Росица Борковски

web

Чисти, пере, готви. Върти къщата, къта семейството. Грижи се. Тревожи се. Мие съдовете. Докато мие, мисли.

Лъжиците, вилиците, сина й, ножовете: “Дали е пристигнал благополучно? Що му трябваше да си търси късмета чак в Германия?! Дано се обади! Поне гласа му да чуя... Да не забравя да му кажа шал да си купи, че неговия го забрави в бързината... пък там сигурно е студено...”

Чашите, кристални, крехки, дъщеря й, и чупливи: “Господи, нека я приемат тая година! Толкова учи, толкоз ми е умна! Само дето все вкъщи седи, никъде не излиза, приятели няма. А като малка имаше, беше общителна...”

Чиниите, цял куп, дълбоки, мъжа й, и плитки: “Много работи напоследък. Преуморява се. Все заседания, срещи. И тая, новата му шефка - много пък амбициозна... ами да, като няма семейство...”

Телефонът. Стресна я. Изпусна чинията и мисълта за мъжа си. Счупиха се. “Ало! Ще се забавя. Не ме чакайте за вечеря. Шефката, нали я знаеш каква е амбициозна, има нови идеи...”

“Да смета счупеното. Да го изхвърля. После чиниите да подсуша и в шкафовете да ги подредя. Трябва да е чисто. Да има ред. Да не плача...”

© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2005, № 8 (69)

Текстът печели първо място на конкурса за кратка проза на Erunsmagazine и LiterNet (2005).