Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ЦИНКОГРАФ"

Владислав Тодоров

web

В лоното на българското полицейско щастие

В културния дом на тракийското градче Долни Дрожди влезе млад мъж с жълта вратовръзка на ситен черен пепит, сламена шапка, гланцов поглед зад старомодни черни очила и мушамена пазарска чанта в ръка, пълна с твърди предмети. Вътре кривокраки и чорлави мъже с увиснали шкембета и смъкнати панталони играеха табла. По-младите чукаха билярд. Сбръчкан елемент с димящ фас в уста и празен поглед се опитваше да закачи на прясно варосана стена голямо лакирано колело от каруца, на което беше пирографирана мисълта "Тракия на траките".

В подножието на чепат фикус, пристегнато в синя дочена престилка с къси ръкави, седеше младо момиче с разчоплено акне на бузите. Тя пращеше от здраве и бурно тракаше на пишеща машина с два пръста с изгризани нокти. Болка пробягваше по лицето й в ритъма на печатането, но тя стискаше зъби и начукваше буквите с все сила. Тестената й гушка се тресеше заедно с щръкналия й кок. В краката й се търкаляше изуто сабо с цвят на киви. Машинописката търкаше пети в грапавия под и щракаше с дебеличките пръсти на краката си, които бяха разкрасени с обелен маникюр.

Тракийски воин от стиропор с изрисуван златен шлем висеше над парадното стълбище, което водеше нагоре към библиотеката и постоянната експозиция от древнотракийски културни богатства. От прашна радиоточка с грамофонно пращене се носеше стара градска песен "Ти си селско момиче, но за мене си фея...". Машинописката подхвана песента с устни и погледът й се втечни.

Младият мъж спря по средата на помещението и се огледа в опита си да се ориентира в положението на нещата. Приближи жената, изчака я да доначука изречението и разтвори поглед в нейния. Тя примигна и спря да тананика. Зениците й се разшириха с влагалищна мудност. Скомина нахлу в устата й. Тестената машинописка преглътна жадно и изгука.

- Кажете, моля...

- Търся Темел Манолов - младият мъж заговори с притоплен глас. - Подпредседател-ковчежник на културния дом, нали така?

- Така!

Тя си врътна очите, сякаш охлюв си прибра рогата. Соковете й се дръпнаха и устата й пресъхна. Смутено хвърли поглед зад гърба на младия човек по посока на леко открехната врата с табелка "Подпредседател-ковчежник". Младежът се обърна в указаната посока. В процепа на вратата той забеляза мъжка фигура в поизмачкан костюм с видимо схванат врат да скубе косми от носа си с голяма канцеларска пинцета, вгледан в никелираната лайсна на бюрото. Подпредседателят взривно кихна и после простена. Вратовръзката литна във въздуха като яркочервена чапла на едри черни капки.

- За кого да предам - попита жената и премляска.

- Борис Симеонов, от държавната цинкография.

Тя се нахили, после се тросна, казвайки:

- По каква работа?

- Цинкографски работи - махна с ръка младежът и неподправена искреност превзе очите му.

- Цин... цин... - зацикли жената.

- Цин, цин, цин - заигра се с нея гостът и изведнъж доби сериозно лице: - По въпроси на високия печат в нагледната агитация на Тракия.

Жената се отказа да вниква по-навътре в материята, вдигна рамене, скочи на крака, дръпна надолу престилката си, която се беше набрала по набитите й хълбоци, притича на босо до офиса, мушна главата си наедно с кока в открехнатата врата и заговори на мъжа зад бюрото. С палеца на единия крак почеса прасеца на другия, после се обърна към госта и с щръкнал кок го подкани да влезе.

Вътре Подпредседателят-ковчежник седеше зад малко бюро от ронещ се талашит. Бюрото беше поставено пред огромна масленозелена каса със секретна брава, масивна дръжка и бронзова фигура на тракийка, танцуваща върху жарава със змии на бузите. На касата с бяла блажна боя беше написано "Съкровищница". На касата имаше аптечка с червен кръст, образуван от кръстосани парчета червен лейкопласт.

- Кажете - Подпредседателят-ковчежник се обърна към младежа и лицето му се сви от болка.

- Научих тайна, която ви касае.

- Каква тайна?

Подпредседателят-ковчежник се понадигна от стола, за да оправи възглавничката, на която седеше, и се възползва от позата да си пусне безшумно душата, която се беше набрала в него.

- Всъщност научих къде се крие тайната.

- Къде? - изуми се някак престорено Подпредседателят-ковчежник.

- Тук.

- Къде тук.

- В тази сграда.

- Ти да видиш!

Мислите скачаха като пуканки в главата на Подпредседателя-ковчежник, но доникъде не водеха. Той се опули като тропическа риба, в миг тръпки го побиха и съзнанието му се сви до нула. После се взе в ръце и постановъчно избухна:

- Кой ти каза?

- Дядо ми Асен - гостът изпука с пръсти.

- Дядо ти!?

- Истина ви казвам - промълви едва чуто гостът, тайнствена усмивка пробягна по устните му и се скри в ушите му.

- Я марш оттук! - извика Подпредседателят-ковчежник, очите му кръвясаха и той изви глас: - Пенчева, изхвърлете посетителя!

Хормоналната лудетина Мадара Пенчева спря да трака на машината, скочи в сабото и дотича със зейнали ноздри, готова да се впие във врата на посетителя.

- Бай Манолов - каза с овладян тон гостът, - моля да ме изслушате. Помислете, нищо няма да ви коства, пък после, ако се налага, ползвайте Пенчева.

Подпредседателят-ковчежник на практика нямаше какво да губи. И без това умираше от скука. И без това едва го свърташе на едно място. Беше спал накриво, отвит на отворен прозорец. Събудиха го птичките - схванат, с изметната вратна жила. Болката не се траеше. Трябваше да убие времето до обяд, когато щеше да похапне от тлъстия тутманик, приготвен от старата му майка.

- Говори! - той се извърна към госта с изтерзано от болка лице и, без да погледне машинописката, каза: - Пенчева, я да ми разтриеш врата, моето момиче.

Мадара Пенчева намаза дланите си с камфоров спирт, който взе от аптечката, и захвана с вещина да мачка вратните жили на Подпредседателя-ковчежник. Камфорът се разнесе из стаята. Гостът пое дълбоко глътка камфорови пари, за миг потъна в себе си и бегъл спомен превзе погледа му.

- Жлезите, Пенчева... леко! - прошепна Подпредседателят-ковчежник и присви очи, вкусвайки сладката болка.

Пенчева заработи с пръсти по шията на своя шеф. Заплесна се и позволи масур кир да се отърколи в колосаната му яка. Подпредседателят-ковчежник потръпна в лек пристъп на гъдел.

- Дядо ми Асен казваше...

Гостът изведнъж спря да говори и се разсея, погледът му се изпразни сякаш изгуби мисълта си и не понечи да я догони.

- Какво! - гласът на Подпредседателя-ковчежник върна съзнанието на госта в пространството на кабинета.

- Ах, да - той прихвана мисълта си, - дядо ми Асен казваше, че хората не хващат вяра на цели истини.

- А на какво?

- На половинчати истини.

- А цялата истина?

- Вярваме в отсъстващата половина на цялата истина, която всъщност е лъжа.

- Как, как? - Подпредседателят-ковчежник видимо се обърка, но бързо се окопити и накокошини. - А бе ти лекция ли ще изнасяш, или новина ще снасяш? - лицето му леко се одухотвори от неволно постигнатата рима. - Главата ми е като изтръпнал крайник, а той я блъска с дървената си философия. Пенчева, давай нагоре по черепа, моето момиче, лази, отлепяй скалпа.

Мадара Пенчева доби отрудено лице и пръстите й заиграха като мотовилки.

- Половинчатата истина никога не може да бъде цяла - настояваше на своето гостът.

- Къде по-точно я пише твоята истина, черно на бяло? - Подпредседателят-ковчежник премести разговора на твърда основа.

- В една книга.

- Каква книга?

- Един таен документ, който народната власт е търсила под дърво и камък и още го търси със средствата на вече разформирования репресивен апарат.

- Какъв документ, ъъъ... - Подпредседателят-ковчежник хранопроводно простена, преглъщайки нов приток на сладка болка.

Пенчева беше докарала шефа си до състояние на бурна ерекция и леко с длани мачкаше кочана, в който се бе превърнала главата му, управлявайки притоците на кръв в нея.

- Дневникът на Гешефф - едва чуто промълви гостът, изпуквайки зловещо с пръсти.

Настъпи адска тишина.

Гостът се възползва от моментното мълчание и се опита да надникне в душата на събеседника си през широко отворените му очи. Слепоочията на Подпредседателя-ковчежник заедно с челюстните му връзки се бяха вдървили и той едва успя да процеди през зъби:

- Дневникът на Гешефф!?

- Да - потвърди гостът някак дежурно.

- Къде е той?

- Тук.

- Къде тук?

- Нали ви казах, тук, в тази сграда.

- Как? - В лицето на Подпредседателя-ковчежник се надигна вълна от недоумение, в същото време в устата му придойде мощна слюнка и той пръсна думите: - Как знаеш?

- От дядо ми, нали ви казах.

- Кой е дядо ти?

- Дядо ми Асен, беше архивар във великотърновската градска библиотека. Наскоро почина, но ми завеща тайната.

- Каква тайна?

- За естеството на нещата от близкото ни минало.

- Какво естество, какви пет лева, и изобщо за какъв Гешефф става дума! - Подпредседателят-ковчежник с рязък жест разпъди Мадара Пенчева и тя като под команда отстъпи крачка встрани. - Гешефф е убит на 9-и при Куклена чешма, Пловдивско.

- Така е по документи. Това е официалната версия, скалъпена от народната власт. Истината е съвсем друга, печална и нелепа...

Гостът се умълча и видимо започна да тъгува.

- Давай, казвай, с ченгели ли да ти вадя истината от устата?

- Имайте малко търпение, изслушайте ме докрай.

- Дай по фактите.

- Фактите - гостът млъкна многозначително и после изтърси: - Добре, ама на четири очи.

- Няма страшно, младеж. Пенчева е доверено лице. Нали така, моето момиче?

- На вас може да е, но на мен не е - отсече гостът коравосърдечно и се обърна към машинописката. - Нищо лично, Пенчева, въпрос на принцип.

- Върви, мило, да ми купиш кисело мляко.

- Слушам, шефе! - отсече Пенчева, фръцна се и тръгна да излиза.

- Чакай! От овчето на "Трон", нали така - той направи емфатична пауза и после добави заповедно: - И никой да не влиза.

Без да чака покана, гостът се настани удобно във фотьойла зад масичка от ковано желязо, на която имаше стъкло с инкрустиран златен тракийски шлем. Той внимателно взе да вади от пазарската чанта странни на вид предмети - книга или по скоро книжно тяло, подвързано като дисертация, стъкленица, пълна с белезникав разтвор, в който плуваше парцалива биомаса с формата на разпадащо се волско око, стара консерва от яка тенекия без етикет, масивна декоративна свещ тип шахматен топ и кибрит "Буря", с който децата на реалния социализъм правеха бомбички.

- Какво по дяволите е всичко това? - Подпредседателят-ковчежник изпружи врат на любопитна костенурка.

- Едно-друго - каза гостът разсеяно, докато разполагаше на масичката пред себе си въпросните предмети, - предмети, вещества, свидетелства, постепенно ще стигнем и до тях - той погледна изпитателно Подпредседателя, - като му дойде времето, едно по едно, стъпка по стъпка...

- Говори!

- Преди доста време тук - гостът направи пауза, - в този конкретно дом на културата е работил човек на име Асен Борисов. Ваша възраст, висок, напет, перчемлия, шахматист и ценител на великобългарските старини. Появил се в града изневиделица през есента на 49-а, придружен от дванайсетгодишно глухонямо момче. Представил се за странстващ траколог, нагърбен с национална мисия. Поискал да остане в града за известно време и си предложил услугите да създаде постоянна експозиция на тракийските обичаи, нрави и говори и да тури в ред библиотеката, която по онова време била в насипен вид. Оформили го като библиотекар и уредник на дома. Момчето си обучавал сам, щото било глухонямо.

- Това го знам. Лично не съм имал честта да се познавам с човека, но изучавам и тача историята на града. По онова време ме погнаха и ме интернираха като анархолиберал. В лагера обаче ме обърнаха в монархолиберал, но прякорът Анархията си ми остана и до днес, а трябваше да се смени с Монархията. Нали знаеш, човек не контролира прякорите си. Както и да е, пуснаха ме едва след смъртта на Сталин през 53-а. За съжаление, въпросният човек си беше вече заминал - така както дошъл, без предупреждение. Но оставил диря след себе си. Казват, тръгнал си, понеже момчето му изведнъж проговорило и той го отвел в София да го изучават в някаква клиника. Той е този, който открил в района на Китна Дупка златния тракийски шлем, дето съска, крайъгълния камък на постоянната ни експозиция.

- Съска?

- И още как.

- Как съска?

- Трябва да го видиш, за да повярваш. Чакай да ти покажа.

Подпредседателят-ковчежник стана и с изкривено от болка, но гордо лице отвори касата и отвътре извади тракийски шлем, обкован с пепелянки.

- Слагаш си го на главата - каза приповдигнато Подпредседателят, нахлузвайки шлема на главата на госта, - дишаш дълбоко и чуваш как пепелянките съскат.

Гостът взе да диша с пълни гърди и изведнъж се озадачи.

- Ама вярно съска! - възкликна той. - Навремето познавах един тенекеджия. Правеше подобни шлемове от пробити лейки. Златни ръце имаше, ама си отиде бадева.

- Какви ги дрънкаш, младеж! Това е уникална древнотракийска направа от чисто злато - засегна се Подпредседателят-ковчежник, - изделие с невиждана аудиовизуална специфика.

- Преди месец - подхвана гостът с шлем на главата - навърших 27 години. Роден съм във Велико Търново. Родителите си не помня, загинали при катастрофа с рейс, паднал от мост на Дяволската река при Китен. Дядо ми Асен ме отгледал. Той беше архивар в градската библиотека. След прогимназията ме прати да уча в София в полиграфическия техникум. Завърших и се наех на работа в държавната цинкография. Сключих договор за пет години вместо казарма. Тогава се търсеха кадри, които да се влеят във визуалната агитация, и по това направление можеше да отървеш казармата и дори софийско жителство да вземеш. Оттогава живея в София. Неженен. Пълен въздържател. Занимавам се с трезвеност още от юноша. Помогна ми да се справя с онанизма...

Гостът млъкна сякаш се засрами. Подпредседателят-ковчежник го приближи, свали му шлема от главата и го пришпори с думите:

- Как те викат, момче?

- Борис. Борис Асенов.

- Защо ми ги разправяш всички тия несвързани работи, та ми губиш времето, Борисе! - промърмори Подпредседателят-ковчежник, прибирайки шлема в касата.

- Ето защо! - каза гостът, изпука с пръсти и захвана да разказва следната странна история.

 

Преди седмица ми се обадиха да се вдигам и веднага да отивам в Търново. Дядо ми береше душа в градската болница и поискал да ме види, преди да издъхне. Беше пътник от известно време. Рак му изяде червата. Изпи го целия. Болките бяха нетърпими и му биеха морфин. Бяха го отписали и искаха да си го взема, та вкъщи да умре. Аз им викам - човекът ще свърши още по пътя, ако сега тръгна да го возя в София, но завеждащата отделението не разбираше от дума и едва като й плъзнах една тлъста банкнота в сутиена, клекна. Съгласи се да го държи още ден-два. Положението му се влошаваше така, както си говорехме, ако това можеше да се нарече разговор. По едно време изгуби съзнание и едва в полунощ изплува. Взе ми ръката в шепите си... костеливи и ледени, мъртвешки... потни. Придърпа ме към себе си. Гласът му - колеблив, очите му хлътнали, заговори ми тихо, тихо, направо в лицето, с гнил мъртвешки дъх.

- Борисе - вика ми той, - нищо от това, дето го знаеш, не е така, както го знаеш.

- Какво говориш, дядо!

- Слушай и не ме прекъсвай.

- Добре, дядо!

- Ти не си този, който си мислиш, че си.

- Добре, дядо! - отвърнах аз, пренебрегвайки новината. Човекът береше душа и беше не съвсем на себе си.

- Родителите ти не загинаха при катастрофа с рейс. Те бяха застреляни от граничния патрул при опит за бягство в района на Резовската река.

- Дядо, недей се тревожи, не ме интересува. Аз така или иначе не ги помня. Но теб ще те помня вечно и сега сърцето ми се пръска, като те гледам как гаснеш.

- Аз не съм този, за когото ме мислиш. За мен часът на истината удари. Трябва да ти я предам, иначе мир няма да видя там на небето.

- Какво говориш, дядо, каква истина, какви пет лева?

- Лъгал съм те чедо, за да те предпазя.

- От кого, дядо?

- Ще разбереш, като му дойде времето. Всичко го има написано в една книга, черно на бяло. Като го прочетеш, ще разбереш.

- Каква е тази книга, дядо?

- Тайна книга. Скрита е в архива на един културен дом. Трябва да идеш и да я вземеш.

- Чия е тази книга, дядо?

- Моя.

- Ти ли си я писал?

- Аз, който не съм ти кръвен дядо.

- Кой си ти тогава? - питам аз озадачен.

- Аз съм - промълви едва чуто той и изпука с пръсти, добавяйки: - Гешефф.

Тръпки ме побиха.

- Чувал ли си за Гешефф, синко?

- Да, чувал съм, бил полицай кръволок, страшилище за нелегални комунисти.

- Да, синко, този същият. Книгата, за която става дума, е моят дневник, дето го търсят от ДС под дърво и камък вече половин век.

- И като го взема, какво да правя с него?

- Ще го прочетеш, за да разбереш кой си, и ще трябва да решиш какво да правиш със себе си. Знам един човек, който може да ти помогне в това отношение, добър човек.

- Кой е той?

- Бай Темел Манолов Анархията от град Долни Дрожди. С него лично аз не се познавам. Следя го отстрани. Изстрадал човек, несломим антикомунист, който истински более за България и не му мига окото.

- Добре, дядо, ще го потърся.

- Потърси го, но не веднага.

- А кога?

- Когато му дойде времето.

- Как да разбера това?

- Ще разбереш. То ще си покаже.

- Добре, дядо.

- Сега по същество - той се умълча, взе му малко време да събере сетни сили и да продължи: - В отдел "Лични архиви" на библиотеката на културния дом на град Долни Дрожди се крие моят дневник, който взех да си водя в Истанбул след бягството ми от България. Дневникът е подвързан като дисертация, каталогизиран, прошнурован и заведен като личен архив на покоен тракийски гъбар на име Янко Янков. Подобен гъбар действително е съществувал, но творчество не е оставил. Творчеството съм го писал аз, нескопосано, за да не заинтересува траколозите, да го обърнат с хастара наопаки и да се задълбочат нещата. На вид дневникът съдържа скороговорки за мицела, лимерици по повод гъбарството, написани на пишеща машина "Марица" с дефектна буква "ф". Като я удариш, излиза като две букви "ф". Картончето на книгата в каталога е откраднато от мен, така че никой да не знае и не може да научи за съществуването на тази архивна единица. Моят дневник се съдържа в същата тази единица, но текстът му е невидим. Написан е със симпатично мастило и с лява ръка в полетата между словата на гъбаря. Проявяваш мастилото, като нагряваш на свещ страниците. Внимаваш да не ги прелистваш с голи пръсти, защото са напоени с отровна смес от бодлива ябълка, живак и олово. Съединението предизвиква струйно повръщане. Отрових дневника, за да разбера, ако някой се беше добрал до него и беше взел да го чете в читалнята.

На шкафчето до леглото му имаше няколко книги, измежду които една с поизтъркана обложка на "Партиздат", озаглавена "През просото: основи на зърнодобива". С трепереща ръка дядо ми се пресегна, взе книгата, махна обложката и ми я подаде с думите:

- Тая обложка е за парлама, изхвърли я, но томчето е нужно. То представлява точно копие на дневника на гъбаря. Неразличимо - съдържание, книжно тяло, библиотечни номера, само дето не крие в себе си моите записки. Отиваш в културния дом на град Долни Дрожди. Попълваш фиш с тази тук сигнатура и поръчваш дневника, после в читалнята внимателно подменяш онази книга с тази и да те няма. Нагряваш страниците на свещ и четеш. Моите записки разкриват тайната история на царското семейство и много други големи и малки тайни от личния живот на важни хора от близкото минало, включително и от моя собствен. Ще ти трябва обаче доказателство, което да...

В този момент Гешефф се отнесе за известно време, сякаш влезе в контакт с някаква отвъдна своя агентура, да се информира и да може да се доизкаже.

- Ще ти трябва веществено доказателство - продължи заветите си той, като се възвърна, - нещо, което удостоверява, че аз съм този, за когото се представям, т.е. Гешефф.

- Какво е това доказателство, дядо?

- Слушай внимателно и стриктно следвай това, което казвам.

Целият бях слух и пръстите на краката ми се вледениха.

- След като издъхна, ще ми прибереш останките и ще ги откараш в София, където да бъдат кремирани. Преди кремацията обаче ще платиш на патоанатома да ми извади ташака, да го сложи в стъкленица с формалин и да ти го даде.

В този момент несъзнателно съм се опулил, защото той ми каза:

- Не се пули, говоря ти сериозно. С един ташак съм. Другия го изгубих на дуел.

Не вярвах на ушите си, но шокът тепърва предстоеше.

- По ташаците ще ме познаят - със сетни сили промълви Гешефф. - Пази го като свой. Другият е в Москва, на съхранение в секретен музей на НКВД, предшественика на КГБ. През 36-а бях там на стаж. В свободното си време се фехтувах. При един дуел противникът ми Альоша Мересиев, истински човечен мъж, който после си изгуби и двата крака по време на войната, ме прободе в слабините и ташакът ми изпадна. Млад бях, небрежен бях, фехтувах се без бандаж и съдбата се подеба с мен. Сложиха го в стъкленица и го архивираха в специалната колекция на руските тайни служби. Тя съдържа вътрешни органи на техни служители. Там се съхраняват и ходилата на Мересиев. При нужда двата ташака могат да бъдат съпоставени, за да се види, че са чифт. Най-накрая, след като бъда кремиран, искам да вземеш урната с праха ми, да закупиш канцеларско лепило, да го изстискаш цялото в нея, да омесиш топка и след като тя изсъхне, да се качиш на покрива на кооперацията, която се намира на улица "Христо Ботев" номер 38 в столичния град, и да пуснеш топката в комина. Това е родният ми дом. Имам един натрапчив детски спомен, ясен като пълната луна навън.

Той хвърли поглед към нощното небе. Луната облиза челото му и той продължи да разказва.

- Виждам го сякаш в момента се случва. Майка ми ме държи на скута си. Седим в кухнята. Тя се мъчи да ме храни с лъжица, но аз квича със стиснати зъби. За нищо на света не си отварям устата. Дърпам се, гевезя се, бутам лъжицата с кашата, мажа я по лицето си и изведнъж печката в кухнята проговаря с гороломен глас, гласът на баща ми, и аз прояждам. После се разбра, че той се качвал на покрива и говорел в комина, за да ме уплаши и да ям от страх.

Тук гласът на Гешефф прекъсна и цялото му тяло взе да курка на умряло. Това бяха последните му думи. Изрече ги и угасна.

Изпълних заветите му и ето ме тук пред вас с цялото негово наследство. Само книгата остава да намерим. Предлагам сега заедно с вас да идем в библиотечния архив, да я открием и с тази свещ да проявим думите на дядо, за да излезе тайната наяве.

Подпредседателят-ковчежник беше добил вид на малоумен. В този момент стенният часовник удари дванайсет и Мадара Пенчева нахлу в кабинета с кофичка кисело мляко и обезобразена пъпка на челото. Той пое кофичката и взе да я тръска, сякаш това щеше да му възвърне здравия разум. Придърпа машинописката към себе си и й заговори в лицето:

- Заедно с посетителя отивате в библиотеката да намерите една книга. - И понижавайки гласа си до шепот, той добави: - И да си отваряш очите на четири.

- Коя книга? - обърна се тя към госта.

- Точно копие на тази - той й показа томчето.

Пенчева погледна сигнатурата и се зачуди.

- Това е наша сигнатура.

- Нали това казвам, точно копие на ваша книга.

- Кое е копието? Това или онова?

- Това е копие на онова.

- Ясно.

Мадара Пенчева отвори вратата и подкани с кок госта да я придружи. Той, с книгата под мишница, вече прекрачваше прага на кабинета, когато машинописката се обърна и хвърли заговорнически поглед назад към Подпредседателя-ковчежник, който, тръскайки млякото, й намигна.

Пенчева поведе госта надолу по вита желязна стълба към библиотечния архив на дома, който се намираше на приземния етаж. Сабото й тракаше по стъпалата и откънтяваше надолу по коридора. В дъното му имаше желязна врата, на която пишеше "Книжно депо".

Вътре на стелажи бяха наредени архивни единици, томове на енциклопедии и речници, събрани съчинения на наши и чужди съчинители.

- Сигнатурата ни води тук, в депото, а не в читалнята. Тя се намира нагоре по парадното стълбище вляво. Тук долу държим книжен инвентар, дето рядко се чете.

Тя взе да обикаля стелажите, следвана от госта, и изведнъж се спря пред нещо като паянтов гардероб, върху който имаше струпани подвързани томове. Пенчева се завъртя и се огледа.

- Ще ми трябва стълба... онази там, бояджийската. Бихте ли...

Гостът вече беше тръгнал в указаната посока.

- Трябва добре да се разкрачи - каза Пенчева.

- Кой?

- Стълбата.

След като гостът разкрачи добре стълбата, Мадара Пенчева сложи крак на първото стъпало, бръкна в чатала си, хвана задната пола на престилката и я издърпа напред, сякаш се загащи, после се покатери по стълбата.

- Леле майко, как се клати! Дръжте я!

- Аз я държа, ама и вие се дръжте, с две ръце. Няма да гледам нагоре.

- А! Гледайте, мен какво ми пука? Аз гледам да не си съдера задника на някоя треска.

Пенчева яхна стълбата и запремята томовете.

- Ето я "Гъбите в Тракия", а под нея вашата книга, "Дневник на гъбаря" от Янко Янков.

Пенчева подаде томчето на госта и заслиза надолу. Той пое книгата, отвори я и в мига, в който тръгна да върви, Пенчева скочи на пода, блъсна се в него и залитна. Той изпусна книгите, хвана машинописката за престилката и тя се разпра по гърба й.

- Какво стана - завайка се гостът, - извинете, моля...

- Нищо лошо не е станало, малка катастрофа, ще мине...

- Какво, да не се ударихте, да не ви боли...

- Не, имам предвид възбудата.

Гостът се наведе и вдигна от пода падналите книги.

- Тази трябва да остане тук - каза той и върна на Пенчева книгата, която тя току-що му беше подала. - Това е копието. На нас ни трябва оригиналът.

Мадара Пенчева обърна разпрания си гръб и се покатери по стълбата, без да се загащи. В този момент гостът напускаше депото, забил поглед в своята книга.

В кабинета Подпредседателят-ковчежник продължаваше да тръска кофичката с две ръце все така енергично.

- Престилката ми се разпра, шефе - оплака се Пенчева на влизане и приседна на табуретката.

- Това да е - отвърна й Подпредседателят-ковчежник, - жена си, ще си я закърпиш. - Бръкна в бюрото, извади от там чифт хавлиени чорапи и ги хвърли в скута й: - Тия също са за кърпене. - И продължи да разбива млякото.

Пенчева сви чорапите на топка и ги набута в джоба на престилката си.

С книга, свещ и кибрит в ръце гостът бавно приближи бюрото на Подпредседателя и разположи предметите пред него. Драсна клечка кибрит и запали свещта. Извади от джоба си чифт хирургически ръкавици и му ги подаде.

- Предпазна мярка - каза гостът.

- Ръцете са ми заети, сляп ли си? Ти процедирай, аз ще наблюдавам.

Гостът кимна разбиращо с глава, надяна ръкавиците, взе в ръцете си книгата и съвсем внимателно, донякъде благоговейно започна да я нагрява, лист по лист. Подпредседателят тръскаше кофичката кисело мляко на "Трон" и наблюдаваше с нарастващо втрещение как в полетата между мерената реч с лилава мощ изскачаха наяве букви, думи, изречения. Гостът с разтреперан глас взе да чете раждащите се в полетата слова.

- Наум, моля! - скастри го Подпредседателят-ковчежник.

Дневникът на Гешефф беше проявен. Подпредседателят-ковчежник проби дупка в кофичката, посегна към мазния тутманик, който беше увит в оризова хартия, невъздържано разви обяда си, отхапа едва ли не половината от него, сръбна гъст айран, одушеви се, после се покапа, наду се като пуйка и каза с пълна уста:

- Пенчева декламира за световно, викат я да чете изразително по радиоточката. Взимай, моето момиче, и чети.

С голи ръце Пенчева взе дневника от бюрото, разгърна го и моментално отбеляза:

- Писано е на "Марица" с дефектна буква "ф".

- Неповторима е! - Подпредседателят-ковчежник се пресегна и пощипа Пенчева. - Господ я дарил с чевръсти пръсти, набито око и бузи, твърди като дюли.

Пенчева се възбуди от казаното по неин адрес, поруменя, настани се удобно на табуретката и зачете с изнесен глас на слънчасала жетварка.

 

Частични самопризнания на един български майстор-полицай

"Вие трябва да бъдете обичан и необходим за обществото. Ако един жандарм не е обичан, той е безсмислен. При крайни обстоятелства бъдете решителен и дързък, а щом наоколо утихне - влюбете се!".

Инструкция на граф Бенкендорф

Това тук е секретен дневник с ясно предназначение - да класифицира моя живот. Класифицираният живот е коренно различен от некласифицирания. Класифицираният живот е значително по-интересен от некласифицирания. Това е просто положение.

Пиша дневника със симпатично мастило в жанра на частичните самопризнания. Нелегалните и полулегалните комунисти ползват за целта резлив разтвор от урина и лимонов сок, а в по-редки случаи кисело-сладък от сперма и пот. Тези мастила са нетрайни. Написаното с тях става от днес за утре и после изчезва завинаги.

От чаршията си купих от руско-съветското симпатично мастило марка "Броня". То е вечно. Било изнамерено от експертите по тайнопис на Тайната експедиция още от времето на Екатерина Велика, после било рационализирано от Ягода в лабораториите на НКВД за строго секретни отрови, афродизиаци, симпатични и токсични мастила. Купих си и позлатен писец, с който сега пиша тези редове. Леко дращи, сякаш бръмбар тича по оризова хартия.

Параграф 1. Намирам се на остров Буюкада - най-пищният от Принцовите острови, намиращ се южно от Босфора и недалеч от Истанбул. Принцовете на Константинопол били изпращани на заточение тук. Пак тук, през 1929-а, започват изгнаническите години на архитекта на Октомврийската революция Троцки. Открай време островът се ползва за изолатор на царствени особи и опасни конспиратори.

Параграф 2. Тук няма автомобили. Буйни атове теглят файтони по калдъръми. Чаткат подкови и железни колела. Конете царствено пръхтят, а от файтоните святкат с очи забрадени ханъми, които леко дишат въздух с мирис на хвойна и локум.

Параграф 3. Отдалеч островът изглежда сякаш клекнал в дълбоките води на Мраморно море - като праисторическо чудовище, вкаменено от зла сила, докато ходило по нужда.

Параграф 4. Трудно е да доплуваш или да отплуваш оттук, без да бъдеш забелязан. Зяпането напосоки с броеница в едната ръка и ташаци в другата е любимо занятие на островитяните. Покоят е максимален. Плажовете са пусти. От време на време рев на магаре разкъсва тежките платна на маранята. Небето е синьо, водите потайни, островът напукан и червен като маймунски задник.

Параграф 5. Безмоторни превозни средства, миризма на подсечени от жегата тела и остра липса на свинско месо.

Вметка за полицейското щастие на народите: Полицията променя духовния, моралния и психологическия строй на човека като политическа, военна и икономическа единица към по-добро.

Параграф 6. Гледано от Истанбул, склоновете на Буюкада изглеждат полегати и разголени като рамена на баядерка, в чийто воден скут се лутат малки гребни лодки с влюбени двойки. Машинописки и млади чиновници от града често идват по вода до острова и се имат насред път в лодките, възбудени от шоколада и клатенето на кърмата.

Параграф 7. От пристанището си наех краставо магаре. Пришпорих го и то се запени. Драска, драска по баира и изведнъж се заинати насред "Сиропиталището" - дъсчена постройка, собственост на Вселенската патриаршия и световна забележителност. Най-голямата барака на света, вдигната през 1898-а.

Язденето на магаре и дъвченето на локум предразполага към размисъл и преоценка на света. От тръскането изпадаш в състояние на крайно уединение, чувстваш се срамно увиснал на чатал като първичен полов орган, или както се изразяваше един витиеват нацист - "захвърлен в битието за разстрел".

Параграф 8. Пристигнах в Буюкада с ясната мисъл да наема вила "Аслан". И без това не можех да остана дълго в Истанбул, където гъмжеше от шпиони. Шпионството беше новият табиет на това велико място.

Тук, в тази вила, живял и писал стратегът на перманентната революция Троцки, след като през 1929-а Сталин го прокудил. Акостирал на 12 февруари 29-а и отпътувал на 25 юни 33-а за Франция на борда на кораба "България". От Буюкада Троцки пришпорвал световното революционно движение, издавал опозиционния си бюлетин, написал частична автобиография под заглавието "Моят живот", както и "История на руската революция".

Параграф 9. Тръскам се на магарето. Посиня ми задникът. Гьонът ми свисти ли, свисти по калдъръма. Следвоенната криза е видима навсякъде. Кепенците на повечето вили са захлопнати, но гюловете цъфтяха и се поклащаха на вятъра като райски пъдпъдъци.

Параграф 10. Споходи ме следната идея за стихотворно мото на заобикалящия ме свят:

Розовият цвят, налят със райски аромат,
с помощта на синевата ти калайдисва душата.

Вметка за полицейското щастие на народите: Основна задача на полицията е да подтикне гражданите да отъждествяват личните си стремления с висшите каузи на държавата. Така нацията не просто идентифицира себе си със земята, която населява, но възприема официалната държавна уредба като необходимо условие за продуктивен и щастлив личен живот. Полицейската държава се дефинира като многолюден свят на благоденствието. Полицията е индуктор на всеобщо споделено щастие.

Параграф 11. Вилата наех от стар Паша с вид на безпризорен караконджул - бившият хазяин на Троцки. Почти напълно оглушал и ослепял, с келява брада и свирещ зъб. Езикът му - целият нацепен. Вони на пръч и фъфли, сякаш преживя целофан.

Параграф 11А: "Аслан" - това е идилично място, истинска неосквернена пазва, нахождаща се на висок скалист бряг, за да не кажа зъбер. Вилата гледа в безбрежното. Каскади от бръшляни се стичат по фасадата, решетките, колоните. Тежка желязна порта обрамчва драматична гледка в морската шир, тип късен Айвазовски. Пътечка с каменни стъпала слиза долу до крайбрежните скали, надвиснали над подводни ями, които тъмнеят като гърла на дълбоководни урунгели.

Всичко тъне в затъпяващ покой. Водорасли по скалите с ухание на сол и кисело. Облаците крият слънцето в своите купести шалвари. Морската вода пречупва лъчи и навява ювелирна илюзорност. Чайки цвъкат по черни скали бял екскремент.

Параграф 12. В подножието на "Аслан" чайка чопли мида. Хвърлих камък по нея и тя отхвърча като в рисунка на Миро.

Параграф 13. Отвън фасадата на вилата изглежда внушителна, но вехта - балконите, прозорците, кепенците, гредоредът, стрехите, керемидите, улуците, стъкларията, зеленикавата ламперия, червеникавата тухла, зеленикавите цокли, кривите улуци. Над целия този изключително гостоприемен архитектурен ансамбъл председателства висока кула-бойница, щръкнала като... не знам какво.

Вътре стените и таванът се лющят. Насред вестибюла има паянтова писалищна маса с мастилницата и перодръжката на Троцки. Взимам перото и продължавам да пиша с него.

Параграф 13А. Пашата каза да захлопвам кепенците, като има магнитни бури, за да не влезе кълбовидна мълния да опустоши интериорите и да изтреби обитателите, което се било случвало вече по времето на Троцки. Тогава подобна мълния опожарила къщата. Станало ясно, че Сталин бил готов на всичко, дори и на пожар. За да изтрие Троцки от лицето на земята, Хазаина, както умилително го нарича подопечният му народ, бил готов да пусне в действие целия арсенал от специални разузнавателни средства, с които НКВД разполагало, дори най-тайното си оръжие, изнамерено от Циолковски и рационализирано от Будьони - генератора на кълбовидни мълнии.

Параграф 14. Във вилата избухна пожар. Огънят погълна архивата ми. Целият ми многогодишен труд отиде бадева. Експертизата показа, че палежът е станал с помощта на специално дресиран плъх. Беше намерен обгорял скелет на гризач в останките от гардероба, където в мукавен куфар се пазеше архивата. Този коминтерновски метод на борба ми беше до болка познат. Обличат плъх във вълнен чорап, връзват за опашката му пискюл, напояват го с бензин, запалват го и го пускат да беснее. Той започва да се завира къде ли не и всичко пламва отвсякъде. Така навремето беше подпален германският Райхстаг.

Параграф 15. Лодкарите разказваха как в деня преди пожара видели в открито море да изплува железен съд с форма на подводница. От нея излезли мъж и жена и се строили на мостика по гумени терлици. Спуснали им лодка. Те скочили в нея и загребали към брега, а подводницата се гмурнала обратно в морето.

В лицето на мъжа рибарите разпознали алкохоличната физиономия на подпалвача Г. Димитров в компанията на нещо като друг мъж с голяма глава, в женски дрехи, с поглед на оксиженист и развял перука; лице, гърди, прасци, всичко у него било бръснато до синьо - Васил Коларов.

В едната си ръка подпалвачът държал слънчобран, а компаньонката му - слънчоглед. С помощта на този реквизит те подавали кодирани сигнали към брега, откъдето им отвръщали с фенерче, редувайки бели, червени и зелени светлини.

Научих още, че тази несъгласувана със Сталин операция по опожаряването на архивата, която Москва искаше да закупи от мен, коствала живота на пияндурата-подпалвач. През 49-а Сталин го подмамил да отиде на летище София, да се качи на съветски самолет, за да получи важни инструкции от Вишински. Димитров влязъл, вратата хлопнала зад гърба му, самолетът излетял и - право в Москва на лечение. Но наместо да го укрепят, го мумифицират.

Сталин предлага да размени мумията на Г. Димитров с балсамираното тяло на Борис. Хазаина колекционираше тленни останки на владетели, изроди и изобщо останки. Народната власт с охота приема офертата. Тялото на царя е транспортирано в СССР със специален самолет, докато по същото време мумията на Димитров пътува с влак от Москва за София.

Параграф 16. Жената, която идва да ми чисти и готви, разказва прелюбопитни истории за бившия наемател Троцки. Той бил намазал пода на къщата със специален лепкав разтвор, за да осуети евентуални среднощни визити на недоброжелателни елементи и тайни агенти. Името й е Елмаз и сама по себе си е прелюбопитен екземпляр. Прехранва се с гледане на разорени бейове. Вълшебница на тулумбите. Според нея тулумбата е един от най-древните сиропирани сладкиши. Правенето й било съпроводено от тайнства, които, за беда, били безвъзвратно загубени за човечеството. Очите на Елмаз парят. Гледа те и те стопява. Месата й обаче виснали. Гъзи се, докато мие пода. Цеди парцала и пръстите й пукат. Влачи прекипели цици по дъските. Подът на вилата беше наистина извънредно лепкав и тя по-скоро го остъргваше с парцала от полепналите по него боклуци, инсекти и дребни влечуги, отколкото го миеше.

Истинското й име било Ялдъз, по баща Локумбаджакова, българска туркиня бегълка. Мъжът й - огнен кърджалия - я прокудил, щото се оказала ялова. До едно време работела като цариградска гювендия на сокак. Елмаз било уличното й име. После се взела в ръце и си набрала почтена клиентела от болнави бейове.

Вметка за полицейското щастие на народите: Модерният полицейски възглед дефинира държавата като всенародно домакинство. Добре уредената държава е добре ошетана и полицията е силата, която шета.

Параграф 18. Долу брегът е опасан от рибарски мрежи. Сприятелих се с рибарите. Понякога ме взимат със себе си за риба. Вчера, докато ловихме, изгорях на слънце. Сигурно ще има да се беля като някое мрачно влечуго. Турците имат идиотския навик да те стискат за шията, когато ти се радват, и ако си изгорял, ти се разгонва фамилията.

Параграф 19. Петък е - разгулен ден. Ден за кеф и тънки иширети. Под смокинови дръвчета, край потоци, развързали бохчи, се валят извънбрачни двойки, наливат се с омайни шербети, жвакат локум, младежи с наболи бради смъркат енфие в компанията на бърнести шафрантии. Засмукват те и си на седмото небе.

Вметка: Полицията е призвана да приучва всеки един поотделно и всички заедно да живеят според нормите на един добре ошетан свят.

Параграф 20. Цар Симеон изяде жива мида по невнимание и се разстрои. Пи оцет и се запече. Веднъж падна в морето, докато гледал отражението си във водата, спохождано от сенките на преминаващите риби и друга морска твар. Рибарите, които били с лодки в близост до брега, го измъкнали. За малко да се удави пред портите на Константинопол, където в древността ние, българите, сме вдигали главно шум.

Вметка: Модерната полиция прави така, щото населението по собствена воля да върши това, което в противен случай би трябвало да върши по принуда.

Параграф 21. В деня на деветосептемврийския преврат пръснах слух, че съм бил безследно изчезнал на същия ден. Комунистите пуснаха обратен слух - че съм оркестрирал изчезването си, за да избегна народната разправа, което си беше самата истина. Това, което премълчаха, беше, че заедно с мен изчезна и секретният ми архив с имената и донесенията на къртиците в редиците на нелегалното движение, понастоящем загнездени в партийната върхушка.

Истината е, че дни преди преврата американците се свързаха с мен и ми предложиха да ми организират изчезването. От мен се искаше да ги консултирам по оперативните методи на германската и на руската полицейска машина, действащи на Балканите, които добре познавах.

Ръководех отдел "А" на Обществената безопасност, който се занимаваше с контрареволюционна и антитерористична дейност. Кабинетът ми беше на втория етаж, стая номер четири. Имах на разположение дванайсет разузнавачи.

На 7 септември 1944-а отидох в ОБ и тръгнах да се качвам по стълбите. Обикновено взимах асансьора. Но този ден някой се беше изходил в него, някой нелегален или полулегален. Вонеше страшно. В течение на деня вонята доби качества на нечиста сила. Никой не смееше да ползва асансьора. Нямаше кой да почисти. Чистачката изчезна още на пети с появата на руския ботуш на Дунав.

Нея сутрин се бях заловил да унищожавам архивни единици. Бях научил, че тълпи щурмуват затвори и пускат на свобода политзатворници. Това означаваше, че моите къртици сред тях ще дойдат да си търсят досиетата. Пръв се появи Комара. Доведе го Трайчо Костов и му ходатайства пред мен да му прочистя досието. Аз му казах, че работата може да се уреди, но ще трябва да почака, щото архивът е изнесен на тайно място извън града и ми трябва ден да му го доставя. Комара се съгласи и ме заплаши с кървава разправа, ако го преметна.

Разделихме се по живо, по здраво и аз, преоблечен в тъмносив костюм, тръгнах надолу по "Мария Луиза" с куфарче в ръка, все едно нищо. Няколко преки по-долу ме чакаше секретен автомобил. Качих се и потеглихме. Шофьорът - войник в цивилни дрехи - нямаше понятие кого вози. На стотния километър след Пловдив, по шосето за Свиленград, му наредих да спре. Слязох и му казах да се връща в Пловдив, да паркира в подножието на дадено тепе, да чака 24 часа, след което да се прибере обратно в София. Той се изсекна през прозореца и отпраши.

В същото време гръцката граница пресича американски военен джип на Съюзническата мисия. Вътре - военни с бели каски, черни очила, доволно небръснати, небрежно запретнали ръкави, с димящи пури в уста. На границата ги посреща кола на правителството, която ще ги ескортира до София. На стотния километър преди Пловдив джипът спира. Янките скачат и се мушкат в близките храсти да пикаят, нещо там се бъзикат, после скачат обратно в джипа. Никой не забелязва, че единият от тях бях аз.

Бях ги чакал клекнал с изтръпнали пищялки в шубрака на няколко крачки от километричния камък. Разменяме си дрехите с единия от тях и той с патешки ход навлезе в гората с компас в ръка. А аз вместо него скочих в джипа - и за София.

Съюзническата мисия беше разквартирувана в къща на улица "Велико Търново" номер 10. На следващата сутрин, 8 септември 1944, излизам оттам, този път облечен в светъл костюм, и се отправям към ОБ. Вонята си стоеше, не помръдваше. Разписах се за 50 000 лева и право вкъщи.

Като ме видя така небръснат, жена ми Веселина се уплаши. Тя беше и си остава голямата ми любов. Венчахме се през май 1944 година. Преди да се вземем с Веселина, се имах с Радка Ангелова, беше ми любовница, работеше при мен, много красива и образована жена, манипулираше заловени комунисти, беше учила в Швейцария обработка и знаеше седем езика. След 9-и я хванаха и я екзекутираха.

Оставих пари на бюфета, подържах хлипащата Веселина в ръцете си за минута-две и напуснах, без да кажа нито дума.

Вечерта си сложих униформата на сержант от американската армия и се пуснах по града. Всички ме гледат, но никой не ме вижда.

Срещнах се с Комара на уреченото място - аз низвергнат изверг, а той строител на пролетарски рай. Казах му, че досиетата са унищожени. Уверих го, че няма да се разбере, че е бил къртица в лехата на бунта. Нещо повече, дадох му цяла торба с пари и той с охота пое ангажимента да подкрепи слуха за моята гибел и дори да ми съдейства да инсценирам ликвидацията си край Куклена чешма, Пловдивско.

Комара обаче се оказа калтак. Беше подредил всичко така, че да ме убият наистина, а не на ужким. Но аз му познавам калния маниер на работа с хора. На уреченото място, там, където трябваше да се разиграе театрото с моята екзекуция, изпратих двойник. Така че убиха друг, а не мен. Но си мислят, че съм бил аз.

Набавих си двойник, когато бойните групи взеха да върлуват из София. Имах трима двойници. Единия убиха при Куклена чешма край Пловдив. Другия изпратих да живее в Аржентина, а третия в Германия. Тия от народната власт ги направих разногледи. Взеха да слухтят по целия свят и в крайна сметка светиха маслото на двойниците, но не и на мен. Друг път ще поговоря още по това.

Искаха ме мъртъв и аз им подхвърлих "себе си". Убиецът взе всичките вещи, които двойникът носеше - една платнена чанта с тоалетни принадлежности, бръснач, четка за зъби, шишенце със симпатично мастило-одеколон. Убиецът предаде чантата с принадлежностите на Държавна сигурност без писмен доклад по случая.

Генерал Заимов взел личните ми вещи да ги инспектира и не щеш ли, в капака на чантата открил зашито досие - това на Комара. Убиха го като куче, смляха го без съд и присъда в мазето на кино "Аура".

А аз си пия компота под носа на всички - агенти, милиционери, партизани, политзатворници и кой ли не още, дори Цеца Моторетката не ме позна - мой човек, криминална, внедрих я в нелегалните мрежи като самоук акушер-гинеколог да прави аборти на нелегалните по землянките, а в един килер на Овча купел лекуваше трипер. На 9-и преметна шмайзер през рамо и се записа в редиците на продоволствената охрана, страшилище за контрабандисти и джебчии стана, но това е друга история.

Не посмях да стъпя в кебапчийница "Флейка". Щяха да ме разпознаят, бях им редовен клиент. Гледам скарата - свинска. Времената - нови. Идеше ерата на свинското месо. Обичам скарата, но не пия и не пуша, пълен въздържател съм - един от основателите на вестник "Въздържател".

В края на септември съюзническата мисия беше експулсирана по разпореждане на окупационната съветска част. Преоблечен като американски военнослужещ, аз преминах границата с Турция.

 

Апандисит*: Що се отнася до дневника ми на висш майстор-полицай, доста по-късно с помощта на свой човек, вклинен в Народната просвета, успях да го издам закодиран в сюжета на преводен приключенски роман със заглавието "Винету".

Параграф 22. Операция "Просяк" и нейният ефект върху хода на нещата в съвременна България.

Вече две години живея инкогнито във вила "Аслан" и зорко следя накъде върви диктатурата на пролетариата в България. Тревожа се най-вече за съдбата на царското семейство. Бил съм винаги верен поданик на цар и отечество, с едно-единствено гражданско състояние - полицай. При мен полицейщината е въпрос на костен мозък, не на манталитет.

С референдум на 15 септември 1946-а Царство България стана Народна република. На 16 септември царското семейство беше изгонено от страната. Качиха ги на Ориент експреса на гара Казичане - царицата майка, княгинята и деветгодишното царче Симеон. На перона, качвайки се на влака, царицата майка произнесе знаменателните си слова: "Тръгвам си - и да ме няма, не за ден и не за два, а за вечни времена. Богатствата ми, сметни и несметни, движими и недвижими, Народната република ще ги яде".

На горното цар Симеон казал: "Аз обаче ще изуча борбите на българския народ, за да си върна сметните богатства".

В Истанбул трябваше да ги посрещна аз, да ги разквартирувам за нощта на безопасно място и на другия ден да ги кача на кораб за Египет, където в изгнание живееше бащата на царицата - бившият италиански крал Виктор Емануил III.

Чрез свои хора в страната се заех да осигуря безопасното прехвърляне на царското семейство от България през Турция в Египет. Страхувах се да не бъдат изтребени до крак, подобно на Романови в съветска Русия. Ако не на всички, то поне на царчето щяха да му светят маслото. Анализът показа, че най-опасното място за тях беше Ориент експресът. Убийството можеше да стане лесно и безпрепятствено на българска територия или при самото преминаване на границата, където вреше и кипеше от тайни агенти на народната власт, мешани с чуждоземни шпиони и злосторни серсеми. Посегателства можеше да дойдат отвсякъде.

Изгнаниците не разполагаха с почти никакви средства и не можеха да си позволят кой знае каква охрана. Реших да взема предохранителни мерки и с хитрост да обезопася живота поне на царя. Така се роди идеята за специална операция под кодовото име "Просяк".

Бях наредил на свои доверени лица в страната да намерят двойник на Симеончо, който да бъде употребен при нужда. Намериха едно момче от Софийско - мязаха си като две капки вода. В сравнение с истинския цар двойникът падаше милозлив, муден и хлъзгав онанист. Криехме го в запустял забой на пернишка мина.

Съгласно операция "Просяк" царчето трябваше да бъде заменено с двойника скоро след качването на царското семейство във влака и така до прехвърлянето им на кораба за Египет. В същото време истинският цар трябваше да бъде предрешен и под чуждо име да премине границата, охраняван от двама от моите най-верни копои. Беше взето съгласието на царицата, която се беше уплашила до смърт за живота на сина си. Операцията й се видя опасна, но наложителна и тя реши да поеме риска.

Нищо не носеха със себе си. Царицата едва беше успяла да вземе колекцията си от чуждоземни конфитюри в специален вакуумен сандък, за да не бомбират.

Двойникът с охраната се качиха в Пловдив и подмяната стана според плана - царят отиде по нужда и вместо него се върна Просяка. Аз се качих от турската страна на границата и поех ръководството на операцията. В купето бяхме само аз и те, никой друг. Дремех с предчувствие за исторически поврат.

Влакът спря и кондукторът извика с все сила "Люле Бургас". Тръпки ме побиха. Тук през 1912-а българинът е пердашил турчина като стой, та гледай. Пред гарата имаше голяма каменна чешма със запотен чучур. От него бликаше студена прясна вода. Образува се опашка от пътници с бидони. По едно време гледаме как наш Симеончо скочи от влака с манерка в ръка и се подреди на опашката за вода. Огледа се и като видя майка си и сестра си, залепили лица на прозореца, усмихна се и тайно им помаха с ръка. Опашката ставаше все по дълга и вървеше все по-бавно, което даваше възможност на семейството да се любуват на момчето.

- Люле Бургас - промълви царицата и с дъха си изпоти стъклото.

- Люле Бургас - повторих аз нейните слова, - съдрахме ги от бой фесовете.

Двамата телохранители се въртяха наоколо и държаха царя под зорко око, единият от едната страна на опашката, другият от другата. Непосредствено зад царя се беше наредил мъж с гюм в ръце - очукан, с мазен каскет, кърпена шуба и навити мустаци. Пред него имаше жена в забрадка и шалвари.

Дойде ред на царя да наточи вода. Наведе се и поднесе манерката към чучура. Точно в този момент мъжът с навитите мустаци бръкна в гюма и извади пистолет, повали царя в коритото на чешмата и стреля в тила му. Изстрелът откънтя и сякаш се блъсна в стъклото, защото главата на царицата отскочи назад.

В същото време охраната стреля в мъжа с мустаците и го срази. Той падна върху царя и го затисна с тялото си. В това време от гарата изскочиха двама мъже с бели двуредни шлифери, черни бомбета и пистолети в ръце и взеха да пукат напосоки и да свирят с полицейски свирки. Хората панически се разбягаха с писъци и взеха да се качват във влака. Охраната изчезна в тълпата яко дим.

Двамата агенти вдигнаха простреляния мъж, който се оказа жив, и единият от тях го задърпа да върви към изхода на гарата. Другият вдигна безжизненото тяло на царя и го понесе тичешком в същата посока.

Утробен рев раздра тишината, царицата се хвърли бясно напред, отвори прозореца и се опита да скочи през него. Аз я хванах през кръста и я свалих със сила обратно в купето. Тя ме блъсна встрани и се втурна навън. Успях да запазя равновесие и хукнах след нея. Княгинята и лъжецарчето тичаха подире ми. Царицата скочи от влака, аз - по нея и я повалих на земята. Хванах я здраво в обятията си и тя се разтресе, надавайки сърцераздирателни викове, които преминаха в агония, съпроводена от гърлени хрипове. Вдигнах я на ръце и, разбутвайки с рамо зяпачите, я качих във влака. Княгинята и Просяка ни последваха. В този момент царицата се опита отново да се отскубне, но аз успях да я задържа. Тя се обърна към мен и взе да ме налага с юмруци по лицето, а княгинята стоеше втрещена, държеше полата на майка си с две ръце, мъчеше се да каже нещо, но ни звук, ни стон.

Влакът изсвири пронизително и отлепи. В този момент гледаме как пред изхода на гарата заби спирачки кола с вой на линейка. Агентите хвърлиха телата на жертвите в линейката, тя подскочи на място, колелата забуксуваха и линейката се изстреля напред с моторен рев в облак от изгорели газове. Това беше последното, което видяхме през прозорчето на набиращия скорост влак.

Духовете поутихнаха и ревовете преминаха в постоянно скимтене. Малко преди да пристигнем в Истанбул, се разбра, че вакуумният сандък с чуждоземните конфитюри на царицата беше безследно изчезнал. Кога точно, не се знаеше. Най-вероятно в суматохата, разразила се вследствие на покушението. Докато се гонехме по перона, купето остана празно.

Обърнах се към царицата майка, казвайки:

- Комплота - ясно, но защо, за Бога, конфитюрите! - недоумявах аз, а тя рече:

- Сърцето на царя беше там.

Така разбрах, че след 9-и по разпореждане на Димитров гробът на Борис в Рилския манастир е тайно овакантен. Металният ковчег с прозорче, съдържащ балсамираното тяло на царя и стъкленица със спиртосаното му сърце, са докарани една нощ в двореца Врана и в присъствието на царското семейство погребани. В суматохата царицата успява да вземе царското сърце, да го прехвърли в непрозрачен буркан със спирт, който скрива сред колекцията си от чуждоземни конфитюри.

Веднага след пристигането на влака в Истанбул купихме вестници. Жълтата хроника съобщаваше за стрелбата при Люле Бургас. Версията, по която работеше следствието, беше отвличане на дете за откуп. Подобни отвличания бяха зачестили по онова смутно време.

На следващия ден царското семейство заедно с Просяка беше качено на кораб и отплува за Египет с непоносим товар, със страшната тайна, която трябваше да пазят до смърт. В противен случай династията беше обречена на гибел.

Прибрах се в "Аслан" с чувство на изпълнен дълг. Там ме чакаха истинският Симеон и сандъкът с конфитюрите в компанията на агентите, които осъществиха операцията "Просяк". Царят си беше жив и здрав. Леко замаян от удара, но напълно невредим. Цялата сцена, която се разрази при Люле Бургас, беше изиграна по мой сценарий - чиста проба инсценировка, пукотевица с халосни патрони, наета кола, декорирана като линейка, игра на подставени от мен лица, платено съобщение във вестника.

Да, господа, разбрахте ме правилно - по моя воля и план, в името на моето отечество престолонаследникът и вакуумният сандък с династическите конфитюри бяха отвлечени.

Подмяната на Царя с Просяка беше продиктувана от неподправена любов и грижа за короната. На българския цар мястото му е в България и никъде другаде, легален или нелегален, знаен или незнаен, жив или мъртъв. На царското сърце мястото му е в България и никъде другаде по света, най-малкото в частни колекции на вакуумирана кулинария.

Народната власт ще падне по неизбежност. Народът ще тръгне сам да я събаря като лъженародна. И Симеон - истинският и неподправеният, автентичният цар, заедно със сърцето на баща си трябваше да бъде върнат инкогнито в страната, за да подготви и оглави от свое име реставрацията си.

Участниците в тази мащабна галиматия, петима агенти на брой, се издавиха един друг в Мраморно море под мое давление. Аз и Симеон останахме сами на острова. Трябваше ми време, за да подготвя завръщането ни в отечеството под чужди имена. Царското сърце беше извадено от буркана и консервирано в дебела неръждаема тенекия без надпис. И слава Богу, защото династическите конфитюри бомбираха до един по време на пожара.

Параграф 23. Последен ден на острова. Вилата е празна. Сандъците с багажа са по самарите. Магарешкият впряг неспокойно чака отвън да потегли за Истанбул. А оттам на железницата и към България.

Вметка: Полицията обезврежда населението отвътре. Тя гони уроди и сакати от публичните места, защото те стряскат бременните жени и провокират спонтанни аборти, което вреди на прираста.

Параграф 24. На път за Търново реших да отседнем за година-две в тракийското градче Долни Дрожди. По мое настояване престолонаследникът се преструва на глухоням, за да не го разпознаят. Представих се на местните власти за странстващ траколог с национална мисия. Назначиха ме на работа в културния дом. Създадох библиотечен каталог и набрах експонати за постоянна експозиция на тракийските бит, нрави и говори.

Продължавам да си водя дневника със симпатично мастило. На вид бумагата е празна, но вътре е бременна с истини. Реших да го скрия в архива на библиотеката сред стари или редки книги, които практически не се четат.

Параграф 25. Престолонаследникът усвоява езика и изразните средства на глухонемите, които ще му позволят да живее инкогнито пред лицето на властта. А после - към Велико Търново. Ще пуснем корен. Ще плъзнем сред народа. Ще си върнем България.

Параграф 26. Дневника оставям тук, в библиотеката на Долни Дрожди, така че ако се случи да ме заловят, да не се намери в мен. Ще идвам два пъти в годината дегизиран, я като отговорно лице от окръжния град, я като дружелюбен билкар и събирач на скороговорки.

Вметка: Полицията върти бдително око, като едновременно с това протяга грижовна ръка, която държи населението в състояние на колективна благодат и междуличностна дружелюбност.

Параграф 27. Днес отидох в градския съвет и казах, че съм изкопал уникален тракийски шлем в отдавна изоставената Китна Дупка - крайградско гумно, многократно преравяно от иманяри и археолози. Събрах им очите с находката и така се постави началото на създаването на постоянна експозиция на тракийските културни богатства, намерени в района на Долни Дрожди.

Истината е, че шлема купих от българи иманяри на тържището в Истанбул. Тогава нямах ясна идея за какво може да ми послужи. Купих го в пристъп на родолюбие. Тръпки ме побиха, като си представих как българските старини се пилеят по тържищата на света и ги заключват в трезорите на колониални колекционери. Сега си тежи на мястото. Иначе старината е съвсем истинска, само дето скрих произхода й.

Параграф 28. Намирам време да се ровя в миналото, да разбулвам тайните, черно на бяло със симпатично мастило. Миналото го има само дотолкова, доколкото го има написано.

Параграф 29. През 1921-а в търсене на просвещение заминах за Италия да следвам право и полицейски науки. Но там, в странство, нещо все не ми достигаше, все ме дърпаше назад. На следващата година си дигнах чукалата и - обратно в България, където изкарах Школата за запасни офицери. Уволних се с прякора Пергела.

По онова време стана така, че попаднах на едно соаре у видната софийска кокетка Султана Рачо Петрова. Султана беше главен звероукротител в светската менажерия на столичния град. Живееше с мъжа си, напет офицер и герой от войните, в палат на два ката на ул. "Шипка" № 21. Сградата беше толкова красива, че й построиха близнак на съседната улица "Оборище". За беда обаче по време на бомбардировките върху прототипа падна бомба и го срина със земята.

По онова време кокетката и героят бяха в развод. Гнездото им блудно вреше и кипеше. Стопанката беше леконравна, но родолюбива особа с остър език и подкупващи прелести, бивша самарянка от Балканските войни, инженер на човешката суета, тънък изкусител-шовинист. Топчеста, но будна, с букли от катран, камшичен език и гостоприемно влагалище. Мажеше си лицето с шафран, за да не изглежда по селски румена като мома от картина на Майстора, а като восъчна девица.

Тя организираше соарета, където на паркет прохождаше новородената българска аристокрация - едно главозамайващо смешение на педантични бюрократи, шумни творци, дипломати, учени, дебелоглави поборници, благородни девици, безсъвестни лудетини, месии със сенчести мераци и кой ли не още. Одумваха се хора, нрави и табиети, дебатираше се женската еманципация, за и против кърменето, непорочното зачатие и противозачатъчните средства. Оркестрираха се скандали, дърпаха се конци, сплитаха се интриги, опъваха се платна, сваляха се гащи, целуваха се задници.

Вметка: Полицията въздига в основна ценност здравословното състояние на населението и така здравеопазването става предмет на преки полицейски грижи.

Параграф 30. Нашата интелигенция открай време страда от комплекса на позьора, така добре описан от Николай Лицейски в брошурата "Дух и поза". Гледаш ги по соаретата всичките тези наши дейци на духовното - у всички тях личи къде повече, къде по-малко тази типична за "позьора" интуитивна несигурност, несъзнателно съмнение в това, за което се представят. Всички те тайно подозират, че са евтини имитатори.

Тия наши надуваеми позьори са в паника, че можеш с една дума да ги спукаш, и затова хапят. Хапливостта е белег на позьора. Тя яде духа отвътре. Затова духът им е огризка.

Прости ни, Господи, българинът не знае как да устои на себе си.

Полуинтелигенцията ни е по-читава от интелигенцията. Себе си считам за полуинтелигент, за което се ценя. Поддържам ума си хладен, сърцето горещо, а ръцете чисти.

Още с възникването си от края на века соаретата на Султана си бяха сговор на лицемерието и показната посредственост, струпвания на паркетни герои, трепетни кокетки и мекушави рогоносци, опортюнистично развратени.

Тия соарета си бяха градска форма на кладенчова култура без менци - одумване, шаване, пощипване, подгизване, подливане. Иначе всички външно горди, гиздави, напети - внасят се и се изнасят като паметници на духа, лъскат собствените си бюстове, пред които никой не скланя глава, а само им ги заплюват, и затова постоянно си ги бършат. И целият този родолюбив и сребролюбив ламтеж се подклажда от един задкулисен цар със сплескано его и раздвоен полов орган, който бил познал стопанката на дома отвсякъде.

Параграф 31. О, ти, царство на тщеславие и помийна лакомия! Нашир и надлъж, докъдето поглед стига, се стеле оплюта земя, по която щъка оплют народ.

Вметка: Магията на добре разтребеното общество се състои в това, че всеки човек е направен да работи за другите, докато вярва, че работи за себе си.

Параграф 32. На теб говоря, българино - ти, който клечиш и безутешно ламтиш. Ти, който без ум царуваш, без ум робуваш, без ум патки пасеш - не подлизурствай!

Вметка: В условията на всеобщо полицейско щастие от всеки поданик се очаква да превръща в рапорт своя живот. Самопризнанието е модернизирана форма на изповедта. Самокритиката е форма на самодисциплина и така фактор за душевно здраве, защото санкцията идва отвътре, като осъзната необходимост.

Параграф 33. На едно от соаретата, което имах честта да посетя, лоената тигрица Султана разказваше за аудиенцията си при Стамболийски, който я посрещнал в чифлика си в Горна баня. Бил с кални ботуши, препасал гумена престилка, омазана с кървава лига. Току-що бил изродил теле в обора. Едно добър ден не казал, а викнал, щом я зърнал: "Ти ма, жено, вярно ли оправяш Фердинанд?". А тя го зашлевила с думи, които вече не помня.

Параграф 34. Султана обичаше да меша хората самоцелно, канеше новопристигнали дипломати и високопоставени чиновници от чуждите мисии, благородни девици, разгулни белогвардейци, русофили и русофоби. Така имах възможността да се запозная с Константин Павлович - прелюбопитно лице, белогвардеец, на служба във френското посолство, поет - дуелист и комарджия, с огромен белег от шашка на шията.

Разприказвахме се за дуелите в руската литература, за Пушкин и Лермонтов, за художествените образи на хазарта и лудницата, за лъжецарете и самозванците в историята, за портрета на самозванката Тараканова. Той се впечатли от познанията ми и провери владеенето ми на руски език, което според него беше задоволително. На една от следващите сбирки Константин Павлович ме представи на граф Орлов, който се оказа едно от най-потайните лица, които някога съм срещал. Беше пристигнал в България с разбитите армии на генерал Врангел. Шеф на контраразузнаването. Обичаше да играе шах и се имаше за гросмайстор. Шахът беше моята семейна игра. С брат ми и баща ми играехме редовно. Брат ми стана шампион. При мен фехтовката постепенно измести шаха.

Орлов устрои блицтурнир. Бих го три поредни партии и той ме призна. Прегърна ме през рамо и ме взе под крилото си. Срещахме се на партия шах, чай с ром и проточени разговори по въпросите на белия и червения терор.

Заедно с частите на Врангел по онова време в царството дойде белогвардейската култура - запои, разгул, дуели и най-вече умствено съсредоточие, необичайно за ориенталската леност на българина. В дома на Султана се сложи началото на евразийството. Николай Трубецкой, който тогава работеше като професор в Софийския университет, прочете откъси от студията си "Европа и човечеството", написана в София през 1920 година. Много буден и остър ум в сравнение с българските хуманитарни тъпотии, дето се точат като задрямала лига от уста на уста.

Орлов ми направи силно впечатление - опасен лисугер, винаги нащрек и готов да се сношава с когото и да било, ако интересите на контрареволюцията налагаха това. Като разбра, че съм ходил в Италия да следвам полицейски науки, ми даде да прочета брошура, озаглавена "Полицаймайсторите на царска Русия: Бенкендорф, Судейкин и Зубатов". Добър очерк, не дотам концептуален, но богат на данни и описания на лица и събития. Беше написан от някой си В. В. Вероломов, подозирам - псевдоним на самия Орлов, защото той имаше цял сандък с тази брошура.

Вметка: Полицията грее. Тя осветява градовете през нощта, възпрепятства разпространението на инфекциозни болести и инфекциозна литература, следи за моралната благонадеждност, администрира трудовата повинност и стимулира благочестието.

Параграф 35. С Орлов се срещаме редовно във Военния клуб да ме учи на контраразузнавателни техники в компанията на леки жени и булдози. Един ден ме помоли да го придружа до малко подбалканско градче на име Ново Подуяне, не това дето е до София, а съвършено друго. Той трябваше да се срещне с някаква височайша особа от женски пол и древно благородно потекло, наскоро намерила убежище във въпросното градче, представяща се с името Нонна-Анна Протопопова. Трябваше му някой доверен българин да го придружава, за да избегне срещите с местните люде. Оказа се обаче, че едва ли не цялото Ново Подуяне говори френски, и то нелошо, масово и съвсем свободно, непринудено и в текущ порядък. Като пристигнахме, и на Орлов му се взе акълът. Разбра се, че въпросната височайша особа беше изключително благодетелна, даваше безплатни уроци на всеки, който пожелае да учи френски, а желаещи бяха повечето жители на Ново Подуяне, всички грамотни и някои неграмотни.

Порази ме видът на Нонна-Анна Протопопова. Посрещна ни висока, кокалеста, изпосталяла жена, дарена с голяма гръд и висок чатал, искрящо сини очи, под тях големи морави торби. Златистата й коса беше кацнала на високото й чело като парче изрусен козяк, очевидно перука. Беше облечена в рокля с висока яка. Около необикновено дългия й врат имаше намотан шал. Цялата беше полепена от някакви ръждиви косми, на вид кучешки. Каза ни "Здравейте" на френски. Гласът й ме порази - говореше сякаш с хранопровода си.

Наскоро в Ново Подуяне беше пристигнал Александър Алексеев, друг руснак, представящ се за бродещ мислител знахар, но бил нещо медицински нередовен, страдал от хемофилия, рядко излизал от вкъщи и избягвал да се бие със снежни топки. Лекувал успешно всякакви разстройства и хората му се доверяваха. Настанил се беше в къщата на Нонна-Анна Протопопова. Двамата се разбирали и се допълвали прекрасно, общували само на френски. Тя образова. Той лекува. Имаха видимо благотворно въздействие върху Подбалкана. Всички им бяха благодарни, отплащаха им се с мляко, вълна, дърва, хурки, бърдуци, паламарки, гасена и негасена вар.

Съжителството на Нонна-Анна с Алексеев под един покрив взело да смущава градчето. Един ден дошли пийнали сватбари с китки и бъклици в ръка, наметнали ги с пешкири, вдигнали попа и той ги венчал. Това се случва на 26 септември, месец преди нашето посещение. Но за всички си беше ясно, че бракът им остава неконсумиран. Държаха се по-скоро като брат и сестра, а не като съпрузи.

И двамата страдат - той от хемофилия, а тя от сомнамбулизъм, който той лекува с прилепи, стрити на прах. Нонна-Анна Протопопова редовно се тъпче с опиум и пуши дълги цигари с омаен мирис. Носи в себе си шоколадоподобен извлек от мак на буци. Прави си малки топчета от него и ги гълта.

Докато Орлов се срещаше с тях, аз се отбих в кръчмата и се нагостих богато с плитка чревца с масло на скара, а после черпих с вино наляво и надясно пияници и кибици. От тях научих, че се носели какви ли не приказки по повод френскоговорящите руснаци, че това били всъщност царските деца Алексей и Анастасия, които оцеляват и тръгват да бягат с кораб от Одеса за Александрия. На пристанището обаче Дзержински открива огън по тях. Куршум прострелял кучето, което тя държала на гърдите си, а нея ранил в гръкляна. Затова сега постоянно носи шал, говори с хранопровода си и се грижи за куче инвалид.

Анастасия се измъква като по чудо, скача в лодка на добри хора и през Черно море за Варна. От Варна с камила по плажа до Бургас. После на железницата и до Ново Подуяне, където слиза да се напие с кладенчова вода, диша боров въздух и решава да остане.

Алексей се крие известно време в Одеса, докато не получава нишан от сестра си и тръгва към нея. Брат и сестра най-сетне се намират и заживяват под прикритие в Ново Подуяне като съпрузи. Не бездруго двамата избягват всякакви контакти със случайни руснаци. Орлов обаче съвсем не беше случайно лице както за тях, така и въобще.

Кой знае, както обичат да казват хората от Ново Подуяне - за всяка хрема си има нос, или нещо подобно, не помня точно какво.

Параграф 36. Днес пристигнах в Долни Дрожди преоблечен като пчелар. Истинската причина, разбира се, е дневникът ми. Намерих го така, както го бях оставил преди около шест месеца. Доста неща ми се насъбраха в главата, за които искам да пиша, но всяко нещо с времето си.

Вметка: Бидейки инструмент за управление на всекидневния добив на щастие, полицията правомерно навлиза в сферата на психосоматичното, сондирайки го отвсякъде. Душевното и физическото възпитание на националния организъм става нейна основна мисия.

Параграф 37. Снощи ходих да чуя сказката на Темел Манолов "За един мамул: изедничество и частнособственически инстинкт". Изстрадал човек, някогашен анархолиберал, гонен и преследван, сега аграрен пацифист. Подпредседател на културния дом. Разкри на група пенсионери образа на Юрталана от "Снаха" на Караславов. Умен човек, свестен човек, обаче забатачен, тих чревоугодник, по всичко личи, че редовно преяжда с бюреци. Тази сутрин го видях да сдава в пункта за вторични суровини сериозно количество кофички за кисело мляко, набити една в друга, кула до небето.

Параграф 38. Болшевишката революция в Русия през 1917-а стана новината на века. По онова време съвсем случайно попаднах на книгата "Десет дни, които разтърсиха света". Написана е от очевидец на революционния метеж, американския журналист левичар Джон Рид. Прочетох я два пъти, рових се в нея, но щурма на Зимния така и не открих. В някакъв момент е станал, но този момент не беше отразен в книгата и това беше големият й недостатък.

Джон Рид не помни щурма, но високо цени скромността у Ленин, съчетана със завишеното му чувство за хумор. Това заедно с пословичната му човечност съставлявали великата му личност. В "Десетте дни" той си спомня как седи в пленарната зала в Смолни и наблюдава Ленин по време на бурните заседания на Конгреса на съветите. Вождът все нещо дъвчел, докато пишел резолюции и слушал речите на делегатите.

Параграф 39. Имах съученици както в двора, така и в траншеите на бунта. Трайчо Костов беше подривен деец. Станислав Т. Балан - секретар на царя. Балан спаси Трайчо от сигурна бесилка през 42-а, като ходатайствал за него пред царя. После Трайчо си върна жеста, като спаси Балан от лапите на Народния съд.

В България всичко е лично до степен, че няма нищо обществено. Политиката за българина е изкуство за представяне на личния интерес като обществен. Това заедно с нестинарството и пирографията представляват изконни български изкуства.

Всичко тук е тясно като в ръкавица - нагъсто, сбито, степано, хората са безразборно приближени, обречени един на друг. Всичко е толкова съученическо и състудентско, съказармено, съжителско и махленско, цари такъв меланж от конюнктурни и ситуационни единодействия и противоборства, че и политиката, и стопанството, и животът, и смъртта са въпрос на лични връзки и угода. Поради това в България универсалните разделители не работят - лявото веднага става дясно, горното се оказва долно, приятелят се обръща във враг, задникът се измята в лице. Обратното е в същата степен вярно. Обратимостта на нещата навсякъде и по всяко време е трайно положение. Всичко е едновременно олизано и оплюто, прегърнато и задушено, възпято и предадено. Предателството е станало, като да сложиш маса за скъпи гости. Тоя вид работа приповдига българина и той я върши със завишен мерак и похватност.

Вметка: За да се управлява душата, трябва да се управляват телата, тяхното щастливо съдружие, което увеличава всеобщата им благосъстоятелност във всички кътчета на една добре разтребена държава.

Параграф 39А: На младини се бях заинтересувал от левите идеи, теорията и практиката на класовата борба. За да ме спечели за каузата, Трайчо ме заведе на погребението на Димитър Благоев-Дядото, основателя на комунистическата партия в България.

Трябва да е било май на 24-а. Стоплих кофа с вода. Измих си главата, мишниците, пергела. Облякох бялата си риза, лъснах си калеврите и излязох навън с "Десетте дни" в ръка, за да покажа, че съм в курса на нещата. Хубав ден беше, слънчев. Наоколо уханно и омайно, природата цъфти и връзва. Купих си фунийка джанки, дето ти правят скомина и ти идва да удариш две ракии.

Трайчо ме пресрещна в градинката на "Седмочисленици" и ме поведе. Като видя "Десетте дни", ми вика да прочета в добавка "Как се каляваше стоманата". Щяла да ме преобърне.

Вътре в покоите на мъртвия основоположник на БКП беше извънредно тихо - свещ гори, мирише на жито с пудра захар, тичинки танцуват из въздуха в тунел от слънчеви лъчи. Непознати лица в траур тихичко шушнат и ме измерват с поглед.

Трайчо ме представи на Коста Янков, който водеше Стела Благоева, дъщерята на Димитър Благоев. Оказа се племенник на Райна Княгиня по майчина линия, герой от войните с чин майор и главен редактор на вестник "Народна армия". После научих, че бил в ръководството на Върховната военнореволюционна колегия при ЦК на БКП - дебела работа.

Коста Янков носеше романа "Стършел". Препоръча ми го. Бил преобърнал Корчагин - главен герой и автор на "Как се каляваше стоманата". Казах му, че Трайчо вече ме е отворил на тая книга и ще я чета. Взех от него "Стършел" и му предложих в замяна "Десетте дни". Взе ги, без да лъже, че ги е чел. Доблестен човек. Отиде си мърцина. Историческа аномалия го изяде жив.

По едно време влезе валчест мъж с двигателна култура на хлебарка. За моя голяма изненада той носеше в себе си "Как се каляваше стоманата". Това беше Вълко Червенков по прякор Спартак. После се разбра, че бил член на наказателна тройка за екзекуции на врагове и предатели. Поисках му книгата и той ми я даде с условие, че ще я прочета два пъти. Така и стана.

Тая книга ме преобърна на няколко пъти. Още помня цели епизоди наизуст. Особено там, когато вадят възпаленото око на Корчагин, докато той лежи в несвяст и бълнува и така, както си бълнува, разказва живота си и ужасно псува, а после идва на себе си и се усмихва и изведнъж се изопва като струна, защото му сипват йод в очните дъна. По едно време прочете романа "Стършел" и спря да охка. По-точно, когато е в съзнание, не охка, а щом охка, се разбира, че го е изгубил.

Чакаме, а катафалката все не идва. Часът на опелото щеше скоро да удари. Нарамихме ковчега с тленните останки на Дядото и го понесохме към църквата. Бяхме четирима мъже - Трайчо Костов, Коста Янков, Вълко Червенков и аз. Коста и Вълко отпред, ние с Трайчо отзад. Вървим в крак - три закалени винта в адската машина на червения терор и моя милост.

Вървя леко приклекнал, щото съм дълъг, товарът ляга главно върху Вълко Червенков и той взе да мрънка. Прилепил съм буза към ковчега, а той поскърцва приспивно. Червената драперия ме милва по лицето и аз се чувствам окрилен в своята печал. По едно време ги чувам да си говорят, че нещо голямо се мъти, толкова голямо, че щяло да вземе доста време да се измъти. Яйцето трябвало да се снесе по дните около Великден идната пролет. Трябвало да стане по време на Страстната неделя, за да се усили максимално символиката на удара и да подейства като искра за кървава разправа с режима на Цанков. След погребението клъвнахме от житото, лизнахме от киселото вино за Бог да прости и взехме че се разотидохме с книги под мишка.

Параграф 40. За пореден път съм в Долни Дрожди. Този път в качеството си на орнитолог преброител - броя птици. Дневника намерих все така непокътнат в камарата гъбарски книги отгоре на гардероба в библиотечното депо. В дома всичко изглежда така, както го оставих. На стълбите се разминах с бай Темел Манолов. Беше в излетял костюм и гумени цървули, леко затлъстял. Май се къносва. Отиваше да прекопае лехата със салатите, която беше насадил в задния двор на културния дом зад гаража на рейса. Самотен човек, запуска се. А душата е като лехата - търси някой да я преобръща.

Вметка: Тайната полиция представлява особено ведомство, което от "ведать" означава както "зная," така и "управлявам" благотворно - ощастливявам, но в модуса си тайно.

Параграф 41. Тук отварям страница от българската история, която беше написана с кръв и после многократно подправяна с плюнка. По нея личат мръсните пръсти на много национални предатели. На тази страница с небивал за времето си размах се разписа Коминтернът. Става дума за атентата на Велики четвъртък в храма "Св. Неделя".

Носят се приказки, че и аз съм имал пръст в тая мътна и кървава афера. Говорят, че идеята била едва ли не моя. Целял съм, казват, да провокирам червените бесове в страната да въстанат, за да ги изпържа и така да се приближа до царя като спасител на отечеството.

Това е самата лъжа. Кълна се, нямах никаква представа какво конкретно се е готвело. Но стана така, че поради напълно случайни и донякъде нелепи верижни реакции лъжата стана истина.

Имах известна роля, няма да крия. Тази роля се изчерпва с осигуряването на фалшивата секретна инструкция на Коминтерна от 12 март 1925-а под номер 2960, която беше, така да се каже, "открита" и иззета на 26 март от полицията при разбиване на конспиративната квартира на Военната организация на БКП, намираща се на улица "Русалка" номер 3. На 4 април 1925-а тази фабрикувана инструкция беше публикувана във вестник "Зора".

Въпросният документ представлява секретна заповед на Коминтерна за кървава разправа с режима на Цанков и физическо унищожение на управляващата върхушка в страната. В него денят 15 април е посочен като ден първи на всенародно въоръженото въстание.

Новината за съществуването на подобна инструкция изтече в чуждите медии и потресе света. Великите сили изтръпнаха. За всички мислещи хора на земята стана ясно, че дългата ръка на Москва държеше Цанков за мъдете по невидим начин.

Параграф 42. Червеният страх, дето скова света, се почна със създаването на Коминтерна от Ленин през 1919-а. Компартиите по света, включително и БКП, станаха негови секции, минаха в нелегалност и се заеха с подривна дейност по събаряне на старите режими. Взе се курс към задълбочаване на болшевизацията на компартиите и въоръжено въстание като път за установяване на пролетарски диктатури по земното кълбо.

Коминтернът си зарови гърмящата глава в земята и взе да тиктака със закана да взриви света. Същата година първата вълна червен страх заля Америка след серията бомбени атентати, подготвени от левия фронт во главе с Ема Голдман, "най-опасната жена в Америка", както я нарече майсторът полицай Хувър.

На 21 декември 1919-а в шест часа сутринта Ема бе депортирана на борда на стария военен кораб "Бъфорд" в компанията на 250 червени дяволи, които щяха да посрещнат Новата година в открито море в компанията на 250 души въоръжена до зъби охрана. Взривоопасното карго бе разтоварено във Финландия, а оттам за Матушката. Но с това страхът не се спря.

Втората вълна червен страх заля Англия през 1924-а с публикуването на така нареченото "секретно писмо на Зиновиев" до британските комунисти от 15 септември 1924 година. В него Председателят на Коминтерна призовава левите сили на острова да не се залъгват с легални телодвижения, а да се захванат с подривна дейност. Това писмо изтече в пресата и вследствие на обществения скандал, който то провокира, английската левица беше дискредитирана и загуби изборите през октомври същата година.

В едно свое интервю, взето по повод скандала, Зиновиев отрече да е писал подобно писмо, но ни най-малко не се отрече от духа му. Зиновиев не лъже. Писмото е фабрикувано, съдържанието е фалшиво, но духът му е верен.

Трикът на фалшификаторите, които имах честта лично да опозная, се състои в това, че бяха направили невъзможно Зиновиев да се отрече от програмните постановки, цитирани в този фалшификат. Двусмисленото поведение на Зиновиев само засили подозрението към него като действителен автор на писмото.

Третата вълна червен страх се надигна от България през 25-а и беше предизвикана от публикацията на въпросната секретна инструкция номер 2960. Никой обаче не обърна внимание на факта, че за разлика от писмото на Зиновиев, директивите в тази инструкция влизаха в пряко противоречие с решенията на Петия пленум на Изпълнителния комитет на Коминтерна. Кой ти гледа, кой ти проверява, когато гащите треперят от страх. Вярно, на страха очите са големи, но слепи.

През годините след атентата се лансираха какви ли не версии - организационна несъгласуваност, ляв уклон, поява на втори център на властта. Нищо подобно. Работата е много проста. Както казва на едно място Йоан Златоуст - по-простото е по-вярно. Става дума за най-проста фалшификация на коминтерновски документ, изфабрикувана от същия екип, който написа писмото на Зиновиев, но в този случай по поръчка на Цанков и с мое лично съдействие.

Мозъкът на това най-секретно предприятие, на тази фабрика за фалшификати беше Владимир Г. Орлов, злият гений на контрареволюционната дейност, активните мероприятия и идеологическата диверсия. Него Султана Рачо Петрова въртеше на малкото си тлъстичко пръстче като ланец.

След разгрома на Септемврийското въстание Орлов замина за Берлин, за да сглоби своя контрареволюционен капан. Така се създаде тайна мрежа от цехове за фабрикуване на коминтерновски документи. Орлов учреди и оглави белогвардейско братство от фалшификатори, наречено "Св. Георгий". Централата беше в Берлин. Братството имаше разклонения във Виена, Лондон, Париж и Рига. В тях екипи от белогвардейци фалшификатори изработваха документи, които пряко уличаваха Москва в перманентно подстрекателство към политическо насилие и разнебитване на световния ред. Писмата бяха разнообразни по жанр и национално предназначение - великобритански, американски, полски, румънски и в един момент - български.

Цанков беше потърсил услугите на Орлов в Берлин. Оттам го посъветвали чрез мен да се уреди тая работа. За тях било важно да познават добре посредниците от съображения за сигурност. В началото на 25-а ме извикаха в кабинета на Цанков, по онова време Премиер-министър и Кръволок. Предложиха ми редовна работа в българската полиция като преследвач надничар. Само в случай че приема, щели да прибягнат до моите конфиденциални услуги. Целта беше да ме закопчаят служебно откъм българска страна, за да не се продам на чуждо разузнаване. Аз, разбира се, приех. Нали бях учил в Италия полицейски науки и попрището на полицай ме привличаше, особено това на тихия фронт. Така се почна моята кариера.

Вече в качеството си на служител на българската полиция заминах за Берлин на тази свръхспециална мисия. Тя се състоеше в това да се срещна с Орлов и да уредя чрез него изработването на фалшификат, който да създава ясна представа за непосредствено надвиснала опасност над отечеството от страна на Коминтерна. Документът трябваше да дава курс към революционно насилие и метеж. На базата на този документ Цанков се надяваше да накара великите сили да разрешат увеличаването на войската и вътрешните сили за сигурност, както и да създаде повод на правителството да удави в реки от кръв нелегалното движение и четите, дето върлуваха безнаказано из страната.

Орлов ме свърза с подопечните си Серж Дружеловски и Алекс Гумански, членове на братството и съдържатели на цеха в Берлин. Тази двойка международно проявени фалшификатори собственоръчно изработи "Цанковата" инструкция. Те знаеха много добре какво да правят, след като им изясних предназначението на документа. Поискаха ми само дата, която да визира началото на метежа. И аз им я дадох. Това е моят личен принос - датата. Това е моят пръст в тази мътна и кървава магария. Понеже бях дочул онзи разговор, докато носехме ковчега на Дядото, в който се говореше за голямото яйце, дето се мътеше и щеше да се снесе по Великден, предложих да посочим ден от Страстната седмица и се спряхме на датата 15-и, сряда - да бъде сряда все пак, за да не омаскарим Велики четвъртък или Разпети петък, нали бяхме православни християни и прочее...

От Берлин, с фабрикувания документ в специална неръждаема чанта, заминах за Виена. Там на улица "Хисгасе" № 14 се намираше гравьорският цех на Якубович, където се изработваха разнообразни щампи на ИККИ (Изпълнителният комитет на комунистическия интернационал) - клейма, гумени печати, отливки на щемпели, цинкографски клишета на лозунги и названия от типа "Пролетарии от всички страни, съединявайте се", "Строго секретно", "Международен отдел на секретната секция на ОГПУ", "Изпълнително бюро на червения интернационал на профсъюзните движения" и "Изпълнително бюро на комунистическата работническо-селска и студентска младеж", и други подобни.

Удариха му на документа съответните печати, парафираха го и бях готов. Мисията беше изпълнена точно и акуратно според инструкциите.

От това, което видях със собствените си очи, мога да кажа едно: в маса от случаите работата на фалшификаторите беше доста нескопосана - грешни адреси и имена, несъвпадения на лица по инстанции, несъществуващи или вече разформировани секции, стари имена и названия, неправилно представени или напълно несъществуващи емблеми и символи. Въпреки това, поради всеобщо споделения червен страх, подхранван от невежеството по отношение на оперативните дела, органите и публикациите на Коминтерна, пред очите на световната общественост фалшификатите минаваха за автентични.

Когато съдбата иронизира, тя прави това докрай. Тези серийни фабрикации създаваха преднамерено невярна представа за генералния курс на Коминтерна в момент, в който той рязко започна да завива - от подривна дейност към легални форми на класова борба.

Сталин беше този, който смени курса. Това стана след смъртта на Ленин през януари 24-а. Сталин изви ръцете на всички, които държаха кормилото на революцията, остана сам да го върти и го завъртя в посока, обратна на "перманентната революция" на Троцки. Сталин лансира контравъзглед, според който комунизмът трябваше да победи в една страна по мирен път, окачествявайки "перманентната революция" като ревизионизъм.

Сталин беше суверенист и конституционалист, а не революционер и терорист. За него комунизмът предполагаше изграждане на собствено комунистическа държавност, водене на класовата борба в рамките и със средствата на официалната държавнобюрократична машина. Обратно на Сталин, Троцки беше непоправим конспиратор и подпалвач, държавността за него беше народен враг и контрареволюционна машина.

Троцки беше подканен да се саморазобличи и да се откаже публично от своята ерес. Той обаче взе да шикалкави, вследствие на което на 17 януари 1925 година, почти три месеца преди атентата в църквата "Света Неделя", Сталин излезе с реч пред пленум на ЦК, в която разобличи Троцки по точки. Дни по-късно Троцки беше отстранен от Военния комисариат и изпадна в безтегловност. През март 1925 година, месец преди атентата, болшевишката партия утвърди сталинската постановка за мирна победа на комунизма в страната на Съветите и смени курса на Коминтерна - от световна конспирация и метеж към легални форми на класова борба.

По ирония на съдбата Сталин е този, който освободи света от червения страх, като извади Коминтерна на светло, призова към легализиране на секциите му с цел да ги използва като лост за публичен натиск върху правителствата на развитите държави за признаване на Съветския съюз като първата и единствено автентична комунистическа страна в света.

Обратно на този завой, режимът на Цанков фабрикува непосредствена коминтерновска заплаха на територията на България. Защо ли? Много просто. Както вече споменах, подобно активно мероприятие от страна на Кръволока Цанков имаше рационална цел - разкатаване на БКП и получаване на зелена улица за увеличаване на въоръжените сили, за да се въдвори ред в страната, след като армията ни беше разформирована по силата на Ньойския договор.

По ирония на съдбата бомбеният атентат, състоял се на Велики четвъртък в храма "Света Неделя", сложи кървав печат за вярност на един фалшив документ. Всичко изглеждаше точно, с една малка неточност - денят на удара се оказа 16-и, а не 15-и. Дребна работа. Бях улучил в деветката.

Фабрикуваната инструкция се превърна в основна улика срещу Коминтерна както пред световното обществено мнение, така и за прокурорското обвинение в България по време на съдебния процес на атентаторите. Не бездруго този документ беше цитиран дословно и упоменаван многократно в хода на процеса, както и в самия текст на присъдата. Цанков го прочете и в Народното събрание. Той беше тиражиран в централния европейски и американски печат.

Инструкцията на Цанков се възприе като неподправено свидетелство за истинската природа на Коминтерна не просто пред българската Темида, но пред цялото човечество. В духа си този процес представляваше Страшен съд над Москва като въплътено зло на базата на една белогвардейска фабрикация с кърваво клеймо за вярност, ударено в България.

Да не си правим илюзии, комунистите не си поплюваха. Не помня кой, но някой от атентаторите беше предложил да бъде използвана димяща сярна киселина, която при взрива да се пулверизира. В газообразно състояние тя пада като слана, защото е по-тежка от въздуха, и издушава до крак всичко, що още диша.

Така червените и белите бесове се сдавиха на плацдарма на историята.

Екзалтацията на червения бяс започна с разгрома на Септемврийското въстание през 23-а. Тогава БКП преутвърди курса си към масова въоръжена борба в съгласие с политиката на Коминтерна. Вследствие на това през април 24-а БКП беше разтурена по силата на ЗЗД. Това обрече партията на конспиративно битие със съответното му съзнание, съвсем по Маркс.

През май се проведе Витошката конференция, на която компартията беше трансформирана във въоръжен юмрук, който в уречен час трябваше да се стовари с всичка сила и да смаже главата на Кръволока Цанков. От това скоростно потъване в дълбока нелегалност изплува страховитата фигура на запасния майор Коста Янков като огнедишаща глава на подземния червен змей.

През лятото на 24-а обаче курсът на световната революция взе рязко да завива. Десетина дни след речта на Сталин срещу Троцки и няколко месеца преди атентата курсът беше сменен с резолюцията на ИККИ от 28 януари 25-а. Според новия сталинистки курс БКП трябваше да заяви категоричен отказ от въоръжена съпротива, да отиде на преговори с левите сили за провеждане на нови избори, да се заеме с борба за легализацията си, за амнистия на осъдените по ЗЗД и най-вече с набиране на обществена подкрепа за официалното признаване на СССР от Царство България.

През февруари и март на 25-а БКП получи инструкции да работи със запасния генерал Жеков, който по онова време готвеше ляв преврат в страната с благословията на царя. Човекът, който се свърза с генерала, беше Коста Янков и ако този преврат беше станал, атентат нямаше да има. Това със сигурност го знам. Може също да се мисли, че атентатът е бил планиран като радикална провокация на подобен преврат, а не на въоръжено въстание. Не бездруго Жеков и царят не бяха в храма, когато падна покривът, въпреки че по протокол те трябваше да бъдат там.

Николай Петрини, по поръчение на Коста Янков, предупреди генерал Жеков да не идва на опелото. Жеков каза на Султана, а тя на царя. Царят им трябваше жив, за да благослови новата власт за пред народа и света.

Султана си беше квачка и ги мътеше всякакви. След атентата домът й стана обект на постоянно наблюдение. Веднъж ми каза: "Направо влизат, без да питат, и цивилни, и формени, търсят комунисти, белогвардейци, земеделци, болшевики, кого ли не търсят в моя дом, само не мен... вече никой не ме търси, Никола. Беше време - хранех хрониките. Огризаха ме цяла".

И тук стигаме до най-дебелашката ирония на съдбата. Фалшификатът на Цанков, както аз бях предложил, посочваше 15 април 25-а като начало на метежа. В действителност на същия този ден петият пленум на ИККИ излезе с категорично решение за незабавна смяна на курса в България. БКП трябваше моментално да се заеме с легализацията си, като преструктурира военнореволюционната си организация в служба за охрана на легалните обществени инициативи. Голямото недоразумение дойде от факта, че в деня, в който на пленум течеше историческата смяна на курса на Коминтерна, на същия този ден светът отвън очакваше същият този Коминтерн да удари в България. И той удари.

Денят беше 16 април 25-а, Велики Четвъртък от Страстната Седмица. В катедралата "Света Неделя" се беше насъбрало голямо множество граждани, членове на правителството, депутати, военният елит, видни лица на Сговора, министър-председателят Цанков. Само царя все още го нямаше, въпреки че по протокол той също трябваше да присъства. Всички те дойдоха да почетат паметта на запасния генерал Коста Георгиев. Два дни по-рано той беше разстрелян от терористи с една голяма и тайна цел - да бъде събрана цялата сговористка "сволоч" в черквата и отведнъж да бъде смачкана.

Минаваше три часът следобед. Опелото тъкмо започваше, когато внезапно страшен гръм раздра траурно притихналия храм и главният му купол политна надолу, за да погребе на място нечувано количество народ. Отговорността за това масово убийство пое БКП.

Атентатът в "Света Неделя" е най-големият, който историята на тероризма е записала до днес. И както често се случва, поради чиста случайност, или иначе казано - "ирония на съдбата", грандиозният замисъл се провали и властта в България оцеля. Момент преди експлозията да стовари покрива върху главата на върхушката, поради придошлия народ в черквата ковчегът беше преместен навътре към олтара и това спаси Кръволока и неговата клика.

Съществуват две противоположни обяснения за тази чудовищно кървава разправа. Едното, втълпено от Сговора, а другото - от БКП. Според първото атентатът е оркестриран пряко от Коминтерна като сигнал за въоръжен метеж. Второто обяснение е наложено от задграничните ръководители на БКП в годината след атентата. Според тях той е дело на вътрешнобългарски ултраляв уклон, на обезумели от репресии изолирани партийни елементи. Скритото сходство на тези две обяснения се състои в това, че са еднакво неверни.

Майор Коста Янков, главният архитект на Военната организация на БКП по това време и мозъкът на атентата, ми е най-чуден от всички революционни чудеса. За него историята все още засрамено безмълвства. Той, като един таен национален урод, продължава да стои заключен в килера на българския исторически ужас. А той именно държи ключа към истината, доколкото такава може да бъде съживена след цялата тази методично втълпявана, двуопашата лъжа относно това какво точно се беше случило на този ден - един български ден, чиято кървава диря поразява със своята историческа безподобност.

Това, което стъписва ума в този кървав и още толкова нелеп водевил, е крайната цел на атентата, както я формулира извергът майор, а именно - незабавната легализация на БКП. Легализация чрез убийство.

Как така той е виждал легализацията да стане с кървава баня? Как става така, че възможно най-нелегалното лице в България по онова време, най-коравият измежду най-закоравелите конспиратори се оказва заразен от неудържим копнеж по легалност? На пръв поглед това официално декларирано искане на майора, и то във връзка с такъв убийствен акт, изглежда еднакво абсурдно и скверно.

Има нещо гнило в цялата тази работа. Нечия глава се беше вмирисала и това не беше тази на Коста Янков. Аз познавах Коста Янков. Племенникът на Райна Княгиня, зетят на Дядото, храбрецът от войните, майорът от запаса Коста Янков съвсем не изглеждаше на някакъв политически побеснял абсурдист. Той изненадваше със своето изключително здраво и праволинейно поведение, заредено с разума, себеотрицанието и дисциплината на воин и командир от най-високо качество - един български Стършел.

Но да оставим изверга майор на склад в килера с българските политически уродства. Абсурдът с легализацията на партията чрез масово убийство се явява не по причина на някакъв присъщ нему политически кретенизъм, а на нещо друго, на някакво загърбено от историята обективно обстоятелство. Абсурдът е привиден, защото произхожда от погрешно съставен образ на времето и това обрича разбирането на събитието на провал.

Тази нечувана за времето си терористична атака беше отчаян опит да се разреши едно обективно политическо противоречие. Боевата свръхготовност на БКП за насилствено взимане на властта се оказа в неразрешимо противоречие с новата й задача мирно да проникне във властта. Атентатът трябваше да ликвидира това, което държеше компартията в принудителна нелегалност - институциите на белия терор. Защото единствено пълната ликвидация на репресивната надстройка е могла да отвори място за легализация.

След атентата Коста Янков пише комюнике. В него той призовава Цанков да легализира БКП, за да може тя да снеме курса на въоръжена борба. "Правда" публикува това знаменателно комюнике, за да се види истинската причина за атентата и да бъде разобличена инструкция 2960 като фалшификат. Но кой ти вярва на "Правда" в условията на червен страх. А Коста загина геройски като истински Стършел, както е прието да се казва, в неравна борба с полицията. Този човек не спира да ме изумява - един добър урод, един доброкачествен злодей.

Нека сега ви обадя как бяха сглобени машините на терора. След като беше официално разтурена, БКП беше превърната в терористична мрежа, която съчетаваше терористично-наказателни, партизанско-четнически и минно-подривни методи на борба. Въпреки разгрома си след септемврийския бунт, партията нарасна три пъти - от около 2000 членове през пролетта до 6000 в края на 24-а. Нелегалният работнически вестник се радваше на завидното разпространение от 6000 екземпляра, на всеки член по брой - 6000 детонатора, завинтени в гърмящите глави на конспираторите.

На процеса професор Михалчев доста добре изложи превратната съдба на БКП до превръщането й в адска машина. Военната организация беше построена по административно-териториален принцип с тройката като специална терористичнонаказателна единица и шесторката като военнонападателна единица. За разлика от военната, политическата организация на БКП беше изградена по производствен и квартален принцип с петорката като политическа единица. В течение на годината обаче, поради високата секретност и остра нужда от верен и опитен кадър, боевите тройки и шесторки погълнаха в себе си петорките. Поглъщането беше повсеместно и безостатъчно.

Концертиращото в Москва дуо Коларов-Димитров, клакьорите на Сталин, за да си измият ръцете, изфабрикуваха виновника в годината след атентата - "левосектантски уклон" во главе с Коста Янков. Искането им да се легализира партията по мирен път в ситуация на бял терор е пълен абсурд. Това е могло да се случи или като чудо, или като катастрофа.

Коста Янков сглоби адска машина, за да взриви с нея друга адска машина, тази на Цанков. Дилемата, пред която беше изправен извергът-майор, е несъмнено чудовищна по своето естество. И той решава, че единствено с разрушаването на бялата машина на терора червената ще може да бъде ефективно разглобена.

За Коста вече казах, сега за Цанков. Искаше ли Цанков да лочи кръв? Мисля, не. Той управляваше "Ньойска" България, излязла от войната, катастрофирала и разградена. По силата на мирните договори армията беше разформирована. От приблизително 900 000 хиляди армията беше свита до 30 000 души. Вследствие на това възникна широка мрежа от въоръжени групи - македонски чети, земеделски дружини, комунистически отряди и организирани мародери кръстосваха Балканите и сечаха глави на поразия. Границите на България станаха проследими само на картата.

Цанков заграби властта с преврат с цел да укрепи националната сигурност, разклатена от управлението на Стамболийски. Той беше допуснал съседни държави свободно да нахлуват на територията на България и да гонят харамии, четници и терористи. Цанков искаше сами да изчистим задния си двор чрез изграждане на усилен вътрешен ред, за да обезвреди тлеещия барутен погреб, в който беше превърната страната. Белият терор дойде да компенсира опасно отслабената българска държавност. Не бездруго при всеки вътрешен инцидент, бил той действителен или оркестриран, Цанков настояваше пред Великите сили за спешно увеличаване състава на армията и снаряжението.

Основните институции на белия терор бяха ЗЗД, Обществената безопасност и Трета секция на Военното министерство. Какво толкова чудно има в ЗЗД-то. Нищо невиждано или нечувано. Такива закони не са били и няма да бъдат новост нито за цивилизована Европа, нито за Америка, а да не говорим за царска Русия, изобретила Охраната.

Врагът прави закона.

Разберете, че една от основните цели на тероризма е именно тази - да предизвика въвеждането на закони и институции, които да усилят репресивността на управлението, а с това и споделеното обществено недоволство от него, и така да разширят социалната база на революцията.

Ако атентатът беше успял, ако ковчегът не беше преместен поради стълпотворението, на Разпети петък България щеше да осъмне една чисто гола страна, терен без суверенна власт, земя на всеки, който я пожелае. Много скъпо може да струва, много живот може да коства волята да се започва всичко от самото начало, съвсем начисто, някак си без хора и без власт - от високите сини планини, от реките, виещи се в равни долини, под едно небе, опнало се като от коприна, от това, дето е чистата майка родина, стихотворно гола и неопетнена, непотъпкана и неосквернена. От един насилствено обезлюден роден край.

Параграф 42А. "Питат ли ме де й зората...". Моят роден дом се намира на булевард "Хр. Ботев" № 39. Двуетажна къща, построена през 1908-а от баща ми Христо Гешев. Милият ми татко работи близо 33 години като нотариус. Беше скромен и тих човек, отдаден на семейството и работата. Майка ми Райна беше учителка. Събираше ни да ни чете. Четеше изразително и увлекателно. Ние я гледахме зяпнали до последната дума, а после я заливахме с всевъзможни въпроси. Отраснахме с римите на Ботев, с тефтерчето на Левски, със Записките на Захари Стоянов. Всяко от нас, децата, порасна със своя искра в душата.

Шахът беше семейната ни игра. Брат ми Георги стана шампион по шах. Отиде си млад, в разцвета на силите си, от възпален апандисит - нелепо, но факт. Някъде четох, че бащата на Иван Грозни умрял от цирей. Още по-нелепо.

Сестра ми Елена беше изумително красива. Избраха я за първа хубавица на България през 1939-а. Ожени се за белогвардеец, но бракът им не кара дълго. Отдаде се на един от талантите си - пианото. Другата ми сестра, Стефанка, страдаше от тиха лудост. Вътрешният свят при нея нямаше връзка с външния. Седеше безмълвна с часове до прозореца и гледаше с празен поглед навън - поглед, който не достигаше до нищо материално, а прекъсваше някъде из въздуха. Така ще я запомня - с тези вакуумни очи. Освен луд, имаме и самоубиец в рода. Нека да не пиша името, че ми се къса сърцето. Някои среди искаха да му лепнат "разбираема" причина, като го изкарат маскара и гешефтар, дето си отнел живота от страх пред закона. Това е долна клевета. Бог да ги убие.

Дълго се разотивахме, всеки по своя път. На 9-и къщата се обитаваше от красивата Елена и лудата Стефанка. Скоро след това Отечественият фронт ги интернира в едно търновско село.

Параграф 43. В своите спомени видни дейци на нелегалното и полулегалното движение ме описват като формен садист и уникален физиономист, палач с рунтави вежди, тежки пестници и стоманен череп, с феноменално обоняние и хищен поглед. Сякаш сом те гледа с очи на пор, които те гонят да те изнасилят в дебрите на подсъзнанието.

Параграф 44. Живков не е бил агент, не е имало дори опит той да бъде вербуван - този дебелоглав и тесногръд тарикат. Агент беше Българана Кюспечева от Говедарци, неговата сламена изгора. Партизанското й име беше Сламена, полицейското - Острилка. Държахме я с голи снимки. Като ученичка се беше чепила в позите "пергел" и "острилка" в букова горичка пред фотоапарата на стария пезевенк и собственик на фото "Стражаров".

Живков обаче имаше двойници, за съществуването на които той нищо не подозираше. Към отдел "А" имахме специално направление номер 66, наречено още "Двойници". Идеята беше да създадем цял секретен отряд от двойници на нелегални и полулегални комунисти, с които да дезорганизираме нелегалното и полулегалното движение, като ги направим разногледи. Полулегалните бяха тия "герои", дето се криеха, без да ги търсим. Шофьорът ми имаше за задача да пътува из страната и да издирва двойници на "героите".

Трудна работа е да намериш взаимозаменяеми двойници, с Божията помощ хората се раждат незаменими. Има нещо самородно в човека, всеки е малко неподражаемо крив, с изключение на българина, който е щампован. Господ си беше служил с тая щампа многократно в национален мащаб и с отечественофронтовски размах - щампата, наречена Тодор Живков. Неговите двойници никнеха като гъби. През лятото на 44-а имахме цял отряд на разположение, еднакви като две капки вода, пуснати от един и същ капкомер.

Както вече писах, аз лично за себе си едва намерих трима, не чак дотам същински двойници. Впоследствие ги внедрих в различни точки на планетата, за да си замета дирите, да мистифицирам изчезването си, като се "разпръсна" по света. И тримата загинаха един подир друг при ужасно странни и във висока степен сходни обстоятелства. Този в Александрия се беше прикрил като хлебар. Намериха го задавен с геврек. Другият - съдържател на автосалон в Берлин - свършил с крик в хранопровода. Третият, аптекар в Малта - с натрошен термометър в червата.

Двойниците на Янко (Тодор Живков) живееха под ключ в специален лагер на Говедарци, който впоследствие беше превърнат в пионерски лагер. Можеха да излизат само нощем с динени фенери.

През лятото на 44-а взеха масово да гинат при странни обстоятелства по време на тия нощни разходки. Един ял гъби, друг паднал от скала, трети го премазало дърво, четвърти го ухапала змия, пети глътнал шишарка и тя му преплела червата. Имаше убиец сред тях, който искаше да изтреби останалите, за да бъде единственият двойник.

Изтребването на двойниците нямаше да завърши добре за разузнаването. Накрая останаха двама и аз им викам: "Ще пазите живота на другия както своя, щото ако единият от вас си отиде, отива си и другият. Вас или ви има, или ви няма и двамата".

Тия двамата бяха като еднояйчни близнаци. Единият беше луд по качамака, все казваше "качамак, качамак, днеска хапнах - утре пак". Другият мразеше качамак, но много беше патил от венерически болести и му викаха Трипера. Бяха патрави, но Качамака замяташе по-скоро десния крак, а Трипера левия. На Трипера гласът му беше направо изподраскан, а този на Качамака се мажеше като глицерин.

След 9-и Янко овладя МВР и с помощта на компромат принуди генерал Заимов да му преотстъпи Трипера и Качамака, които бяха прехвърлени от Държавна сигурност на директно разположение на Янко. Разтуриха лагера, напълниха го с пионери и Янко взе да кръстосва Софийското равно поле с помощта на двойниците, докато сам той тайно си пиеше мастиката в Говедарци.

Апандисит: По-късно Янко стана Първи човек в държавата, следях дали ползва Качамака и Трипера при публичните си появи и да, ползваше ги често, но по едно време всичко се сля в едно лице, те си подражаваха така един на друг, че затриха всяко различие и така змията си глътна опашката и не може да й хванеш края.

След осуетения заговор на Горуня срещу Тодор Живков през 65-а Държавна сигурност произведе огромно количество гумени маски с лика на Първия. В случай на народни размирици по време на митинги с негово участие на терен нахлуваха стотици лица, маскирани като Тодор Живков, и той изчезваше в море от себеподобни, скриваха го като камъче в купчина чакъл.

Параграф 45-46. За разлика от великите народи, за величието на българския народ са писали повече българи, отколкото чужденци.

Параграф 47. Червената интелигенция беше подработвана в къщата на Султана Рачо Петрова на ул. "Шипка", където днес се намира Домът на съветската наука и техника. Тук беше монтирана мишеловката. Оттук тръгна разгромът на ЦК, циркът с парашутистите и с подводничарите.

Параграф 48. Архивата е като вълшебно огледалце, което ти казва, че си най-опасният на света.

Параграф 49. Днес всеки говори за културното наследство. Това ни наследство е по-скоро запушващо, отколкото отпушващо - нашата аномална история, балканската ни всеядност, Тодор-Живковият балаган.

Това наследство ни сродява по-скоро с траките, с това - по думите на самия Херодот - кривокрако, чорлаво, маслоядо и крадливо племе. Не бездруго България е родината на тракологията.

Параграф 50: Пети април, 1956 г. Априлският пленум мина и се разведри. Старата къртица Живков трябваше да си изпусне цялата мръсна душа, за да стопи леденото сърце на Партията. Взе да се диша - смърди, но се диша.

Все още, както и преди, Симеон не може да се примири с живота си на нелегален цар. Каза, че един ден ще тръгне да бяга през граница при майка си. Ще трудоустроят двойника, ще го възнаградят за вярна служба или, ако много знае, ще му светят маслото. За да има отново Царство България, нещата трябвало да си дойдат по местата. Това сега било омагьосано положение, както в приказките, цар инкогнито, все едно цар жаба. Каза ми още, че съм потурчил бъдещето на династията с операцията "Просяк", че съм принудил българския цар да живее предрешен в собствената си родина и че в крайна сметка съм напълно изкукуригал.

Залюби се с една своя състудентка. Тя забременя и, без да ме питат, се ожениха. Дадоха им стая в общежитията като на младо семейство. Скоро след като се роди синът им Борис, взеха решение да бягат през граница в Мадрид. Отидоха на море в Ахтопол. Борис ми го оставиха на мен да го гледам. Надявали се по-късно да си го вземат с Червения кръст. Но ги хванаха на границата и ги разстреляха на място.

Истината трябва да излезе наяве, за да не сполети България най-голямата беда - да се възцари лъжецар и да се почне Апокалипсисът. Нека се знае - народната власт уби Симеон, но синът му Борис е жив и трябва да се възкачи на трона и да спаси страната от Страшен съд.

Вметка: Полицията възпитава гражданството така, че то от все сърце да върши онова, което иначе би вършило принудително.

Параграф 52: И сега, като виждам колко малко помня за другите и още по-малко за себе си, ме обзема ужасът на трите Чехови сестри - ужасът, че ни забравят, че от нас следи не остават и затова блуждаем, безследно и безвъзвратно.

Забравят ни, забравяме се един други, самозабравяме се...

 

Мадара Пенчева рязко спря да чете, опули се като базедова жаба и изведнъж блъвна. Повърна, струйно обливайки Подпредседателя-ковчежник с каша от несмляна диня и стомашен сок.

- Отровата - едва чуто отрони Подпредседателят-ковчежник, втрещен - по страниците...

- Гешефф не блъфира - отсече гостът.

Темел Манолов пое дневника от ръцете на Мадара Пенчева, свали си сакото и ризата, оставайки по потник с черно-червена буква "А", татуирана на дясното му рамо. Връчи опръсканите си дрехи на машинописката и я отпрати да се сложи в ред.

- Значи... излиза, че... вие сте... - осмели се да си го помисли Подпредседателят-ковчежник - наследник на престолонаследника!

- Вие го казахте.

- Нима е възможно!

- Пълна лудница!

- Дневникът! Кой знае какво още крие в себе си?

- Трябва да се прояви докрай, за да се види истината в цялост. Това оставям на вас. Аз трябва да изчезвам. С този дневник наяве за мен става извънредно опасно да остана тук.

- Как така?

- Така. Дневникът остава на съхранение при вас заедно с реликвите. Имате солидна каса. Солиден човек сте. Щом Гешефф го казва, трябва да е истина.

- Истина е. Виж само как вярно ме е хванал човекът в своя дневник. Всичко казано по мой адрес ме кара да се замисля над себе си.

- Пазете го под ключ.

- Това тук е гроб - отсече Темел Манолов, удряйки с юмрук по касата.

- Само да не стане като с кутията на Пандора.

- Тук? При Темел Манолов? Никога!

- Искам нещо в залог. Нещо ценно.

Настъпи тягостна тишина. Двамата напрегнато мълчаха. Изведнъж - удар. Те погледнаха стъписани. На вътрешната страна на прозореца се беше размазала голяма тлъста муха.

- Мухите се самоубиват.

- Пълна лудница!

- Това е знак.

Зловещо мълчание.

- Шлемът! - каза Темел Манолов и посегна да отвори касата.

Той прибра в нея дневника, консервата с царското сърце и буркана с тестикула на Гешефф. Оттам извади шлема и го подаде колебливо на госта.

- Не се тревожете - неподправена искреност превзе очите на госта, - ще бъде в мен през цялото време, където и да съм.

- Сега накъде?

- Към Казабланка - промълви тайнствено гостът, прибирайки шлема в пазарската си чанта. - Оттам ще командвам парада.

- Казабланка!

- Ще има картичка за вас - гостът беше вече на вратата, когато се обърна и добави: - От Люк Кулханд.

- Люк Кулханд!

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Апандиситите прибавям години по-късно в Долни Дрожди. [обратно]

 

 

© Владислав Тодоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2009, № 12 (121)

Други публикации:
Факел, 2009, бр. 2.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 
















Партньори