Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

 

Александър Шпатов

web

Архетипният конфликт между доброто и злото е водещ мотив, както в постройката на сюжетните елементи, така и в цялостния авторов дискурс.1

 

 

 


1. Говорим за повсеместната неспирна битка, за необявената партизанска война, за най-внушителния градски епос навеки обезсмъртил пътуването в софийския обществен транспорт. Говорим за онзи всепроникващ страх от вездесъщите контрольори, който не подминава дори и най-редовните пътници, за вулканите от адреналин, избухващи всеки път, когато "Карти и билети молля" изчурулика нейде откъм последната врата. Говорим най-накрая и за онези безстрашни и хладнокръвни приключенци, които никога не трепват пред авторитета на мърляволилавите, протрити и изпонамачкани елечета на проверяващите.

Гратисчиите - онези легандарни герои, които дори и не си помислят да се снабдят със заветното билетче, преди да се наблъскат в девет сутринта за към центъра; непоправимите бунтари, които непрекъснато се карат с проверяващите и отказват да признаят върховенството на техните правомощия; самородните актьори, които винаги успяват да си придадат непоколебимия израз на редовен или пък вече проверен от колегата пътник; или гениалните тълкуватели на буквата на закона, които винаги съумяват да наложат дълбокоюридическите си доводи във величавите диалози с контролните органи.

Всъщност единственото, което можем да кажем за тази странна порода, е, че от началото на миналия месец тя с основание бе вписана в Червената книга на особено застрашените от изчезване видове. Причината за това може да бъде само една - след десетилетия неуспешни опити, както се изрази пред камерите самият ръководител на звено "Контрол по редовността на пътнците", Софийската компания за градски транспорт най-после успя да изкара от своите лабораторно-тренировъчни центрове най-мощното си и безпощадно оръжие срещу нередовните пътници, продуктът на безкрайно дълги и изтощителни изследвания и експерименти, надареният с трите най-важни за проверяващия свръхспособности Суперконтрольор.

Нямаше начин да се измъкнеш - той глобяваше наред. Той ломеше всяка съпротива с нечувана лекота и изисканост. Скоро всякоя възраст, класа, пол, занятье безпрекословно започна да се подчинява пред неговото супермърляволилаво, суперпротрито и суперизпонамачкано суперелече. Не минаха и две седмици, когато дори и най-големите смелчаци разбраха, че каквото и да правят, те неминуемо ще бъдат застигнати от неговото възмездие.

Силата на игуаната го правеше незабележим. Суперконтрольорът се качваше в превозното средство и мигновено се сливаше със средата. Веднъж в безупречен костюм, друг път с кошничка с две малки котенца, трети път изпращащ леля си до гарата, неговото присъствие по знайните и незнайни транспортни линии не будеше съмнение и у най-наблюдателните и опитни пътници. И когато всички вече са си отдъхнали, смятайки, че опасността от проверка им се е разминала, суперконтрольорът измъква елечето си все едно вади заек от фокуснически цилиндър и се заема с късането на билетчета от треперещите ръце на изненаданите пътници.

Помагаше му и силата на хлебарката. Тя му даваше способността да щъка неуморно из цялата мрежа на градския транспорт, да стига до възможно най-затънтените и мърляви спирки и да се появява след минути на Орлов мост или НДК. Още повече, суперконтрольорът можеше да се промъква даже и сред пастета на най-претъпканите сутрешни рейсове, използвайки всяка цепнатина и дупчица, през която той без особени усилия винаги успяваше да се провре. На всичко отгоре, силата на хлебарката му даваше една невиждана издръжливост. Не можеха да го притеснят нито пустинния задух лете, нито арктическия студ зиме, да не говорим, че всеки ден той тръгваше да изпълнява задълженията си още с първите трамваи в 5:15 сутринта и изобщо не се изморяваше дори и когато вечер, някъде към 23:55, приключваше с проверките нейде близо до депата на "Красна поляна" или "Искър".

Без силата на лъва обаче суперконтрольорът в никакъв случай не би успял да се справи с каквото и да било. Неоспоримият авторитет - ето в какво всъщност се състоеше тайната му. Когато хванеше някой нередовен пътник, той нямаше нужда да го заплашва с полиция или пък да го пораздрусва за яката. "Платете си, ако обичате, дължимата глоба и всичко ще бъде наред" - казваше именно това и хората наистина обичаха и наистина си плащаха. Без увъртане, без извинения, без спорове - всичко просто си беше наред. Дори и молбите на невинните ученички не можеха да го умилостивят. В началото някои се опитваха да го карат по старому и да минат тънко с едно-две левчета направо в противоположния джоб. Суперконтрольорът само това и чакаше. Осемдесетте (!) присъди за склоняване към подкуп, които бяха произнесени в рамките само на една седмица от Районния софийски съд, съвсем разбираемо прекратиха тази недостойна практика.

Въобще, по всичко изглеждаше, че екосистемата на обществения транспорт навлизаше в нов етап от своето еволюционно развитие. Етап на пълно надмощие над породата на нередовните.

Или поне така изглеждаше.

В условията на стремглаво променящата се среда на гратисчиите определено им трябваше немалко време, за да се приспособят.. Не бива да се забравя обаче, че на всяка сила, пък била тя и суперсилата на нашия суперконтрольор, винаги съответства равно по размер противодействие. И така, в един прекрасен момент, точно готвейки се да отчете поредната партида таксувани билетчета, суперконтрольорът мярна върху едно от тях някакво надписче. Издърпа хартийката и прочете съвсем дребничкия почерк:

Здравейте, г-н Суперконтрольор,
Моля приемете искреното ми възхищение и надменност.
Подпис: Супернередовният Супергратисчия.

Не, просто нямаше как да бъде вярно. Суперченето на суперконтрольора леко потрепери само при мисълта, че е възможно някой гратичия да е останал невъзмезден. Опита се да поразсъждава кога може нещо да му се е изплъзнало, но нищо не му идваше наум. Няколко часа по-късно обаче при една проверка около Халите се сети, че това сигурно бяха някакви шегички от страна на колегите. Разбира се - как можа да не се сети веднага. Просто стана както обикновено - вместо да се радват на успехите, почнали са да му завиждат. То си е ясно - никаква благодарност и уважение не можеш да очакваш. Е, в крайна сметка надали това беше толкова важно - важното, единственото важно нещо беше пълната и безусловна капитулация от страна на нередовните. Таксува две лелки за обемист багаж и суперувереността му отново се върна.

Само за кратко обаче, тъй като точно два дена по-късно намери ново послание из контролните късове на билетчетата:

Само нема да се косиш, щото
три пъти се возих в шестицата,
два пъти те метнах със стара карта,
а накрая и с това билетче от 98-а година.

Подпис: отново същият

Този път някакъв смътен спомен прещрака из суперпаметта на суперконтрольора. Май наистина в шестицата перфорацията на една от картите му беше убягнала. Не, не можеше да става дума за каквито и да било шегички.

Ставаше дума за една невиждана наглост.

Ставаше дума за едно особено дръзко предизвикателство.

Ставаше дума за началото на един епически двубой, в който щеше да оцелее само един.

Суперконтрольорът реши да удари веднъж, но безпощадно. Именно заради това си взе един ден почивка - хем да си събере мислите, хем да приспи бдителността на противника. Колкото до самия удар - със сигурност можем да кажем, че такива страховити проверки пътниците не бяха виждали никога. Програмата включваше: проверки на автобусите, набичени в сутрешните трансгранични задръствания; "blitz krieg" по светофарите, на който дори и Третия райх би завидял; причакване на току-що слезлите пътници, за да се види дали случайно не са предали билетчето си на някого; двойни и тройни претърсвания за нередовности на един и същи тролей в рамките само на няколко спирки; дори и внезапни засади из мотрисите на метрото.

И всичко това - напълно, ама наистина напълно напразно.

(Освен ако не се брои възрастното семейство цигани без билетчета. На първо четене суперконтрольорът направо щеше да ги разкъса, но след като разбра, че едвам могат да си напишат имената, ги остави да си ходят. На всичко отгоре им се извини най-учтиво, че била станала някаква грешка и дори за първи път в живота си не обели и дума за полагащата им се глоба.)

Естествено, двубоят съвсем не бе приключил. На следващата сутрин проверките продължиха и в този дух се проточиха още няколко седмици. Със същата безпощадна решителност и упоритост и със същата безрезултатна равносметка и притеснение. Не бива да се съмнявате, че скоро суперконтрольорът разви и една истинска суперпараноя. Точно както едно време пътуващите се притесняваха, че всеки момент отнякъде ще изникне мърляволилавото, протрито и изпонамачкано елече, така сега той изпитваше усещането, че супергратисчията най-вероятно е някъде наблизо, пътува си съвсем спокойно и нередовно човекът, а той за пореден път изобщо няма да успее да го сгащи.

Страшно му пречеше тази суперпараноя - изобщо не можеше да се съсредоточи в проверките и в различните шмекерии на пътниците. В крайна сметка обаче, именно тя го изведе на правилната пътечка. Просто нямаше начин да не му направи впечатление, че в различните части на града притесненията му съществено се отличаваха по своето въздействие и настойчивост. Суперакълът му не след дълго успя да навърже нещата и се почнаха едни суперанализи и суперсистематизации, абе въобще сериозна работа...

В един щастлив момент излязоха наяве първите приблизителни предположения за местата, по които супергратисчията най-вероятно се придвижва. Малко по-нататък те бяха сведени до девет линии (+ метрото), в които параноята бе най-осезаема,. После всичко се сведе само до четири (вече без метрото). Накрая остана само автобус 76, а в един прекрасен ден суперакълът на суперконтрольора най-после успя по безспорен начин да установи, че обикновено супергратисчията се качва на втората спирка в Младост IV към 8:15 и стига чак до НДК в зависимост от задръстванията някъде между 9:00 и 9:15. Нашият герой, съвсем сигурен в точността на метода на суперпараноята, вече доволно потриваше ръце. Щеше да се качи съвсем накрая, най-вероятно на Графа и просто веднъж завинаги да го разбие и да го глоби.

И ето го вече на следващия ден точно в 9:00 в пълния си блясък и под прикритието на намачкан вчерашен вестник - стои на спирката на Графа и дебне плячката си. Суперпараноята му се засилва с всяка изминала секунда, а когато въпросния 76 се мярва в далечния край на задръстването суперакълът му направо избухва. Няма място за никакъв спор - най-накрая Супергратисчията му беше паднал в ръчичките. След няколко провлачени смени на светлините на светофара автобусът най-после отваря врати на спирката. Суперконтрольорът сгъва вестника и тръгва да се качва от първата врата.

- Ето ви билетче, ако искате - подава му спасителната хартийка един от слизащите и за по-окуражаващо добавя - много гадове се навъдиха да проверяват.

- Така ли? - искрено успява да се учучи. - Аз съм с карта, няма проблем.

Качва се, казва на шофьора да не отваря вратите, докато той не му каже, вади суперконтрольорската си карта и облича с магически жест супермърляволилавото, суперпротрито и суперизпонамачкано суперелече.

- Запазете спокойствие - казва на пътниците, докато вътре в него суперпараноята вече просто не му дава мира - Това е само рутинна проверка по нередовността.

И ги почва само както той си знае - лелка по лелка, студент по студент, пенсионер по пенсионер, билетче по билетче и карта по карта. Бавно пробивайки си път измежду напълно изрядните пътници обаче, изведнъж осъзнава, че е стигнал до последната врата и че му остава да провери едва още трима. Сгащва ги в ъгъла и им заявява, че сега е последният момент да си признаят и нямало да стане толкова страшно. Онези не само че не си признават, но още повече - вадят си най-спокойно билетчетата и един след друг му ги подават с досада. Суперпараноята му обаче все още е налице, въпреки че Суперконтрольорът много добре знае, че просто няма начин някой да му се е изплъзнал. Провери целият автобус отново, този път от задната до предната врата, но с все същия резултат - всички бяха напълно редовни... Положението с нивото на суперпараноята му, онзи абсолютно сигурен критерий, че някой в рейса е без билетче или карта, по никакъв начин не ставаше по-леко. Напротив, застанал до кабината на шофьора, чувството, че Супергратисчията е някъде наблизо бе по-силно от всякога. Огледа се и го видя - единственият човек в рейса, който бе останал непроверен...

 

- Какви ги вършиш? - крещи след два часа извън себе си шефът му. - Какви ги вършиш? Едно момче от първата седалка е заснело простотиите ти с телефона си и ги е разпратило до всички телевизии...

- Ама аз...

- Никакво ама, никакво аз. Как въобще ти е хурмнало да искаш билетче от шофьора? От шофьора!?

- Но той наистина се возеше без билетче...

- Ще ти дам аз едно билетче на тебе! Какво да им кажа сега на журналистите? Аз тебе лесно ще те уволня, ама те мене държат отговорен! Как да им обясня? Тъкмо и компютърна игра мислихме да правим, "Карти и билети" щеше да се казва, по-добра и поучителна от всички Counter Strike-ове и Warcraft-и взети заедно... всичко отиде...

- Но супергратисчията... - за последно се опитва да се защити контрольора.

 

Супергратисчията никога повече не се качи. [обратно]

 

 

© Александър Шпатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.2007, № 10 (95)