СМЕЛИЯТ ФЕСТИВАЛ
За уникалната нетеатрална рожба на един театър във Вроцлав

Калина Стефанова

web

Обветрено, набръчкано мъжко лице в едър план. Даже само част от него - единият полупрофил, снет от толкаво близо, че ясно се виждат потрепванията на иначе невидими мускулчета на бузата. Конвулсиите скоро стават по-силни. Волята явно не успява да надделее и се разлюлява брадичката. Мъжът стиска очи да спре сълзите, ала те се търкулват. След него още много други мъже и жени - все възрастни - се опитват да не заплачат, но само малцина успяват. Звучи стар магнетофонен запис на песни-балади, изпълнени в многогласен хор, най-често без инструментален съпровод. А очите на всички са взрени сякаш в едно и също място в пространството - в някакви невидими за нас образи, които този запис извиква: на майките и бащите, на любимите или на самите певци като млади. Последните са съвсем малко - някои от тях, вече приковани за селските си, бедни легла, през сълзи пеят или поне шепнат думите и после се усмихват. Освен песните звучи и един постоянен своего рода "речитатив": репликата "Нищо не остана!" в различни варианти. "Преди пеех, каквото и да правех, сега плача." Или: "Вече нямам причина, нито желание да пея." А две жени проклинат: "Трябва да забранят на хората да напускат селата си. Като на времето. Имам 9 внука - всички са в Америка или Европа." - казва едната. При другата само цифрата е различна.

Преди 30 години Пьотр Боровски (от Театър Гардженидзе) и още трима актьори обикалят селата в района на Бялисток (до Белоруската граница) и записват песните на един свят, който имат чувството, че изчезва пред очите им. Младите са избягали или се канят да го направят, селата обезлюдяват... Сега Боровски се връща там и, този път на филмова лента, запечатва своите срещи с наследниците на тогавашните певци или на малкото от самите тях, останали живи. Резултатът е този филм - "Песента свършва" - наречен от критиката "молитва за една умираща култура на източната граница."

Последната сцена е песен на живо - литургия за душите на хората, за които е ставало дума, и които не са вече на този свят. После част от певците "излизат от кадър" и в същата зала, където е прожекцията, запяват. "Последните мохикани" (няколко възрастни жени и мъже, и една удивително красива двойка в края на 50-те си години) заедно с младо момиче от екипа на Боровски изнасят концерт. Само веднъж и само тук. Специално за зрителите на филма. Песните, части от които сме чули; други, за които се е говорило, и още. Този път от край до край.

И зазвучават цели истории. Защото това е песенен епос - за селския живот, за гората, за любовта, дори за убийства и съд. А за бис получаваме "Многая лета" - в различен от познатия аранжимент, но със същите думи. Тоест, с този концерт - P.S. на филма - Боровски и неговите певци заявяват, че не, песента всъщност съвсем не е свършила. Казват го на себе си и на всички.

Канадските индианци пазят до днес една прочута фраза на техен голям вожд, отправена към белите: "Ако това е вашият свят, къде са вашите истории?"

И ако, да, героите на "Песента свършва", разбира се, плачат и за родителите си и за собствената си младост, целият филм изобщо не е вопъл по безвъзвратно изгубеното време, а тъкмо опит да се запазят живи историите на една култура и по този начин да се спре отмирането на нейния дух. За да го има жив в новата младост, в новите тела, в новото време. И да бъде то също толкова богато.

Ето, това е идеята и целта и на самия Смел Фестивал (заглавието на текста не е игра на думи), в заключителния ден на който бе показан филмът/концерт на Боровски. "Това не е фестивал за произведения на изкуствата, а на изкуство, което може да спаси и запази хилядите забравени, изоставени, самотни култури и хора... един свят, който ще умре, ако не направим нещо да спрем този процес." - казва Гжегорж Брал, негов основател, идеолог и директор.

А за историята на създаването на фестивала впрочем също може да се направи филм, подобен на "Песента свършва". През 2005 г. Брал предприема пътешествие в Мексико по стъпките на Арто, но напразно търси "вселената" на индианците Тарахамура, вдъхновила френския театрален теоретик - от нея не е останало почти нищо. Среща обаче един човек, заел се със събирането тъкмо на това "почти" - за да върне на малцината оцелели духа на тяхното племе и съответно достойнството. Повечето от тях днес са лесна плячка на наркодилърите и собствениците на наркоплантации. "Просто защото не познават силата на парите - обяснява той на Брал. - Те живеят в такава хармония с Природата, че моралният им код е част от самото им битие. Нямат нужда от писмени закони, защото не знаят какво е лъжа."

Тази среща съвпада с особен момент от живота на Брал. 10 години по-рано, през 1996 г., той, заедно с жена си, Ана Забриски, основават във Вроцлав независимия театър "Пьесн Козла". Първите 4 сезона са под покрива на Центъра на Гротовски, а от 2002 г. имат собствен дом - магерницата на манастир от 14. в., просторно помещение с характерните високи, сводести готически тавани и с подобаваща атмосфера. Трупата на театъра е международна. Освен това се обогатява постоянно и от енергията на студентите по актьорско майсторство на Манчестърския Метрополитън университет, чиято практическа работа във Вроцлав е част от магистърската им програма. "Пьесн Козла" обаче става известен извън границите на Полша основно по друга причина: спектаклите на Брал. Първият - едноименник на театъра - е вдъхновен от етническата музика на Балканите. Още с него равностойното значение на песен, танц, сценично движение и текст, както и използването на етническа музика стават едновременно отличителни черти на театъра и конвертируем език, разбираем и търсен навсякъде. Многобройните пътувания обаче карат в един момент Брал да достигне и до един тъжен извод: че повечето от фестивалите днес "свеждат авторската работа до продукт, до стока за консумация".

Ето, тогава той тръгва за Мексико и се връща оттам с идеята за един друг, не просто различен, а истински, дори спешно(!) необходим фестивал, който "Пьесн Козла" да организира. Името идва от само себе си. Смелият Фестивал: срещу културното изгнание. "Фестивал на хора, които не приемат моделите, лансирани от масовата култура; хора, търсещи най-дълбокия възможен източник на вдъхновението - вътре в нас; хора, които говорят за това откъде идват, какви са техните ценности, традицията и духовността им." - казва Брал. А нима в нашия свят за това не се иска на първо място точно кураж?!

На втората година идва и следващата естествена стъпка: Фестивалът става изцяло благотворителен. Всичките му приходи отиват в Международната фондация "Рокпа", а оттам в Тибет и Зимбабве. Тоест, той не само морално, но и на практика материално подпомага общностите, чиито традиции са сред "застрашените видове".

Всъщност и при "Рокпа" има театрална "връзка". Фондацията е организирана преди 30 години от швейцарската актриса Леа Уайлер, баща й (лекар) и негов колега от Непал. Рокпа на тибетски означава помагам, помощ, а основен обект на нейните грижи са бездомните, изоставените деца, сираците и монасите.

За европееца (дори за нас) финансовият принос на Фестивала може да изглежда съвсем символичен. През 2007 г. чекът, който Брал връчва на "Рокпа" е за 10 000 евро, а от 2008 насам варира около 25 000 евро. Но с тези пари могат да се правят чудеса в други места на света. В Тибет 110 лв. струва годишната прехрана на едно дете, а 44 лв. стигат за грижата за неговото здраве! Между 55 и 110 лв. плащат месечното гимназиално образование на един ученик, в което влиза легло, храна и здравеопазване! 1 100 лв. е заплатата на лекар, 3 500 лв. - издръжката на здравен център, а 510 - образованието на монах - все за година!

С една част от програмата на Фестивала - "Децата на Рокпа" - кръгът се затваря: това са спектакли/концерти, в които участват деца, спасени от фондацията (от нейните супени кухни, здравни центрове, училища). Гледах един от тях - от Непал. Беше извънредно преживяване. В магерницата над 50 полски деца бяха насядали по пода, до или в прегръдките на родителите си, а на малък екран течаха кадри от един съвсем различен свят - на мизерия и сурова природа (в Катманду); на екрана се изписваха и заглавията на сцените от живота на дете, останало напълно само след земетресение, а в малкия празен кръг в единия ъгъл на залата, самото то, заедно с други събратя по съдба изиграха себе си. Артистично, с неочаквано чувство за хумор и забележителна танцова и певческа дарба. (Тази година приходите са за пострадалите от земетресението в Ушу.) Последната сцена беше танц на запалените фенери - символ на "знанието като светлина", озаглавена така, буквално, както в нашия химн на писмеността.

Впрочем документалното кино в чист вид (не като част от спектакъл или концерт) е отделено в голяма съпътстваща програма. В нея беше и българският "Бинка Желязкова: да разкажеш историята на тишината" на Елка Николова.

Иначе основната програма на Фестивала всяка година е посветена "на различен аспект от човечността, на изкуството или на отделен район от света". 5-те досегашни заглавия: "Магически гласове", "Гласове от Азия", "Потопени гласове", "Африкански ритуали", "Молитвите на света".

И пак пътуване, този път свързано с Тибет, става трамплин за темата на сегашното издание. Там Брал среща човек, наричан от местните оракул, който вербализира "каквото му се дава отгоре", и чрез него осъзнава, че "в Европа все по-често губим пътя към света на Духа." По-точно: "че губим дълбоката връзка с думите, които отварят вратата към този свят." Така се появява идеята тазгодишният Фестивал да бъде посветен на хората, притежаващи знанието за тези думи: Заклинателите (на полски) или Вълшебниците (на английски). Защото: "Кой по-добре от тях познава мощта на думите?!", пита риторично Брал. "За тях всяка дума има специфична енергия. В някои традиции тази енергия означава свещени, магически същества, в други може да има лечебен ефект, макар и думата да е недоизказана, тиха, обсебена, изпята. За заклинателите обаче, за разлика от нас, думата никога не е празен звук."

Така организаторите на Фестивала се отправят в търсене на "магии, поеми, песни, опявания, баяния, рецитации, които произвеждат видим ефект и променят реалността - т.е. нас, хората в нея.

Като човек видял, преживял, изпитал, преминал през - защото нито една от тези думи не успява сама да обхване вълшебното усещане от срещата със заклинателите на Смелия Фестивал - мога да кажа, с ръка на сърцето, че, да, ефектът е осезаем наистина! Макар и напълно необясним от рационална гледна точка. Често след тези срещи се сещах за разказа "Лусил Санчес" на Исабел Алиенде, в който индиански шаман смесва с плюнка непознати треви, слага ги в раните на смъртно ранен боец и още докато танцува в транс гол около него, започва невероятното изцеление на вече отписания от всички болен, а по-късно белият лекар, присъствал на чудото, го "прилага" собственоръчно на умиращата му любима пред смаяните погледи на цялата болница и то отново се случва.

Такова беше усещането от вибрациите на песните и музиката на "Мазахер" - египетска трупа от малцина все още практикуващи лечебния ритуал "Зар", прилаган, когато официалната медицина, опитала всичко, вдига ръце. Така се чувствах и когато в залата влезе процесията на Кралските барабанисти на Бурунди (на заключителната вечер) и после ритъмът, песните и танците им доведоха залата до състояние на транс. Същата екзалтирана вроцлавска публика преди това беше танцувала по пътеките и пред седалките си в ритъма на автентична циганска музика от делтата на Нил ("Мауауил"), беше се възторгвала от песните на 100-годишната Би Кадуде от Занзибар (откриването на Фестивала), беше затаявала дъх да чуе мантрите на зороастрианците в задимена от огъня им зала. После публиката пя с нашите Бистришки баби (чиито песни също имат лечебен ефект, според изследвания за вселенската хармония), а в три поредни дни, два пъти дневно, чинно записваше лекциите на трима тибетски лекари - двама монаси и една жена - и ги отрупваше с въпроси за чудесата на тамошната традиционна медицина.

Освен българските участнички, в списъка на ЮНЕСКО за "нематериални културни съкровища на човечеството" беше и корейката Ан Суук Сун - една от 5-те останали изпълнители на удивителния оперен жанр Пансори. Без всякакъв декор, само с 1 ветрило, 1 барабанист (като акомпанимент) и основно чрез невероятния диапазон на гласа си, часове наред тя не точно пя, нито разказва, а в пълния смисъл на думата оживяваше в най-малките й детайли, цветисто, сякаш се случва тук и сега една вълшебна приказка. Приказка, чието действие се развива от Корея до Африка и обратно благодарение на един незабравим лястовичи полет, пресъздаден така, все едно самите ние се превръщаме в птичката и летим над планините и пустините на Азия, над Китайската стена, над Пекин и Сеул, за да дадем вълшебно зърно на един покаял се грешник в знак на благодарност, че ни е спасил, когато като малка лястовичка сме паднали от гнездото и сме счупили крачетата си. И досега не спирам да се удивлявам какъв талант и енергия се искат, за да постигнеш този ефект без помощта на модерната техника!

Обратно пропорционалното съотношение между аскетизма на средствата и силата на въздействие на този забележителен полет може да послужи като метафора и на целия Смел Фестивал. Защото, при всичките му десетки участници и разнообразна програма, той се прави със стъписващо малък бюджет - равностоен на 600 000 лв.! А през 8-те му дни сякаш всичко във Вроцлав е под неговия знак - 14-те зали, където се развива действието, са претъпкани. Пред всяка от тях висят огромни плакати, на централния площад има външна фотоизложба на участниците с най-важната информация за тях, пак там се провежда и парад на маските. И най-важното: Фестивалът не само "довежда" в града чудотворните вълшебства на заклинатели от цял свят, а генерира още лечебна енергия като повежда хората обратно по пътя към самите нас - там, където техниката (и рациото) не само не могат да ни заведат, но откъдето успешно ни улесняват да заминем завинаги.

"Западният театър от години мечтае да адаптира ритуала - пише Брал. - Но така и не може да го стори, защото фунцията му е различна. Нашата амбиция е да покажем ритуала без театралната му фасада, да го разберем и да го преживеем, така че той да стане част от театъра." Точно това Брал е успял да направи в постановката си "Макбет" на неговия "Пьесн Козла" - единственият театрален участник в програмата и всъщност спектакълът, който ме "отведе" към Смелия Фестивал. Гледах го миналата година по време (и извън програмата) на Европейските награди за театър във Вроцлав и след това написах (в ЛИК, бр. 5, 2009), че това не само бе най-доброто видяно от мен през въпросната седмица, но и че Театър "Пьесн Козла" е изключително сериозен претендент за Наградата "Нови театрални реалности".

Сега, след като преживях Смелия Фестивал, мога спокойно да кажа, че хората, които го организират, заслужават още по-голяма награда, извън сферата на едно изкуство. Награда за човечност и благородство по принцип. Защото чрез него те възкресяват в нас една "стара реалност", отколе правеща ни човеци, ала пренебрегвана днес все по-често - реалността на интуицията като път към света на Духа.

© Калина Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.10.2010, № 10 (131)

Други публикации:
ЛИК, бр. 8, 2010.