АРХЕТИПАЛЕН МОДЕЛ И КУЛТУРНИ УНИВЕРСАЛИИ В ПОВЕСТИТЕ "ГЕРАЦИТЕ" НА ЕЛИН ПЕЛИН И "ЖЕТВАРЯТ" НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

Мими Михайлова

web

Елин Пелин и Йордан Йовков са автори, които "отсяват" символите на вечното. "И една дума само, едно далечно подсещане изведнъж прави ясно това, което е било подсъзнателно и скрито" (Йовков 1956: 194). Докоснал се до дълбините на човешката душа, до колективното несъзнавано, техният разказ прехвърля мост между било и сега, търси модела на идеалното там, за да го реализира тук. В двете повести е уловен един от принципите на живота: повторяемостта. Те възпроизвеждат архетипа на ритуалното календарно обновяване на царско-жреческия сан чрез умъртвяване и заместване.

Повестите "Гераците" на Елин Пелин и "Жетварят" на Йордан Йовков са изградени по общ алгоритъм:

1. Старият господар (цар според фолклорно-митологичното мислене) е изгубил силата си и не може да функционира вече като такъв или се е появило ново биологично или социокултурно поколение, което да завърти колелото за следващия оборот.

2. Срив в социалната йерархия; недиференцираност; всички са равни и всичко е позволено.

3. Нарушеният ред манифестира конфликтите между господар и подчинени, ражда насилието.

4. А насилието може да се регулира или прекрати чрез изкупителна жертва.

5. Активност на новия господар (цар), който, след като е доказал своите качества, организира отново социума, сплотява и оглавява колектива.

Кои са "старите" и "новите" царе?

В повестта "Гераците" дядо Йордан е водещата, организиращата фигура за колектива, т.е., преведено на миторитуален език, той е царят. Героят на Елин Пелин притежава трите функции, присъщи на царя - избраник според митовете от царската идеология. Наред с мъдростта си (първа функция) Йордан Герака е социално ценен човек, защото е практичен, деятелен и се грижи "за селските работи". Той надзирава и със здрава ръка управлява (втора функция), а също така е "съумял да направи пари", натрупал е богатство (трета функция). Дотук образът на Йордан Герака съответства на представите на индоевропейците, че царят е едновременно жрец, воин и стопанин (Маразов 1994: 6).

Характеристиките на Герака са присъщи и за Вълчан от "Жетварят". В младостта си и той е беден, един от многото, но успява да се замогне, да стане пръв човек сред съселяните си, да ръководи общите дела, да бъде "всевластен и победоносен цар", "обкръжен с общо уважение и почит".

Но животът е динамичен. И "царят", за да остане такъв, постоянно трябва да доказва своята сила, своето избраничество. А дядо Йордан е вече стар и слаб, "неговата силна господарска ръка отслабна, отпусна юздите и домашната колесница, която вървеше толкова равно и спокойно, изскочи от пътя си и затрополи по камъняка".

Макар да е все още в силата си, господството на Вълчан е застрашено от идеята за "ново царство", носена от младите. Той получава плесница, която озвучава настъпващия край.

Промените в статуса на героите са вписани в календарно-обредния цикъл. Повестта "Жетварят" започва с вечерта на Димитровден, когато "господарите са слуги, а слугите - господари", т.е. с разрушаването на йерархичните пластове. С приключването на един земеделски цикъл - жътвата, е свързана и тъжната констатация на Йордан Герака - "Какво бях и какво станах!".

Сега вече всички са равни. Насилието се отприщва. Дядо Йордан се опитва със сила да скрие своето безсилие, да задържи юздите в свои ръце. Но думата му е "изгубила тежестта си" и когато снахите му се бият, той вдига ръка и с всичката й тежест им залепя "и на двете по една плесница". Обичайните норми не се зачитат. Затова и Божаница може да каже на свекъра си: "Изветрял дъртак! Ти в чужди работи да не се месиш!".

Вълчан също се опитва да съхрани авторитета и властта си: "Нови закони ли ще изваждаме в старо село? Не може тъй, не!", но получава плесница от новия претендент за "цар" Гроздан, който и вербално дублира своя жест - "Умря то старото!".

Тези, които се стремят към царската власт, преминават през етапа на извънзаконниците и са отъждествявани със злото и чуждото. Зооморфният код метафорично извежда тази извънпоставеност. В повестта "Гераците" Божаница и Петровица "фучаха като змии". Божан като хищник дебне баща си заради скритото имане. След кражбата на това имане Герака нарича синовете си кучета. Не по-малко враждебност има и в прозвището на дядо Йордан. Думата "герак" е диалектна и означава ястреб. Същите тези образи откриваме и в "Жетварят". Името Вълчан говори самт за себе си. След плесницата за Вълчан Гроздан е куче, а синовете му "изреваха като вълци" в негова защита. Тачката - другар на Гроздан, "вие също като вълк". Вълчан като змия е глътнал имане. Като змия го класифицира и Гроздан в заканите си. А Гроздан заема мястото на ястребите на върха на могилата. При цялата социална изравненост между героите пространствената йерархия е налице. Тя се заявява чрез животинските класификатори: ястребът бележи горната зона; вълкът, кучето - средната; змиите - долната.

Нужно е да бъде изведена фигурата на новия господар. При преходните ритуали се изисква от претендента да се отдели за известно време от социума, да мине през определени изпитания, да влезе в контакт с хаоса, с извънкултурното и следритуално очистване да се завърне в социалната структура, но вече в нов статус.

Подложени на инициация, героите изпадат в антиструктурно състояние. Гроздан от "Жетварят" "беше се завърнал от служба..., сега се яви заякнал и възмъжал...". Той демонстрира готовност за вписване в социума, но обществото на този етап не го приема. Защото Йовковият герой е все още в хаоса. Мястото, което обитава той, е "в трева и бурен... Напуснато и занемарено изглеждаше всичко". Гроздан и Тачката се губят "по цели дни и седмици, но какво правеха и где ходеха - никой не знаеше". В "Гераците" Павел е "в един далечен крайдунавски град, и никой го не виждаше, и никой нищо не чуваше за него". Гроздан и Павел са на изпитание в "чуждото", което съответства на царството на мъртвите.

Борбата за власт се ожесточава с появата на "тайнствена приказка - небивалица, че старият Герак има скрити пари". За какво имане става въпрос, когато "баща им имаше дългове"? В случая богатството не е обвързано с материалната му стойност, а е знак класификатор (Маразов 1994: 8-9). Златото манифестира социално-ролевата същност на Йордан Герака като цар.

Наяве излиза тайната. Само избраниците могат да я съхраняват и да властват чрез нея. В "Жетварят" героите, които са свързани с Гроздан, посещават в кръчмата на Къню "тая стая, наричана от селяните "тайна стаичка".

Скритото злато, тайната са излезли наяве и чакат овладяване от новия господар. А новите претенденти за властта са все още в "чуждото" про-странство, на пътя. Пътят е прагът между два цикъла, между два статуса. За Гроздан пътят е бълнуване, съновидение, т.е. "припомняне" на древния душевен строй и начин на мислене. Пътешествието за Йовковия герой започва със спущане от "Герганин гроб" в Преизподнята. Движението е надолу: през дола, през гъстата гора, през пещерата. Сред този топос, белязан от страха и липсата "на жива душа", се появява като код биволът. Той е помощник на човека в заораването, в овладяването. Биволът с рога и копита осъществява връзката между "долу" и "горе". Започнало е изкачването на героя. Появява се вторият проход за/от Преизподнята: "блатясал кладенец... се тъмнее между бурен и къпини". В случая е съхранен архетипът за защитния обход в кръг при придобиване на право върху земята. Този обход завършва със смъртта на коня. Може би това е познатият "кон-космос" от митовете и обредите на индоевропейците (Мифы народов мира 1987: 143), при чието жертвоприношение се подновява вселенският ритъм.

Обходът продължава по модел, заложен от митологията. Гроздан се изкачва на високата могила, която "владее над полето", която е приютила на върха си "орли и ястреби". В митологията могилата е аналог на планината като знак за вертикалния космос. Възкачването и усамотяването на героя носи отново белезите на пребиваването в отвъдното. Позицията на прага е открояваща се. Гроздан изглежда като човек, "който е убил, или ще убива" и "ризата му се белееше сред тревата, като голяма гъба или камък". Човекът в бяла риза е излязъл от своята културна рамка и показва принадлежност към друг свят. Гроздан е сравнен с гъбата и камъка. Гъбата е "символ на живота, възвърнат... чрез смъртта" (Шевалие 1995: 445). А "камъкът и човекът представляват двупосочното движение на изкачване и слизане" (Шевалие 1995: 445). Успешното слизане в Долната земя и възкачването говорят, че героят е постигнал мито-ритуалната цел по овладяването на модела за структуриране на новия космос.

Пътя на Гроздан от "долу" до "горе", от "чуждото" до "своето" извървява и Павел от "Гераците". Героят се завръща от "чуждото" пространство. Затова срещата между него и баща му става на прага на кръчмата, на пътя. Елин Пелин насища маркировката на прехода с описанието на Павел. Ризата му е бяла и ленена, т.е. "природна". Съприкосновението на Павел с "природното" е подсказано и с момента на неговото появяване пред прага на дома, когато още не е изгряло слънцето, на границата между нощта и утрото. Затова е особен външният му вид: лицето му е "бледно, слабо и болничаво", "около очите му имаше тъмни, големи кръгове".

Павел има петнадесетдневен отпуск. Това време е един канал, чрез който, ако съумее, може да отъждестви "свое" и "чуждо". Чрез съня Павел пътува към началото, към сътворяването. Героят е под сянката на "студеното кладенче, което извираше изпод старите корени на три дъба-братя". Дъбът и кладенецът са два символа на единението на трите космически нива. Павел доказва способността си да прониква в тези различни позиции по вертикалата нагоре и обратно.

Старият цар трябва да отстъпи мястото си. Ритуалната смърт на Йордан Герака идва с кражбата на скритото имане. В "Жетварят" Гроздан овладява "обезумелите" коне, понесли към пропастта стария господар. Следва ролевата смърт на Вълчан като цар.

Напрежението между "старо" и "ново" се снема чрез жертвоприношението. Белязаната с жертвения знак Елка е класифицирана и приета от Йордан Герака и Павел като жертва - грях. Затова е дадена друга жертва в повестта "Гераците", освещаваща. Това е Божан. Кражбата на имането е последвана от бой между тримата братя. Актът на жертвоприношението е извършен. Най-големият брат е белязан с печата на смъртта. Павел и Петър са погребално печални. Те са извършили церемонията, поради което са се съединили с жертвата. При това сливане е възможна подмяната Ј. Божан е овладял колелото, т.е. архетипа, по който трябва да се структурира социумът, и е взел скритите пари на дядо Йордан преди Павел. Затова Божановата функция на жертва е прехвърлена върху Павел.

В "Жетварят" е пролята грешна кръв при кражбата на златния венец от църквата. Алените капчици свързват в едно Гроздан и Исус Спасителя от иконата на дядо Недко. Бъдещият господар е освободен от греха чрез пре-хвърлянето му върху Тачката и Моканина. А Вълчан изпълнява ролята на библейския "козел отпущения".

Старият цар е не само мъртъв, но и десакрализиран. От пръв сред другите той е изравнен с последния човек в социалната йерархия. Йордан Герака придобива статуса на Ило Търсиопашката, който огласява със смях тази промяна: "- Селяне, обраха ме! Откраднаха ми парите!". В "Жетварят" Вълчан е приравнен с Тачката - престъпника, бягащия зад граница. Тук Тачката отсъжда: "...Знам аз какъв венец му се пада нему - да нажежиш хубаво някоя пиростия, че на главата му!". Пиростията е карикатурният вариант на царската корона.

Социумът трябва да се структурира. Божан и Гроздан са успели да обединят в едно трите функции на господаря, придобили са нов статус. Чрез жертвоприношение те са се сакрализирали, отвоювали са си територия, на която са стопани, притежават семейното имане и властта над другите. Божан е деятелят в "Гераците", който с "голям дюлгерски молив" ще създава новото. А Гроздан се включва в Дружеството, създадено и ръководено преди това от Вълчан.

Колелото на прехода е спряно. Старият венец на Вълчан е подменен с венеца на Гроздан. Идеята за новото е като мечтата. Тя е ориентирана назад във времето или към бъдещето, но е неосъществима сега. Новото царство е някъде там, в града, където отиват Павел и Захаринчо и учителите Райна и Радулов, а тук остава изпитаното от традицията, съхранява се "разумното".

Финалът в повестта "Гераците" е отворен - провокация към верификаторските способности на читателя. Елин Пелин внушава, че идеалният свят и любовта между хората съществуват някъде около нас и всеки сам трябва да реши как да ги достигне. Докато Йордан Йовков облича своите герои и с митологични, и с библейски "одежди". Той държи да насочи читателя към правилния според него път, чиито контури се определят от Съда - земен и небесен. Животът на Йовковите герои се променя от този съд, те се съобразяват с него и го персонифицират. Така в селската църквица се появява иконата на Жътваря. Краят на всеки път води до равносметка. Йовков ни кара, стремейки се към Спасителя, да го родим вътре в нас. Тогава човекът ще бъде благославящ и благословен.

ЛИТЕРАТУРА

Йовков 1956: Йовков, Й. Жетварят. Събрани съчинения. Т. ІV. София.

Маразов 1994: Маразов, И. Митология на златото. София.

Мифы народов мира 1987: Мифы народов мира. Т. І. Москва.

Шевалие, Геербрант 1995: Шевалие, Ж., А. Геербрант. Речник на символите. Т. І. София.

© Мими Михайлова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 3
© Електронно списание LiterNet, 28.09.2005, № 9 (70)

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 3.