Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "СВЕТАТА КРЪВ"

Антон Баев

web

9.

Антон Баев. Светата кръвЕдин ден Къдравия се отби вкъщи след училище. Не беше идвал от погребението на татко, но и аз го бях предупредил да не ми се мярка - не исках жив човек наоколо.

- Ей, аркадаш, бий си един камшик и да излезем да се разходим! Няма цял живот да зяпаш в тавана и да броиш мухите по прозореца. Откога не си проветрявал? Я да отворя тоя прозорец, става ли? Ама какво те питам, отварям го и толкоз! Дишай сега. С пълни гърди! Айде, дишай, виж как се изпоти прозорецът. А пък да знаеш Гърбавия колко се промени! Не ни навиква вече. И показалката я е окачил над дъската. Ще се пенсионира ли тоя човек, викаме си. Ама не сме го питали. Така между нас си, нали знаеш. Имам чувството, че съвсем се е чалнал. Разправя ги едни... Бе ти не ме ли слушаш? Оглуша ли?

- Къдрав, затвори прозореца, излизаме - казах му, макар и без желание.

Къдравия скочи до тавана.

- Да ти кажа, да не забравя. Гърбавия ни говореше за оная поема на Петко Славейков, знаеш я, Изворът на Белоногата. И знаеш ли какво ни пита? Пита ни защо в асъл действието, нали му знаеш мурафетите, как се изразява де, не се появявал оня юнак - любимият на Гергана, след като са се разбрали предната вечер да се видят на извора, и то - за да получи Никола китка за обич. "А? - вика, - де го Никола? Защо го няма Никола, а идва везирът? Нали Гергана е казала на Никола да я чака утре заран при извора?! Ни китка, ни Никола! А везирът - вика, - отде знае, че тя ще иде при извора?" Ей такива ги разправя. И верно - тоя Никола наистина странно не се появява при извора, пък не става ясно що. Ей, викам си, да не го е хванало шубето, като е гледал оня башибозук там? Абе странна работа, писателска. Може, викам, авторът да се е объркал, да е забравил нещо в сюжета. Гърбавия вика: "А-а-а! Те лесно не се объркват! Щи ви се на вас най-лесното решение, ама не! Мислете, бе, сархоши със сархошите!" И ние мислим. Ама какво ще измислим - една двойка ще измислим, какво друго.

- Като те гледам, Къдрав, яко си се замислил!

- Ей така те искам, брат! Айде да си бием камшиците - и към чаршията!

 

Като се върнах вечерта, отворих книжлето с поемата на стария Славейков. Вярно, казах си, Никола наистина си е бил камшика, може и от страх да го е сторил, ама защо пък Гергана, като вижда везира, вместо да се омита, взема, че си мие пред него краката? И то пред сума ти аскер!

Въртях се в леглото и мислех, докато разсъмна. И с тия си мисли поех към училището.

Гърбавия ме видя още на двора и излезе да ме посрещне.

- Как си, Павле, радвам се, че отново си в клас! - каза някак клокочещо, с оня негов нисък глас, извиращ сякаш от стомаха му.

- Здравейте, господин Конов! Четох тая нощ Изворът на Белоногата и се замислих за това, което сте питали: защо го няма Никола край извора? Може да го няма по хиляди причини. Може да е забравил, но едва ли. Щом след смъртта на Гергана самият той се запилява и като че живее сам край чешмата. Може да се е уплашил, като е видял везира и войската, и да е решил да наблюдава отдалеч. А като е видял, че везирът пуска Гергана, може да си е казал: "По-добре, че не се намесих!" Ама как е гледал тя да си мие краката пред везира и защо тя изобщо си мие краката, като там е пълно с войска?

Гърбавия ме хвана през рамо, докато влизахме в училището.

- Има и друго странно в тая поема - рече. - Забеляза ли, че Гергана отива на извора, когато там вече е везирът с войската си? Значи е можело и тя да се скрие. Ако Никола е бил там нейде, укрит в шубраците, можеше да я спре. Ама нито той я спира, нито тя се спира. Излиза, че го е нямало Никола. Така излиза! Иначе защо да я пуска? Защо й е трябвало на Гергана да слиза до извора, като отдалеч ще да е видяла и везира под чадъра, и особено аскера наоколо? А де! Защо е отишла? Без съмнение - отишла е сама, по своя воля. И продължава с безразсъдството си, като оголва кълки да ги мие! Можеш ли да си представиш?

Замислих се за миг, Гърбавия беше стигнал по-далеч от мен.

- Е, видиш ли? - продължи Гърбавия. - Понякога логиката в литературата е далеч от житейската.

- Господин учителю, може би Гергана не е очаквала, че везирът ще тръгне да я задиря?

- Една жена, пък макар и девойка, да не очаква подобно нещо, след като сe мие пред цяла войска? Драги, Павле, тепърва има да научаваш много от живота. Но запомни едно: женският инстинкт и женското кокетство са по-силни от мъжкия нагон. Може би това е искал да ни каже бай Петко Славейков, старият коцкар. Между другото, като пише Изворът на Белоногата, е бил на 45! И аз съм на толкова. Да не си мислиш, че бай ти Петко е някой влюбчив юноша? Ами! Забележи - Гергана не иска богатствата на везира, тя иска неговото обожание! Тя го предизвиква, за да го отхвърли! Но преди това да получи неговото признание за собствената си красота. Това са жените - забелят крак, омагьосат те с тоя крак, налапаш въдицата, а после дърпат кордата, докато те изкарат на сушата и те пльоснат там без въздух под слънцето. Много точно даже го е описал Славейков, а той ги е познавал жените. Само виж на кое място Гергана подрежда либето си - след баща, майка и дом, т.е. в хендека. И не забравяй накрая кое пречупва везира: "На живот ми си господар, но на волята не ми си!" Това ти казва Славейков за жените - няма сила, която да строши волята им.

- А откъде се появява Никола в края, когато Гергана е вече много болна? - попитах.

- Е, това е художествената измислица, драги Павле! Значи край извора, където любовта рипа, Никола го няма, обаче на гроба го има! Забелязваш ли колко е ехиден Славейков? Той ти казва, че жената може да съблазни и друг, обаче един ще я ожалва. В общи линии - най-окаяният, тоя, когото го е нямало в съблазняването. Има време и ще разбереш, че всички сме като оня Никола. Няма ни, когато е трябвало, а се появяваме, когато вече е много късно.

 

Сутринта отново прочетох поемата.

Какви по-светли сараи
от тез небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от таз зелена морава?

Бях научил отделни пасажи наизуст, но се върнах към началото. Там Гергана казва на Никола: "Късно е, либе, за китка", понеже китка от мома се искало рано сутрин, а не вечер, щото ведите щели да завидят. И после му казва да слезе утре заран при извора, където ще му даде своята "китка кръвена". Но той така и не слиза.

Защо не слиза Никола? Какво го е възпряло, питах се, докато пеперуди кръжаха край свещта в стаята ми. Вместо него везирът я чака. Случило ли се е нещо повече между везира и Гергана, за което авторът мълчи?

Везирът й вдига чешма на извора подир смъртта й, значи се е връщал в селото, узнал е съдбата й. А Никола идва да свири край тая чешма, вдигната за Гергана, ала вдигната от везира...

Угасих свещта и се опитах да заспя.

 

10.

Кибритените кутийки бяха най-скъпият спомен, останал от татко ми.

Виждах го нощем да драска кибрита и да поднася запалената клечка към цигарата си. Дръпне дълбоко и издиша дима, загледа се в бомбетата на обувките си, седнал на трикракото столче на двора. После дръпне пак и зарее поглед през оградата, сякаш оттам ще дойде Биляна, а той ей сега ще й отвори желязната врата и ще я прегърне...

 

Както ви казах, майка си не помня, знам я по снимка. Така че си я представях винаги различна, по-точно - с различно лице. Само очите й - влажни и тъмни, бяха едни и същи.

Идваше в съня ми ту замислена, ту усмихната, ту учудена, понякога - ядосана за нещо си. Седнеше ли до мен, лицето й се променяше. Ако беше замислено, се усмихваше, ако беше усмихнато - се учудваше, а беше ли учудено - в следващия миг се ядосваше. Но винаги си тръгваше с усмивка.

Дългите й, лъскави до синьо плитки се спускаха по бялата риза на гърба - чак до кръста. Потъваше в някаква синя мъгла. Миг преди да изчезне, обръщаше лице.

Поглеждаше ме се с оная златна усмивка в очите, която правеше трапчинки по страните й, а носът й леко се вирваше. Устните й се издължаваха към краищата, но оставаха все така прилепени, плътни.

После се обръщаше бавно и изчезваше на изток - зад Таушан тепе, в развалините на Кабиле, където от време на време кацаше цепелинът от Германия да товари добитък, гледан по нашите опърлени краища.

 

В дните преди Коледа градът се въртеше като карусел пред очите ми - с виенското колело на чаршията, латерните, машините за захарен памук, клоуните с балони, продавачите на семки, гевречета и пуканки, със стрелбището, където за пет стотинки можеш да уцелиш лимонадена капачка и да получиш локум на клечка.

Размотавах се с ръце в джобовете сред хлапетата, които се замеряха със снежни топки, когато гласът й ме сепна:

- Павел! Павел! Почакайте!

Обърнах се и я видях на три метра от мен - до пързалката.

- Чакайте да вървим заедно. Накъде сте?

Забърза към мен с ниските си боти и се подхлъзна на снега в мига, в който ми подаде ръка. Успях да я хвана над лакътя с дясната си ръка, но от рязкото движение изгубих контрол, политнах назад и я повлякох върху мен.

- Ух, какъв спасител само! - засмя се Марина със скреж по лицето.

Палтото й беше полепнало в сняг, докато се изправяше.

Бях се изчервил от притеснение.

- Ударихте ли се? - успях да попитам едва.

- Хм, не по-лошо от вас! - продължи да се смее тя. - Паднах точно на място! Ако не бяхте вие, сигурно щях да си ожуля брадичката или, не дай боже, да си ударя носа в този лед! Вижте - твърд е като камък!

И тя ритна едно ледено блокче, което стърчеше изпод трупащия се в момента сняг.

- Да - казах, - ледът е опасен, не снегът, понеже не се вижда отдолу. Стои си от седмица-две и ако задържи все така студено, ще остане до напролет, а върху него друг лед ще се образува и още сняг ще го покрие, и малко да размрази, и новият сняг ще се превърне в лед, и така до март.

- А може и до април, до май, кой знае? - усмихна се тя. - Не съм ви виждала в училище - смени изведнъж темата.

- Ами напоследък, като почина татко, имам доста работа из къщата.

- Моите съболезнования! Глупаво е да кажа, че знам какво е да си без баща, но и аз съм така. От години живеем двете с мама. Баща ми е жив, но не го знаем къде е, нито искаме да разберем. Остави ни, като бях на дванайсет, през 1939, още преди войната.

 

Не знаех какво да кажа и гледах пред краката си. Бяхме тръгнали към парка, който беше от двата бряга на реката, когато тя продължи:

- Аз живея оттатък моста - на другия бряг.

- Знам - казах.

Не знам как се изтървах, но тя ме погледна учудено-развеселено и попита:

- Откъде знаете? Да не сте ме следили, Павел?

Исках да потъна в земята, но ледът не се пропука. Остана си все така твърд и хлъзгав като сребърно лезвие.

- Откъде? Откъде? - взе да се смее тя, като ме гледаше в очите.

Сигурно съм се изчервил като клоун, защото Марина продължи:

- Кажете, Пиеро, откъде знаете къде живее Коломбина? Кажете, Пиеро! Признайте си!

Вдигнах поглед като притиснат до стената престъпник, който няма накъде да избяга. Погледнах я в очите и казах:

- Видях ви с Гърбавия една вечер! В хотел Каназирев. После ви проследих. Исках да съм сигурен, че няма да ви се случи нищо. Нищо лошо, искам да кажа.

- Моят ангел-хранител! Моят смел Пиеро! - продължи тя и изведнъж ме хвана под ръка.

Мекото й рамо се притисна в моето, когато минавахме по моста, и вдишах аромата й на жасмин в кристалния зимен въздух. Реката под нас бе замръзнала и няколко хлапета се пързаляха под светлините от фенерите на моста. Снежните гугли на върбите се редяха от двата бряга, сякаш изпаднали от главите на великани.

- Знаете ли - каза Марина, - във вас има нещо загадъчно, като магия. Пишете ли стихове?

- Не! - изрекох моментално.

- Излъгахте ме! Сигурна съм, че пишете! Никой истински поет не се хвали със стиховете си.

 

Бяхме стигнали малката й къща с ниска плетена ограда от другия край на реката, доста по-надолу по течението от нашата. Делеше ни може би километър - километър и нещо. Беше последната къщичка в поречието на Я. След нея се чернееха кръстовете на гробищата. Тук-там белееше по някой паметник на богат мъртвец.

Марина ме погледна в очите и стисна ръката ми.

- Нищо - каза. - Донесете ми ги някой ден. Благодаря ви за разходката!

- Лека нощ! - промълвих ледено.

- Лека! - усмихна се тя и затвори скърцащата дървена врата на дома си.

Тръгнах по обратния път с огромни черни крачки. Стъпвах дълбоко в снега, сякаш исках да стигна до вкочанената пръст под него.

 

Всъщност не я бях излъгал, или поне съвсем малко - с няколко седмици. Написах първото си стихотворение в ония дни след смъртта на баща ми.

Нощ

Макар че те обичам, нощ,
ще си отидеш непременно.
Иди си. Още тази нощ.
Макар, че те обичам.

Тъй както стиховете си отиват.
Тъй както си отива пролетта.
Момичето тъй както си отива.
Макар че ги обичам.

Защото няма вечност, нощ.
И твойте бръчки го доказват.
Аз плача. Но иди си, нощ.
Макар че те обичам.

Десетина стихотворения се изляха в тая моя си Страстна седмица, кое от кое по-черни. Едва в последното се промъкваше плаха надежда.

Ден

Ще ме погълне Космосът, ще ме погълне...
Като снежинка, плачеща от топлината,
аз бавно ще се стапям в каменното гърло
на този свят - отдалечен и непонятен.

Ала във ерите на каменната форма
над камъка все пак душата ще царува.
И аз ще се позная в крехкия варовик,
на който с въглен ще се учат да рисуват...

Какво ли друго можеше да роди оцъклената ми в тъмното, ограбена душа?

 

След седмица й занесох малката тетрадка с пожълтяла хартия, ситно изписана със стиховете ми. Изчаках Марина след училище пред къщата й, когато се връщаше.

- Павел, толкова се радвам да те видя! Как си?

- Добре - промълвих и й подадох тетрадката.

Тя я прелисти набързо, засмя се и каза:

- Познах все пак!

 

Марина се вмъкна в живота ми през най-съкровената вратичка в него: юношеските ми изповеди. Щеше ли да затвори след себе си портата и да останем сами в мрака, или щеше да я остави отворена - да се блъска от вятъра в нощите напред?

Женският инстинкт е по-силен от мъжкия нагон, беше ми казал Гърбавия. Надявах се Марина да затвори вратата на моята самотност и да остане при мен - в най-тъмната от нощите ми.

 

11.

Тя влезе в живота ми с януарския скреж на 1946-а. Бях на 16, а Марина - на 22.

- Честита Нова година! - каза тя по обяд на 1 януари, след като почука на вратата на самотния ми дом.

Бях изкарал най-самотната Нова година вкъщи, дращейки с писалка и хвърляйки листовете в печката.

- Какво правиш? - извика Марина, изтръсквайки мокрите си от снега коси на входа.

Суетях се като пуяк и се чудех къде да скрия ръцете си, изцапани с мастилото.

- А! Виждам, писал си! Цяла нощ ли си писал? Дай да прочета!

Погледнах инстинктивно към кюмбето в ъгъла до прозореца.

- Да не си ги изгорил! Ама си и ти! - каза тя, като свали палтото и ми го подаде.

Метнах го на един стол и й посочих другия до масата. Върху нея стоеше купата с ябълки, мастилницата и тефтерът, от който късах листовете със стихове и ги хвърлях в печката. Тя прелисти останалите празни страници.

- Доста си се потрудил! И защо ги гориш? Ти наистина си поет! Много ми харесаха нещата, които прочетох!

Марина извади от чантата си тънката тетрадка с първите ми стихове и я разгърна. Беше изписала с молив под всяка страница оценката си. Хубаво! Много хубаво! Средна работа! Можеш още! Звучи ми познато! Чудесно! Чудесно! Чудесно!

- Вижте, сгреших, като ви ги дадох! - признах си. - Нито са станали, нито някога ще станат! Какъв поет съм аз? Просто си запълвам времето и очевидно губя вашето.

- Не говори така! - каза тя и взе да чете на глас от Лирика:

Не се разделяй с нищо.
И нека в теб са винаги
и тайните предишни,
и мигове изминали...

- Чудесно е! Как само си го казал: простичко и ясно. Така трябва да се пише. Не обичам ребусите. Сякаш искаш да се скриеш в тях. А изкуството е да разкрива нещата, чувствата. Изкуството е... да си ти и да докосваш другия! При теб се получава, и то от първия път!

- Моля ви - казах, потънал в неудобство. - Забравете тази тетрадка.

- Напротив! - сопна се тя. - Има един седмичен вестник в С., Искра. Ще ги пратим още утре! Сигурна съм, че ще отпечатат най-добрите.

- В никакъв случай! Не знам защо изобщо ви ги показах!

- Павел, говори ми на ти, та ние сме почти връстници! - усмихна се тя и пое ръката ми. - У-у-у! Каква ледена длан! - каза и я сложи до страната си.

Помислих си, че е трескава, така гореше бузата й, че се дръпнах като опарен.

- Ама ти си наистина поет! - продължи тя. - Хайде да се поразходим! Сигурно целият град е навън днес. Нова година е!

Взе една ябълка и я отхапа лакомо.

- Щях да забравя - каза след малко и остави ябълката на масата. Отвори чантата си и извади отвътре нова писалка. - Това е моят подарък за теб! Да продължаваш да пишеш! И все по-хубаво!

Изломотих нещо, което не помня. Нямах нищо у себе си, което да става за подарък.

- Ей сега ще се върна - казах и хлътнах в другата стая, която беше на татко ми.

Облякох се набързо, а когато дойдох, тя се беше сресала и закопчала палтото си. Влажните й коси хвърляха син блясък, осветени от жаравата в кюмбето. Огризката от ябълката стоеше в чинията. До нея беше новата писалка - подаръкът ми от Марина.

 

На чаршията налетяхме на Гърбавия.

Вървеше срещу нас с патешката си походка. Нямаше как да се скрия. А Марина едва не се затича към учителя Конов. Честити му Новата година и го целуна по бузите.

Той измънка нещо като "Благодаря!" с поглед, забит в носа ми. Да, не в очите, а в носа ми. Винаги така ме гледаше Борис Конов. Караше ме да си мисля, че ми е излязла пъпка или нещо още по-голямо, брадавица например. Пипнах носа си, но нямаше нищо.

- Знаете ли какви стихове пише Павел! - продължи Марина и в този миг поисках земята да се разтвори.

- Стихове, а? - изхриптя Конов с глас, излизащ от самия му стомах. - Стихове, значи! Затова ли не идваш на училище? Направо в литературата влизаш, така ли?

- Конов, Конов, и вие сте един! - опита се да го спре Марина и внезапно мушна ръка под мишницата ми.

- Кой не е писал стихове като хлапак? - продължи учителят по литература, сляп за жеста й. - Любовни ли са? - попита внезапно. "Глупости!" - щях да кажа, но Марина ме изпревари:

- Глупости! - каза тя. - В живота има не само любов! Има и самота, отчаяние, дори злоба! Как да ги надмогнем, ако не ги съпреживеем, Конов? Затова трябва да се пише! Литературата е спасение за хората! От самите тях, от мрака в душите им!

- Колежке, говорите ми като гимназистка, а сте учителка! - избоботи Конов. - Не обърквайте младежа с напразни надежди. И без това главата му е като шиник! Не знае на кой свят е. Но така е на тези години. Илюзии само! Гонене на дивото! Подивяване от любов!

След това се обърна към мен:

- Е, Павле, любовни ли са стиховете ти?

 

Този път ме погледна косо. Имах чувството, че се отразявам в сивите му, воднисти очи като в запотено огледало.

- Не - казах. - Не са любовни. Аз... аз... не зная какво е любов.

- Виждаш ли? - Конов се бе втренчил в Марина. - Той не знае какво е любов! Самата невинност! А вие? Вие знаете ли какво е любов?

- Любовта е... любовта е най-великото чувство! Боже, говоря като учителка! - Марина пусна ръката ми. - Ние не знаем какво е любовта, докато не я изпитаме - прибави по-тихо.

Беше свела поглед, а усмивката изчезна от лицето й.

- Видяхте ли? - продължи доволен Конов. - Всеки си мисли, че знае какво е любов, но никой нищо не знае за любовта, освен по книгите. А книгите лъжат! Нима мислите, че това между Яворов и Лора е любов? Че я е застрелял от любов?

- Но той не я е застрелял! - извика Марина. - Какви ги говорите, Конов?

- Напротив, застрелял я е, но не от любов, а от страст! - Гърбавия насочи кокалестия си пръст в гърдите й. - Любовта е в книгите, животът се движи от страстта! Животът е див и живите чувства са диви! Любовта? Любовта е мъртва! Мъртва е, преди още да се появи. И затова е обречена да е измислица. Пръстен с опал, Ще бъдеш в бяло - какво са това? Любовни стихове или стихове за смъртта? Разбира се, че става въпрос за смъртта. Къде ще води любимата си в бяло облекло, с вейка от маслина, ако не на оня свят? "В съня на твоите шестнадесет години душа те възжела и похити." - изрецитира машинално Конов. - Нима това е любов? Не е, разбира се! Това е тъмна, дива страст, която гони края си, докато го постигне и се усмири. Няма друго спасение от страстта, освен постигането на края!

Борис Конов се бе разпалил, както това се случваше понякога в час, - сякаш срещу себе си имаше цял клас, зяпнал в изумление.

- Конов, вие ме плашите! Не бива така да се говори, и то пред... И то пред деца - каза Марина с помръкнали очи.

- Пред деца, значи? - продължи учителят по литуратура. - Деца, които пишат за любовта! Какви деца са това, малки демончета! И вие, вие - посочи я отново Конов, - вие носите пълната отговорност за заблудите им! Защото няма по-опасен човек от заблудения човек!

Последните му думи пареха в ушите ми, докато черната му съсухрена фигура се клатеше нагоре по чаршията към замръзналия Боровец.

 

- Той е изключително интелигентен, но понякога не знам какво му става - каза Марина.

Вървях мълчалив до нея, потънал в срама си, че и Конов вече е разбрал за слабостта ми. "Писането е слабост, да - казвах си, - ще спра веднъж завинаги, както и започнах!"

Марина ме беше хванала под ръка, докато обикаляхме сергиите с подаръци.

- За какво си мислиш? - попита след малко.

- Мисля какъв подарък да ти купя - казах.

- Хм, ела тук! - рече тя и ме поведе към една сергия, на която продаваха парцалени кукли. - Пиеро и Коломбина! Отдавна съм ги харесала, но обещай ми нещо!

- Какво?

- Обещаваш ли?

- Добре, макар че така... като не знам...

- Спокойно, не боли. Няма да те излъжа - усмихна се тя. - Ще си поделим куклите - каза след малко с Пиеро и Коломбина в ръка. - За мен ще е Пиеро, а ето - и ми подаде Коломбина, - тя е за теб!

Взех куклата и се помъчих да я напъхам в джоба. Оставаше Къдравия да ме види с парцалената Коломбина в ръка.

- Ти какво, срамуваш ли се? - рече Марина и се засмя с глас. - Хората ходят на куклен театър, а ти от една кукла се засрами! Глупчо!

 

Поехме по стария замръзнал път към реката. Вървях с някаква сладка заплаха в стомаха, докато Марина стискаше лакътя ми - настойчиво и топло, до гърдите си.

Вече пред дома си, покачила се на стъпалото пред входната врата, ме погледна в очите.

- Сега съм колкото теб - каза весело и вдигна ръка да премери главите ни.

Шегуваше ли се с мен, или детското в нея я водеше? И днес нямам отговор.

- През ваканцията съм свободна - продължи Марина. - Ако искаш, можем да излизаме понякога!

- Ще ми бъде приятно - рекох, а исках да извикам: "Да! Да! Да, Марина!"

Тя закопча най-горното копче на палтото ми със зачервените си от студа ръце.

- Да целунеш Коломбина за лека нощ! - заръча ми и хлътна в мрака на дома си.

Запътих се към моста с Коломбина в ръка.

 

12.

И досега ме измъчва оня щастлив спомен, в който ме целуна за първи път.

Беше дошла вкъщи в една от ония ледени януарски вечери, в които скрежът полепва по устните. Носеше голяма дървена кутия в ръце.

- Ще празнуваме - каза Марина.

- Какво? - попитах я изумен.

- Човек трябва да празнува - независимо какво. Всичко си струва да бъде празнувано, не мислиш ли?

Не знаех какво да й отговоря и поех кутията.

- Какво е това? - попитах, докато я слагах на масата.

- Грамофон! - каза Марина. - Отвори го.

- Грамофон? - учудих се. - Как работи?

Марина изтри с кърпичка запотената от студа фуния и намести плочата, която извади от преградата на капака. Постави игличката в най-външната част на черния диск и пусна грамофона.

Плочата се завъртя като черна луна пред очите ми. Едва по-късно чух звука: сякаш глухоням си връщаше слуха за живота.

- Това е Вивалди, Четирите годишни времена! Харесва ли ти?

Сякаш бях оглушал отново, мълчах, препариран в неопитността си.

- Да, да - повторих като пелтек.

- Да танцуваме! - каза Марина и хвърли палтото си на леглото.

Сложи ръка в моята, повдигна я, така че да се пречупи в лакътя, а другата опари врата ми.

- Сега внимавай, просто следи стъпките! - продължи в ухото ми. - Аз ще те водя.

 

Цигулките пищяха в ушите ми като полудели пролетни щурци. Въртяхме се в някакъв омагьосан кръг, но всичко, което усещах, бяха гърдите й до моите и тънката й талия, събрала се в ръката ми. Гледах в краката си като спънат в букаи кон.

- Ама ти си съвсем скаран с музиката - чух веселия й смях. - Глупчо! Отпусни се, просто чуй звуците, поеми ги в себе си, разтвори сърцето си!

В този миг музиката забави ритъма си и почти спряхме.

- Не, не ставам за танцьор - казах не на себе си от смущение.

- Глупости! Сега идва следващата част - есен, по-бавна е, ще се научиш - продължи тя и отново повдигна ръката ми.

 

Чудех се кога ще свърши проклетата плоча. Марина като че ли прочете мислите ми.

- След есента идва зимата, като в живота - каза. - Но пък винаги можем да си пуснем Вивалди отначало.

- Отначало? Не! - изрекох го съвсем импулсивно, но излезе глупаво.

Всъщност едва ли съм можел да кажа нещо по-точно от това.

- Казваш го сега, защото си далеч от зимата - усмихна се тя и ме погледна в очите.

Забих поглед в стъпките. Проклетата музика отново беше забавила ритъм. И в този миг ме целуна.

Дъхът й опари сетивата ми, помислих си, че ми се завива свят, толкова се бях уплашил от тази целувка.

Марина усети уплахата ми и се отдръпна леко. Вдигна иглата от плочата и стаята изведнъж онемя.

- Знаеш ли? - каза. - Просто исках да потанцуваме. Може би друг път ще се получи. Със сигурност ще се получи!

- Извинявай - смотолевих. - Не ме бива в танците. Никога не съм танцувал.

- Беше чудесен! - засмя се Марина. - Далеч по-добър от онези, които се имат за танцьори. Ух, кавалери! Така нескопосано ще те засилят, че ще се чудиш само кога ще паднеш!

Кого ли имаше предвид? С кого бе танцувала? Откъде беше научила толкова добре стъпките?

- Ами - рекох. - Няма да се получи с мен. Аз съм като спънат кон.

- Като спънат кон? - продължи да се смее тя. - Не съм виждала спънат кон, но със сигурност не си. Знаеш ли, просто трябва да излезеш от тази стая. Животът е навън, сред хората, каквито и да са. Не можеш да останеш вечно затворен тук.

- Искаш ли нещо за ядене? - казах, колкото да сменя темата.

- Не, ще тръгвам - отвърна тя и се наведе да вземе палтото си. - Ще оставя грамофона тук, ако не възразяваш. За някой следващ път.

- Не, разбира се - успях да кажа, макар да мислех точно обратното. - Нека остане до следващия път.

 

Изпратих я до тях, а Марина през целия път ми разказваше за баща си. Но вече не бе оная история за мъжа, изоставил семейството си. Беше ми доверила истината.

Татко й, Антон Матеев, останал в Германия, след като руските войски влезли в България. Заминал там още в първите години на войната. Качил се един ден с говедата на цепелина, излитащ от Кабиле, нали бил инженер на летището, и повече не се върнал. Изпращал редовно колети на майка й Мария, в един от тях била и плочата с Вивалди. Останала й за спомен.

И колетите, и писмата спрели преди година. Попитах я защо.

- Ама ти наистина ли не разбираш, че животът е съвсем друг? - спря се Марина на Стария мост.

Сигурно съм я гледал тъпо, защото тя се засмя отново.

- Всъщност аз съм глупачката! Разправям ти неща, които са тъмна Индия за теб.

- Не е така! - почти извиках.

И я целунах с цялата потискана страст на юношеския си уплах.

- Ама ти си бил истински Дон Жуан! - каза Марина и се отлепи от прегръдката ми. - Ще ме накараш да страдам сигурно.

- Аз? Никога!

- Наистина ли? Обещаваш ли?

- Да! Да, Марина!

 

Тя се притискаше в мен по останалия път до дома й. Вече на входа сложи пръст на устните ми и каза:

- Тихо! Не говори повече! Може вещиците да ни чуят!

Не помня как съм се прибрал. Трябва да съм паднал някъде, защото панталонът ми беше мокър. Сложих го да се суши на стола до печката.

Стоях буден до сутринта. На развиделяване съм се унесъл.

Но ме събуди не светлината в прозореца, а сън, в който Марина гореше на клада, а Виолета танцуваше с мокри къдрици, разпилени върху гърбицата на Борис Конов, учителя по литература.

 

13.

Към края на ваканцията получих писмо от Крум.

"Здравей, хлапе! - започваше писмото. - Как е Виктор? Яздиш ли го? Дунав е колкото петдесет Тунджи! Знаеш ли, скочих в реката по Йордановден, но не успях да стигна до Кръста. Друг го извади. Нищо! Догодина пак! Правят състезания по плуване, ама лятото. Чак до румънския бряг! Представяш ли си? Ще се пробвам!"

Каназирев се записал в земеделското училище Образцов чифлик. Влечало го лозарството, и особено винарството.

"Един ден, като пукне Старият, с парите от хотела му ще купя цял чифлик тук! Ще те взема да помагаш. Ей, какво бъдеще ни чака!" - пишеше ми Крум.

По-надолу споменаваше и за Виолета. Хванала се медицинска сестра в Здравната служба, в болницата нямало свободно място.

Не ми стана ясно дали са заедно. Спомних си каменното й лице, унижението й в къщата на хълма, увехналите теменужени очи и рухването ми върху гърдите й. Русите й коси ме обвиха в светлината си.

"Как е Гърбавия? - продължаваше Крум. - Предай му много поздрави от мен! Някой ден ще се върна, му кажи, и тогава ще му ги предам лично! Ха-ха! Това е, братле, дръж се! Животът е битка и аз ще я спечеля!"

 

Не бях виждал Гърбавия от случайната ни среща по празниците. Писмото на Крум ме извади от унеса, в който живеех след танца с Марина. Самата тя не бе идвала оттогава, а аз - аз, колкото и да исках, се страхувах.

От какво съм се страхувал? Сигурно да не ми каже, че съм сънувал. Че не е имало никакъв танц, а грамофонът е просто подарък - ей така, за Новата година.

 

Взех да се питам дали пък не съм сънувал Четирите годишни времена. Плочата беше в кутията, но не смеех да я пусна, не знаех какви дяволи ще ме нападнат.

Отивах в работилницата и блъсках като откачен с чука по наковалнята, докато дланите ме заболят. После пришпорвах Виктор покрай реката и стигахме чак до гробищата. Чистех снега от кръста на татковия гроб. Постоявах мълчалив, докато конят си почине, и пак се впускахме в яростен бяг към дома.

А в тоя дом ме чакаше ужасът да си влюбен за пръв път, който те белязва с дългите часове на самотата.

 

Нямах търпение да започне вторият срок и да видя Марина.

Бях изписал цял тефтер с романтични стихове - повечето преписани; тук-таме, между класиците от Лермонтов до Блок, се промъкваха и мои редове - нескопосани, разбира се.

Топвах писалката, която ми бе подарила Марина, в мастилницата и драсках на светлината на свещта, докато първите петли не пропееха. Лягах и се унасях във все така упорито връхлитащите ме кошмари.

 

14.

Гърбавия ме срещна в коридора преди първия звънец. Беше се съсухрил и пожълтял още повече, сякаш зимата го бе изсушила - като забравена в килера дюля.

- Младият Байрон, как е?

Усмивката разсече лицето му на две; долната половина остана все така замръзнала, докато горната бе прорязана от внезапни бръчки. Ядосах се на Марина, че бе разкрила тайната ми пред този Квазимодо.

- Получих писмо от Крум - казах инстинктивно, сякаш да се предпазя от иронията му. - От Крум Каназирев - натъртих.

Гърбавия ме погледна с онова учудено изражение, което имат истински ограбените в мига на грабежа, все още невярващи в случващото се пред очите им.

Понечи да каже нещо, но махна с ръка. В мига, в който ми обърна гръб, продължих:

- Госпожа Виолета е започнала работа в Р., в Здравната служба.

Гърбицата му се отмести бавно и той отново впери очи в носа ми. Показалецът му, извит като клюн, се насочи в гърдите ми, докато гласът му излизаше от стомаха:

- Никога, никога не споменавай повече тази жена! Ако аз те питам...

- А аз питам ли ви? - прекъснах го. - Питам ли ви за себе си?! И спрете с непрестанните си сарказми! Няма да ви спасят, нито ще ви помогнат. Какво се опитвате да покажете? Своето превъзходство? Жалка илюзия - като целия ви живот!

 

Не знам откъде събрах смелост да изрека всичко това. Може би самотните ми терзания ме бяха превърнали в отмъстителен нещастник. Ударът беше толкова неочакван, че видях разсеченото му от жлъч лице да се свива, сякаш въздухът го бе напуснал.

- Ти, драги, ще има тепърва да патиш! - каза Гърбавия с хрипкава и изненадващо висока нотка.

- Какво ви става? - чух гласа на Марина зад себе си.

Обърнах се и я видях: кафявите й очи, високото чело и лъскавата черна коса, сплетена на плитка, която беше пуснала точно през сърцето си. И тези устни с цвят на влажна керемида.

- Какво става, Павел? - попита тя и преди да се обърна, разбрах, че Гърбавия се е отдалечил безмълвен.

- Какво очакваш да става! Аз бих те попитал какво става между вас!

- Шегуваш ли се? - изрече тя с усмивка, но после сви вежди. - Добре ли си? Има ли нещо, което не си ми казал?

Да, да, да! Исках да й кажа колко нощи съм мислил за нея, колко съм искал да я видя отново усмихната и танцуваща, бягаща в снега по моста, и - да! - притисната в мен, до гърдите ми, с ръка на врата ми и другата - в моята, две напред, една назад, исках да изсвиря това, ако можех, да й кажа, че я обичам, че я обичам с цялото си свито от самота сърце, но в този миг звънецът би и Марина се завтече към стаята на четвърти клас, а аз...

А аз излязох на двора и тръгнах без посока из Я.

 

15.

Вечерта, когато се прибрах, тя ме чакаше. Излезе от плевнята, цялата с дъх на влажно сено. Беше се крила там от студа.

- Толкова се уплаших! Къде ходиш? Цял следобед те чаках! - каза трепереща.

"Какво правиш тук!" - щях да отвърна, но махнах с ръка и отключих входната врата.

- Влизай - казах, - сега ще запаля печката.

 

Тя влезе като кошута - безмълвна. Седна на стола и избърса праха от кутията с грамофона.

- Не си го отварял оттогава - изрече тихо.

- Не съм - отвърнах. - Отивам да нацепя дърва.

Блъсках с брадвата, докато се изпотих. Напълних две кофи с цепеници и се върнах при нея. Беше отворила кутията, но игличката стоеше вдигната. Погледна ме и каза:

- Искаш ли да поговорим?

- За какво? - попитах, възможно най-незаинтересовано.

Отместих капака на кюмбето и спуснах две-три цепеници. Пъхнах отдолу малко хартия, напоена с нафта, и драснах кибрита.

Огънят се разгоря за минути, а след още малко печката се зачерви от жегата. Прозорецът се изпоти, а Марина, свалила палтото, се изправи и започна да рисува с пръст по него.

- Какво драскаш? - попитах я.

- Теб рисувам! - каза весело. - Ето, това е носле, впрочем твърде голямо носле, ето и двете уши, леко щръкнали, а тази коса - как да я нарисувам толкова къса, нищо няма да излезе. Но пък брадичката и устата определено ще успея.

 

Приближих се до прозореца и с цяла длан изтрих нарисуваното. Водата се стече по опакото на ръката ми. Марина я взе и целуна дланта ми. После я сложи върху бузата си.

- Виж, горя! - каза. - Не бях никак добре тия дни.

Не ми беше и минало през ум, че може да е болна. "Какъв глупак! Какъв глупак!" - казах си.

- Какво? Каза ли нещо? - попита ме тя, все така вдигнала поглед към мен. - Ще поседна.

- Но защо не ми каза, че си болна? Можех... Можех...

- Какво можеше, глупчо? - засмя се тя и отново взе ръката ми.

- Можех поне да знам.

- И защо? За да се притесняваш повече?

- Но тогава щях да се притеснявам за теб, а сега се притеснявах за себе си.

- Наистина ли? Защо си се притеснявал?

- Мислех, помислих си, че всичко е минало, че не се е случвало, че съм сънувал. А после си казвах: "Не, случи се, танцувахме, но се провалих и тя няма повече да дойде!"

- Павел, Павел! - каза тя, все така притискайки ръката ми до страната си. - И защо не дойде? Майка ми щеше да ти каже.

- Беше ми... Беше ми неудобно. А си и помислих - ако не иска да ме вижда? Защо да я притеснявам?

- Значи все пак си се притеснявал и за мен! - каза тя и изведнъж стана.

Допря тялото си в моето и ме целуна. Първо съвсем лекичко, а после обви с ръце врата ми, пръстите й минаха през късо подстриганата коса на тила ми, притиснаха ушите ми, а устните й се разтвориха, влажни и топли.

 

Не чувах нищо, притисках я до себе си, сякаш се страхувах да не я изгубя повече, докато пулсиращият спазъм на екстаза ме хвърли в отчаянието на ограбен юноша...

Любовта е нашето покаяние.

 

Продължих и след това да я целувам - по устните и по врата, по меките крайчета на ушите; престраших се и сложих ръка на гръдта й - твърда и топла под черния вълнен пуловер, усетих втвърдените й зърна под чашката на сутиена; Марина отлепи устни, погледна ме безмълвно, хвана ръката ми и я притисна по-силно до гръдта си: "Павел, Павел..." - отрони и спусна другата си ръка по твърдите ми от напрежение слабини; слезе надолу: "Петното, петното... - рекох си, - дяволите да го вземат, ще го усети!" Но тя с нищо не се издаде; отблясъците от свещта се плъзгаха като внезапни езици по варосания таван, беше януари, краят на януари - най-свирепото време, казах си: "А сега - сега какво?", но преди да го изрека на глас, тя леко ме отблъсна, докосна ме, сякаш случайно, там, завъртя се, както се бяха завъртели Четирите годишни времена на Вивалди, и рече: "Нека отида в банята!"

- В банята? - попитах учуден. - Но там е студено.

- Ще я стопля! - отвърна с усмивка, взе кибритената кутийка от масата и излезе от стаята.

Стори ми се, че само така го е казала, че пак ще си тръгне, но видях палтото й на стола и побързах да сменя бельото и панталона си. "По дяволите! - рекох си. - По дяволите, дано не е видяла!"

 

Кюмбето бумтеше, пламнало в червено, затворих капачето да намаля притока на кислород, който го влудяваше, и открехнах прозореца.

Вдишах дълбоко кристалния януарски въздух, докато стъклото отново се изпоти, и този път аз започнах да я рисувам: профила с високото чело, издадените леко вежди, извивката на тънкия й нос и лекото обръщане при устните, прореза им, долната й устна - малко по-изпъкнала, свиването към брадичката и надолу, дългата й шия, която стигаше до хълмовете на гърдите.

- Нарисувал си ме? - чух я да казва зад мен.

Не разбрах кога е влязла. Прегърна ме зад гърба и вкара пръстите на дясната си ръка през копчетата на ризата ми до гърдите.

- Марина! Марина! - обърнах се и прошепнах в ухото й, целунах топлата му мида.

- Ела! - каза тя. - Нека се умием!

 

Голямата чугунена печка в банята бумтеше, а двата легена върху нея бяха пълни с гореща вода.

Марина започна да се съблича, сякаш ме нямаше. Не я гледах. Опитвах се да спра възбудата си.

Тя закачи пуловера и полата си в хладното все още преддверие и се наведе да свали чорапите си. Бельото й беше влажно от парата или потта.

Изправи се и разкопча сутиена си, провеси го на свободния пирон.

- Хайде, какво чакаш? - обърна се към мен и гърдите й ме ослепиха.

Двата големи тъмни кръга с белезникави пъпчици около тях заковаха очите ми.

- Хей! - каза Марина и взе да разкопчава ризата ми. - Ела!

Молех се да не експлодирам за втори път. Но силната емоция ми помогна.

Свалих панталона си и влязох в банята.

 

Под отблясъците от газеника в запотеното пространство тъмният й триъгълник беше влажен от парата. Тя изсипа няколко тасчета с гореща вода от легена в курната и я смеси със студена от кофата на пода. Взе сапуна от нишата.

- Хайде, ела! - каза и ме обля с топла вода от таса.

После започна да ме натрива със сапуна: първо - остриганата ми глава, после - гърба и гърдите. Стоеше зад мен, а аз не смеех да помръдна. Гърдите й се докосваха до гърба ми - меки и топли, с набъбнали розови връхчета. Възбудата ме изпълваше до пръсване.

Тя плъзна ръката си под корема ми, сърцето ми биеше там, усетих пръстите на лявата й ръка да се свиват, започна да ме сапунисва с дясната... - изригнах със стон.

Марина ме обля с вода от курната и продължи с краката ми, клекнала под мен на пода. Виждах влажната й тъмна коса, едрите й гърди да проблясват сред парата, опирайки бедрата й.

Гърбът й ми заприлича на цигулка и в този миг в ушите ми заиграха Четирите годишни времена.

 

Хванах я под мишниците и я изправих. Взех таса, загребах вода от курната и я облях цялата - докато се отцеди и последната капка. После изсипах и втория леген в изпразнената курна.

Продължих да я обливам - бавно, мъчително. Марина вдигаше косата си с ръце, при което гърдите й се допираха до моите.

Започнах да ги сапунисвам леко, с наслада, която самата тя споделяше. Зърната й набъбнаха, а черните кръгове около тях се смалиха.

Слязох към корема й - гладък и мек, леко изпъкнал над венериния хълм. Марина се изви като струна и разтвори бедра. Спуснах ръката си по коприната на космите й, към влажните устни.

- Леко - прошепна тя. - Остави сапуна.

 

Улови с ръка новата ми възбуда и я насочи към себе си.

Исках да вляза през тази невидима досега врата, да изкъртя пантите й, но Марина ме държеше упорито на прага. Усещах се болезнен - до пръсване.

Тогава тя ми каза да седна до курната. Изпълних желанието й.

Марина ме обля с чиста вода, разтвори бедрата си и ме пое бавно, толкова бавно: мислех си, че животът ми свършва.

И той наистина свърши - там, в края на януари 1946-а.

 

 

© Антон Баев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.04.2017, № 4 (209)

Други публикации:
Антон Баев. Светата кръв. София: КК "Развитие", 2016.
















Партньори