Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪТЕШЕСТВИЕ В ПРОВАНС

Таня Шелхорн

web

Ето ме най-после в така жадувания Прованс! Отдавна ме привличаше тази историческа област на югоизточна Франция, чието име срещах често в романите, та дори и аз я приписах като родно място на едни мои литературни герои. Понякога имах чувството, че вече съм била там, особено в оная част, която наричат Миди. Какво ли не прави въображението? Достатъчно беше само да притворя очи и мигновено се пренасях в Льо Миди де ла Франс!

Толкова снимки бях гледала на прочутите исторически градове и туристически центрове, та направо ги обикнах завинаги. Разбира се, нищо не може да се запечата трайно в съзнанието, ако не е преживяно в действителност. Натрупаната информация има странното свойство да се изпарява неусетно, докато видяното по време на пътуването оставя трайни следи във всичките ти сетива. Ако пък е съпроводено и от разтърсващи емоции, то споменът е наистина незабравим!

Моето пътешествие в Прованс започна именно с една такава емоция, от която още ми се вие свят, та изключено е да я забравя, докато съм жива. А мястото е толкова дивно и чудно, че в началото ми се стори почти нереално - Ле Бо дьо Прованс!

Ле Бо дьо Прованс

Ле Бо дьо Прованс

Спряхме до една необичайна скала, на която ерозията беше дала такава странна форма, та ми беше невъзможно да отгатна на какво прилича. Такива затруднения рядко изпитвах, но тъй като не бях виждала досега подобни избродирани скали, предпочетох да не бързам в преценката си. Гледката беше невероятна - отсреща на върха се виждаха руините на замъковите кули, заобиколени от някакво старинно селище. Всичко изглеждаше като странен декор, наподобяващ орлово гнездо, поместено сред планинската верига на Алпий.

Направихме няколко снимки и отново поехме на път. Два часа обикаляхме като в лабиринт между странните скали и къщи и не можехме да открием хотела, който мъжът ми беше избрал през интернет. Толкова се хвалеше със сполучливия си избор на едно тихо и спокойно място за нощувка, намиращо се в близост до набелязаните от нас обекти за посещение, а сега не можеше да го намери. Аз нямах представа къде се намирам, чувствах се в едно особено ефирно състояние, причината за което бяха планинските завои.

Но когато пак се завъртяхме по познатата ни вече спирала, решихме да позвъним до хотела. Администраторката беше безкрайно любезна да ни упътва, докато стигнем до самия хотел, който беше на 2 км от Бо, а не в самото градче, както беше отбелязано в интернет.

Най-после паркирахме в двора на хотел-ресторанта "Льо Фабиан де Бо"! Беше наистина приятно и тихо място, закътано сред природата, поради което се поизмъчихме, докато го открием. Затова пък се нагледахме до насита на мистериозните скали, които щяхме да посетим през утрешния ден.

След приятната вечеря умората и напрежението се стопиха и остана само настроението от всичко преживяно. Заслуга за това имаше и младият сервитьор, който ни стана веднага симпатичен. Казваше се Рене, говореше няколко езика, сервираше перфектно, не му липсваше чувство за хумор, но го показваше в рамките на приетото "савоар вивр".

Попитахме го за неговата националност, защото владеенето на чужди езици не беше съвсем присъщо на французите. Той пък взе, че ни постави задача да отгатнем сами. Това разпали нашето любопитство и ние с мъжа ми започнахме да налучкваме отговора. Аз веднага заявих, че е наполовина французин и това е от страна на майка му. Рене потвърди, че е точно така и ни подсети да открием другата половина от националното му потекло.

Беше слаб и мургав, та можеше да мине за италианец, но той поклати отрицателно глава. Жена му била италианка, та с нея си говорел на родния й език. Отрече да е португалец или румънец, също алжирец или мароканец. Определено нямаше нищо скандинавско във вида му, за германец или австриец и дума не можеше да става. Въпреки че говореше сносно и немски, той не скри отношението си към този език, научил го, докато работел известно време в Хановер.

Дали пък не е българин? За да го шокирам, че съм открила, му заговорих на български, но Рене само приповдигна раменете си. Не разбирал този език.

Нещата придобиха доста мистериозен вид, вече бяхме изброили всички възможни националности, не ни оставаше друго, освен да се предадем. Не можахме да отгатнем и това си е! Рене ни поизгледа шеговито и простичко отвърна, че баща му е испанец.

Как, нима не споменахме тази темпераментна нация? Оказа се, че наистина сме я пропуснали, а тя беше най-близо до правилния отговор. Сетих се, че не бях го чула да говори на испански, вероятно знае и този език? Съвсем естествено Рене премина на испански, това бил езикът, на който проговорил, защото като дете живял повече при баба си в Испания.

Мъжът ми, който също говори няколко езика, но не и испански, беше във възторг от този интересен млад мъж и след вечерята, компанията им продължи на бара. Аз повече нямах сили за нищо и се прибрах в стаята.

Прекрасно е да се събудиш с мисълта, че днешният ден ще бъде невероятен! Толкова енергия и желание поражда това състояние, че се научих да го предизвиквам изкуствено. Тогава всичко те радва и удоволствието е пълно. Емоциите се рисуват най-напред в съзнанието и след това се проявяват в действителността!

Мъжът ми изглеждаше още на градус от снощните коктейли на бара, но не му липсваше настроение. Започна да ми разказва, как говорели на различни езици с Рене, но накрая той го смаял, като заговорил на "швицер дюч" (швейцарски немски). Хванал се на бас, че никой не е в състояние да повтори едно изречение, което ще им каже на този странен език. Ако някой успеел, мъжът ми щял да черпи всички, ако ли не, другите него щели да почерпят.

Никой не можал да повтори и думица от това, което изрекъл. Рене се мъчил и го карал да повтаря десетки пъти, но все не успявал и признал, че това му се случва за първи път. Също и барманът, и майстор-готвачът, и другите присъстващи се мъчели напразно да повторят нещичко от казаното.

Стана ми смешно и любопитно, та попитах, какво им е казал на швицер дюч? Останах със зяпнала уста, защото, колкото и да се стараех, не можех нищичко да проумея, въпреки че донякъде разбирах този език! Изключено беше да повторя фразата. Накарах го да ми я напише. Ето как изглеждаше на швицер дюч:

„Heschs Chäschüechli im Chuchichäschtli gfunde?"

С доста усилие се опитах да разчета написаното, но пак не можех да го повторя. Трябваше да го разшифровам чрез транскрибция на кирилица. И аз като Рене карах мъжа ми да повтаря бавно и на срички - той, разбира се, беше във възторг от направеното впечатление!

"Хеш Хесхюхли им Хухихештли гфунде?"

На немски това означава:

"Hast du das Käseküchlein im Küchenkasten gefunden?" (Хаст ду дас Кезекюхлайн им Кюхенкастен гефунден?)

Въпросът е следният: "Намери ли сладките със сирене в кухненския шкаф?"

Ясно ми беше, че мъжът ми е отнесъл снощи голяма почерпка на бара!

Ле Бо дьо Прованс! Чудех се, какво ли означава това име, Бо, което отначало взех за "хубав", но като се вгледах по-внимателно, разбрах, че става въпрос за нещо друго. По време на закуска прегледах няколко рекламни брошури и се ориентирах донякъде за странния град, който щяхме да посетим през днешния ден.

Името Ле Бо (Les Baux) обрисува един град със стръмен скалист наклон. На провансалски език се произнася Бау (Baou). Адската долина, образувана от ерозионния хаос, е получила вдъхновение за името си от съновиденията на Данте, описани в неговия "Ад".

Могъщият род Ле Бо е властвал около 500 години и е имал взаимоотношения с най-силните семейства на Европа. Постоянно е воювал със своите съседи - графовете на Тулуза и Прованс. Според традицията този род води началото си от Валтазар - един от тримата влъхви, поклонили се на Младенеца Иисус. Като знак за своя произход владетелите на Бо приемат за свой хералдически символ Витлеемската звезда. В този период Замъкът в Адската долина е бил център на "пеещия юг", тук са се срещали най-известните провансалски трубадури. Поетът Фредерик Мистрал е казал за владетелите на Бо: "Династия на орлите и никога - васали". Те остават едни от главните играчи в историята на Прованс до окончателното превземане на града, който бил предаден на императора на Свещената Римска империя Фридрих Барбароса. Последният владетел на Ле Бо подарява града заедно с титлата на рода Грималди. И до днес принц Алберт, син на принц Рение, носи титлата Граф Ле Бо. В църквата "Св. Винсент" се съхраняват даровете на принцовете от Монако.

В наши дни в Замъка се провеждат костюмирани спектакли, запознаващи многобройните туристи с историята и живота на Ле Бо.

След тази информация нямах търпение да посетя Ле Бо дьо Прованс!

Сред очарователните улички на Бо дьо Прованс

Сред очарователните улички на Бо дьо Прованс

Последният августовски ден беше слънчев и приятен за пътуване и разходка. След пет минути се озовахме под скалите на Ле Бо, паркирахме колата и потънахме в една уличка от вечност! Обожавам такива места и преживяванията, свързани с тях!

Градът включва три отделни части: селото около църквата "Св. Винсент"; "Мъртвият град", където се издигат руините на замъка, обградени от останките, които са били посветени в служба на Бога; скалният масив, обширно пространство, място за срещи, тържества и събития.

Поехме към Мъртвия град, над който мълчаливо се извисяваха руините от донжона, слети с атрактивните скали, характерни за Адската долина. В нея се простираше цяла една каменна кариера под небето, пронизана от безброй подземни галерии, от които столетия наред се доставят камъни за строежа на близките градове и села.

Централната улица, по която се движехме, имаше достъп навсякъде и откриваше една постоянна и цветна анимация. Пресичайки малките романтични улички, попадахме в един средновековен декор, който ни откриваше начина на живот в това далечно време. В запазените старинни постройки се помещаваха малки бутичета, книжарници, кафененца, а наоколо беше изпъстрено с цветя. Въпреки че все още имаше доста туристи, цареше една приятна тишина и спокойствие. Необичайната атмосфера на това непознато за съвремието ежедневие някак респектираше и те настройваше на друга вълна. Иска ти се само да гледаш и мълчиш.

Руините на Мъртвия град - цели 500 години тук е кипял необикновен живот

Руините на Мъртвия град - цели 500 години тук е кипял необикновен живот

Изкачихме се върху платото и застинахме пред руините на Мъртвия град. Толкова необичайно беше наоколо, че в първия момент не можехме да го възприемем като реалност. Вятърът свистеше в ушите ни и понякога доста безпардонно ни блъскаше напред, сякаш се стремеше да ни даде указания за посоката. Тръгнахме към откритата скалиста тераса и разбрахме, че след броени минути ще има една костюмирана атракция, представяща сцени от живота на крепостните жители на Бо. Седнахме на завет до една висока стена и зачакахме.

Появиха се двама актьори, които в началото взех за пияни, но това било естественото поведение на примитивния селяк от Средновековието. Те разиграха няколко скеча, но така се хилеха и препираха, че понякога ми беше трудно да разбирам какво говорят. После разказаха на литературен френски за живота и историята на Ле Бо, което беше интересно.

Кралската власт е била безсилна да покровителства своите граждани. Предвид опасностите от война, нападения, грабежи, обществото е търсело своя покровител. Това е богатият и властващ господар, който притежава укрепен замък и може да поддържа една въоръжена крепост. Другите са работели за него, за да могат да бъдат защитени. Това е животът на богатите - той е колективен.

Цялата организация през Средновековието е построена по същия начин: индивидът е подчинен на града, занаятчията на своя еснаф, крепостният на своя феодал, феодалът на своя сюзерен. В Църквата е същото: монахът принадлежи на своя игумен, игуменът на абатството.

През ХІІІ век населението на Бо е наброявало около три хиляди души, но с времето все повече намалявало. Как са живяли зад каменните стени, дали са били щастливи и доволни? Те просто не са имали избор. Следвали са променливостта и несигурността на историята и са споделяли добрия или лош нрав на своя покровител.

За крепостните селяни годината е започвала с радост - 10 дни се редят празниците на невинните, на лудите, на св. Силвестър... и така, до Краля! Извън работата по полетата, животът си тече в тесните улички в ниската част на града. Къщите са семпли - построени са върху пещери, достатъчно широки, за да се съхранява реколтата през зимата или при оскъдица. Първият етаж е пригоден за подслон на хора, животни, инструменти и всичко необходимо за едно семейно огнище. В по-горните стаи се живее. Няма мебели, а ниши, издълбани в скалите. Осветяват със свещи и през дългите вечери жените предат или тъкат ленени платна. Градът е много оживен, занаятчийските цехове работят за строежа или поддържането, бутиците са отворили своите барачки към улицата, препълнени със стоки.

Сто дни в годината са почивни, като са концентрирани в мъртвите сезони. Всеки празник, всяка радост в Замъка са повод за всеобщо веселие. Всеки панаир, турнир, прием е среща за целия град. Напролет работата по полетата започва и така чак до есента.

Когато има война или нападение, крепостните трябва да носят всичко в крепостта, за да подпомагат своите благодетели и да хранят обсадените. Животът, с всичките си недостици и изолация, а най-вече с липсата на вода, е едно заточение върху безводните скали. Широките цистерни в земята служат за резерви, но са недостатъчни и често се появяват сериозни проблеми за комфорта и хигиената. Целият град е солидарен, това е въпрос на оцеляване.

Не било лесно да си жена от Средновековието

Не било лесно да си жена през Средновековието

Накрая актьорите ни подканиха, да се включим в задвижването на военните машини. Най-напред трябваше да се представят жените, за да дадат кураж и на мъжете. Излязохме няколко доброволки и се хванахме за въжетата на по-малкия требушет. Заопъвахме силно, но нищо не се помръдваше. Машината сякаш беше излята от бетон, а на вид изглеждаше проста работа. Пак напрегнахме мускули и се помъчихме да се придвижим напред, но усилията ни бяха напразни.

- Представете си, че сте жени от Средновековието, мъжете ви ги няма, наоколо са нападателите, трябва да се защитавате... - насърчаваше ни актьорът разпалено, но накрая сам улови едно въже и ни помогна в последния рунд. Топката, която играеше ролята на камък, отскочи далече и всички ни заръкопляскаха.

Требушет в замъка Ле Бо

Требушет в замъка Ле Бо

Сега беше ред на мъжете, но никой не се помръдваше, въпреки настоятелните покани на двамата актьори. Голямата машина наистина вдъхваше страх, особено след като видяха колко се измъчихме с по-малката. Този требушет от ХІІ-ХІV век можеше да изхвърля камък от 50-100 кг на 200 метра. Сега играехме с пластмасови топки, но въпреки всичко теренът беше освободен от туристите, за да не се пръсне топката върху нечия глава.

Най-после се престрашиха десетина доброволци, сред тях и моят съпруг, дадоха им ръкавици и всички се напънаха над въжетата. Картинката беше доста комична, защото почти се бяха изплезели от усилие, а повечето бяха млади и яки мъже. Ние викахме окуражително - срамотно щеше да бъде мъжете ни да се изложат!

Изведнъж требушетът заскърца застрашително, кошницата се надигна и голямата бяла топка полетя далече във въздуха... Ако това беше 100-килограмов камък, гледката наистина щеше да бъде ужасяваща!

След тази атракция придобихме донякъде усещане за суровия живот през феодализма и доколко ние сме безсилни днес да се справим в подобна ситуация.

Терасата в подножието на замъка Ле Бо - място за срещи, тържества, събития

Терасата в подножието на замъка Ле Бо - място за срещи, тържества, събития

Тръгнахме по обширния скален масив, за да разгледаме най-напред тази част от територията на Ле Бо. Вятърът духаше толкова силно, че се налагаше понякога да се хванем за нещо, за да не полетим към Адската долина. Гледката наоколо, видяна от самия връх, беше наистина впечатляваща!

Снимах се пред паметника на Шарл Рийо, поет-селянин, певец на Бо. Признателните граждани са го увековечили заради изключителния му самороден талант.

Разгледахме и други военни съоръжения от тази епоха, направихме много снимки, нагледахме се до насита на планинските пейзажи и интересните къщи на градчето долу, след което се упътихме към най-вълнуващата част - Мъртвия град!

Скали и кули, слети в едно! Искаше ми се да потъна във вечността, за да се наслушам до насита на многовековната приказка!

Ле Бо дьо Прованс - скали и кули слети в едно

Ле Бо дьо Прованс - скали и кули слети в едно

На връщане си купих книгата за Бо и докато си отдъхвахме в едно уютно кафененце, я поразгледах. Тя щеше да ми остане скъп спомен от това място, за което благодарих на мъжа ми, че го е включил в нашия маршрут. Да дойдеш в Прованс и да не видиш Ле Бо, това значи, че нещо липсва от твоето пътешествие!

Потеглихме към Ним (Nîmes), който беше най-отдалечен от нашия хотел, та решихме да го посетим още в началото, докато имаме хъс за пътуване. Три обекта ни чакаха за разглеждане: Амфитеатърът, Мезон Каре и кулата Ман. Имахме няколко часа на разположение до приключването на работното време и смятахме, че ще успеем да видим достатъчно.

Арената в Ним

Арената в Ним

Паркирахме близо до Арената и скоро се изправихме пред този грандиозен строеж, прекрасно съхранен до днес. Той представляваше една елипса от 133 на 101 метра, чиято външна фасада е издигната на две нива, пронизани от аркади.

Още с влизането във външната партерна галерия те обзема странното чувство за един отминал свят, който продължава да напомня за себе си в това необичайно каменно пространство. Мястото, определено за публиката, което обкръжава цялата писта, е разделено на 60 лъчисти участъка, като всеки един от тях е свързан с две от външните аркади. Трийсет и четири реда от пейки, върху които 24 000 зрители могат да се настанят, изпълват вътрешността на Арената. Местата са се определяли според ранга в обществото.

Арената в Ним - интериор

Арената в Ним - интериор

Не зная какво би било моето социално положение, ако бях се родила в древността, но обикаляйки Арената, можах да си изясня, че в никакъв случай не бих принадлежала към простолюдието или проститутките, които са заемали най-горните редове. На това място аз почти губех равновесие и ако не побързах да се заловя за железните перила, можех да политна надолу. Прецених, че за мен е най-добре някъде около десетия ред - по-нагоре, от стръмния наклон, започвах да усещам разреждането на въздуха. Въпреки всичко не се лиших от емоциите да се изкача до последния ред, но не посмях да надникна навън, както някои го правеха. Други пък направо се разхождаха върху външната стена, което ме караше да настръхвам от ужас. Височината беше 21 метра.

Невероятна инженерна и архитектурна мисъл, проявила се в тези далечни времена! Арената е била открита някъде около І век от н.е. по образец на Римския Колизеум. Служела е за зрелищни развлечения, най-вече гладиаторските борби. В античния Ним (Немаус) е съществувала школа за гладиатори. По време на Великото преселение на народите Арената се използва като крепост и квартал за живеене, а през Средните векове се трансформира в замък, в който са живеели Рицарите на Арената. По-късно се използва като затвор, дори и като църква. През 1786 обитателите били изселени и се започва реставрация на зданието, което придобива първоначалния си облик към средата на ХІХ век. През 1840 година Арената е вписана в историческите паметници на Франция. Днес Амфитеатърът в Ним се ползва за различни представления, като рок-концерти или испанска корида. Ним е столица на бикоборството.

Толкова противоречиви чувства се надигнаха в мен, докато гледах този паметник от древността - възхищението ми често се заменяше с тъга и огорчение. Да построиш такава изумителна сграда и тя да служи за наслада от жестокости. Няма по-срамно забавление от гладиаторските борби, но аз не понасям и днешните кориди. Не проумявам как хората могат да изпитват удоволствие от кървави зрелища, независимо дали те се представят от хора или животни. Пита ли се тази галванизирана тълпа, какво изживява клетото животно?! Не съжалявам за тореадора, дори когато е смъртоносно наранен. Нищо не се е променило в човечеството, що се касае до задоволяване на низките страсти. Убедена съм, че ако сега се разрешат отново гладиаторските борби, арените ще бъдат препълнени от човекоподобни зрители.

Квадратната къща или Мезон Каре в Ним

Квадратната къща или Мезон Каре в Ним

Отправихме се към Квадратната къща или Мезон Каре, която се намираше недалеч от Арената. Това беше единственият древноримски храм в света, запазен напълно до днес.

Влязохме да разгледаме, но тъй като се излъчваше на всеки час някакъв филм, имахме още време до следващата визита. Купихме си билети и се настанихме в откритото кафене около Мезон Каре. Беше приятно слънчево време и едно ободрително еспресо ни подейства великолепно. Можехме спокойно да се насладим на бялата постройка пред нас, която изглеждаше като нова. Все още не беше завършен ремонтът и скелето се издигаше пред входа, а едно голямо пано закриваше интериора от околния свят. Разгърнах книгата за Ним, която вече си бях купила, и прочетох набързо информацията за обекта на нашето посещение.

Храмът е построен около 2-3 г. след Христос и е посветен на внуците на Август, Гай и Луциус Цезар - "принцове на младостта". За архитектурното вдъхновение е послужил храмът на Аполон в Рим. Постройката е с размери 26 м дължина, 15 м ширина и 17 м височина.

След падането на Римската империя свещеният августовски храм е превърнат в "Капитолий", където заседавала асамблеята на съдиите. Така просъществувал до ІХ век. След това станал Градски съвет и Консулство. През 1540 Мезон Каре попада в частна собственост и се използва като къща за живеене. По-късно става конюшня. За да се спаси от разрушения през Революцията, е трансформирана в църква. През 1822 г. е завършена реставрацията и Мезон Каре е превърната в археологически музей.

Часът за посещение беше дошъл, влязохме, дадоха ни специални очила за гледане на триизмерно кино и се настанихме в кинозалата. Гледахме един наистина удивителен филм за впечатляващата история на Героите на Ним.

За Кулата Ман не ни остана време, но и ние се бяхме отказали да я посещаваме. Предпочетохме една разходка в историческия център на Стария град, който беше фантастичен. Ненапразно наричат Ним "френския Рим"!

Днешният ден беше наситен с онези мигове в живота, които остават завинаги в съзнанието и те изпълват с усещането, че си жив!

Завърнахме се предоволни в нашия хотел, а симпатягата Рене направи вечерта ни повече от приятна.

Първият септемврийски ден на 2010 г. се усмихна слънчево още от сутринта и предвещаваше да остане такъв за наша радост. Настроението ми беше в синхрон с предстоящото пътешествие и аз си тананиках популярната песничка за Авиньон, тръпнейки от възторг, че много скоро ще я изпея върху прочутия мост!

Често си казвам, че всичко в живота ми се движи като в приказка, дори когато е най-трудно и понякога тъжно. Тази нагласа много ми помага и просто е станала част от моето ежедневие. Приемам, че във всяко нещо е скрит таен смисъл и всичко, което желая, ще ми бъде дадено в най-подходящото за мене време. Най-важното е да издържиш момента на изпитание!

Ето ни най-после в Авиньон (Avignon), романтичният град на южна Франция, разположен на левия бряг на Рона. Красиви зъбчати стени с големи кули и интересни врати опасваха града, та доста пообиколихме около тях, докато се ориентираме към местоположението на Двореца на папите. Искахме най-напред да разгледаме този исторически и архитектурен паметник на Авиньон и Франция.

Двореца на Папите в Авиньон

Двореца на Папите в Авиньон

Паркирахме колата в подземния гараж и след броени минути вече бяхме пред обекта на нашето посещение. Когато се изправя пред такъв средновековен декор, мога да го съзерцавам с часове. Да се потопя в мислите си и никой да не ме разсейва. Да се нагледам до насита и чак тогава да потъна в интериора.

Една модерна скулптура се издигаше върху невисокия пиедестал, та в началото не можах да отгатна какво представлява, гледайки я в гръб. Ах, такъв атракцион не бях виждала досега в никой цирк - слон върху хобота си! Истински куклен герой!

Първите снимки направихме с този необичаен "еквилибрист", който ни развесели, и след това седнахме в откритото кафене да пийнем нещо разхладително. Можехме да си отдъхнем под сянка и да се наслаждаваме на гледката пред нас.

Денят се очертаваше горещ, не предполагах, че моят стар приятел, Слънцето, ще изсипе толкова щедро лъчите си върху мен. Бях си взела и жакета, та сега се налагаше да го нося постоянно в ръка. Но ако не бях се облякла малко по-есенно, със сигурност щеше да е хладно, дори и да вали.

Както и да е, тази малка подробност около облеклото не можеше да ангажира вниманието ми, когато бях на няколко метра от впечатляващия Папски дворец.

Строен около 30 години при понтификата на трима папи - Бенедикт ХІІ, Климент VІ и Инокентий VІ, този феодален замък е един от най-просторните: той заема площ от 15 000 м2. Прилича на истинска крепост с високи кули и стени, пронизани тук-там с малки правоъгълни прозорци.

Авиньон е станал резиденция на римските папи в 1309 г., когато гасконецът Бертран дьо Гот, известен като Папа Климент V, влязъл в конфликт с френския крал Филип ІV Красивия, след което дошъл в Авиньон. Градът е принадлежал на графовете на Прованс, но през 1348 г. бива закупен като частна собственост от Папа Климент VІ. Тук папите се чувствали в много по-голяма безопастност отколкото в безпокойния Рим, където често се развихряли остри конфликти между аристократичните родове.

Първите авиньонски Папи, Климент V и Йоан ХХІІ живели в доминиканския манастир и едва при Папа Бенедикт ХІІ (1334-1342) започнала реконструкция на стария епископски дворец, която продължила при неговите приемници.

Старият дворец бил построен от архитекта Пиер Пуасон, който бил наследен от Жан дьо Лувр. По време на понтификата на Климент VІ, Инокентий VІ и Урбан V крепостта непрестанно се преустройвала и разширявала. Така се появило още едно крупно здание, а именно Новият дворец, с параклис за папските богослужения. Интериорът бил богато украсен с фрески, гоблени, картини, скулптури и дървени тавани.

Папите напуснали Авиньон в 1377 г. и се върнали в Рим, но това послужило за начало на папския разкол, по време на който антипапа Климент VІІ и Бенедикт ХІІІ направили Авиньонския дворец своя резиденция до 1408 г. Но дори и след низвергването на антипапата, крепостта продължавала да се намира в ръцете на неговите поддръжници, поне още няколко години, докато е била държана под обсада. В 1433 г. дворецът бил върнат като собственост на римските папи.

По време на Френската революция дворецът бил окупиран и ограбен от бунтовници и през 1791 г. станал място за масови екзекуции на контрареволюционерите.

При император Наполеон многочислените помещения били използвани за военни казарми и затвор, а в началото на Третата република, когато в страната царяло антицърковно настроение, интериорът, изработен от дърво, бил разрушен и използван за строеж на обори, а фреските били замазани.

В 1906 г. френските власти реставрирали Папския дворец и организирали в него национален музей.

Отдъхнахме си на спокойствие, освежихме се с една-две разхладителни напитки и решихме, че е време да преминем към по-активно действие.

Артист от Авиньон

Артист от Авиньон

Докато мъжът ми плащаше сметката, аз се приближих до паметника на един солдат и се чудех дали тази истинска раница е част от дизайна или просто някой я е оставил. Погледнах към лицето под каската и нещо ме смути в синия нетрепващ поглед. Вгледах се по-внимателно и направо изтръпнах - това беше жив артист!

Сега видях, че пред раницата има паничка и когато се наведох да пусна в нея няколко монети, "скулптурата" се раздвижи. С грациозна маршировка и елегантен жест отдаде чест, усмихна се и отново застина в безмълвие. Снимахме го и останахме още малко, за да видим следващите му проявления. Дали от нашето внимание или случайно, но наоколо се натрупаха доста хора и докато пускаха монети, артистът отдаваше чест и маршируваше върху бетонния пилон. Мислено му пожелах да има по-често това физическо разтоварване, защото номерът беше наистина много труден за изпълнение. Още повече, когато си под парещото слъце, намазан с бронзова боя и каска на главата.

Влязохме през петоъгълната Порта де Шампо, която беше официалния вход на сградата. По-голямата част от двореца беше открита за посещение, тъй че ни чакаше доста обикаляне из просторния интериор.

Една от най-важните зали на целия Папски дворец е Залата на Консисторията. Тя впечатлява със своето пространство: 34 м дължина и 10,50 м ширина. В ХІV век Консисторията е имала огромно значение за римокатолическия свят, тя е била техния Върховен съвет и Върховен съд. За голямо съжаление, избухналият през 1413 г. пожар унищожава почти цялото крило на Консисторията, като поглъща и фреските. Запазени са две статуи от дърво, доста повредени, две врати и три пана, които са изложени в дъното на залата. Също и 9 портрета на няколко папи.

За щастие, фреските в параклиса "Свети Йоан" са съхранени и до днес.

Над Консисторията се намира древният "magnum tinellum", една от най-просторните зали на двореца, със своите 48 м дължина и повече от 10 м ширина. Осветена от шест големи овални прозореца и пет по-малки над тях, гледащи към градината. Таванът е бил покрит с хубава декорация, която обаче не е била пощадена от пожара в Консисторията. В източната стена се намира малка оратория: място за обсъждане и тайно гласуване за кардиналите.

Минавайки през един външен балкон, се озовахме във Висшата кухня - един от куриозите на замъка. Нейната монументалност с пирамиден свод и огромна камина във формата на обърнат конус, подчертават характерния стил на "неуязвимост", типичен за Папския дворец. Веднъж обаче неприятелски войници успели да проникнат в сградата с цел да вкусят от папската кухня. Шумът от падането на голям съд привлякъл вниманието на обитаващите двореца и дръзките злосторници били задържани и хвърлени в затвора.

В средата на масивната Папска кула се намираха спалнята и стаята за аудиенция на папата. Спалнята беше във формата на каре, с около 10 м на всяка страна, една камина в ъгъла, а стените бяха богато изографисани. Мебелировката липсваше, но все пак беше впечатляващо само като си помислиш кой е спял тук.

А когато слязохме в съкровищницата, се чувствах някак си неловко, че надничам в такава недостъпна за простосмъртните обстановка. В това място са влизали само папата и ковчежникът. Днес съкровища няма, но все пак витае духът на отминалите времена.

Обикаляхме още дълго из многобройните зали и параклиси. Разгледахме също изложбата на съвременни художници, един от които беше авторът на слона-еквилибрист. Вътре в залата имаше макет на скулптурата.

Похвално беше за моя съпруг, че издържа толкова дълго без цигара, но вече явно моментът за това удоволстивие беше дошъл и нищо повече не можеше да го задържи в папските покои. Аз останах още малко да поразгледам и за последно да се усамотя в някой потаен ъгъл. На излизане задължително се минаваше през бутика, натам водеха всички пътечки. Взех книгата за Авиньон и точно пред касата интуицията ми подсказа, че тази книга вече е закупена. Върнах я обратно и излязох навън. Мъжът ми разговаряше с едно младо момиче и когато ме видя, сияещ ми показа подаръка - книгата за Авиньон! Имах много вярна интуиция. Момичето се ръкува учтиво с мен и любезно ми предложи да ме интервюира. Обясни, че правела интервюта с туристи от Източна Европа, а вече имаше информация за моята националност. Отговорих на всичките й въпроси с удоволствие, а тя сияеше от радост, че за първи път правила интервю с българка и то с такава интересна професия.

Отново седнахме в кафенето, жегата беше голяма и жаждата направо ни изгаряше. Артистът продължаваше да стои като автомат върху пилона, за щастие, сега вече под сянка. Беше забавно да го наблюдаваме и все очаквахме да се помръдне, но той стоеше като закован. Мислено започнах да привличам зрители, които да оставят монети, за да може той да се раздвижи. Тази част от номера беше още по-забавна и просто те развеселяваше.

Докато си отдъхвахме под чадъра, пристигна туристическото влакче и ни подсети, че една обиколка с него е най-приятното нещо в този горещ следобед. За последно оставихме моста на Авиньон.

Настанихме се двамата на една пейка, която беше за четири човека, и все се надявахме, че никой няма да седне до нас. Имаше още свободни места, но влакчето скоро се напълни. Пред нас седеше една възрастна двойка, която, изглежда, имаше същото желание. Тъкмо когато щяхме да потегляме, се появиха още двама пътници и се заоглеждаха за свободни места. Изтръпнах да не изберат местата до нас, защото дамата беше с внушителни размери. Седящите пред нас също се правеха на разсеяни.

Както обикновено се случва, все мен взимаха на прицел, та и сега не ми се размина. Нямаше как, налагаше се да отстъпя, но не се оставих да ме смачкат като сандвич в средата. Слязох и им дадох път да влязат. Дебелата дама не беше много доволна от моя избор и направо ме смаза с телесата си. Отреагирах спонтанно, беше наистина крайно неприятно. Дебеланата заговори на немски, посмести се мъничко и ухилено ме попита: "Гут?" "Найн", отвърнах начумерено и тя се постара още малко да се посъбере в кожата си. Яко притисна съпруга си, но той мъжествено търпеше. Физиономията на моя мъж красноречиво издаваше чувствата му, но все пак бяхме от двете външни страни на седалката, та можехме да си поемаме достатъчно въздух.

Госпожата пред нас явно ми съчувстваше и любезно ми предложи да си оставя чантата при тях. Благодарих с облекчение, защото това ме разтоварваше. Те излязоха късметлии, возеха се само двамата на седалката.

Потеглихме и аз се настроих на друга вълна, заслушана в аудиогида. Пък и германката се стараеше да не се докосва до мен, тъй че почти я забравих.

Влакчето се завъртя пред Двореца и обиколи около Катедралата, която беше в непосредствена близост. После умело се запровира през тесните улички и влезе в зелената Градина Дю Роше, едно от най-характерните места в Авиньон. От нея се открива грандиозен пейзаж с Рона и околността. Някога тук е било едно каменисто място, над което са се гонели ветровете, а днес е превърнато във великолепна градина, с малки езерца, статуи и мъхнати пещери в нея.

Влакчето ни отведе до Пти Пале (Малкия дворец), поспря се за малко пред него, премина покрай моста Сен Бенезе, плъзна се по дългата Рю де ла Републик, покрай Авиньонските стени и пристигна на живописния площад Л’Орлож, където се намираше театърът. След това посетихме величествената църква Сен Пиер и последно се спряхме пред бароковата сграда на хотел "Де Моне", който се намираше срещу Папския дворец. Разходката беше чудесна.

Прочутия Мост на Авиньон

Прочутия Мост на Авиньон

Най-после се отправихме към прочутия Мост на Авиньон, чиято известна песничка знае целият свят! Той е свързан с една хубава легенда за св. Бенезе, който никога не е бил канонизиран, но изглежда, че наистина е съществувал.

Младият Бенезе бил овчарче в околностите на Вивие, където бил роден, и ето че един ден някакъв глас му заповядал да отиде в Авиньон и да построи мост над буйните води на Рона. Малкото момче, което до този момент не било напускало своите хълмове, срещнало по пътя един ангел, който го завел при владиката на Авиньон. За доказателство той го накарал да повдигне един голям камък, който и трийсетина мъже не можели да помръднат на сантиметър. Бенезе усетил в себе си някаква необикновена сила, с лекота повдигнал камъка и го понесъл към Рона. Поставил го на брега и казал, че този камък е първото дарение за моста. Тълпата, която го следвала, била обхваната от луд ентусиазъм и за кратко време били събрани пет хиляди златни екю.

Каквито и да са фактите, легенда или не, строежът на моста започнал през 1177 г. и бил приключен през януари 1185. Бил дълъг 900 м, имал 22 арки. За мнозина от хората, които през тази епоха пътували по реката към морето, това бил първият мост, който виждали. Разрушен след падането на Авиньон през 1226 г. мостът бил възстановен частично, до пълното му изоставяне през 1680 г. Днес от моста са останали четири арки и едно параклисче на два етажа, на името на св. Николай. Тук е било погребано тялото на Бенезе, пренесено през 1674 г. от църквата на Селестинците, но за съжаление, е изчезнало по време на размириците през Революцията.

Толкова пъти съм мечтала да посетя този мост, та сега си мислех какво ли не прави фантазията... Една легенда и една песничка превръщат стария разрушен мост в символ на града и потокът от туристи не спира. Браво на французите!

Пея и танцувам върху Моста на Авиньон

Пея и танцувам върху Моста на Авиньон

С удоволствие изпях песничката и дори танцувах върху моста!

Сюр льо пон д’Авиньон
Л’он и дансе, л’он и дансе,
Сюр льо пон д’Авиньон
Л’он и дансе ту-т-ан рон.
Ле бо месю фон ком са,
Е пюи анкор ком са...

Върху моста на Авиньон всички танцуват в кръг... хубавите господа правят така и пак така... подскачах весело, а мъжът ми ме снимаше, докато накрая и той се разпя. Незабравимо изживяване, стига да си го направиш сам!

Много обичам късните следобеди, това е времето, в което ставам активна и се настройвам най-вече на творческа вълна. Удоволствие ми доставят разходките в тези часове, когато слънцето меко залязва и те гали с последните си лъчи. Всичко наоколо придобива едно вълшебно обаяние и аз не мога да му се наситя.

Из живописните улички на Авиньон

Из живописните улички на Авиньон

Разходихме се из живописните улички на Авиньон, останали в голямата си част непроменени от времето на Средновековието. Галех топлите скали и тяхното пулсиране ме изпълваше с енергия. Можех да остана с часове в този приказен декор, който с настъпването на вечерта придобиваше още по-чудноват облик.

Пътят ни минаваше отново покрай Папския дворец и за сетен път видяхме артиста, който сега беше без каска, седнал върху пилона за кратък отдих. Кимнахме усмихнати за сбогом, той ни отвърна със същия жест.

Тръгнахме си от Авиньон, изпълнени с емоции и незабравими спомени!

Днешният, четвърти ден в Прованс, бяхме определили за посещение на Камарг (Camargue), блатистата местност на южна Франция, известна със специфичната си флора и фауна. За мен беше вълнуващо да видя Средиземноморското крайбрежие, тъй като никога не бях идвала по тези места.

Потеглихме към Сент-Мари-де-ла-Мер (Saintes-Maries-de-la-Mer), малко рибарско селце, известно като свято място още от древността.

Легендата разказва, че Мария Магдалена, Мария Яковова, Лазар, Йосиф Ариматейски и чернокожата девойка-слугиня Сара били насилствено изгонени от Светите земи. След възкресението на Христос, те преплували на лодки Средиземно море. Опасното пътешествие приключило, когато слезли на брега на съществуващото и до днес селце Сент-Мари-де-ла-Мер.

В ХІ-ХІІ век била построена църквата Нотр-Дам-де-ла Мер, съхранила се до наши дни. През 1448 година били открити свещени реликви, свързани с посещението на Светите Мария Яковова, майката на апостол Яков, и Мария Саломия, присъствала при рождението на Иисус Христос. С времето за местното население те станали обект на поклонение. В църквата се съхраняват три статуи - на двете Марии и девойката Сара, чийто произход и личност остават неустановени. Вследствие възниква и култът към Дева Мария и в продължение на няколко столетия в градчето се стичат поклонници от цяла Европа. По време на Великата френска революция култът бил забранен, а църквата Нотр-Дам-де-ла-Мер частично разрушена.

Сент-Мари-де-ла-Мер се явява също място за поклонение на циганите, празнуващи в този град 25-ти май като ден на св. Сара (Сара Кали), своята небесна покровителка.

Циганите вярват, че Сара била местна кралица, която посрещнала пътешествениците, други предполагат, че е древна езическа богиня или египтянка, прислужвала на Дева Мария.

По време на поклонничеството циганите изнасят Трите статуи от църквата и им отдават почит. Вечерта носят статуята на Сара на морето, плават в лодка с нея и после отново я връщат в църквата. На следващия ден се разотиват и градчето потъва отново в своя тих и спокоен живот.

Сент-Мари-де-ла-Мер

Сент-Мари-де-ла-Мер

Пристигнахме около обяд и паркирахме колата в обширния крайморски паркинг. Днешният ден беше още по-горещ от вчерашния, само за плаж. Щом зърнах блестящата морска синева, изпитах непреодолимо желание да се потопя в нея, а после да се протегна върху горещия пясък и да остана дълго под слънчевите милувки. Мъжът ми обаче нямаше такова намерение и промърмори нещо сърдито. Веднага изиграх етюда, че съм се пошегувала и за доказателство го подканих да ми направи няколко снимки с морето. Дълбоко в себе си желаех поне да го пипна и да вдишам отблизо неговия свеж аромат.

Горещината пораждаше една неутолима жажда, а парещият асфалт на крайбрежната алея я усилваше постоянно, тъй че не можех дълго да играя ролята на фотомодел, колкото и да поощрявах моя фотограф в любимото му хоби. Преди да са се появили градоносните облаци върху челото му, побързах да изляза от морския оазис и двамата седнахме в отсрещното кафене. Беше отморително на сянка с една освежителна напитка. Морето блестеше с цялата си красота и лудо ме изкушаваше да се хвърля в обятията му.

Дали от горещината или от страстното ми желание да се потопя в морските води, но имах чувството, че ще пламна от емоции. Включих целия си женски чар и помолих за още една кратичка морска разходка. Този път се събух боса, навих крачолите на дънките и припнах към морето. Нагазих навътре, хич не ми пукаше, че ще се измокря. Удоволствието беше страхотно.

Виждах с периферийното си зрение, че моят съпруг ми маха с ръка да тръгваме, но продължавах да се правя на разсеяна. Така завиждах на хората, налягали по пясъка и скалите. Но ни предстояха доста обекти за посещение, а това беше целта на нашето пътешествие.

Колата така се беше нажежила, че направо не можеше да се диша в нея. Добре, че замъкът д’Авиньон беше наблизо, а там паркирахме на сянка.

Не очаквах, че можем да видим такъв лукс и съвременност в сърцето на Камарг. Фамилията д’Авиньон се настанява тук през XVIII век като собственици на земеделска земя с висока доходност, благодарение на постоянното напояване от Малката Рона. Към средата на XIX век имението се простира върху повече от 20 000 хектара и замъкът става седалище на земеделското общество на Камарг.

През 1893 г. Луи Прат-Ной, богат фабрикант и търговец на вина, купува имението и преобразява замъка в резиденция за лов. Енергичен мъж, внимателен и любопитен към всяко нововъведение на своето време, той разкрасява своето имение според собствения си вкус и разбиране, като реализира последните технически новости посредством комфортни материали и водоснабдяване. Този завършен и необичаен ансамбъл свидетелства за вкуса и лукса на голямата индустриална буржоазия в зората на XX век.

Замъкът д’Авиньон - лукс и съвременност в сърцето на Камарг

Замъкът д’Авиньон - лукс и съвременност в сърцето на Камарг

Още с влизането ни през големия портал попаднахме в един друг свят, толкова различен от заобикалящата го действителност. Влязохме в обширния парк, спряхме се пред голямата Бяла къща (Ла Мезон Бланш) и си купихме билети. Имаше и телефонен гид, от който се възползвахме. Беше нужно обаче да гарантираме с паспорта си, че ще го върнем обратно. Ех, уж сме в цивилизован свят, но хора всякакви...

Администраторката сподели, че някои посетители крадели каквото им попадне, дори късали пискюлите от пердетата, за да отнесат някакъв сувенир. Да се смееш ли, или да въздъхнеш посрамено, че и към теб сега се прокрадва същото съмнение!

Това, което очите ми видяха в интериора на замъка, надмина моето очакване за лукс и модерност! За съжаление, не се позволяваше да се снима, спомените останаха само в паметта ми.

Обиколихме двата етажа и всичко беше като един вълшебен сън - Големия и Малкия салон, спалните, работния кабинет на Мосю, кулоарите, огромната вътрешна стълба, трапезарията, кухнята с всичките й приспособления, баните и тоалетните. Ненадминат вкус, но преди всичко беше помислено за удобството и удоволствието на живеещите тук хора. Хигиената беше на високо ниво, за разлика от пищните замъци докъм XIX век.

В просторния парк имаше още забележителности - като Водния замък, в който се помещаваше електрическата помпа за вода, която функционира и до днес, Котелното помещение, което е било абсолютна новост за времето си, както и цялата флора от редки и красиви растения и дървета. Човек можеше да остане тук цял един следобед и да се наслади на чистия въздух, тишината и спокойствието. Нас обаче ни чакаше друг маршрут, към който и потеглихме.

Посетихме Музея на Камарг, тъй като се намираше по пътя ни. Останахме около половин час. Вътре беше прохладно и приятно. Интересна беше историята на това модерно блато, в което животът продължаваше да тече по своите закони. Много ме впечатлиха снимките с оризовите плантации, които съществуват и досега. Също и отглеждането на специалната порода биволи, които живеят на пълна свобода. Те се отличават с черния си цвят и извити като лира рога. Тази специфична работа е съществен елемент от нравите и културата на Камарг и привлича много посетители. Животновъдите са обикновено и бикоборци, те избират биковете за арената. Нужно е много познание и умение, за да се управляват тези диви животни с техния агресивен характер.

Прочетох, че ако някой от тях съумее да осъществи успешни спектакли на арената в продължение на осем години, получава заслужена пенсия за непосилния си труд в блатото.

Въпреки моята ненавист към бикоборствата, все пак си отдъхнах, когато разбрах за характера на тези игри. Бикът се изкарва на арената, украсен с червена панделка върху челото, завързана с конци за двете рога, върху които пък са закачени два бели пискюла. Атлетичният бикоборец трябва да съумее да откачи атрибута от челото на бика с помощта на една кука. Опасно е наистина, но животното не бива нито дупчено, нито пък убивано, както е в испанската корида. На човека може и да се случи нещо, но той сам си е виновен.

Местните жители питаят истински култ към черния бивол, той е емблемата на Камарг. Могат да се видят на някои места статуи или паметници на бикове, издигнати в тяхна памет.

Сред типичния ландшафт в Камарг

Сред типичния ландшафт в Камарг

Музеят се намираше насред селския ландшафт. Това тихо и спокойно място ми напомни за моето детство и юношество, когато се скитах по поляните и мечтаех като Татяна Ларина. В съзнанието ми изплуваха любимите стихове и аз тихично ги зашепнах:

Замислена Татяна беше
от свойто ранно детство тя,
с мечти живота си красеше
във тая селска пустота.

Изпитах силно желание да прочета отново "Евгений Онегин", знаех, че сега ще го видя с други очи.

Поразходихме се наоколо и направихме още снимки. Усещането за нещо родно и преживяно не ме напускаше и предизвикваше лека носталгия в сърцето ми. Сбогувах се с усмивка.

Ето ни вече в Арл (Arles) - градът на изкуството и историята!

Най-напред потърсихме Информационния център, за да се ориентираме в обстановката, тъй като и двамата бяхме за първи път в този град. Първото нещо, което забелязах, бяха афишите за Малкото влакче, което вече ми беше станало любима емоция. Предложих да направим една разходка с него, за да се запознаем по-бързо и лесно със забележителностите. Следващата обиколка щеше да бъде след около половин час, тъй че имахме време да поразгледаме рекламните брошури, а и беше време за цигарената пауза, толкова належаща за шофьора. Седнахме на една пейка в градинката, пред която беше спирката за Малкото влакче, чийто маршрут започваше точно оттук.

Особено вълнуващо беше за мен, че ще мина по стъпките на Ван Гог!

Спомените ме върнаха в ония далечни години, когато четях поредицата за импресионистите от Анри Перюшо и най-силно въздействие върху мен остави описанието за живота на Ван Гог - бях напълно потресена! Мисля, че именно в тази книга срещнах за първи път името на градчето Арл и през целия си живот съм го свързвала с най-мъчителния период от живота на този необикновен художник. Всеки път, когато чуя, че се е продала негова картина на космическа цена, ме изпълва чувство на тъга и възмущение към този несправедлив и суетен свят.

Добре, че влакчето пристигна навреме, та се отърсих от песимистичните мисли и се настроих на друга вълна. Кога беше онова време, когато четях за Ван Гог и за Арл, а ето ме сега на пътешествие по тези места... наистина времето не съществува!

Разходка с влакчето в Арл

Разходка с влакчето в Арл

Първата спирка беше пред Арената, която се издигаше върху могилата Отюр, насред античния град, простиращ се до Рона. Шофьорът ни каза, че имаме 5 минути на разположение, за да я разгледаме отвън, а който иска да влезе вътре, може да продължи обиколката със следващия тур.

Пъргаво се изкачих по високите стъпала, за да бъда увековечена от фотообектива, а после побързах да надникна в интериора. От пръв поглед обхванах вече познатото ми пространство, а мъжът ми се шегуваше, че когато си видял една арена, вече си видял всички. Напълно бях съгласна с него и решихме да продължим по маршрута, защото живописните улички на Арл бяха много по-примамливи. Шофьорът ни махаше с ръка да побързаме. Последна снимка с бялото влакче и потеглихме отново.

Обиколихме руините на Античния театър, който се намираше в близост до Арената. Тази постройка представляваше една от големите реализации от първата фаза на урбанизирането на града. Строежът е започнал някъде около 40-30 г. пр.Хр. и е завършен в основни линии към 12 г. пр.Хр. Тези сгради, останали от римско време, влизат в списъка на световното наследство.

Маршрутът продължаваше покрай древните укрепления на Арл и това позволяваше да се опознае разположението на града преди направените промени през ХІХ и ХХ век. Така също и потапяне в атмосферата на религиозния свят от Средновековието до модерната епоха, отразен в многобройни църкви и манастири.

Стигнахме до площад "Волтер", който маркираше границата на защитната зона на древната градска част. Този квартал е запазил и спомена за Ван Гог, който, пристигайки в Арл, се установява в пансиона Карел, намиращ се наблизо.

Влакчето умело се провираше по живописните улички и скоро излезе на кея. Направихме една приятна разходка покрай брега на Рона, прекосихме моста и се върнахме обратно в Стария град. Спряхме пред една просторна постройка от камъни и тухли, която се наричаше Thermes de Constantin. Като всички антични градове римската колония Арл е притежавала многобройни термални бани, за които съвременните познания са доста променливи. Тази постройка е свързана с времето на император Константин, който е построил тук дворец в началото на ІV век. Знае се също, че графовете на Прованс са имали също дворец с термални бани в този квартал.

Прекосихме оживения и изпълнен с история площад "Дю Форум", спуснахме се до площад "Де Ла Републик" и влакчето паркира пред Информационния център. Разходката беше много емоционална, сега можехме да продължим пеша.

Артистична уличка в Арл

Артистична уличка в Арл

Никога няма да се наситя да гледам и да се разхождам из тесните живописни улички, пълни с изкуство и артистична атмосфера. Потъна ли в този свят, се изпълвам с енергия и не чувствам никаква умора. Мислите ми са радостни и провокират моята фантазия. Какво отражение оставя върху сетивата една такава духовна нагласа!

Минахме покрай кафето, в което Ван Гог често е отсядъл на чашка с любимия свой абсент. Сега заведението носеше неговото име, изписано с големи букви на стената. Снимах се за спомен, но съм излязла много тъжна.

Стигнахме отново до площад "Де Ла Републик", който беше истинското сърце на града. В този късен следобеден час беше доста оживено - под прочутия обелиск свиреха музиканти, туристите разглеждаха средновековните забележителности.

Исках най-напред да видя старата катедрала "Сен Трофим" с нейния забележителен портал от ХІІ век. За това се бях настроила отдавна, още когато четях информацията за Прованс. Този портал е истински шедьовър, снимах се пред него. За съжаление, беше затворено, не можахме да разгледаме интериора, както и манастира, бившия епископски дворец.

От другата страна на площада се намираше старинната църква "Сент Ан", но също вече беше затворена. Интерес представляваше и сградата на кметството с часовниковата кула.

Последния обект, който искахме да посетим, беше бившия хотел "Дийо Сен-Еспри", днес библиотечно-информационен комплекс "Ван Гог". Отвън сградата изглеждаше сива и мрачна, но вътре беше боядисана със свежи цветове и имаше много цветя. Построена е през ХVІ век от архиепископ Жан Ферие.

Тук бива приет Ван Гог през 1888 г., когато си отрязва част от ухото, след едно спречкване с Гоген. През пролетта на 1889 г. постъпва отново в болницата, поради тежко психично разстройство и по настояване на гражданите на Арл, които подписват петиция да бъде затворен. През май напуска "Дийо Сен-Еспри" и се мести в приюта за душевно болни близо до Сен-Реми-дьо-Прованс. През май 1890 г. излиза от това заведение тотално смазан и два месеца по-късно се самоубива.

Направихме много снимки, но един следобед не е достатъчен за Арл - поне за мене е така. Все пак съм щастлива, че една мечта е вече осъществена.

Последна вечеря при Рене, утре си тръгвахме от хотела "Льо Фабиан де Бо". Беше ни малко тъжно, кой знае дали някога ще се видим отново. Попитах го къде живее, а той с гордост отвърна: "В Сен-Реми, селото на Нострадамус". Ето още нещо интересно, което бяхме забравили.

Подарих на Рене моята книга "Дарина", преведена на немски. Той направи гримаса заради езика, но каза, че това ще е повод да си го припомни. За съжаление, нямах превод на френски, но бях сигурна, че Рене ще се справи. Сбогувахме се с най-добри чувства и много симпатия.

Последен ден в Прованс. Бяхме решили да посетим два обекта, които ни бяха по път - Понт-дьо-Гар и Античния театър в Оранж. След закуската потеглихме, минахме през Сен-Реми, поколебахме се дали да потърсим къщата на Нострадамус, но това щеше да ни отнеме време. Продължихме по маршрута си и скоро се озовахме пред величествения паметник от Римската епоха, включен в Световното наследство на ЮНЕСКО.

Пон-дю-Гар

Пон-дю-Гар

Пон-дю-Гар (Pont du Gard) е най-високият, съхранил се и до днес древноримски акведукт с дължина 275 м и височина 49 м. Инженерно-техническо съоръжение, съчетало в себе си функционалност и изящество, което в процеса на строителството се превръща в истински продукт на изкуството. Има голямо значение за развитието на цивилизацията и хигиената.

Надписите на акведукта свидетелстват, че е построен през 19-та г. пр.Хр. при пълководеца и проконсула Агрипа, зет на император Август. Някои археолози и историци оспорват тази дата, считайки, че такава постройка на високо техническо ниво може да възникне в по-късни времена.

Водопроводът престава да действа скоро след падането на Римската империя, използвал се е само като мост за каруци. В 1747 г. недалеч бил построен съвременен мост и движението по Пон-дю-Гар било постепенно закрито. По заповед на Наполеон ІІІ древният паметник бил реставриран.

Пон-дю-Гар, влязъл отдавна в легендите и историята, е вдъхновявал много артисти, художници и преди всичко писатели: Расин, Русо, Стендал, Шатобриан, Флобер, Дюма...

За да разкраси легендата, поетът Фредерик Мистрал твърди, че скулптурата, която всъщност представлява един фалос, е "заекът на пон-дю-Гар"... Зидарят сключва договор с дявола, който за своята помощ ще поиска цената от първия пешеходец по моста. За целта зидарят пуска един заек. Гневът на демона е толкова силен, че захвърля животното върху камъните, където то оставя своя отпечатък.

Разхождахме се доста дълго по целия мост, от който се откриваше просторна гледка към реката Гар и разнообразния ландшафт около нея. Цели две хилядолетия този уникален паметник се беше запазил в цялостния си вид, което наистина будеше удивление. Мислех си дали някои от постройките на съвременното строителство биха се радвали на такова дълголетие, въпреки развитието на модерната техника и цивилизация.

Долината на Гардон беше чудесно място за отдих и тук можеше да се остане цял ден, ако човек е решил да се измъкне от суматохата на ежедневието. Имаше още доста интересни обекти за посещение, песъчливите речни брегове примамваха за плаж, ресторантът предлагаше уютна обстановка, а предложенията за разходки в околността просто изобилстваха. Ние обаче имахме друга цел, която ни зовеше към Оранж.

Ето ни в красивата и плодородна местност в долината на река Рона, където е разположен живописният градец Оранж (Orange). Той е известен най-вече с уникалния Античен театър и след това с прочутите си вина. На около десетина километра се намира известният френски винарски център Шатоньоф дю Пап.

Шатоньоф (Châteauneuf) всъщност е едно малко градче, което става лятна резиденция на папите от XIV век. По инициатива на папа Жан XXII засаждат маслинови дръвчета и лози в специфичната почва от малки обли речни камъчета. Папите започват тайно да произвеждат вино, което придобива популярност едва през XVIII век и дава име на френските вина "Шатоньоф-дю-Пап".

Паркирахме колата в подземния гараж, близо до Амфитеатъра и не след дълго вече бяхме свидетели на чудото, преживяло цели 20 века, преминало през епидемии, нападения, войни, устояло на ветрове, дъждове, разрушителни апетити на архитекти и принцове, запазило се до днес в своя уникален вид.

Античния театър в Оранж

Античният театър в Оранж

Античният театър в Оранж е построен към края на І век сл.Хр. и е един от изключителните паметници на Античността. Фрапиращи са неговите каменни стени, които играят важна роля в акустичното моделиране на театъра. Голямата стена зад сцената е с внушителни размери: 103 м дължина и 37 м височина. За нея Луи ХІV е възкликнал: "Най-хубавата стена в моето кралство".

В средата е разположена статуята на императора Август, висока 3,50 м, приютена в сводеста ниша. Статуята, която е била изчезнала, е намерена отново по време на разкопки в началото на 30-те години на миналия век.

Сцената се простира върху 61 м дължина и 13 м дълбочина, издигната върху подиум, висок около метър, и притежава изключителна акустика: когато музиката засвири, звуците се отразяват в стената и се насочват право към каменните скамейки, където стои публиката. Първите редове са били предназначени за елитното общество и на някои от тях все още се виждат надписите. Колкото по-нагоре се изкачват стъпалата, толкова социалното състояние е по-скромно. На най-горните места са седяли сиромасите. Около 9000 зрители могат да се настанят върху каменните редове, които се издигат по наклона на могилата "Сен Етроп".

Много от световноизвестните симфонични оркестри, театрални и оперни трупи изнасят редовно представления тук заради невероятната акустика. Великата Сара Бернар също е играла на тази сцена.

Останахме доста дълго на това място, което привличаше със своя магнетизъм. Иска ти се само да гледаш и мълчиш. Слушахме вековната история по телефонните гидове и бавно се изкачвахме по стръмните стъпала. Пак сядахме и се наслаждавахме на величието пред нас. Направихме много снимки, просто искахме да запечатаме завинаги преживените мигове.

Не можехме да се нагледаме и на великолепната панорама, която се откриваше към целия град, пълен с история и изкуство. Особено живописна беше гледката към стария град и древната катедрала. Мислехме да се изкачим нагоре по хълма, където се намираха руините на двореца на местните принцове, но времето беше много горещо за такава разходка. Полюбувахме се на високата стена, подкрепяща капитолия, и се разходихме из галерията на прохлада.

Пожелах си един ден да се върна отново в Оранж и да посетя някой от спектаклите, които се играеха на сцената на това римско съоръжение.

Потеглихме отново на път и мислехме да посетим и Марсилия, но решихме, че този град си заслужава специално внимание и повече време. Вълнуващо за мен беше да мина по стъпките на Едмон Дантес и да изживея отново емоциите, както някога, когато четях "Граф Монте Кристо"!

Пътешествието в Прованс продължава!

 

 

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2012, № 2 (147)