МОЛИТВА ЗА ЛЮБОВ И ПРОШКА
Моноспектакълът на Мариус Куркински „Български разкази”

Марта Радева

web

Светъл, топъл лъч сред вълните от подозрителност, подмолност, обвинения и злоба е спектакълът на Мариус Куркински „Български разкази”. Не случайно актьорът е номиниран за главна мъжка роля в предстоящите награди „Икар”. Всеотдайната му игра пречиства душата със смях, съпричастие и любов. Любов „дълготърпелива, пълна с благост, непревъзнасяща се, която не се гордее; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява”. Тези думи от Първото послание на ап. Павел до коринтяните изразяват донякъде и тайната на феномена Мариус Куркински в съвременния български театър. Но те стават реалност само ако зрителят се остави именно Мариус да го поведе в света, който актьорът създава на сцената.

„Български разкази” навлизат с любов в многострадалната българска душа. Тя говори, смее се, плаче, вика, моли се във фолклорната приказка за Нероден Петко, в историите за наш Тодьо, доктора, и неговата докторица; за станимашкото винце; за „топлинкото”. Но тя се докосва до Небесния свят на творчеството, любовта и саможертвата в „Росенският камен мост” от Ангел Каралийчев.

Този разказ (подобно на много други творби от български автори) беше потънал в забрава, поставен под общия знаменател на идеологически неактуалното в изкуството. Но точно тези произведения, незаслужено пренебрегвани в последните десетилетия (без да бъдат познавани), ни очакват, за да ги прочетем с любов. Наивно е да се надяваме, че обсебените от виртуалното пространство съвременни млади българи сами ще ги открият. Необходимо е съзвучие с духа, който очаква да бъде пробуден в написаните отдавна слова. Само онзи, който е готов да пожертва най-скъпото си, за да твори изкуство, може да разкаже с разтърсваща любов и болка историята за вграждането на любовта.

Докато разсмива публиката с историите за човешката глупост („Нероден Петко”), за свекървинското одумване, за традиционното българско преяждане и препиване по празниците, за пробудилия се огън в тялото и в душата на невръстното момче, Мариус е талантлив импровизатор. Той с лекота се превръща ту в онемял пред глупостта старец, ту в бореща се с демоните в самата себе си хлевоуста свекърва; ту в препил, отпуснат баджанак (сякаш слабичката, спретната фигурка на актьора пораства, „налива се” с изтерзана от преяждането плът); ту в мъничко, едновременно уплашено и очаровано ратайче. Любовта не изключва иронията и самоиронията. Напротив, предполага ги. Именно чрез тях можеш да преглътнеш, без да се сринеш, и собствените си, и родовите си обременености.

Но в „Росенският камен мост” от Ангел Каралийчев” Мариус спира да играе; той се вгражда. Той е скръбната майка, бдяща над леглото на своя залинял от три години син. Той е Манол, младият майстор, вградил в моста между селото и жадните поля сянката на своята любима. Той е и бащата майстор, пристигнал от отвъдното в съня на объркания син. И публиката, притаила дъх, се оставя да види как очите на бледия „мъртвец” горят, лицето му е прозрачно жълто, гласът му идва някъде отдалеч. Ненатрапчивата, мистична музика на Емилиян Гацов подчертава трагичното звучене на кулминационния момент. Ръцете на Мариус са и крилете на белия орел, който изхвръква от съня и каца в Милкиния двор. Мариус е и мъртвото хубаво момиче, което задушава с черните си коси своя любим. Но сцената е празна (и то в продължение на няколко минути), когато звучи сърцераздирателната песен за вградената Струна невеста, изпълнена от мистериозни български гласове. Накрая обаче, коленичил на сцената, е самият Мариус, питащ, надяващ се, молещ за Прошка...

Да помолим за прошка. Да дадем прошка. Неща толкова отдавна забравени. Седмици наред медиите ни заливат с наистина трагичната, поразяваща история за смъртта на прекрасно детенце поради нелепа лекарска грешка. Но не върху трагедията поставят акцента повечето от ония, които коментират случая. А върху вината. Повтарям, трагедията е невъобразима (най-вече за родителите на детето). Но ще го върнат ли опитите да бъде напълно съсипан сгрешилият лекар? И получи ли облекчение обществената ни съвест, когато преди около година-две се самоубиха двама лекари (хирург и анестезиолог), обвинени в смъртта на друг пациент? И какво се случва с тази съвест всеки път, когато обвинена в злоупотреби майка се самоубие в ареста (Велико Търново) или заподозрян в корупция прокурор си отиде внезапно от инфаркт (Плевен)?

Неволно погубилият човешки живот вече е получил своето наказание. Едва ли има по-голяма болка от угризенията на съвестта! Прозрял това, в края на спектакъла си Мариус се моли за всички нас. Ще получим ли прошка? Толкова пропиляна любов, толкова ненавист, злоба, съмнение - толкова много години... Имат ли силата българи като Мариус да ни върнат Любовта, вграждайки себе си в онова, което създават?

© Марта Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.01.2011, № 1 (134)