ЕВАНГЕЛИЕ ПО ЕЛЕНА

Антон Баев

web

Светлозар Игов нарича разказите на Елена Алексиева бизарни. Димитър Камбуров пък пише: “докато я четях, сякаш не спирах да дочувам мистериозната красота на квази-мистичния шедьовър на Йигълс “Хотел “Калифорния”. Това е за първия й сборник Читателска група 31 (Колибри, 2005), наскоро отличен с наградата Хеликон.

Разказите в Кой? (Колибри, 2006) могат да се нарекат фундаменталистки в смисъл на крайна вяра в предопределението. Мога да кажа, че докато ги четох, в ушите ми пищеше шофарът (козият рог, който юдеите надуват 30 дни преди нова година, както и на йом кипур, съдния ден). Това може и да е ефектно, но едва ли ще даде ключ за тази бягаща от ефекта проза.

Ще опитам леко да открехна вратата към нея; съмнението обаче дали съм прекрачил прага на другата стая остава. Впрочем това съмнение е показател за среща с висококачествен писател.

Всеки преразказ на библейски сюжет е важен не толкова с това, дали потвърждава, отрича или преобръща нещо непоклатимо, а с избора защо. Не кой, а защо е истинският въпрос на тези разкази. Защо Елена Алексиева избира точно тези истории и герои, а не други от стотиците в Стария и Новия завет? Защо ги слепя като пръснати парчета от счупен алабастров съд? И най-вече: това ли са подходящите парчета? Цял ли е съдът?

Ето някои от непоклатимите характеристики на тази проза. Елена Алексиева говори не просто през мъжа герой, а през мъжкия наратив. В сравнение с Читателска група 31 в Кой? този наратив е още по-отчетлив: кратката фраза, почти нетърпящата възражение интонация, спуснатите като от Синай завети. Алексиева бяга като Лот от женското писане, от женствеността изобщо. Библейските истории й вършат работа, особено старозаветните.

За разлика от класическия писател, който убива героите си, след като ги изчерпи, Алексиева ги оставя живи - обикновено на кръстопът, но някак си сковани, застинали, наказани. Стълпове от сол. Тези герои са белязани със знака на смъртта априори. Те са предварително изчерпани и като такива - необходими на Алексиева. Защо? Според мен, защото в центъра на тази проза е не героят, а про-видението, не характерът, а не-избежното.

Не просто героите и сюжетите, но самото време и пространство е про-чуто, над-временно, а-географско. То е условното време на тората, евангелските пустини. Затова библейските сюжети и герои са необходими на Алексиева: тяхната пре-определеност е фундаментът на тази търсеща друго действащо лице проза.

Това лице (действащо/бездействащо) е всъщност отличителната страна на Кой?, а бих казал и на предишния сборник разкази. Според Камбуров главното действащо лице у Алексиева е сънят. Бих разширил рамките, в които той тълкува сънят. Според мен, действащото лице е паралелният свят, паралелните светове, допирът или липсата на допир между тях. Още една причина за избор на библейските истории като канава.

В Кой? Елена Алексиева съчетава архаичното със сегашното в едновременно и в същото време надвременно съществуване. Оттук и бизарността на разказите й, доловена от Игов още в Читателска група 31. Сказанията са паралелен свят, литературата - също. Паралелен е и виртуалният свят (той е по-отчетлив в Читателска група 31). Тази паралелност на битието у Алексиева е причина, според мен, за обсебеността на героите й от идея-фикс (Месия), предопределението (Бащата), проклятието (От другата страна), съмнението (Заложната къща) и т.н. При това обсебени, обладани са героите-мъже (може би в това е единствената нотка феминизъм у Елена Алексиева).

Героите й са сякаш отвъд страстите, отвъд живота и отвъд смъртта. С какво тогава се занимават самите истории? Разбира се, с тези три неща (едва ли има литература извън тях), но гледната точка на Елена Алексиева е друга.

Така и не успях да свикна с гледката отгоре. Началото на разказа Кой. Елена Алексиева гледа отгоре на героите и ставащото; за нея това, което има да стане, е предопределено, непоправимо. (В тази постановка е фундаментализмът в Кой?) Нещо повече: в това е смисълът на ставащото. Обаче - кой залага този смисъл? Кой разполага с паралелните светове? Кой ги смесва и разделя? Това е всичкото, което казва тази проза. Малко ли е? Никак.

Ето фундаменталната позиция на разказвача: Моята задача беше не да те обичам, а да те създам (Синът). Няма значение с какви имена ще наречеш създателя, защото назованото винаги може да бъде назовано и по друг начин. Както евангелието е написано по четири различни канона, но и по десетки апокрифни.

Разказите на Елена Алексиева са канонично назоваване. Те не търсят ефекта на апокрифа, а нормата на канона. Но точно тук стигат до разколебаване на божиите норми. Кой говори? Кой съди? Кой създава?

С Кой? българският разказ най-после получи отговора в женски род: просто тя, Елена Алексиева.

© Антон Баев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.12.2006, № 12 (85)