ясно и непоколебимо, хора винаги ще се намерят.”

И последно. Що се отнася до алтера, Миглена. В рамките на само календарна година алтера мобилизира наличните читател(к)и, заинтригувани от специфичните ценности на списанието. Основната цел на втората година, според мен, е да произведе нови читател(к)и, принадлежащи отвъд тясното ни схващане за хуманитаристика. И да произведе според мене нови, собствени автори. Основен риск не само за алтера е аудиторията на списанието да бъде сведена до фенска общност - за справяне с това, ако мога да си позволя препоръки бих препоръчал алтера да реферира и коментира най-важните публикации, посветени на пола, езика и културата, отпечатани в другите издания за предходния месец - бих искал по-ясно да бъдат очертани възможните опоненти на списанието, както и възможните приятели. В алтера има достатъчно имплицитно полемични текстове, тепърва полемиката може да става открито полемична. Щом дебатите напуснат семейството на алтера, списанието би заинтересувало по-широки обществени кръгове. Прочее, смятам, че клуб алтера е подходящо решение срещу изкушението всяко едно, разбиращо се като елитарно издание да провежда изолационистка политика. Основният въпрос не само пред алтера, но и пред цялата културна преса, според мен, е откриването и култивирането на нови, млади автори. Смятам, че бъдещето на всички издания, които споменаваме до този момент, минава през решаването на този ключов проблем.

Димитър Камбуров: Благодаря на Марин Бодаков. Аз също съм си направил труда да отговоря на тези въпроси, но сега няма да ви занимавам с това. Дано да остане някакво време да ви занимая и с моите по-простички отговори.

Сега искам да дам думата на Биляна Курташева, която от позицията на една друга гледна точка, от позицията на един преход, преходът от едно ранно издание от зората на българския преход, Витамин Б, към едно доста добре позиционирано, да се изразя меко, списание, каквото е Следва, в структурата на един университет, на Нов български университет, очертава всъщност трансформациите в културния преход. Поне така схванах това, което тя ми каза. Така че ще чуем една друга гледна точка.

Биляна Курташева: Благодаря на Димитър Камбуров и на списанието. Аз ще стигна и до моя разнообразен опит с литературната и културната периодика, личен опит, но преди това ще си позволя да прочета два кратки цитата. “Странно наистина! Отгде черпят поддръжка тия малки и големи списания с тия громки, загадъчни, понякога глупави и всякога претенциозни имена? За да се поддържа едно какво да е списание в сегашно време, необходимо е да има поне 1500 души предплатени абонати. Ако, да кажем, в България излизат 50 периодични издания, то са необходими 75000 абонати, за да ги поддържат. Като изключим от тях 1000 читалища, учреждения и библиотеки, които при сегашните си бюджети биха могли да плащат скъпи абонаменти за няколко необходими там списания, то ще остане едно число от 65000 живи души абонати, които броят пари за периодична литература.” Няма да ви оставям дълго да гадаете. Това е текст на Елин Пелин, вестник “Развигор”, година първа, брой втори, 1921 година. И още един малък цитат от същия текст: “Многобройността на нашите литературни списания не се дължи на някои дълбоки причини и на необходими нужди, наложени от живота. Това по-скоро е едно болезнено явление. Това се дължи на разпокъсаността на писателските сили, на недружелюбието им, на болните амбиции, на дребните тщестлавия, на неизмеримата грандомания и графомания. Всеки, който не намери място за произведенията си в някое от съществующите списания, създава ново. Други се заемат с тая работа от една крива сметка за печалби. Трети искат да създадат нещо ново, нещо особено. Всички обикновено кроят обширни планове, всички се готвят да изненадат, да стреснат литературния свят и да възродят вкуса и духа на обществото. Обаче всичко остава празна работа. Списанията влачат по някой и друг месец жълтите си корички и изчезват, защото не могат да намерят нито сътрудници, нито абонати.

Ако погледнем списъка на сътрудниците на по-добрите и по-сериозните списания, ще видим едни и същи имена. Защо тогава излизат тия три-четири списания, когато и трите имат за сътрудници едни и същи хора?”

Излишно е да казвам, че това сме ние, това е сега. 1921 година е 2006 и ние в този случай не трябва непрестанно да се стряскаме и да говорим за криза, защото, според мен, просто кризата е норма. Вярно, че и онова общество сигурно може да бъде определено като преходно, като следвоенно, обаче забележете, че от днешна гледна точка то ми изглежда доста гъсто откъм културен продукт, откъм позиции.

Александър Кьосев: Смяташ, че и ние така ще изглеждаме?

Биляна Курташева: Не, не искам да кажа това. Искам да кажа само, че за едно време, към което сме склонни да реферираме с някаква почит, а то е изживявало и има, общо взето, същите усещания за себе си - единствено това казвам, кризата е норма по някакъв начин, особено в културните среди. Парадоксът е, че, изглежда, колкото по-малка е една културна среда, толкова повече такива временни културни и литературни периодични субекти тя е склонна да рои, очевидно. Като слушах и Мила, и така общо взето се оглеждах, стигнах до извода, че трябва да говоря абсолютно в първо лице, защото аз съм обичайният заподозрян (в единствено число!). Аз правих заедно с Елин Рахнев и Невена Дишлиева списанието Витамин Б, средата и втората половина на 90-те, което беше експериментално списание за литература. В момента правя списание Следва, списание за университетска култура на Нов български университет, което е някъде на ръба между специализираната и културната периодика и освен това, в продължение на две години, впрочем заедно с моя колега и приятел Марин Бодаков, съм водила рубриката за книги в списание Егоист, първото и някак си емблематичното life-style издание. И, пак повтарям, аз съм обичайният заподозрян.

От този разнороден опит следват няколко много лесни извода: първо, че наистина средата е много тясна, а действително в на пръв поглед напълно различни издания в крайна сметка пишат едни и същи хора. Нещо повече. Като че ли потенциалът, наличните автори, не се смениха. Дори когато се оттече карнавалът на 90-те и настъпи това относително спокойствие, къде нормализиращо, къде опростачващо, за което говори Димитър Камбуров, общо взето, авторите май сме все тези. И затова, според мен, и тук ще се съглася и с Марин, една от важните функции на съществуващите периодични издания, независимо от дереджето им и ценностите им, е да създават нови автори, да ги откриват и по някакъв начин да възпитават писането им и в това отношение струва ми се “Литературен вестник” е най-успешният пример. “Култура”, разбира се, също, но на едно малко по-друго равнище и малко по-ограничена форма, защото като че ли човек трябва да премине една определена школовка, за да стигне до “Култура” и тази школовка най-често е “Литературен вестник”, от скоро и “Следва”. Защото на мен ми се струва , че Геновева Димитрова произведе поне трима-четирима качествени оперативни писачи за кино, точно на страниците на “Следва” и го направи по един много професионален начин, между другото. И до голяма степен и благодарение на нейното участие в редакционната колегия на “Следва”, то наистина е някаква работилница за млади пишещи хора и пак някак си в тази връзка ми се струва, че в никакъв случай не трябва да драматизираме. Ако се върна на Витамин Б, ще кажа, че то беше едно щастливо спряло списание, поне аз го виждам така. Струва ми се, че Михаил Неделчев по някакви поводи също е казвал, че то спря, общо взето, по един достоен начин, без да се обиди на себе си и на средата, заобикалящата го среда. Просто като че ли усети изчерпването на потенциала си. В крайна сметка, ако се върнем на 20-те години, едно списание като Витамин Б най-вероятно щеше да бъде наречено от Гео Милев “младежко списание”, от онези за които той говори в “Поезията на младите”, впрочем прекрасен текст, трябва непрекъснато да си го припомняме. В този смисъл то сякаш свърши каквото имаше да прави и се оттегли по един, пак казвам, позитивен начин в някакъв смисъл.

И другото нещо, което струва ми се, може да бъде някакъв положителен пример и цел, е да търсим едно, нека да го наречем продуктивно текучество. И според мен оцеляват единствено изданията, които успяват да реализират това и те са “Литературен вестник” и “Култура”, защото на няколко пъти и в едното, и в другото издание, радикално са се сменяли хората, които са го правили. Сменяли са се включително формати, визия и т.н. В точно тази решимост за смяна, но и за оставане в някакви граници на някаква идентичност на изданието се корени в известна степен и обяснението, че те са основните и до момента. Това е.

Димитър Камбуров: Благодаря на Биляна. Сега всъщност ще преминем към нещо, което би могло да бъде и началото на тази дискусия, но аз избрах да го поставя в края, тъй като човекът, който ще говори сега има способността да чува и да реагира на нещата, които са казани преди него. Така че със сигурност това, което дотук се случи, ще бъде подето, а, от друга страна, на мен ми се стори от това, което говорих с Александър Кьосев, че той иска да постави, така да се каже, един фундаментален въпрос за целите, но от една метапозиция. Въпросът за това защо въобще говорим за културни издания, защо въобще се занимаваме с този въпрос за оцеляването, бъдещето, битието, формите на съществуване на културните издания. Това очевидно е нещо, което отдавна го занимава, тъй като всички сигурно си спомняте, че това беше в основата на питането му по времето, когато кампанията около поддържането на “Култура” беше негова инициатива. Давам думата на Александър Кьосев.

Александър Кьосев: Аз съм ветеран в дискусиите за публичността и за културната периодика и по тази причина имам право да говоря от личен опит. Обикновено когато се говори от личен опит, да кажем, когато стоящият до мен Михаил Неделчев говори от личен опит, той разказва разкази, конкретни неща. За съжаление, аз когато говоря от личен опит, говоря съвсем абстрактни работи. И това, което ще кажа, наистина ще бъде абстрактно и няма да се занимава с нито един конкретен проблем.

Участвайки в много подобни дискусии, винаги съм имал усещане за някаква каша, за някакво смесване, и днес, подготвяйки се за това изказване, реших за себе си поне, тази каша да я сведа до минимум. Ще кажа за какво няма да говоря. В подобни разговори се объркват и се говори едновременно за няколко неща, едното от които може да бъде наречено дескриптивна задача: какво е състоянието на българската културна периодика, колко издания има, как са разпределени те, имат ли читатели, нямат ли читатели, продават ли се, какви тиражи имат и т.н. Втората плоскост на разговора може да бъде наречена мениджърска или операционална: с какви лостове и техники да се справим със ситуацията, определена като кризисна. И тук има най-различни хитри трикове, с които също в момента няма да се занимавам. Третата плоскост на разговорите, която се обърква обикновено с другите две, е нормативна. И хората, които участват в такива дискусии обикновено предпоставят, че всички заедно споделят някаква цел, някаква обща рефлексивна утопия, че ситуацията не е добра и че тя може да стане по-добра. Ако си я представим в нейния екстремен вид - като най-добра - каква би била тя тогава? И тази нормативна страна на дискусията, оставаща неясна и неартикулирана, според мен, досега, също се разпада на две части, така да се каже. Очевидно, част от утопията е оцеляването: имаме си ниши, и стига да имаме достатъчно пари, достатъчен, макар и малък брой читатели, но хора, които разбират за какво става дума, това стига. В момента, в който ние съществуваме и оцеляваме и имаме възможност да си провеждаме своята редакционна политика, нещата стоят OK. От друга страна, заедно с тази минималистична първа цел има една втора, която е максималистична и тя казва: “Ние искаме да бъдем културен авторитет, искаме по някакъв начин да значим нещо. Искаме да значим нещо не просто за тази микрообщност, която са нашите хора, а искаме да значим нещо за някаква по-голяма общност”. Каква е тя трудно може да се каже.

Вие разпознавате в това деление между ниши и културен авторитет едно друго деление, което е доста известно в теорията на публичността. Това е деленето между фрагментарните малки публичности и така наречената голяма публичност. Тази голяма публичност на социологическо равнище се състои от микропубличности - от разни малки форуми и въпросът е кое обединява тези малки форуми, какво ги прави нещо по-голямо. Този въпрос няма лесен отговор. Или поне аз не знаех такъв ясен отговор, докато не прочетох една книга на Чарлз Тейлър, където той въвежда метода кросреференциалност. Това сложнозвучащо понятие значи нещо твърде просто - че между отделните публичности текат комуникации; те не са с твърди граници, а техните граници са пропускливи и теми, проблеми, дебати, фигури, имена, лица, преминават от една малка публичност в друга и формират една метапубличност, формират едно поле, в което някакъв дебат обикаля в разни издания, форуми, кръгове - всички, каквото и да значи това - започват да говорят за него.

Максималистичната утопия, за която говоря, представлява идеята, че съществува един културен кръг, който би могъл да осъществява някакъв натиск върху българската публична сфера или, може би, не само българската, и да излъчва в тази голяма среда теми, проблеми и дискусии, които по някакъв начин да стават важни не само за читателите на, да кажем, списание “Кръг”, а да станат важни за една много по-широка медийна публичност.

Въпросният културен авторитет е свръхтруден и както би казала моята кумица Мила Минева, той по самата си формулировка е консервативен. Твърдението, че има авторитет, вече е консервативно твърдение или твърдението, че може да възникне авторитет, е консервативно твърдение. Авторитетът в една публична ситуация е този, който бди за нормите в широкия смисъл на думата. Дъното може да бъде ляво и дясно - това обаче е друга тема, не искам да навлизам в нея. Във всеки случай, понеже става дума за относително конкретно противопоставяне между една културна и една медийна публичност, онзи тип норми и ценности, които културната публичност би могла да внесе в широката медийна публичност, онзи кросреференциален импулс, който тя може да излъчи, може да бъде на няколко равнища.

На първо място, разбира се, подобен културен импулс би могъл да бъде излъчен от гледна точка на знанието. Когато в медийната среда се говорят глупости и се говори, без да се знаят нещата, може да се излъчат някакви експертни знания по някакъв въпрос - това се прави непрекъснато, само че не се прави от културната периодика.

Могат да се излъчат и критически функции: когато се твърдят някакви лесни митове и клишета, те могат да бъдат изобличавани, което е малко по-трудно.

Още по-трудно, и това е вече специфична задача на културната публичност, е да излъчи представата за това, че човекът в публичността съществува не само в настоящето, не само в 24 часа, не само в сега, а той съществува и в едно друго време. Значи, хоризонтът на времето е една от важните задачи на културната публичност, която тя трябва да излъчва в другото пространство.

На трето или, по-точно, на четвърто място, и това е най-трудната задача на културната публичност, е да излъчва в другата широка - гражданска и медийна - публичност идеята за аскеза. За това, че, така да се каже, светът не се състои от пазар - светът има и други дименсии. Впрочем, между публичността и пазара има огромна разлика и говоренето за публичността с пазарни метафори вече е грях.

Ако, говорейки на абстрактно равнище, определям задачите, аз ги степенувам така: най-лесно е да се излъчи знание, по-трудно е да се излъчи критическа функция, още по-трудно е да се излъчи представа за дълго траене и най-трудно е да се излъчи представата за аскеза (особено в днешното консумативно общество). Ако културната публичност успее да направи това, тя би реализирала себе си, би била такъв кросреференциален авторитет, какъвто българската културна публичност очевидно не е. Това трябва да бъде признато. Веднага могат да се дадат примери с други страни, където има такава културна публичност. Нито един от читателите на Bild не чете вестник Die Zeit, но в структурата на немската публичност Die Zeit значи нещо. И който публикува в Die Zeit знае, че неговите думи отекват - по сложни начини, опосредствани начини, канали и така нататък. Това при нас не се е случило. За сметка на това се е случило нещо друго, което показва, че в българската медийна публичност има дефицит. И то е дефицит именно за културна публичност. На нашето място, уважаеми приятели, този малък кръг, в който всички ние се познаваме, стоят призраците на старите комунистически културни авторитети. Там, където трябва да бъде нашето място в медийната публичност, в широката публичност, мястото на музиканти, литератори, театрали, критици - каквито искате - философи и т.н., мястото на поета Ани Илков, за което говори Благовест, на това място стоят хора дълбоко мухлясали, които са просто известни със своето комунистическо минало. Българската медийна публичност произвежда квазикултурни авторитети, които са заели мястото, което се полага на нас и ние не сме успели да заемем. Тоест, описвам една ситуация, аз не говоря в категорията културните издания, а говоря в категорията културна публичност, в която българската културна публичност не си е свършила работата. Казвам нещо подобно, с по-меки думи, като това, което каза Благовест, само че опитвам да го изведа в една друга категориална плоскост. Как това може да стане? Ами, не знам как може да стане. Аз съм се опитвал да го правя много пъти. Ако не става, значи вината е или в нас, или в българското общество, или и в двете страни. Трети няма, така да се каже. Във всеки случай, културният авторитет не е фигура, културният авторитет е събитие. Културният авторитет е иск и усилие и той или се случва, или не се случва. И това, което можем да си кажем, е, че не се е случило. Това е.

Димитър Камбуров: Аз се питам дали всъщност културният авторитет е някакво място, което така или иначе задължително трябва да бъде запълнено, т. е. задължително очакваме, че е възможно да функционира такъв културен авторитет във всяка една ситуация. Дали въпросът е в това, че не сме си свършили работата и не сме заели мястото на въпросните авторитети или пък, че те всъщност обитават едни вече празни, едни изпразнени от смисъл, от тежест, от авторитет места? Причината, поради която те изглеждат присъстващи в някаква публичност, най-вероятно е свързана с това, че те нямат никакво значение - така ми се струва поне на мен.

Миглена Николчина: Последният брой на “Култура” като го отворих - там има в избора на “Култура” “Походът на императорите”, което аз прочетох като “Походът на литераторите” и си казах зарадвано “Най-после се почна”.

Димитър Камбуров: Само една последна дума преди да открием дискусията. Няма да си чета моите неща. Една от темите, която някак не беше достатъчно разгърната тука, а тя ми се струва много важна, за да можем да говорим за това, за което говорим, е за така наречената структура на свободното време в тази страна, в тази културна ситуация. Много ми е трудно да си представя как можем да дискутираме феномен като културната периодика, без да дискутираме това, какво се е случило, по какъв начин е възстановен някакъв принцип, някаква структура на свободното време, която е наследена или има опит за възпроизвеждането й от 30-те години. Или пък се правят някакви опити за формиране на нова, тук и сега създадена структура на свободното време, което, разбира се, има съвсем други ориентации, други хоризонти, ценностни, свързани с предпочитания, със смислова плътност и, така да се каже, културата няма място там. Така че на мен ми се струва, че някакво съзнание за това, че живеем в друго време и че тази протекаемост между пред ’89-та година периода и сегашния би трябвало да бъде видяна по-скоро като две парадигми или две епистеми, които са наистина рязко разграничени, а това ми се струва, поне от моя гледна точка, важно, важно условие, за това да коментираме какво се случва в момента. Спирам със своето говорене и ви давам думата. Най-вероятно ще познавам повечето от хората, но ако не ви познавам, ще ви моля да се представите. Ангел Игов.

Ангел Игов: Благодаря. Аз си мислех, че особено при наличието на тази листовка, която услужливо ни е дадена с някои по-конкретни измерения на проблемите, за които говорим, може би ще бъдем и ние малко по-конкретни с по-практическа ориентация. Поне засега не бяхме. А на мен ми се струва, че има два въпроса, към които би трябвало веднага да се обърнем.

Първо. Всъщност на мен и досега не ми е ясно какво очакваме ние от културната периодика. На мен ми беше много интересно изказването на Благовест Златанов. Радвам се да се запознаем. Той явно очаква например от културната периодика тя да излъчва и да подкрепя някакви фигури, които са нещо средно между романтическата визия за поета и фигурата на интелектуалеца по Бурдийо. Фигури, които да излизат смело в публичното пространство и да размахват пръст и да викат: “Аз обвинявам!” Странно виждане за функцията на културната периодика. Той обаче го повтори във фантазията си за счетоводителката Жечка, която, видите ли, си купува вестник “Култура”, за да й кажел оттам някой гръмогласен литературовед що е то роман. Не знам. А тогава пък тя защо ще си го купува. Ами именно няма да си го купи, за да й обясни някой що е то роман, но може би би могла да си го купи, за да прочете какви, аджеба, романи са излезли и кой от тях си струва да бъде купен и кой не. Това между другото е нещо доста трудно да се намери в културната периодика. Доста е трудно. Изобщо, очакваме ли от културната периодика да поучава народа? Аз мисля, че точно това чухме, културната периодика трябва да поучава и да наставлява народа. Тука Андрей Жданов и Васил Колевски ръкопляскат дружно. И вторият проблем, който според мен е много важен и никой досега не го засегна, е проблемът за езика на културната периодика. На какъв език говорим и на какъв език пишем. Ще ви разкажа един виц, който чух наскоро. Прибира се един български хуманитар у дома след дълъг работен ден, сяда на трапезата със семейството си, опитва манджата и казва: “Оу, в тази сготвеност се случва една недостатъчност на соленост”. Ами на мен ми се струва, че доста често културната периодика звучи по един сходен начин. Няма как да очакваме при това положение тя да бъде интересна на един по-широк кръг от хора. Тя вече и на тесния кръг от хора, които говорят и обичат този жаргон, не може да бъде интересна с него. Значи, според мен, има хора, съществуват все още хора, и в България, които имат нужда от културно потребление. Предполагам, че биха чели за книги, за концерти, за интересни неща, които са се случили напоследък, но не биха чели за актуални случвания в културното поле, “във” поставено в скоби и задраскано със “със” например. Днешните читатели са малко разглезени, те искат да четат материали, които са написани интересно и които могат да разбират. Освен това нямат и много време. Тук влиза и това, което каза Димитър Камбуров, че би трябвало да се замислим малко повече и над структурата на свободното време. Защото са вече страшно много нещата, които се борят за свободното време на хората. И културната периодика, ако иска по някакъв начин да бъде конкурентна и да заеме своя дял от свободното време на хората вероятно трябва да потърси някакви стратегии, с които да го направи.

Димитър Камбуров: Няма съмнение, че думата интересно не ни казва много; интересно за едни е съвсем различно от интересно за други.

Ангел Игов: Затова, извинявай, би трябвало всяко едно издание да има представа каква е неговата таргетна група. Питам се дали българските културни издания имат такава представа.

Димитър Камбуров: Добре. Георги Тенев.

Георги Тенев: Аз се извинявам, че си вдигнах така смело ръката преди да говорят хора, които имат много повече опит в целия този проблем, просто за да кажа нещо, което ми е интересно да науча, докато всички тези хора говорят. Защото се боя, че сега след острите казани неща няма как да не се превърнат следващите мнения в размяна на някакви отговори. Но аз не искам да изпускам нещо, което очевидно еволюира тука в говоренето между Благовест Златанов и свършило с това концентриране при Александър Кьосев.

Честно да ви кажа, като слушател, страшно ми е интересен въпросът не така пазарно да смятаме, че има културна периодика, ако тя се продава и чете от десетки или може би стотици, хиляди хора. Искам да попитам хора, които са с по-голям опит в годините, най-малко от мене, и си спомням вероятно, че най- влиятелното издание, което е съществувало през тоталитарните години в България е бил Бюлетинът, който се е разпространявал поименно в Централния комитет, или даже и аз не знам как точно гласи това нещо, служебния бюлетин. Мисля, че по-малко четено и по-влиятелно издание в историята на българската, така да кажа, периодика, а той е бил много периодичен бюлетин, не е имало. Значи, казвам го като въпрос.

Второто, което ме интересува, защото много ясно беше формулирано в изказването на Александър Кьосев. Той говори за четири степени. Има една пета степен обаче, очевидно, ако продължа тези степени - изявяване на ерудиция, полагане на критически опит, та се стигне накрая до някаква аскеза, както той дори дръзна да използва тази дума, за която мнозина сигурно биха го критикували. Петата степен е правенето на това нещо реално, не просто в писането, а в правенето му, т.е. това вече е политика. Аз питам. И тука има поне двама души, в лицето на господин Михаил Неделчев и господин Едвин Сугарев, може би не греша, които бяха реално представени в това тъй наречено политическо нещо, което се случваше в България през последните петнайсет-шестнадесет години. Струва ми се, че с изключение на Полша не е имало държава в Европа, в която толкова много хора от културната публичност и периодика да са били представени във властта и тогава тя беше много интересна смесица със самото политическо пространство. Завършвам с това, разберете питам, а не че казвам нещо, което знам, просто питам, може ли да се гледа не само по този начин на културната периодика като нещо, което е механизъм, генериращ културни или по-скоро художествени неща, а като механизъм, който генерира, филтрира, рикошира от себе си власт. Мисля, че много силна беше позицията, много силен беше интересът към тези издания и тези хора по времето, когато те бяха вътре в горещото нещо на властта. Това беше феноменално. В българския парламент имаше писатели, поети, художници в неимоверно количество. Нещо се случи с цялото това пребиваване. И според мене не може да не се отговоря на въпроса какво се случи с цялото това пребиваване, като пета степен на казаното от Александър Кьосев, за да си отговорим на въпроса какво се случва с пребиваването на културната периодика като част от културната публичност. Извинявам се, че си позволих, мисля, малко нагло да вдигна така рязко ръка преди да са говорили главни редактори и хора, които са реално в това нещо, но не искам да се изпуска това нещо, което започна Благовест и което при господин Кьосев се завърши. Мерси.

Димитър Камбуров: Самият факт, че тези хора, които са отчасти между нас, отчасти не са, но които са били в политиката и в парламента, отдавна не са там, всъщност е не по-малко важно, отколкото това, че за известно време са били. Всъщност симптоматиката на тяхното изгонване от това поле е сигурно не по-малко важна.

Миглена Николчина: Аз също имам един въпрос, който е може би към един-двама души едновременно насочен. Значи, първата му част е към Сашо Кьосев: Ако до такава степен не се справяме със задачата да имаме правилна културна периодика, трябва ли да спрем да опитваме. И като спрем да опитваме, втората част от въпроса ми е към Мила Минева, трябва ли тогава да се насочим към изключително важните дебати, които съвършено тайнствено за българското общество се случват в различни проекти, финансирани от западни институции.

Димитър Камбуров: Ако някой има желание да отговаря? Александър Кьосев.

Александър Кьосев: Не, не трябва да спираме да се опитваме, разбира се. В някакъв смисъл опитите продължават. Вероятно можем да се насочим към случаи, в които въпреки цялата изолираност на тази културна публичност, тя успява да пробие, тя излъчва съобщения. Благовест даде един такъв пример, аз не мисля, че той е само един. Но ние не ги знаем, не сме ги изследвали, не знаем за тях много. Аз мога да кажа, към това, което Георги Тенев каза, една реплика. Значи, пребиваването във властта продължава, защото основната власт е медийна, а медиите са не четвъртата, а първата власт на това общество и в този смисъл пребиваването във властта продължава. Не политическата власт и не парламента са единственото място, в което ние присъстваме. Ние присъстваме много по-силно в медиите и това трябва да бъде използвано. Впрочем интересно е това, че от хората, които пишат в културната периодика има редица, които са публични фигури, тe като индивиди присъстват по-добре в медийната публичност, отколкото като автори в културна периодика. Това е един парадокс, който трябва да го осмислим.

Димитър Камбуров: Моето впечатление е точно обратното, че медиите не са никаква власт въобще, нито първа, нито втора, нито трета, нито четвърта. Че те всъщност са начин за легитимиране на онази власт, която действително, така да се каже, дърпа конците в тази страна. Очевидно имаме много различни виждания по този въпрос. Мила Минева.

Мила Минева: За да отговоря на Миглена, защото тя ми зададе директно въпрос на мене, не знам точно защо на мене и то с тази алюзия за дебати, които се случват по някакви проекти. Те, дебатите се случват, в смисъл, със и без проекти, се случват. Това, което аз просто се опитвам да кажа, е, че си представям културната периодика така, както я описа Сашо. Той я описа много хубаво, въпреки консервативната нотка, но понеже си я призна, ще му я простя. Въпросът е в това, че според мен културната периодика трябва да играе някаква такава странна роля, от една страна, наистина ми се струва, че това, което Ангел Игов каза, е изключително важно. Тя трябва чисто и просто да ни ориентира в онези неща, които се случват, така че ние да можем да ги прочетем, ама не някак си да ни поучава, а чисто и просто да ни съобщава какво се е случило, за да ни спести време. Ние ще го разберем и без нея, но ще изгубим повече време, но пък го нямаме това време. И от тази гледна точка говоря за необходимост от диференциация, т.е. ясно определяне на таргет групи.

Второто нещо, което ми се струва, че тази културна периодика трябва да върши, е именно да бъде критическа публичност. Тоест, да дава някакви аргументи по някакви дебати, които не са собствено гилдийни дебати и абсолютно съм съгласна с това, което Марин Бодаков разказа за 90-те години в българската културна периодика. Мисля, че тогава тя играеше ролята на културна публичност. Не знам дали се е чувала повече. Не съм сигурна, но тогава тя играеше тази роля, а сега тя се отказа от тази си роля. Това е някак си моята критика и аз казвам: “ама играйте я, нищо, че не ви чуват, пак е по-добре да играете тази роля, отколкото пък съвсем да се откажете от нея”.

Димитър Камбуров: Някой друг. Едвин Сугарев.

Едвин Сугарев: Благодаря. Вероятно има смисъл да се отговаря на всичките тези въпроси, които са тука на листчето, но аз бих искал да кажа нещо по това защо не са леки отговорите ни. Според мен, липсва яснота по две понятия, които не позволяват подобен лек начин на отговаряне на тия въпроси.

Първо, като говорим за културна периодика, би трябвало да дефинираме понятието култура. Що е култура? В плана на нашата дискусия какво разбираме под култура? Ако под култура разбираме производството на артефакти и текстове за тях, всичко е наред и с културата, и с културната периодика. Само че това, което липсва, е нещо повече и с което прави тези артефакти и тези текстове култура, това е създаването на мрежа между тях., напреженията, които съществуват между тях, сблъскванията и отблъскванията между тях. А точно това, според мене, липсва и това е недостатъкът и на културната периодика в случая. А и като мислим за тези дефиниции, аз ще ви задам един провокативен въпрос. Чалгата културна действителност ли е? Ако поставим нещата в пласта на свободното време, за което стана дума, ами това, за което пишем всички ние, просто е маргинализирано от чалгата. Това е положението.

Второто: що е културна периодика. Има много различни издания, някои от които просто нямат допирни точки. От една страна, са да речем, алтера и “Култура”, “Литературен вестник” и други такива. От друга страна, обаче, да речем, културното приложение на вестник “Труд” или пък културното приложение на вестник “Капитал”. Те се четат от много повече хора. Само че са много по-зависими и това е проблемът и причината да са много по-скучни. Може би е възможен някакъв преход от едното към другото. Може би несъзнателно например алтера изглежда по-луксозно, именно за да хване публиката на хората, които купуват life-style издания, но не съм сигурен дали това е приложимо при всички случаи. И не съм сигурен дали между тези два свята на културни издания изобщо може да се хвърли мост.

И сега последно. Защо, съжалявам, принуден съм да го кажа, защо публикувам убийци и педофили. Първо, хайде да оставим лицето Матакиев. Няма полуубийство, има само убийство или неубийство. Лично аз знаех, че са се клали за някаква мацка, но това е отделен въпрос. Разбира се, ако е виновен, е хубаво да бъде наказан. Що се отнася до случая с Васил Прасков, не знам откъде съществува тази сигурност, която много силно напомня на сигурността на “Нощен труд”, да речем, че някой е виновен, преди да е доказана вината му. Аз лично не бих поставил освен това и такъв знак на равенство между поведението на един човек и текстовете, които пише той. Какво да правим с Франсоа Вийон например? Или какво да правим с Бъроуз, който по собствените му признания е бил педофил и убиец? Какво да правим, не ми е ясно.

Димитър Камбуров: Благовест Златанов.

Благовест Златанов: [...]

Димитър Камбуров: Очевидно примерите с Енценсбергер и Гюнтер Грас могат да бъдат допълнени с примери за Харолд Пинтър в Англия и за Елфриде Йелинек в Австрия и те са контрапримери, очевидно. Там става дума за радикално остракиране на две изключително важни писателски фигури по линия на техните политически, културни и социални убеждения. Така че, очевидно, можем да даваме различни примери от различни гледни точки, с желание да мотивираме различни позиции.

Аз исках да поставя този въпрос, който е важен, струва ми се, към Благовест. Дали няма нещо общосподелимо между всички тези културни издания, за които той говори? Общосподелимото е това, че се занимават с култура. Това не e ли, така да се каже, минималният общ знаменател за всички тях, който всъщност прави тяхното присъствие нещо общо, нещо, което ги събира, нещо, което ги представя в някаква маргинална, но съвместена маргинална позиция? В този смисъл, струва ми се, привидно различните гледни точки на Благовест и на Мила имат нещо общо. Въпросът е за това какъв е кадърът, от който гледаме, каква е степента на приближеност. Струва ми се, че идеите за някакви изключително фини съвпадания на кредото или на политико-социалната визия на изданията е абсолютно абсурдно да очакваме. А, от друга страна пък, идеята за някакво огромно разнообразие в това точно поле при положение на крайно липсващ и пазар, и читател, и консуматор... Тоест, нямаме, така да се каже, достатъчно социално раздипляне на обществото ни, за да можем да очакваме всяко едно издание да си има собствена физиономия. Поне на мен така ми се струва.

Да продължим с дискусията.

Мила Минева: Може ли въпрос? Ако няма такова социално раздипляне, защо трябва да има такова издание, именно - раздиплено? Ти сам описа - няма консуматорско раздипляне, няма пазарно раздипляне, няма раздипляне на културното поле, самото културно поле не се е раздиплило. Вместо това - изданията са се раздиплили.

Димитър Камбуров: Михаил Неделчев иска думата, после ще отговоря и аз.

Михаил Неделчев: Благодаря. Има един много прост отговор защо са толкова много изданията. Едно издание просто се ражда, защото някой иска да прави такова издание. Това е воля. Значи, това е воля за изява. Такава воля за изява, каквато има и у всеки автор. Само че това е една колективна воля за изява. Никой не мисли, когато решава да прави едно издание, каква точно е читателската публика, какъв точно е пазарът и т.н. И това е най-красивото. Разбира се, това е романтично. Но аз не мисля, че романтиката е снета, така да се каже, и че романтиката автоматически ние трябва да възприемаме като една негативна категория.

Александър Кьосев: Романтиката е в машините сега...

Михаил Неделчев: Да, в машините. Аз предлагам ние да се съсредоточим върху един друг проблем, който за мен е много съществен. Ще го илюстрирам с начина, по който до този момент върви нашата дискусия - смелата употреба на такива понятия, на такива pluralia tantum понятия, като културна периодика, като културна публичност и по-колебливата употреба на тези понятия. Аз принадлежа и спадам към тези, които по-колебливо употребяват такива понятия. Първо, защото много уважавам забележката, която самият Хабермас прави в четиринайсето издание на Структурни изменения на публичността. Той казва, че просто е било грешка това, че в книгата си до този момент той непрекъснато е употребявал публичност в единствено число. Публичностите са множествени, светът на публичността е множествен свят, той не е нито тримерен, нито дори четириизмерен свят, той е доста по-сложен. Публичните фигури непрекъснато се съграждат и непрекъснато се саморазрушават. Изданията са едни колективни персони, които играят на това поле. Те, пак казвам, основно имат воля за изява. Тази воля за изява е трудно да се определи как точно се ражда и как точно се изразява. Но изданията трябва да се мислят като персони.

Аз имам много горчив, много неприятен опит със студентите, които вероятно не са и най-добрите студенти в Нов български университет, защото водя курсове - такива по периодика от социалистическата епоха. И се опитвам да им обяснявам, да им давам едни задачи, а именно - да опишат годишнината на някакво издание от социалистическата епоха с оглед на един критичен прочит на това как идеологията е съпътствала, надмогнала, по някакъв начин - доминирала над културата и литературата. И се оказа, че те ми пишат едни парекселанс апологии на социалистическия реализъм, защото просто преписват и четат най-вече точно идеологическите текстове, които не са чак толкова много в самите издания, но това им прави впечатление и те по никакъв начин не могат да застанат в една критическа позиция. Така възпроизвеждат този позитивен, както им се струва, патос на изданието, без да обръщат каквото и да е внимание на самите текстове на културата. Значи, текстовете на културата стоят за тях самите някъде на второ място. Това е един доста драматичен проблем.

Това мисля, че е феномен, с който по някакъв начин ние се сблъскваме и при днешното отношение към това, което наричаме културна периодика. Ние непрекъснато всъщност имаме едно желание да приведем качества, които може би понякога съответното периодическо издание не притежава или напротив, радикално отнемаме тези качества на самото издание. Преди малко Благовест каза как е престанал да чете “Литературен вестник”. Ами аз смятам, че човек, който е престанал да чете “Литературен вестник”, някак си няма право да употребява именно като събирателно понятие литературна периодика. По какъв начин Благовест съгражда, така да се каже, образа на литературната периодика като цяло, ако не е следил внимателно “Литературен вестник”. “Литературен вестник”, дори и когато по някакви причини може на мен да ми е несимпатичен в някакъв период, аз нямам право да не го чета. Значи, като критически наблюдател и като човек, принадлежащ към това съсловие, към тази общност, аз нямам право да не чета дори “Словото днес”. И си признавам ето тук, открито пред всички, че това е един голям минус на моите професионални занимания. Не го чета винаги “Словото днес”, но от време на време го чета и го следя все пак. Така да се каже, взимам проби от време на време от отделни броеве на “Словото днес”, което не е редно. Признавам, това е абсолютно непрофесионално. И бих казал, непрофесионално е това, че ние не знаем, защото аз веднага ще кажа няколко издания, за които вие може би въобще не сте чували, които излизат в градове като Варна, като Бургас, като Търново и прочие, издания, които си имат своя публика и кръг от читатели, почти толкова, колкото имат изданията, които излизат и в София. Тука, разбира се, се отразява това прословуто, за което ние говорим от петнайсет години вече насам, лошо разпадане на въобще културното поле, културното пространство, българско.

Аз просто предлагам наистина да мислим за изданията и поводът между впрочем, който ни е събрал, е такъв един героически жест. Да поздравим тези романтически люде, които са се събрали да правят едно издание и което днес навършва една година. Да поздравим също пък в аванс и тези, които вече пък петнайсет години правят “Литературен вестник”. Всичко това са колективни усилия, които по някакъв начин трябва да ни интересуват, да ни занимават, и те не са, както каза преди малко, визирайки бъдещото ми изказване, Александър Кьосев, те не са конкретни разкази - аз бих казал, че в тази сфера, слава Богу, винаги всичко е пределно конкретно. В тази сфера, в сферата на културата, всеки жест е предметен и конкретен. И такъв трябва да бъде.

Димитър Камбуров: Благодаря на Михаил Неделчев. Александър Кьосев.

Александър Кьосев: Ами аз пак ще кажа нещо много абстрактно, с което ще изпадна от сферата на културата. Очертаха се три картини и аз ще ги формулирам по максимално опростен и, така да се каже, етикетиращ ги начин. Едната картина е тази, в която изданието се интересува от своя читател и любопитства за неговите нужди, вкусове, потребности и свободно време. И това е централен интерес, как да постигнем това, което читателят иска. В някакъв смисъл той му се подмазва, защото читателят няма да се промени, това е ясно, той си е такъв и ние трябва да се съобразим с неговите потребности, нужди и всичките тези неща. Другата картина е назидателна. Тя казва: “Не, напротив, този читател ние ще го заставим да направи еди какво си!” Третата картина, която Мишо Неделчев я описа, е ницшеанска и нарцистична. Появяват се колективни персони с воля, които играят на една сцена, появяват се, изчезват, има ли публика или не - е без значение. Това са три картини и докато не постигнем поне известна преводимост на трите картини, няма да се разберем. Сега аз малко ги карикатуризирах, така да се каже.

Михаил Неделчев: Репликата ми е много проста. Фигурата на харизмата и на сключването на харизмата може да ни илюстрира, така да се каже, и трите. Самият кръг, самото сключване на харизмата включва и трите пози, и трите жеста. Разбира се, ако аз изляза на площад “Славейков” и викам “насам, насам, народе!” и никой не се събере, аз съм комична фигура. Естествено. Но, ако се събере някаква публика... Разбира се, мисля, че това са неща по условие и няма нужда някак си непрекъснато да ги възпроизвеждаме. Ясно е, че когато аз пък шаржирам, шаржирам, защото до този момент беше отнето правото на съществуване на героика. Тя беше назована, самата героика беше назована пошъл романтически музей или нещо такова. Не виждам нито пошлост, нито музейност в такъв тип поведение. Просто за това, тъй като отсъстваше и тъй като някак си по презумпция беше отнето правото да присъства тази фигура в публичното поле, за това отбелязах съществуването и на такива жестове, на такъв тип поведение. А, разбира се, че инак всеки нормален редактор се интересува и от своята публика, интересува се от своите читатели, кътка си ги, знае си ги човек по човек, тъй като нашите читатели ние си ги познаваме, общо взето. Това е драматично, разбира се... Мисля, че не е по-различна ситуацията и от начина, по който функционира и българската литература, и българският театър, и прочее, и прочее.

Димитър Камбуров: Миглена Николчина.

Миглена Николчина: Аз само искам да ви припомня, че факторът време се появи от две различни страни в дискусията ни дотук. От една страна, пожелателно, в изказването на Сашо Кьосев, но, от друга страна, в една историческа перспектива, която Биляна зададе и която за мене е много отрадна. Тоест, ако така или иначе кризата е перманентна, очевидно това, че някакви хора, въпреки нея не са се отказали от своите героически жестове в миналото, по някакъв начин доведе до това днес изобщо да има култура. Какво би станало, ако ние се откажем от това, от тези жестове. И между другото това съм го чувала и от Цочо Бояджиев, който казва, че всичко направено в нашата култура, е плод на индивидуален героически жест.

Димитър Камбуров: Николай Бойков

Николай Бойков: Не знам доколко ще се впиша в тона на говоренето дотук, по-скоро ще говоря непрофесионално, отколкото професионално. Не знам доколко ще бъда част от тези три картини, които Александър Кьосев успя да опише. По някакъв начин това, което чувам до момента - чувам някакви очаквания спрямо това какъв да бъде културният печат. Бих искал много накратко да дам своя абстрактен отговор на това какъв би трябвало да бъде този културен печат, като един от четящите този културен печат и един от участниците в него по някакъв начин.

Но преди да кажа този отговор, бих искал да разкажа една история. Точно това, което ми се случи, да кажем, в единия час преди да дойда тук, на това място. Някъде около три и половина дойдоха разпространителите на “Литературен вестник”, донесоха го, грабнах там определен брой вестници, занесох го този брой вестници - петнайсет бройки на едно място, пет бройки на друго място. След това минах през редакцията на вестник “Култура”, през редакцията на вестник “Словото днес”, оставих там по две бройки, минах на още едно две места, където оставих бройки, където за “Пламък” също бройки е трябвало да оставя. След това от “Култура”, където се видяхме с Марин Бодаков и се оказа, че няма място в колата, която ще води хората от “Култура” насам, тръгнах пеша насам. И както си вървях насам, тъй като транспортът е доста зле, минавайки покрай Духовната семинария сега, минах през гората, значи човек влиза в една гора, в която има една пътека, тръгва по тази пътека, отдалечава се от градския шум... Както си върви, чува стъпките, собствените си стъпки в снега, придружени с някакъв много далечен тътен на коли, но междувременно се чуват и птиците на гласовете... Значи, върви, върви и някак си върви, защото знае, че трябва да върви направо и наляво, и си върви направо и наляво, излиза някъде около Руското посолство, после пак чува тътена, върви надолу и така нататък, стига до алтера, където му казват да върви надолу и направо и там ще има... и така идва тук и раздава вестниците и така нататък.

Не знам защо го разказвам това нещо, но това, което исках да кажа, е какви са моите очаквания какъв да е културният печат. Значи, не знам дали сега романтиката е в машините, но моето очакване е в този културен печат да виждам автентичните отговори и въпроси от участниците в този културен печат на случващото се тук и сега, в този момент, техният отговор на това, което тук и сега се случва, автентична реакция.

Димитър Камбуров: Уважаеми колеги, значи две неща, които ми се струва, че някак си бяха пропуснати и към които ви призовавам за последни изказвания - наистина, малко прекалихме. Аз лично искам да кажа няколко думи на благодарност към алтера и към нейните създатели и да поставя покрай това въпроса действително за финансирането. Ако някой има да каже нещо по този въпрос, на мен ми се струва, че той е съществен и важен.

Миглена Николчина: Ще искаме ли от държавата нещо да прави?

Димитър Камбуров: Да, и също така значи за мен поне е много важен въпросът дали можем да си представим такива хора, които са готови да дават пари в една губеща от финансова гледна точка, от гледна точка на своята възвръщаемост, кауза. Според мен, това е единственото условие за това да имаме добър културен печат на този етап и то в близките, да кажем, пет или десет години. Поне аз така го виждам. Мисля, че наистина става дума за революционен и героичен жест. За мен най-впечатляващото и най-проблематичното и опасното е, че всъщност ние харесваме това явление алтера и точно защото го харесваме, бихме искали то някак си и да се продава по-добре. Оттам нататък въпросът е не да го променяме него, а по-скоро да сменяме стратегиите за неговото промоциране, за неговия маркетинг, за неговата реклама. Идеята за това как в резултат на някакво такова малко критично и остро обсъждане може да се стигне до промяна на списанието, за мен би било много погрешна посока на разбирането на дискусията.

Михаил Неделчев: Преди всичко ние трябва да поздравим такива субекти на икономическата дейност, които се захващат да финансират едно подобно издание. Това е практика в много страни. Разбира се, че една банка, една корпорация, или пък просто частен източник на финансиране, когато предоставя достатъчно средства, за да излиза едно издание, това е изключително позитивно явление. Разбира се, стига да не се достига, както има такива случаи, до контрол върху редакционната политика. Със съжаление трябва да кажа на цялата аудитория, че има един неприятен случай, Георги Тенев е причастен към този случай, това е “Християнство и култура”, списанието, където всъщност спонсорът, така да се каже, този, който дава парите, е сменил главния редактор. Значи, главен редактор повече не е Калин Янакиев, а ще бъде Явор Дачков, защото му се струва на главния спонсор, че това е по-удачно с оглед на успеваемостта. На този основен спонсор му се струва, че това ще бъде по-добре за бъдещето на изданието, за неговата четивност, за начина по който то се разпространява и прочие, и прочие.

По въпроса за държавното финансиране. Няма страна в бившия източноевропейски социалистически, бивш социалистически, лагер, включвам в това число и страна от бивша Югославия, където да няма държавно финансиране поне на десет периодични издания. Специално съм се занимавал с този въпрос. Просто няма такава страна. Следователно, ние трябва да направим, както преди време се опитахме да направим една асоциация на изданията за култура и т.н., трябва да направим някакви колективни, не героически, ами просто настойчиви жестове, практически действия, за да се постигне такова финансиране. Разбира се, на една конкурентна основа със защитени проекти и т.н., както е нормално.

Яна Генова: Само една добавка към последната част от изказването на Михаил Неделчев. Понеже аз идвам от страната на, така да се каже, не от страната на утопията, а от страната на практическите действия, мениджмънта, финансирането и т.н.

Във връзка с частното финансиране. Бизнес-финансирането, на мен ми се струва с оглед на моя осемгодишен опит работа с периодични издания за култура, е лелеяната мечта на всяко издание. Можем да го кажем дори и на рождения ден на издание, което се финансира по този начин. Всички, аз имам чувството, някак си си мечтаят един прекрасен ден някой богат човек да ги прегърне, да започне да им плаща офиса, заплатите (каквито много от тези издания не получават редовно или въобще не получават). Все още в България не съм чувала да се говори за така наречената независимост. Сменянето на главен редактор, бих казала дори, че е последна грижа. Това, разбира се, е неприятна намеса във воденето на едно списание, но познати са случаи от други места, в които се стига до директно цензуриране на текстове. Все още не сме се научили достатъчно да ценим независимостта, която бедността ни дава, така да се каже. Така че по отношение на финансирането аз мисля, че трябва да се мисли, разбира се, за някакво диференциране на източниците. Не само държавата или само фондации, или само бизнесмени, а някаква комбинация от всичките тия неща.

Христо Буцев: Нямаше да взимам думата, ама понеже стана дума за “Християнство и култура” и смяната на главния редактор... През цялото време, гледайки уважаемия президиум, си мисля едни неща и искам все пак да ги кажа.

Каква е разликата между Явор Дачков и доц. Калин Янакиев? Единият е човек академичен, другият е журналист. Културен, политически, но журналист.

По повод дискусията исках да кажа, че някак си усещам културната преса между две преси. Или под пресата на, как да кажа, life-style и ежедневната преса или, да кажа наковалнята, и отгоре е пресата на академичното писане. Искам малко да се върна назад, в края на 80-те години. Мисля, че ние с Копринка сме от много малкото, може би и Едвин, хора, които се занимават отговорно, мога да кажа, с културен печат, които не са академични хора.

От залата: Едвин е от Академията, от БАН...

Христо Буцев: И той ли? И ти ли, Бруте? Добре, добре, съжалявам. В края на 80-те години, независимо от политическата ситуация, говоря още преди преврата, за вестник “Народна култура” стана ясно, че наличният контингент журналисти и критици в областта на изкуството специално, е недостатъчен. И аз си спомням разговори в редакцията, вече това беше по-късно, към 89-та година, може би и по-рано, но към края на 80-те години, когато беше ясно, че ние трябва да се обърнем към академичната общност. Да се даде път на мисленето, което обаче се оказа след това подавляващата вълна на говоренето. Ние използвахме блестящо този резерв в продължение на шест, седем, осем години. Той разкри нови хоризонти на мислене наистина. После се оказа, че тези хоризонти са повече или по-малко хоризонти на наученото и на пренасянето. Наученото и пренасянето свършиха. В момента академичната общност участва в културния печат във функция не евристична. Съжалявам, че го казвам. Тя участва като функция, убиваща езика. Защото академичният език, който тя наложи, поради липса на друг, академичният език стана подавляющ. Нещо повече, той стана мерило. Вече не може да се каже нещо умно, дълбоко, честно, почтено, ако не се каже на определен език. Джими, две секунди, две секунди. В този смисъл искам някак си да се позамислите върху смяната на двамата главни редактори. Това исках да кажа.

Димитър Камбуров: Георги Тенев, след което Благовест Златанов.

Георги Тенев: Позволявам си, защото стана въпрос, а и Михаил Неделчев спомена моето име. Първо, държа да отбележа нещо. Тази смяна в “Християнство и култура”, на което съм имал удоволствието да бъда член на редакционния съвет, е, как да кажа, тя е толкова органична част от създаването и развитието на това списание, както и всички разговори, текстове и самата му редакционна политика, която се е случвала вътре. Това е списание, в което никой не е получавал заплати за това, че, така да се каже, го мисли, конципира, прави, води разговори. В такъв разговор например е участвал и Александър Кьосев, и Михаил Неделчев. Тоест собствеността върху изданието винаги е била там малко по-различна и винаги е съществувал един динамичен дебат между издателя, който е бил винаги член на редакционния съвет, и главния редактор, който в случая беше Калин Янакиев, и Явор Дачков, който беше член на редакционния съвет, също поканен от самия Калин Янакиев. Казвам го затова, защото това, което Мишо каза, прозвуча малко страшно. Нищо страшно няма, това е един дебат, който тече там отдавна, там има различни позиции и възгледи и това, което се случи, е органично. Казвам го, за да не придам чувството, че нещо страшно става, а всъщност празникът е много хубав. Не, нищо страшно не става.

Михаил Неделчев: Извинявай, обаче споделям огорчението, и то много голямо, на самия Калин Янакиев.

Георги Тенев: Да, в смисъл... Опитваме се, как да кажа, да извадим нещата от емоционалността, гледаме някакъв принцип. Аз мисля, че независимо от това, което там се е случило, механизмът на създаването и издаването на това списание е такъв, който би трябвало във всеки един случай да бъде приветстван като принос на академичната общност, приела поканата на един сериозен инвеститор да вложи пари без ограничение и без съображение и без никакъв диктат. Там никога нито текст е бил цензуриран, всичко е било обект на гласуване вътре в редакционния съвет.

Второто, което искам да питам и не мога да разбера и мисля, че не ми е съвсем ясна работата. Кога се е случило счупването в ясното разбиране, че не може да не съществува обществена електронна медия телевизия, и че не може да не съществува обществена електронна медия радио, а някак си може да не съществува нещо, което е печатна медия? Естествено, че тези две медии се занимават с едно основно нещо, което беше изречено, а аз ще подчертая пак. Четвъртата степен, за която говори Александър Кьосев, беше всъщност някаква практическа прагматична идеология, която се фундира, показва, инвестира. За нея се говори, тя е обект на дебат, дали да бъде една или друга, особено когато се разгради - в едно общество, което сменя идеологическия си профил и изобщо. Но никой не предполага, че дебатът за идеологията може да се води без радио и телевизия, които са държавни, обществени, в смисъл, че са обект на някаква колективна, не само субсидия, а колективна преценка какво да се прави с това поле и на говорене, и на въздействие, и на възпитание, и на образование. Тука се говореше наистина за Гьоте в друга функция, нали. А всъщност културната периодика не е част от това нещо. Къде се е случило това нарушение, къде се е прекъснало това разбиране, не знам. Може ли да се очаква, че само благородните, благодатни и дано да бъдат дълги, възможности на спонсори и просто идеалисти да фундират такава преса, ще бъдат достатъчни? На мен ми се иска да бъдат нейни опоненти всички тези опити на една съществуваща, може би по-твърда, може би по-консервативна, може би по-идеологически артикулираща се преса, която обаче носи отговорностите, каквито носи и една национална обществена телевизия, и едно национално обществено радио (което възпитава вътре в себе си един език и не може да отстъпва от него). А би трябвало да има един кръг от може би много либерална група от издания, които да се борят с втвърдяванията в тази йерархия. Извинявам се, че стана толкова дълго.

Димитър Камбуров: Добре, Александър Кьосев, после Благовест Златанов.

Александър Кьосев: Сменяме пистите... Сега ще кажем нещо за финансирането и за чисто практически неща.

Аз смятам, че, ако се абстрахираме от конкретния сюжет на “Християнство и култура” и не се занимаваме с персоналии в момента (аз съм от страната на Калин Янакиев, но това не е важно), това, което каза Яна Генова е съвсем точно и то трябва да бъде чуто много добре. А именно - в момента, в който има приватен спонсор, той определя политиката. Точка. Приватни спонсори, които, така да се каже, са туристи дори и да ги има, са изключения, а освен това те си сменят акъла. Разбирате ли? В този смисъл, ако искате да има някакъв финансов източник, който заедно с това да осигурява независимост, това може да бъде само държавата и то под формата на държавен фонд. Такъв държавен фонд има и той се казва Фонд Култура и възлиза, миналата година възлизаше на стойност 400 000 лева. За сравнение, в Унгария такъв културен фонд възлиза на стойност 32 милиона евро. Това е сравнение между България и Унгария. Значи, ако нашите усилия трябва да бъдат насочени на някъде, това трябва да бъде към увеличаване на този държавен фонд на състезателен принцип и който не може да се намеси, и да иска, в редакционната политика на изданията. И тези издания трябва да се състезават и най-добрите да вземат държавна субсидия. Общественият натиск трябва да бъде този фонд да се увеличава. Той е абсурдно малък в България. Ще кажа само, че все пак, въпреки че е абсурдно малък, в интерес на истината миналата година и “Литературен вестник”, и “Култура”, и “Критика и хуманизъм” и още три списания специализирани, музикални, театрални и какво беше още, взеха субсидия от този фонд. Те са взели частична субсидия, защото са си дали труда да кандидатстват. Има много такива, които въобще не си дават тоя труд, защото това е свързано с писане на проекти, знаете как става.

Димитър Камбуров: Благовест Златанов и после Петя Александрова.

Благовест Златанов: [...]

Димитър Камбуров: Петя Александрова има думата.

Албена Хранова: А защо все се чака Академията да пише без пари? Академията е единственият източник на тези издания, защото само академичните хора са навити да пишат без пари. А вие я наричайте резерв колкото искате тази академия. Както след Х-тия конгрес: “Резервът на народната интелигенция, другари”. Стига, моля ви се!

Петя Александрова: Аз бих искала да говоря по една тема, която мен специално много ме вълнува, а се надявам да вълнува и останалите, понеже е някак си общ проблем. Тръгвам от изказването на Яна Генова за предимствата на бедността и, колкото и парадоксално да е, част от тези предимства при нас. Повечето за нас са в това, да крадем - а именно - да крадем авторски права. Авторски права върху текстове и авторски права върху снимки. Значи, колкото и да се отнасяме към life-style списанията отвисоко, част от тях, мога да изброя поне 3-4, включително споменатия “Космополитън”, такива като “Плейбой”, “Грация”, “Максим” и т.н., те това нещо спазват - авторските права. Казвам, голяма част от тях. Естествено те и плащат за тях, те наистина диктуват и музиката. Всъщност, ние, които би трябвало по така наложените стратегии да формираме вкус, да даваме знания и редица други неща по отношение на текст и на визия, си позволяваме да не проявяваме това нещо към текста и визията на доста абстрактни, имагинерни в нашето съзнание наши колеги, но така или иначе хора като нас, които са направили тези снимки и са написали тези текстове. Нищо, че те няма да спечелят кой знае колко от 10-те или 20-те лева за авторски права, които биха получили от българска страна. Това, от друга страна, поражда един следващ етап, според мене. Значи, колкото пъти съм кандидатствала от предишната си ситуация, работейки в списание “Летература”, по различни международни фондове, предложението е било за евентуално покриване именно на авторските права и финансирането на авторските права. Това е най-разпространената практика при издаването на книги, повечето от нас са се сблъсквали с тази ситуация. Това примерно е и практиката на списание “Панорама”, а сега “Панорама Плюс” - тоест, намирането от различни институции, в това число културни, на средства за финансирането на авторските права. Доколко сме съгласни ние, културните издания, когато става дума какви пари могат да ни се отпуснат от различни институции, от различно финансиране - частно или държавно, или фондове (защото ми се струва, че по-лесно биха могли да бъдат убедени подобни фондове за подпомагане точно на тази страна - каквато е международната практика), за покриване точно на тази част от разходите? Защото всеки от нас би предпочел тези пари да отиват съответно по издаване и редица други неща и да бъдат спестени от хипотетичния превод за права. Достатъчно е сега да погледнем най-много цитираните “Литературен вестник” и “Култура”, разбира се, не само те, списанието, в което аз работя, “Лик”, не прави изключение, за да видим, че в някаква степен всички ние сме уязвими и че в голяма степен ние бихме предпочели друго преразпределение на наличните, колкото и малко да са фондове или достъпни нам средства, отколкото плащане на авторски права. Нали разбирате проблема - тук законодателството го е решило, не става въпрос за лично отношение или предпочитания.

Александър Кьосев:Петя, как гледаш на плащането на хонорари?

Петя Александрова: Те са част от авторските права.

Александър Кьосев:Именно, искам само да се напомни. За да не остане като скрита презумпция, че става дума само за чужди текстове.

Петя Александрова: Разбира се, Законът за авторското право си го е регламентирал.

Димитър Камбуров: Уважаеми колеги, удивен съм колко е дълга и интензивна дискусията. Имате ли желание да продължим или вече сме уморени?

Благовест Златанов: [...]

Димитър Камбуров: Моето предложение все пак е да се ориентираме към приключване. Ако някой от пленеристите иска да каже заключителни думи...

Миглена Николчина: Аз само искам да обърна внимание, ако сте пропуснали, върху предложението, което Михаил Неделчев направи. Има форми на колективно действие, които винаги ми са се стрували необходими, при които няколко културни издания биха могли да се обединят, за да търсят пътища - първо, за въздействие върху държавните институции, второ - за създаване на някакви общи резерви за фондове и финансиране.

Димитър Камбуров: Много ви благодаря за участието. Радвам се, че стана един интензивен разговор. Аз лично бих се радвал да има и малко повече добри и топли думи към алтера, но очевидно силата и интензитета на първата тема малко ни отклони в точно тази - сериозната - посока, но това е обичайно: на празници говорим за работа, пък на работа говорим за празници. Благодаря ви.

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА

1. Съвместна публикация на Електронно списание LiterNet и списание алтера. Редактор на публикацията за LiterNet: Албена Вачева.

LiterNet изказва благодарност на екипа на НетИнфо, които предоставиха снимките за настоящата публикация. [обратно]

2. По молба на Благовест Златанов казаното от него в рамките на дискусията, не е включено в настоящата публикация. По-надолу в текста неговото участие е отбелязано с многоточие, за да не се губи последователността в изказванията. [обратно]

3. Екипът на списание алтера беше изпратил предварителни предложения до участниците в дискусията под формата на въпросник, който включваше следните проблеми: 1. Какви са перспективите пред културния печат в България? 2. Фактор ли е културният печат за културния живот? 3. Какви са специфичните проблеми на културния печат към настоящия момент? 4. Как културният печат може да отговори на конкуренцията на life-style изданията и на интернетните издания? 5. Трябва ли да има държавно финансиране и/или финансиране от частния бизнес за културния печат? 6. Трябва ли културният печат да бъде политически обвързан? 7. В края на първата година от своето съществуване как се вписва алтера сред другите културни издания? [обратно]

=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2006, № 2 (75)