Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЗРУШЕНАТА БИБЛИОТЕКА

Кристина Йорданова

web

Говорят за някаква стълба без стъпала, по която едва не се пребили.

Нито една книга не може да бъде същевременно и стълба.

Борхес, “Вавилонската библиотека”

Едно по-внимателно вглеждане, заставане при основата на текста, вътре в текста, но заедно с това и в неговите междини - между думите му, там, където пукнатината между словото и мълчанието едновременно скрива и разкрива, ще ни помогне да видим през Вавилонската библиотека, самата тя метафора, самата тя като изместена форма, като форма на същата тази пукнатина и разкритие, една друга форма, чиято прецизна архитектоника се подава между думите - формата на кула, на структура, чертаеща своя път от нищото към нищото. Буквално Кула, която няма начало и край, кула от езици (книги) без отвъдност, сама - за - себе си, оглеждаща се единствено в собствената си пустота. И нека да се върнем при липсата, която задава основата на текста като начало, от което тръгват думите и при пустотата, от която възниква библиотеката и където именно самите ние искаме и се опитваме да бъдем. Вавилонската библиотека на празното пространство е именно помещение-в-нищото, помещение-на-нищото, свят без основания. Тя е у-топична - място без място, място-никъде, без начало и край, но винаги вече изчерпана, обречена на вечно повторение и завръщане към себе си чрез знаците си, които непрекъснато се повтарят и трудно могат да бъдат прочетени, а само коментирани. Борхесовата вавилония в свят без небе и преизподня - “Когато умра, нечии милостиви ръце ще ме хвърлят през перилата; мой гроб ще бъде бездънното пространство; тялото ми дълго ще пропада, ще се разложи и ще изчезне във вихъра, предизвикан от безкрайното падане. Аз твърдя, че Библиотеката е безпределна.” Това безпределно, което обаче не говори, безпределност без основание и смисъл, безпределност-без-битие, която лишава и от смъртта, и от живота, защото собственото човешко битие в нея е непрозрачно, лишено от самото себе си, Михаил Волшин нарича horror vacui или ужасът от пустотата, която нахлува, обзема и лишава от смисъл. Този ужас е онтологичен, даден ab aeterno, ужас, който не се оглежда през страха, а през пустотата. В този смисъл това, което е дадено ab aeterno, е самата пустота, но пустота с форма и симетрия, пустота от нечетими и неизчерпаеми знаци, чието нахлуване е удвояване и повторение - неизменен брой букви, огледални и повтарящи се галерии, математическа симетрия, но и липса на оправдание за човешкото. Но тук удвояването е, което би било и утешение, изходна точка за търсенето на смисъл. Повторението е и надежда, последното основание - пустотата като форма на симетрията. В крайна сметка обаче безкрайното повторение е неизбродимо. Собственото си основание то намира в безкрайния пътешественик, самият той утопия, който би могъл да прекоси извечната и необятна пустота и да открие “че едни и същи книги се повтарят в един и същи безпорядък”. И ако прибегнем до тази последна утеха, но утеха, без да е спасение, до “изящната надежда”, в края на краищата ще стигнем и до извода, че митът за вечното завръщане в последна сметка е нахлуването на хаоса в битието, но тук през естетиката, през чистата визуална симетрия на повторението, което затваря, но и утешава, симулирайки ред.

Вавилонската библиотека е светът на случилия се Вавилон, кула, потопена в нищото - без небе и без земя, свят без светлина и без Сътворение, без Бог и без трансцендент, без отвъдност, което ще рече и без основание. Една от чертите на този свят е именно това онтологично отсъствие на битие като нещо, към което да се обърнеш. Затвореният в кулата, затвореният във Вавилон - в осъществената кула, е лишен именно от това обръщане към себе си и оттам към нещо, което да го надхвърли. Тази онтологично зададена липса на отвъдност, която стои отвъд опита, е означена като липса на оправдание за човешкия живот, обричайки го по този начин на безсмислие.

Историята на Вавилонската библиотека е вписана в самата тази липса на оправдание като история на собственото си тълкуване, но преди всичко на тълкуването като обреченост, което не ще намери изход от лабиринта. Обратно в Битие, в Стария завет, където се помещава и митът за Вавилон, за света на неслучилата се кула, историята е дадена като отвъдност, като изричане през трансценденталното, през Бога. При вписването на историята на библиотеката като иманентна на самата нея парадоксално е това, което я лишава от същинска иманентност - вътрешноприсъщ й е само хаосът, множеството версии не я снабдяват с произход, а надграждат нов ред тухли към безсмислието. Това, че библиотеката е дадена ab aeterno означава, че тя няма произход, защото произходът е начало, той произвежда началото, сътворява историята като проект за едно по-нататъшно разгъване във времето... Аb aeterno е това, което всъщност демонизира, защото означава, че библиотеката се появява изот нищото. Липсата на онтос на библиотеката, на вкоренеността й в някакъв смисъл работи и с една преобърната представа за вечността. Вечността като разгръщане в самата себе си (Аз съм вечно съществуващият.) поради своята трансцендентална, неподлежаща на емпиричността на опита същност, тук е сведена до вечността като повторение, обратната вечност, демонизирана, защото тя е вечност без изход. Адът е вечно наказание, повторение, без промяна, вечност на същото, а не на разгръщането в себе си. Буквално Вавилонската вселена, която някои наричат библиотека, е не-битие. Тя е обратното, не-то на това, което битието е.

Но именно защото е не-битие, вавилонската библиотека е и метафора, метафора ex nihil (през нищото) на това, което битието е. И точно тук е оголването, за което стана дума в началото, надникванено през пукнатината, там, където библиотеката се разрушава и бездната се пропуква. Това е надникване в битието, което се появява като липса през метафората на библиотеката, надникване и в Битие (на Стария завет), в разрушената кула, в кулата, обречена на разрушение, в неслучилия се Вавилон. Затова и писането във Вавилонската библиотека е писане като отклонение, писане отвъд библиотеката, там, където библиотеката спира да съществува-като-нищо и се превръща в нищо (заличена е)1. Писането е модусът на отклонение от библиотеката, на разрушаване на Вавилонската кула ergo и на загърбване на повторението - “Постоянно пиша, за да се отвличам от мисълта за сегашното положение на хората”. Но понеже, както всичко останало, и разказвачът във Вавилон е вписан във Вавилон, писането е само отвличане, не и спасение. Буквално то не е изход, а единствено собствен начин за трансцендиране, за минаване отвъд опита на нищото и повторението.

Все още стои обаче важният въпрос - какво е това, което се вижда през процепа, надниквайки през бездната отвъд бездната, в скритото-разкрито на думите. Това, което се вижда, не е смъртта, а нищото-на-библиотеката, нейната нищожност и нейното разрушаване, човешкото присъствие на този, който пише и пише в опит, надмогващ библиотеката, отвъд библиотеката. На два пъти в текста тонът на разказа е прекъснат. Прекъснат, в смисъла на прорез, на прорези в разказа, отколкото променен. Това прекъсване най-добре оголва това, което се подава през думите, отвъд думите, за да каже, че самата библиотека е нищо, че зад нея би могло и би трябвало да съществува битие и небе, което да даде оправдание на човешкото. В прореза зад библиотеката всъщност проглежда разрушената библиотека:

Нека има небе, макар и мястото ми да е в ада. Нека бъда опозорен и погубен, но поне за миг, поне на един човек Твоята огромна Библиотека да намери оправдание.

Това е пукнатината, през която поглеждаме. Тя е колкото проклятие, толкова и молитва, но в нея нахлува нещо, чието отсъствие населява библиотеката, скрито и скривано от думите на разказа, но оголено в момента, в който разказът крещи към Него. Това присъствие на небето и трансцендента (Твоята огромна Библиотека), което колкото отсъства, толкова и присъства, защото само то би могло да даде основания на човешкото. Призивното “нека” не е стон нито на отчаянието, нито на перформатива, а оголва това, което би разрушило кулата, само с появяването си на сцената, така както тя съществува извечно като свят без оправдания. В мига на това изричане - “Твоята огромна Библиотека” кулата на не-битието за миг се превръща в своето скрито огледало - битието, в това, което библиотеката вече е приютила като липса, като обещание - да бъде разрушена, да се превърне в мит, в разказ - във Вавилонска библиотека. Това е и обещанието на разказа. Не трябва да забравяме, че изразът “вавилонска библиотека” се използва именно да означи пълната, но разрушената библиотека, тази утопична библиотека, която е нищо - само история, само мит. Тоест разказа на Борхес имплицира своето говорене и като възкресяване на една утопия, на една културна утопия - Вавилонската библиотека, но заедно с това имплицира и едно обещание да - говори за нещо, което не съществува, за нещо което е разрушено. Тези нива на текста са и код, през който прозира спасението от вселената, наречена Вавилон.

И тук сцената наистина е теологическа, защото измолва обещание за спасение, обръщайки се през речта като същностен модус на божественото така, както го познаваме през неговото начало (“В началото бе словото.”), към едно божество, самото то създало сцената (Твоята огромна Библиотека), която дори и през отсъствието си населява. Затова и вавилонската библиотека скрива и разкрива през пукнатините си едно изначално божествено присъствие, което е способно да я разруши и по този начин да възвърне битието на света. Зад Вавилонската библиотека прозира разрушената Вавилонска библиотека. През пукнатината на текста за Вавилонската кула прозира разрушената вавилонска кула.

Още една пукнатина зейва в текста, когато той изследва границите на писането и говоренето като екзистенциални граници. Това е един обширен пасаж непосредствено преди края, но същински край, ако тонът на разказа не предполага същински излаз, а повторение. Този същински край като край на библиотеката, но и като край преди края на разказа, който, от своя страна, има нужда да продължи, за да се затвори и да се завърне към себе си и към своето начало (библиотеката е вселена), маркира писането, въпреки тавтологичността на човешкия език и думи, като излаз, изход. Този пасаж на процеп, проход отвъд Вавилон завършва така:

Постоянно пиша, за да се отвличам от мисълта за сегашното положение на хората.

Вече казахме, че това е загърбване на повторението, отклоняване, отдръпване от тавтологията, която така или иначе е това, което населява Вавилонската библиотека. Но буквално Вавилонската библиотека е и нещо друго - стълба от книги към небето, но както сам внимателно изписва разказът на Борхес - Нито една книга не може да бъде същевременно и стълба2 - защото единствено трансцендирането на книгата ergo на тавтологията е онова, което дава изход от лабиринта на знаците. Книгата започва след книгата. Трансцеденталният хоризонт не е скрит в книга, защото книгата не е стълба към небето, тя е кула, която заличава небето, в която небето отсъства. Тя не може да даде оправдание на човешкия живот, защото не води нагоре, а в повторението. Може да се каже, че Вавилон измисля книгите, защото след него всичко се нуждае от превод и тълкувание. Но книгата, която започва след книгата и която самите ние пишем, надхвърляйки себе си, книгата като надмогване на книгата, като надмогване на кулата и библиотеката, е това, което отваря пътя към трансценденталното, това, което надхвърля и снабдява с отвъдност, разрушава кулата със стълби, но без стъпала.

Започнахме нашите коментари върху Борхес, нашите коментари върху Вавилонската библиотека - самата тя метафора на вавилонската кула3 и чрез този си статут двойна метафора (ако самата кула също е метафора, заместване на камъка на битието, с тухли4) с желанието да стоим при основите, там, където текстът на Борхес, гледайки през собствените си пукнатини, би могъл да бъде. При основите, които не градят кули чрез тухли и смола, или спекули чрез дискурсивни построения. Това желание е колкото у-топично, толкова и бленувано. И неговият същински смисъл е, ако не можем да отменим събитието на Вавилон, поне да върнем битието при разрушената кула, там, където се върви по прашните земни пътеки, утъпкани с камъни.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Има и още едно решение за превръщането на библиотеката в нищо, но то отново потвърждава нейното ab aeterno съществуване-като-нищо. Това е нейното екзистенциално изпразване, лишаването й от присъствие, от “човешкия род”, както го изписва Борхес. Тогава тя ще постигне пълното тъждество и тържество на нищото, това нищо - като - съществуване, за което говорихме - “осветена, необитаема, безкрайна, съвършено неподвижна, изпълнена с щенни книги, безполезна, нетленна, тайнствена”. [обратно]

2. Първоначалната идея беше този текст да носи заглавието - Стълбите на Вавилон. [обратно]

3. И тук прозира и самото ни настояване, че текстът на Борхес би могъл да се чете като коментар на Битие (11:1 -9). [обратно]

4. Тук отпращам към Битие 11:1-9 - Вавилонската кула като заместваща камъните, използвани за строеж с тухли; отпращам и към прочита на Дерида във “Вавилонските кули”. [обратно]

 

 

© Кристина Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.04.2006, № 4 (77)

 

 

 

 

 

 

 
















Партньори