ЛИТЕРАТУРАТА: ЕДНА НЕСБЪДНАТА МЕЧТА

Хенри Милър

web

Един от най-приятните спомени, които имам от скорошното си пътуване до Европа, е броят и разнообразието от хубави книги, които можеха да бъдат видени навсякъде. Какво облекчение бе за мен да видя отново книги с тънки корици, чиито заглавия, имена на автори и издатели сами по себе си правят корицата толкова привлекателна и изкусителна. Нима има по-тъпо, монотонно и убиващо апетита нещо от типичната американска книга с твърди корици, хартиената обвивка на която крещи и пищи, за да може да грабне вниманието? Срещу мен, докато пиша, са кориците на няколкото хиляди книги, които съставят нищожната ми библиотека. Чуждестранните издания изпъкват със същата онази прямота, простота и истинност, които отличават Европееца от Американеца в моите очи. Това е така, защото в сферата на книгоиздаването, както в сферата на политиката, а и във всяка друга сфера, всяка нация разкрива собствените си, типични черти. Отваряйки една шведска книга например, винаги ще видите отлична бяла хартия и чист, ясен, привлекателен шрифт, подчертан от диакритичните знаци на шведската азбука. Човек никога не може да сбърка италианска книга с немска или обратното. Колкото до луксозните издания, чуждестранните превъзхождат американските както и всяко друго "луксозно" нещо. Разликата е същата, като при най-добрата американска кухня и най-добрата френска или тази между апартамент в Кларидж или Крильон и апартамент в кой да е скъп хотел в Манхатън (където сякаш няма друго освен скъпи хотели).

Всеки път, когато получа месечния бюлетин на Guilde de Livre, сърцето ми трепва от радост. Дори да нямам време да прочета всички статии, самото прелистване на бюлетина ме стопля и въодушевява по начин, по който нищо от света на американското книгоиздаване не е способно. Мога да посоча много причини за тази си реакция, но главната, вярвам, е, че всяко нещо, което един европеец напише за книги или автори, пробужда в мен едно великолепно усещане за неизчерпаемост. У нас темата литература сякаш се е изхабила преди векове. Останал съм с впечатлението, че липсва онзи чист, жизнен, неспирен интерес към книгите или към тези, които ги пишат. Това, което виждам, е един заместител, напомнящ за трескавостта на пияни гробокопачи. Малцината, които пилеят времето си в подклаждане на огъня, които се трудят здраво, за да изкопаят нови факти, цифри или каквото и да е там, което може да предизвика сензация, не ми приличат на книголюбци; те не пишат, почерпили вдъхновение от изобилния си опит или връзка с книгите; те не преливат от ярки спомени, странни срещи, разтърсващи лични открития; те не правят симфонични паралели и аналогии с други книги, други автори, други езици, други времена. Човек рядко остава с усещането, че някой от тези господа е имал близки отношения с някой голям автор, дори някой забележим автор. Това обаче не ги спира да пишат за него с вездесъща мисъл. Според предубеденото ми мнение подобен тип писане смърди на балсамираща течност, дори по-зле, на боклукчийска кофа. Най-отвратителната смрад лъха от акредитираните учени, ерудираните термити, които дълбаят пътя си през книгите, докато от тях не остане нищо друго, освен късчета литература и обвивката на това, което преди е било човек.

Без значение къде пътувах из Континента, без значение колко малък бе градът, аз винаги заставах пред витрината на някоя книжарница и разглеждах заглавията на новите и страри издания с трескав интерес. В Америка трябва само да хвърля поглед с крайчеца на окото си, за да съм сигурен, че по рафтовете няма нищо, което да ме привлече. Сякаш всички книги, списания, всичко печатно (включително речниците и енциклопедиите) са били написани от един и същ стандартизиран ум, от някое невероятно чудовище с едностранен вкус и склеротично въображение, чието име спокойно би могло да бъде Джон Доу или Алойзиъс Смит. Без значение предмета на книгата - наука, фикция, биография, философия - всичко сякаш се слива в една объркана, тъпоумна каша от думи, която се разпада в момента, в който в погледнеш. Това, което държи думите заедно, са твърдите корици, не мисълта или езикът.

Без съмнение преувеличавам. Аз, също както и културният европеец, знам, че през последните петдесет или сто години от Америка са излезли няколко добри книги. Въпреки това, аз настоявам, че в това цялостно заклеймяване на нашата литература има и огромна доза истина. Човек трябва само да погледне последните десет години или последните пет; трябва само да сравни книгите, излезли у нас, с тези, излезли на Континента, за да разбере, че не говоря празни приказки. Мрачен и безрадостен факт е, че сме образовали народа си и по този начин сме направили почти невъзможно за способните ни творци да намерят читатели. Хората, които са най-активни в областта на правенето на широкодостъпни книги имат само едно огромно презрение към литературата. Те си вярват, че човек, който е чел малко или нищо преди - една учудващо голяма част от нашето население, между другото - ще може, четейки боклука, с който го заливат джобните издания, да развие вкус за истинската литература. Това е нелепа лъжа. Човек развива вкус за истинската литература като чете истинска литература, не започвайки с комикси или кръстословици. В дните на първите заселници децата поне са били запознавани с езика на Библията; и ако са страдали от строга литературна диета, то поне умовете им не са били покварявани от езика на малкото книги, с които са разполагали. Днес човек го побиват тръпки като види с какво се хранят децата му; той е дори още по-шокиран, като разбере какво хората в униформа поглъщат в свободното си време. Но може би героите могат да преживяват на всякаква диета!

Днес, освен обичайната камара празни опаковки, празни бутилки и празни тенекиени кутии, които осейват канавките на нашите магистрали, човек може да открие захвърлени списания, джобни книги и "комикси", които съставят менюто на изтъпялата ни читателска общност. Прочетено набързо, смляно като стърготини, повърнато като отпадък, това литературно àко, продукт на индустрията, заема полагащото му се място редом с останалите безсмислени джунджурии на нашите обичащи комфорта граждани, в чиито умове борбата и отрицанието са великите морални страхотии. Така, след цялата гюрултия, цялото ни ефективно, конвейрно, скъпоструващо производство се превръща в същото грозно àко, което всеки и навсякъде по света може да разпознае.

Ето един осветляващ факт, до който се добрах чрез редактора на едно издателство за книги джобен формат. Той е във връзка с това, което току-що описах: Защо да си губим времето да съхраняваме книгите? Защо са нужни разпродажбите на залежали копия? Защо да се пазарим с търговците на дрипи и боклуци? Най-простата, най-лесна, най-евтина процедура за непродадените джобни книжки е тяхното изгаряне. Колко много напомня това за тактиката на Министерството на войната! Това е Американската идея за ефикасност и прогрес. Европеецът, ужасен, нарича това чисто прахосничество. Най-малкото това си е чиста липса на уважение към твореца и творчеството, пълно светотатство, пълно падение. Когато тази политика се разпространи, както несъмнено ще стане, с литературата ще е свършено, а заедно с нея и с книгите, и с авторите. Както стоят нещата, понастоящем имаме един процъфтяващ, противоречащ си бизнес, наречен книгоиздаване, който няма нищо общо нито с литературата, нито с творческия дух.

А няма и следа от протест! За да променим тази тенденция, ще трябва да се върнем към едно въображаемо средновековие и да създадем отново гилдиите на писателите, на печатарите и книгопродавците, и да творим и произвеждаме не за мнозинството, а за малцината. Още повече, това ще трябва да бъде направено от любов, без надежда за отплата, без надежда дори да бъдем разбрани.

Според мен е повече от очевидно, че се намираме на границата на допустимото. Само чудо би могло да спре тази вълна и, ако наистина стане чудо, то неизбежно ще приеме форма и посока, които никой днес не е способен да предвиди. Аз съм един от вярващите в чудеса, поради простата причина, че през целия си живот съм бил свидетел на чудеса. Едно неизменно нещо, което съм забелязал при чудесата, е, че те се случват само когато всичко ни се струва загубено. Стряскащо ли е да чуеш, че сме близо до подобна крайност? Толкова ли е трудно да повярваш, че Америка, на върха на силата си, е тъй близо до своя край? Помисли! Големите ни, изтъкнати писатели, хората, чиито творби са били избирани от чуждестранни издателства за превод, които чуждите критици възхваляват като представителни за американското, тези хора, почти без изключение, са изобразили, по най-различни начини, непонятното падение на обикновения американец. А кой е той, този обикновен човек, от какво тесто е замесен той?

И все пак, поне на пръв поглед, този обикновен човек като че ли по начало е имал златната възможност за развитие и себепостигане, да се превърне един ден в "демократичния" човек, който Уитман възхвалява. Вижте го днес! През очите на водещите ни писатели той сега е най-жалкото, отритнато, забравено същество, което можете да си представите. За този човек е трудно да се пишат и драми дори, тъй като драмата е едно от нещата в живота му, които не съществуват. Той се е превърнал в обект, не в субект. Колкото до новата масово произвеждана долнопробна литература, там той е третиран като цифра от машинни формули, там той няма нито лице, нито име, подхвърлян е насам-натам като робот от плът и кръв, жертва на едно бездушно общество; той е фигура върху електронна шахматна дъска, управлявана от тест-кукла, обитаваща клетките на мъртвия мозък на някой издател. Зает да спасява света от разрушение, както непрестанно му се повтаря от управляващите го, този масов човек, тази пионка на мислеща машина безмълвно се отказва от своята идентичност. Той не само е бил продаден, той също така е и опразнил помещенията. Подобно на писателите-фантасти, които във въображението си отдавна са напуснали Земята, той също тъй се скита от планета на планета, пътешественик-вредител сред планети-вредители. Скита се като сомнамбул, непознаващ инстинкти, свободна воля или избор. Забравил е отдавна за здравия си разум. В абсолютната си пасивност той е готов да приеме всеки начин на живот, който му наложат. Единствената сфера, в която има свобода на действие, е престъплението, последната крепост на самозаблудата.

Aко човек има смелостта да вярва в знаци и поличби, тогава утрешната ни съдба е гибел. Във времето дотогава, което бихме могли да възприемем и като вечност, аз със сигурност ще държа ушите си нащрек, за да дочуя последните напъни на мелодичните, на вид остарели песни, които Европейците творят от дъното на душите си.

Може би интересът ми към елегантните гробници, приютили блестящата култура на Европа е патологичен. Може би не съм в крак с времената. Може би съм спокоен само в компанията на тези европейски донкихотовци, които упорито продължават да считат себе си за индивидуалисти, които говорят мъдро за предназначението, смисъла и себепостигането, които виждат живота като трагедия, а следователно и като висше творение. Може би съм един от хората от каменната ера, които гледат на книгите като на доказателство за съществуването на невиждани неща, на сили, още непогубени, които все още измерват времето в шокове и в открития, които се съмняват само за да постигнат сигурност. Може би съм от древен род на непознати влъхви и магьосници, които са достатъчно глупави да вярват, че творческите души, сред тях и писателите, не са като другите хора, но са движени и направлявани от сили отвъд тях, непознати сили и (знаейки това) са верни и послушни, изпълнени с любов и благоговение.

Не зная какво е това, което ме свързва с хората на Европа, освен ако усещането за човечност не е само по себе си достатъчно да сътвори тази неделима връзка - връзката на човека с човека и на човека с Бога. Когато литературата се превърне в играчка на немислещи пионки, тогава вече няма обекти и субекти, автор и сътворение. И ако това е тъй, тогава всички ние трябва да бъдем върнати обратно при създателя ни и целият живот да бъде сътворен наново. Виждал съм как крилатата мечта се превръща в убита мечта, а убитата мечта в Холивудска мечта. Аз предпочитам "глупава мечта, но крилата".

© Хенри Милър
© Стефан Д. Стефанов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2005, № 5 (66)

Преводът е направен по: Henry Miller. Literature as a Dead Duck. // London Magazine, III (March 1956), 43-47.