ЕДНО МОМЧЕ НА 60 - ИСТИНСКА ПРИКАЗКА!

Таня Шелхорн

web

Било зима - бяла, снежна, мразовита. Къщурките се гушели под пухкавите си калпаци и сънено въздишали през комините. Само кукуригането на петлите и кучешкият лай стряскали тишината на тази идилична картина и сякаш напомняли, че времето се движи.

В едно ранно утро, през втория ден на Януари, над смълчаното Кипилово се разнесъл силен детски плач, който решително заявил за появата на отроче от мъжки пол. Нарекли го Панайот, което значи “всесвят” (гр.). Хубаво име, но какво ли точно означава?

От пръв поглед се вижда, че това е сложна дума, чиято първа съставна част, “все-“, е обозначение на превъзходната и максимална степен на прилагателните имена - тоест “най-свят” или “пресвят”! С благоговение и почит към светите люде, благодарните родители нарекли своя единствен син в тяхна чест, с молитвата, да бъде закрилян от чудодейната им сила. Така било редно в живота на обикновените хора, ала в приказките стават чудеса...!

Още с появата си на бял свят, Момчето привлякло вниманието на Трите Грации, които се явили като орисници. Те вложили в името му и другото значение на думата “свят”, което се отнася до чувствата, мечтите, стремленията и най-съкровените тайни на човека.

Първа пристъпила Аглая, подарила му едно перце и го орисала да стане художник. Талия пък закачила на бебешката люлка една малка камбанка и му предрекла бъдещето на музикант. Малкият Понко, както галено го наричали всички, веднага грабнал перцето и камбанката и си заиграл с тях. Тогава Ефросина се усмихнала загадъчно, положила върху меката възглавничка една миниатюрна кукличка и пожелала на детето такава професия, която да пълни сърцето му с радост.

Трите горещи целувки, поднесени на сбогуване от добрите орисници, оставили завинаги своя отпечатък върху техния избраник - много чар, нежност и любов!

Неусетно минавали дните, Момчето растяло и укрепвало, пълно с любознателност към непознатия за него свят. Понякога било палаво и непослушно като всички деца, но винаги помагало на добрите си родители. Бедни хора били те, имали една стара къщичка, работели на нивата, хранели се с царевичен хляб. Малкият Понко си играел с парцалени кукли, рисувал по стените и пясъка и сам се учел да свири на прости дървени свирки. Като поотраснал, станал пастирче и по цял ден пеел и свирил на животните, а те го слушали в захлас.

Така изминали първите десетина години и ето, че един ден се случило нещо необикновено в живота на малкото Момче...

Актьорът продължава да го разказва и до днес:

Бях в 3-ти клас и за първи път щях да изляза на сцената пред публика. Много се вълнувах и когато ме посрещнаха със смях, си помислих, че ме възприемат като артист. Зарадвах се... но изведнъж разбрах, че публиката се смее за друго: едната ми цървулка се беше изхлузила и през скъсаното чорапче се подаваше босата ми петичка... Щях да припадна от срам, разплаках се и оттогава не исках повече да стъпя на сцената...

Развълнуваният мъж, обгърнат от кълбенца цигарен дим, отпива глътка уиски и се гмурка отново в своето детство:

Бяхме бедни, майка ми режеше изтърканите на коленете зимни панталонки и от тях ми правеше летни. Почти не съм имал детство, все нещо работех, но бях щастлив!

Станах в 7-ми клас, на 14 години, и много обичах да рецитирам стиховете на Вапцаров. Бях научил цялата стихосбирка “Моторни песни” наизуст. Обичах също Ботев, Вазов... Включиха ме в една артистична програма, която трябваше да се изнесе пред миньорите. Обиколихме доста рудници, навсякъде хората ме слушаха с интерес и ми ръкопляскаха. Тогава усетих първата слабост към сцената и тази тръпка никога не ме напуска... Треперя и сега, въпреки че съм на сцената цели 33 години!

Господ ми връща заради срама и унижението. Той е чакал да ми дойде времето... Изтри от очите ми детските сълзи, заради босата петичка, и ме възнагради с радостта!

Не съм мечтал да ставам артист, просто преживявах нещата и те ми доставяха удоволствие. Академично образование нямам, то си ми е в кръвта... Отговорността ми към сцената е много голяма!

Спомените прелитат назад в годините и връщат Актьора в началото на неговата артистична кариера:

Изкарах войниклъка и се пазарих за чирак-бояджия в Пловдив, а през 1967 година ме взеха на летището в Граф Игнатиево като авиомеханик. Само че аз не си падам по техниката и ме направиха художник. Рисувах Гагарин, самолетите... После се преместих в Сливен и продължих да работя като художник в Градския съвет. Ожених се, роди ми се дъщеря. Започнах да уча вечерна гимназия, че то преди ме гонеха от всички училища... Беше ми скучно в училище, исках само да рисувам. По-късно станах аранжьор в едно предприятие, преобличах манекените и подреждах витрините.

По това време се проведе един конкурс в Сатиричния театър към ДНА Сливен. Явих се и го издържах. Приеха ме. Стоях 2-3 дена и се отказах. Техните смешки не ми допаднаха, имаше цензура. Дребни смешки, комунистически. Аз съм волна птичка, Божия, тоя вид хумор не ми харесва. Измислих, че не съм дорасъл за артист, трябва ми още време. Върнах се към старата си професия - аранжьор.

Един ден, както си пиех кафето в едно заведение, чух, че се търсят артисти за кукления театър, който тогава беше самодеен, но малко по-късно го одържавиха. Отидох да гледам този конкурс зад кулисите. Дотогава не бях виждал кукла, нито пък знаех как се движи. Опитах. Комисията заяви скептично: “Този предмет трябва да го оживиш, не да го носиш като гювече”. Казаха ми, че не ставам.

Тогава при мен дойде Примата на театъра и ми пошушна: “Дай ми куклата, аз ще мина вместо тебе...” Попитах, може ли да повторя етюда? Отговориха: “Да”. Примата го изигра, но комисията беше категорична: “Нали ти казахме, че нищо не става от тебе!” Водещата актриса на театъра излезе пред паравана, изгледа ги предизвикателно и заяви: “Аз изпълних етюда, нещо да кажете?” Комисията остана шокирана и само промълвиха: “Извинявай...” И след това ме приеха.

В началото играех клонки, листенца, къщичка, вледенено поточе... докато в “Бръмчилото” от Рада Москова, изиграх пет роли! И оттам тръгна... В “Малкият Принц” играх Суетният, Пияницата, Географът, имах и много други интересни роли, докато се стигне до “Ние, врабчетата” от Йордан Радичков. За наградите няма да говоря, те са един чувал железа!

Изминаха 8 прекрасни сезона в Сливенския куклен театър, но от Партията смениха директора... Аз обичах своя Директор и без него нямах повече желание да оставам в този театър. От Партията ме заплашиха: “Ако напуснеш, няма да си намериш работа в нито един театър!”

Рискувах. С един мой много талантлив колега, с когото бяхме страхотен тандем, се грабнахме и дойдохме в Пловдив. По-късно той замина за Норвегия, живее в Берген, и днес е един от водещите актьори в тази страна. Аз останах в Пловдивския куклен театър и тук се докоснах до големите артисти: Иван Сивинов - Рицарят на българския куклен театър, Иван Дипчиков - неповторимият български Клоун, Васил Апостолов - невероятният Директор, който обичаше актьорите повече от себе си. Незабравими остават за мен прекрасните актьори Стефан Балджиев и Нина Сивинова, която обичах със сърцето си. Поклон пред паметта им!

Работих и продължавам да работя с много талантливи актьори и режисьори, за което им благодаря!

Глътка уиски и прозрачни кълбенца цигарен дим уталожват ударите на сърцето, преживяло безброй тежки зими, но също и много цветущи пролети и кипящи лета! И сега, в навечерието на своята златна есен, 60-та поред, Актьорът не забравя Момчето в себе си и продължава да го радва с чудната “Бяла приказка”. Превъплътил се в ролята на Метеорологът, той е потънал в приказния свят на Куклите, които го спасяват от самотата и му дават много смисъл в живота.

Но и чудесата продължават! Ето, че отново го посещават добрите орисници и този път даряват своя избраник с роля, която заслужено може да се нарече “лебедова песен” - д-р Фауст във високопрофесионалния и интелигентен спектакъл “Желанието, наречено Фауст”. Радват се Трите Грации на своя любимец и тихо му нашепват:

Прелест носим! Приближете!
Прелест и в дара сложете!
И във вземането - също!
Да постигнеш е могъщо!
И на тихи дни в безкрая
благодарност да сияе!

(Гьоте - “Фауст”)

Не мога да остана безучастна към това събитие в живота на Актьора и също му приготвям един скромен дар, наречен “Каро Музиканта”. Опаковала съм го в трицветен жанров облик: хем пиеса, хем приказка, хем сценарий! Може би такъв хибрид не е писан досега, но така се роди в моето въображение. Поднасям го с много обич на колегата, приятеля и големия актьор Панайот Добрев - Понко.

ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ!

Театърът	Ателието
Панайот Добрев в ролята на д-р Фауст (“Желанието, наречено Фауст”. Автор и режисьор: Сергей Столяров)	Панайот Добрев “Иисус Христос” (21 х 29.5 см, молив / хартия, 2003 г.)

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.12.2005, № 12 (73)