Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗГАРЯНЕ

Ваня Накова

web

Тя вървеше две крачки пред него, той я следваше с наведена глава. Не обелваха дума. Гневът замръзваше във въздуха. Тя отключи вратата, влязоха, тя си остави чантата и палтото в коридора. Влезе в кухнята. Той я последва. Мълчаха. Не се поглеждаха.

Тя застана пред прозореца със забит в тополите поглед. Къде сгреших, се питаше. Но знаеше, че вече е твърде късно за този въпрос. Всъщност беше грешила през цялото време. От момента на зачатието му.

Той седеше на един стол, гледаше в краката си. Дългият му бретон падаше пред очите му.

Нейният син. Синът, когото беше отгледала съвсем сама, без никаква помощ. Когото си мислеше, че е възпитала добре. Нима не му беше дала всичко? Нима не беше за него и майка и баща, и баба и дядо? Малко ли усилия беше положила, малко ли жертви беше направила?

Той беше толкова добро дете. По-добро от всички други. Неестествено добро. Той никога не правеше бели. Той не си играеше като другите, не си играеше с другите. Той беше изключително умно дете, надарено с необичаен интелект. Едно мълчаливо, затворено, замислено дете.

Тя мълчеше и гледаше през прозореца. Лицето й беше като ледена маска. Очите й бяха като заскрежени остриета, устните - като две парчета кремък. Той не я поглеждаше, но чувстваше този студ, този нечовешки мраз, който така мразеше у нея. Не, тя никога не крещеше. Тя никога не се държеше като другите майки. Поне да му беше отвъртяла един шамар. Но не, тя наказваше с мълчание. И той се научи да понася това мълчание. Да го поглъща в себе си. Да го превръща в сила. В бунт. В бяс.

Със спокойни движения, неразкриващи нито следа от бурята в съзнанието й, тя отвори фризера и извади заскрежена бутилка водка. Тя стоеше там от години. Чакаше може би точно този миг.

Отвори я, взе малка чашка от рафта, наля я и я сложи на масата пред сина си.

- Пий!

- Знаеш, че не пия.

Гласовете им бяха равни, тихи, твърди, упорити. Очите им не се срещнаха.

- Пий - повтори майката.

- Какво искаш от мен? - той вдигна поглед и усети острието на нейните очи.

- Да я изпиеш - отговори все така спокойно тя.

Момчето взе побелялата от ледената водка чаша, надигна я и отпи една глътка с отвращение.

- Цялата - каза майка му.

Той стисна очи и допи чашата.

Тя веднага я взе и я напълни отново.

- Пий.

Той я погледна изпод падащия над очите му бретон. Това ли е новото наказание, което бе измислила? Майка, която кара 17-годишния си непиещ алкохол син да се напие с водка? Защо неговата майка никога не правеше като другите?

Тя взе още една чаша от рафта, напълни я и я изпи на екс. Не беше пила алкохол от близо 18 години, откакто забременя с него. Тогава реши да спре завинаги.

А нямаше да забременее, ако не беше пияна. Много пияна.

Той никога не видя баща си. Премина през всички стадии на осъзнаването, че няма баща. Първо постоянно питаше майка си за него. Тя му каза твърде малко, каза, че си заминал за Русия. Бил дошъл за малко. После започна да го идеализира. Представяше си го като мечтания баща, съвършен във всичко. После почна да го обвинява. Мразеше го затова, че ги е изоставил, че не е останал с тях. Обяви го за мъртъв, не искаше да се споменава за него. После почна да обвинява нея. Мразеше я, че не беше задържала баща му, дори че не му беше избрала подходящ баща. Понякога я мразеше, че го беше родила. Мислеше си, че е било по-добре да направи аборт. Мразеше и себе си.

Но той беше добро момче. Имаше отлични оценки, ходеше на курсове по езици, йога, китара. Беше вегетарианец. Не закъсняваше вечер, не водеше момичета. Не пиеше, не пушеше, не беше пробвал наркотици. Той беше идеалното дете.

Тя му наля трета чаша, наля и на себе си.

- Какво искаш, мамо, да ме отровиш ли?

- Пий.

И двамата пиха отново. Пиха, без да си кажат наздраве. Пиха не като другари, не като майка и син, пиха като врагове. Пиха в мълчание. Като на погребение.

Тя беше от онези жени, които винаги се справят с всичко. Никога не се оплакваше, никога не търсеше чужда помощ. Преодоляваше всяка трудност със стиснати зъби и изражение на желязна маска. Жива ли беше въобще? Туптеше ли сърце в нея? На погребението на сестра й той осъзна, че никога не я бе виждал да плаче.

Четвърта чаша.

Тя продължаваше да стои права и да гледа през прозореца. Той продължаваше да седи и да гледа в пода.

Защо не се получи?

Не беше отгледала човек, беше отгледала звяр. Звяр, скрит под ангелска кожа. Никога не бе очаквала това от него. Директорът я извика и я погледна като опечален. Каза, че синът й има нужда от психологическа помощ. Измъчвал улична котка. Завързал я за четирите крака и я горил с клечки кибрит. Рязал я с бръснарско ножче. Въртял я за опашката. Накрая я полял със спирт и я запалил. Такъв безсмислен, такъв жалък садизъм. И всичко това направил сам. Без другари, без някой да го подстрекава, без да има пред кого да се направи на интересен. Една нещастна улична котка! А после какво? На кого щеше да посегне? На някой скитник ли?

Петата чаша водка я заля с топлина. Тя усети как лицето й се зачервява. Усети как краката й отслабват и седна. Седна на масата срещу сина си. Погледна го.

- Какво искаш от мен, мамо? - попита момчето, което вече усещаше езика си надебелял. За първи път пиеше алкохол в живота си.

- Да направя от теб човек.

- Не е каквото изглежда. Не съм садист. Беше просто един експеримент. Знам, че няма да ме разбереш. Исках само да разбера как се умира. Това е - опитваше се да говори спокойно, но изглеждаше сякаш полага огромни усилия.

- Ще разбереш, когато му дойде времето.

Той въздъхна. Смъртта го привличаше като магнит. От малък обожаваше гробищата. Това злокобно усещане, тази стаена болка, го омайваха. После започна да гледа трупове в интернет. Намираше отвратителни снимки, осакатени тела, кръв. Не, той не беше садист. Може би беше мазохист. Когато измъчваше нещастната животинка, нейната болка беше негова болка. Нейната смърт беше негова смърт. Искаше да я познава. Искаше да види до какъв предел на болката може да издържи едно живо същество. В горящата факла от косми, кокали и черва виждаше себе си. Това беше неговото самонаказание. Неговото самоунищожение.

- Само страхливците убиват безпомощни същества. Не знаех, че съм отгледала страхливец.

Той мълчеше. Нямаше какво да отговори. Беше пиян. Тя също.

Защо го накара да пие?

Понякога се плашеше от сина си. Толкова премерен, рационален, лишен от емоции. Неподатлив на изкушения. Недопускащ грешки. Сякаш беше някакво свръхестествено същество. Та той е само на 17 години! На неговата възраст тя се забавляваше, вършеше глупости, изпадаше в депресии, влюбваше се. А той дори няма истински приятели. Само виртуални, в интернет. Там, където всеки измисляше своя алтернативна самоличност. Каква ли беше неговата? Нима това е човешко общуване?

- Баща ти не беше лош човек.

Думите й сякаш го събудиха от някакъв унес. Баща му! Толкова дълго не беше споменавана и дума за него.

Баща му не беше лош човек. Той просто беше млад. И объркан. Тогава тя беше на 28, а той - на 19. За нея беше забавление, за него - спасение.

Да, баща му беше просто едно объркано момче, което отчаяно се нуждаеше от помощ.

- Влезе в затвора.

Опияненият му мозък вече виждаше всичко като на филм. Баща му е бил в затвора?

- Опитах се да му помогна. Беше млад и глупав. Емоционално нестабилен. Беше се забъркал с лоша компания.

- За какво са го осъдили?

- За участие в терористична организация. Но той не беше направил нищо. Просто беше част от тази мрежа. Беше глупав. Искаше да се прави на герой.

Разкриха го веднага, щом се върна в Русия. Вкараха го в затвора. И оттогава беше загубила контакт с него.

Тя знаеше, че е замесен в тази организация. Наричаха се "Сибирски орли". Бяха радикални националисти. Бяха планирали атентат в една джамия, който така и не се случи. Всъщност "планирали" не е точната дума. Хлапетата нямаха идея как се планира атентат. Те просто си играеха на тероризъм. А това беше опасна игра.

Тя се опита да го спаси. Душата му беше толкова мека и гъвкава. Копнееше за разбиране. Тя му показа, че го разбира. Не го осъди. Но лека-полека му внуши да забрави тези глупости. Нима имаш нужда от това, за да осмислиш живота си? Нима това е ролята ти в обществото? Искаш да го промениш? Не, този бунт е безсмислен. Обществото няма да се промени по този начин. То ще продължи по своя естествен път. Ще поникнат още много джамии. Приеми реалността и се бори със съзидание, а не с разрушение. Той беше толкова щастлив в обятията й, че за две седмици забрави цялата си бунтовност. После се върна и го арестуваха. А тя разбра, че е бременна.

- Баща ти не знае, че съществуваш, той няма вина. Реших, че е по-добре и за него, и за теб да не знаете един за друг.

Лицето му беше зачервено и силно наведено надолу, така че кичурите на бретона напълно скриваха горната му половина. Очите не се виждаха.

Тя наля по още една чаша.

Майка му беше красива жена. Все още красива. Слаба, с гъвкава походка. Беше като хищник. Като котка. Не беше чудно как онова момче, баща му, беше попаднало в лапите й. Бил е само две години по-голям от него сега. Сигурно е останал влюбен в нея за цял живот. А тя отново е проявила една от хладнокръвните си жестокости, постъпвайки правилно.

Те двамата бяха еднакви. Без да го съзнават, бяха абсолютно еднакви. Тя беше станала хладна и твърда, като острие на нож, за да оцелее. Не й е било лесно. Забременяла от терорист, сама и без подкрепа от никъде, осъждана от всички. Могла е да се срине. Могла е да се превърне в развалина, да се пропие, да затъне в отчаяние. Избрала е да победи. С цената на душата си. Загубила бе всичко човешко в себе си. Тя нямаше приятелки, не поддържаше връзки с роднините. Видя сестра си на погребението след близо 15 години. Не се разплака дори тогава. Тя беше станала звяр, който не напада, но който винаги може да се защити. Беше превърнала в звяр и сина си. За да не позволи да му се подиграват. Но той, заради младостта си и кипящите някъде надълбоко емоции, не беше успял да се контролира толкова добре. И звярът в него беше избухнал, изгаряйки една нещастна котка.

Той плачеше. Тя знаеше, че той плаче. Плачеше, защото е много пиян. Не, не само заради това. Плачеше, защото беше станал човек. За първи път.

Тя се надигна с несигурни стъпки. Приближи се. Той не вдигаше глава.

Погали косата му.

Той я погледна. Бретонът влизаше в премрежените му от сълзи очи. Не се опита да ги скрие.

Тя го прегърна. Обхвана го в обятията си. Притисна го до себе си. Усети сърцето му. Сълзите се стичаха по скулите й. Нейните сълзи. И неговите.

Бяха майка и син, които плачеха прегърнати в кухнята.

Празната бутилка падна от масата и се разби на пода.

 

 

© Ваня Накова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.02.2017, № 29 (207)
















Партньори