Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книжарница Книгосвят  Книжарница Книгосвят: нови книги  Книжарница Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪТУВАНЕ ИЗ БЪЛГАРИЯ

Рая Заимова

web

Жером-Адолф Бланки. Пътуване из България през 1841 година. София, 2005Пътеписът е класическо четиво още от първите десетилетия след отварянето на печатници в Западна Европа (втората половина на ХV в.) и в годините, когато все още няма вестници, той е информационен извор. Чрез него се пътува мислено в близки и далечни страни, чрез него се научава за съвременни събития, а понякога те са вплетени и в контекста на миналото.

Твърде малко са преводите на пълния текст на пътепис от западен автор. Практиката у нас показва, че както по-старото поколение книжовници от края на ХІХ в. нататък, така и по-късните са прибягвали до публикуването на откъси от пътеписите. Не без значение е фактът, че голяма част от българската и балканската история от османския период е съставяна по сведения на пътешественици.

През 70-80-те години на миналия век издателство “Наука и изкуство” и “Отечествен фронт” издадоха поредици с чужди пътеписи. Специално френските са два тома, публикувани под редакцията на Бистра Цветкова. Те са и най-много като обем в сравнение с останалите - английски, арменски, австрийски, унгарски и т.н. - и са може би най-важните за османския период, защото Франция си е извоювала първостепенна роля във връзките на Османската империя с европейските страни.

По съвсем друг начин изглежда и се ползва един пътепис, когато текстът е преведен изцяло от филолог и коментиран от историк. Читателят добива представа за цялостното настроение на пътеписеца, задачите, с които се е нагърбил и би могъл да направи свои изводи. Подобни книги занимават не само изследователите, но и широк кръг хора, подбудени от любопитството да научат за това как сме изглеждали в очите на тогавашните французи или в по-общ смисъл, как Европа е гледала на нас.

Под заглавие Пътуване из България през 1841 година издателство “Колибри” публикува наскоро пътепис на французина Жером-Адолф Бланки (1798-1854). Книгата съдържа предговор за пътуване през България, дванайсет глави с преамбюл от самия пътешественик, приложение с писма и бележки. Авторовият жизнен път е представен в предговора към изданието. Той е роден в Ница, брат е на революционера Луи-Огюст Бланки, един от изявените на времето икономисти. Занимавал се е с история на икономиката. Пътуването през 40-те на ХІХ в. предприема след Нишкото въстание, жестоко потушено от османската войска. Изпратен е по заръка на френския министър на външните работи Франсоа Гизо. Както повечето пратеници в чужди земи, така и Бланки изпълнява ролята на проучвател на ситуацията. И в духа на традицията, той поема към Балканите с предварително събрана информация за земите, които ще посети. Негов драгоман или преводач в балканска среда е българинът Александър Екзарх, тогава студент в Париж, който е във връзка с Гизо, работещ за образоването на български младежи във Франция.

От Преамбюла на Бланки става ясно, че докладът му от пътуването е останал на съхранение в архивите на външното министерство - обичайна практика в политиката на голямата държава - и независимо от този текст, сам е решил да стане публично достояние състоянието на християнското население в югоизтока. По този начин публикуваната на времето книга е имала за цел да привлече вниманието на по-широк кръг хора от своята страна към плачевната съдба на страдащите поданици на султана. Споделих видяното от мен по дългия път от Париж до Константинопол, който свързва двата полюса на цивилизацията и около който тъй тромаво се върти днес политиката на света.

В целия разказ на Жером-Адолф Бланки има няколко главни теми: Сърбия и въстанието на българите в Нишко; природата и стопанството в провинциите на Турция; християни и мюсюлмани - нрави и обичаи; Запад-Изток или цивилизация-варварство. Всъщност, темата за България е повод, за да бъдат разгърнати проблемите за състоянието на тогавашна Турция. Конкретно българската тема, доколкото може да бъде самостоятелно обособена, заема около половината от разказите на пътешественика.

Бланки тръгва от Париж и през Виена, Белград, Видин, Ниш, София се отправя до Константинопол и се връща по море до Марсилия. Четейки го, оставаме с усещането, че мисията му е била също толкова трудна и без сигурност за оцеляване, както би била и в наши дни подобна дейност на един журналист в чужди земи със смутни и неизяснени конфликти. Впечатленията на пътеписеца започват от най-западния край на Европа и се простират до най-югоизточния - до протоците. Неговата Франция не е ненадминатата цивилизация или центърът на Виктор Юго, а страната, която е несъвършена като административна подредба и като грубо отношение към пътниците, които я напущат.

Виенският му престой е като основа и подготовка за онова, което ще предстои оттатък Дунава и ще трябва да се убеждава, че Австрия има влияние в Турция, но не го използва докрай и че християнският стереотип на сърби и българи спрямо турчина се гради единствено на “робската” омраза. Човек би казал, че при Земун свършва цивилизована Европа и започва варварството. С тази мисъл Бланки действително преминава от Австрия към Сърбия и Турция. Дунавът е представен като изключително важен както от географска и климатична гледна точка, така и като граница, на която се сблъскват интересите на няколко държави. Малкото турци от гарнизоните на Белград са, разбира се, обект на подигравки от страна на австрийците, които ги гледат с презрение от висотата на своята по-напреднала нация. Сблъсъкът между цивилизацията и варварството, представен от местните хора, е напълно споделен от Бланки, който се уверява в австрийския стереотип, навлизайки в сръбска среда, очевидно неотърсена от турския си облик. “Варварска” Сърбия е сравнена с мюсюлманското варварство в Африка. Ориенталските носии вече ми изглеждаха само като ливреи на нищетата и фанатизма - споделя Бланки. Зараждащата се цивилизация той вижда във външния вид и поведение на християнското население, което забелязва да има подчертана склонност към поевропейчване. Разговорите в двора на принц Михаил, където се говори френски, облекчават комуникацията на пътешественика, тръгнал да установява истината за варварщината над българите.

На Сърбия, нейната независимост, нейния княз Милош и нейната природа са отделени две глави. Прави впечатление, че Бланки по просвещенски набляга на географския фактор като определящ превратностите в политиката на сърбите, обитаващи покрайнините на цивилизована Европа. За него те са имали повече късмет от българите в Румелия да се отърват от турците, защото не били земеделци като тях. Турция и Австрия са две “мрачни” сили, а Русия е нещо повече от такава, след като се е възползвала от правото си да “закриля” християните от Ориента. Карагеоргиевич е представен като хайдук, човек с груба природа и деспотичен характер, който макар и невеж поставил основите на сръбската съпротива срещу турците (1807-1811). Подробни са изложените събития за ограничената автономия на Сърбия, превземането й обратно през 1813 г. от турската войска и дейността на Милош Обренович, дарен с “ориенталски деспотизъм”, организатор на нова Сърбия и създател на сръбската националност, както и идването на власт на принц Михаил.

Ако самият Белград изглежда цивилизован и Бланки преценява, че дори виждал същите навици у хората като “нашите”, то провинцията и пътят през българските земи се превръща в част от “варварския” свят, във великата пустиня. Безлюдието и мизерията оформят впечатлението на пътешественика, който въпреки всичко намира сходства на западната природа с пресно видяни отделни кътчета от природата на България. Тя контрастира с безкрайно бедното посрещане в селските къщи и с горчивия и невкусен хляб, с който свитата е принудена да се задоволи. В очите на Бланки най-тъжният характер на “варварщината” се вижда в селските райони около Видин, където християни живеят в “огромни кошници, сплетени от клони на дървета”, а най-богатите - в землянки и където болнавият и безрадостен вид на хората, повехнали и смазани от данъци и ангария, се дължал на тираничната турска власт.

Стереотипът за “варварското” се допълва и от още едно съдържание в словесността на Бланки. Той посещава във Видин Хюсеин паша, един от реформаторите след султан Махмуд, човек, съблюдаващ закона. Неговият доктор, говорещ на безупречен френски, се оказва англичанин: Гледайте на мен като на сънародник. В страната на варварите всички цивилизовани хора са съграждани. - казва докторът на Бланки. По всичко изглежда, че “варварското” може да бъде прието като една цяла общност, като противостоене на Европа - мерило за всички останали - като един свят, опитващ се да се промени, да се реформира. Опитите, със или без успех, се забелязват и в желанието на Хюсеин паша да образова единствения си син във Виена или Париж, но пречката е в невежеството на майка му, неспособна да повери детето си на “неверник” като Бланки. Същата майка е част от затворения свят на харема, част от мюсюлманското варварство, смятан за “обида за цивилизацията”.

Обаче варварството като синоним на мизерия се разчупва, когато бедните българи от селата около Белоградчик се уверяват, че чужденците не са пратеници на османската власт, не са и зли арнаути, а християни отдалеч. Бланки става горд, когато недоверието към “чуждото” е преодоляно и с вълнение издига френското знаме пред сбралите се любопитни овчари. Затова и християнските жени от България му изглеждат прекрасни, стройни и хубави на фона на мюсюлманките, окачествени като “неприятна пасмина, фанатични и глупави”.

По съвсем друг начин изглежда град Ниш след разгрома на въстанието, където ужасът от варварщината и фанатизма надминава всякакви очаквания на пътешественика. Картината е много емоционална и чест прави на преводачката Елиана Райчева, която е успяла да предаде наистина тревожното състояние на пострадалите и обстановката, възбудила интереса на Европа и Франция. Както с предходните представители на османската власт, така и тук Бланки набляга на безпристрастното виждане към ситуацията в империята и споделя, че турците са по-добри, отколкото действията им ни карат да си мислим. Убеден съм, ако европейската дипломация споделеше благосклонно и твърдо своите възгледи с тях, тя би издействала за християните от Ориента придобивки, които те още дълго ще трябва да чакат заради политиката на завист и дрязги, ширеща се в Константинопол.

В този контекст е обяснена и причината - неполитическа - за трагедията в Ниш и Нишко след хатишерифа от Гюлхане. Новият начин на събиране на данъците и умелото грабителство на събирачите им предизвикало конфликта, за който са били изпратени арнаути от престолнината на султана. Сърбите останали настрана, въпреки намесата на принцеса Любица и оказали единствено убежище на бежанците. Бланки поставя българския проблем на фона на интересите на Франция в Африка, обвинявайки своите сънародници и Европа като цяло за липсата на интерес към страдащите християни. В разсъжденията му, изпълнени с много болка, се съдържа и тогавашната политическа ориентация на Франция спрямо Турция: Нека Османската империя да остане, ако нейното съхранение е необходимо за мира в Европа. Нека обаче администрацията й бъде основно реформирана заради честта ни на християни и цивилизовани народи.

Християнството, човечността и далновидността на политиците оформя представата за цивилизованост - стереотип, който в словесността на Бланки има универсален характер. Пътуването из България е като че ли повод да разгърне нашироко вижданията си за човешките общества, независимо дали се намират в Европа или в Африка, която е посетил няколко години по-рано, заради Алжир, вече колонизиран от Франция. Неприемането да му впрегнат колата с българи или изобщо на отношението към тях като инвентар е само един пример от повествованието на Бланки, чиято позиция спрямо християните е позиция на представител на голямата цивилизация спрямо вечно страдащия и онеправдан свят. С основание той отделя специално внимание на двете основни религии по Балканите - източно православие и ислям, - правейки характеристика на гърци, българи и турци. Установява, че българите и гърците са обединени единствено от вероизповеданието си, докато по характер са различни: гърците - по-хубави и одухотворени, интриганти и шумни; българите - кротки и пестеливи, разумни и работливи, сравнени са с “германците в Турция”.

Ще припомня, че поетът Алфонс дьо Ламартин използва в първото си пътуване (1832-1833) подобно сравнение, оприличавайки ги на “савойци”. Колкото до принципите на православието, Бланки споделя, че го интересуват доколкото имат общо с “основните нужди на цивилизацията”. Разсъждавайки за ролята му неизбежно стига до Русия и вмешателството й всред християните на Балканите. Според него както сърбите, така и българите държат на своята духовна независимост. Тя е безспорно най-необходима и поради факта, че били по-религиозни от западните католици. На фона на тези мисли, които вероятно са подплътени и от съвременна книжнина, пътешественикът построява образа на турците мюсюлмани. Донякъде напомня Волтеровите стереотипи, които са баланс между положителното и отрицателното в полза на “истината”. Бланки също се опитва да определи нравите, сравнявайки ги с християнските. Справедливостта, грижата за ближния, спазването на обредите, са все добри практики на исляма.

Българи и турци са поставени на две различни нива по поведение, така както се поставят господари и подчинени. В сравненията се включват и отношенията към жените, полигамията у мюсюлманите, трудолюбивостта на българите и ленивостта на турците. Подробните паралели послужват на Бланки, за да изгради концепцията си за бъдещето на Турция: Ако ислямът можеше да се освободи от фанатизма, нетолерантността и полигамията, Османската империя би имала някои шансове за спасение. Опасявам се обаче, че тя ще изчезне, преди да се е реформирала... Християнството напредва... За България часът ще удари, когато подготви свои хора. Тогава всички тъй дълго потискани народи ще си подадат ръка, за да образуват една голяма нация или конфедерация...

По времето на Бланки упадъкът на Турция е вече дългогодишен и за него се пише и говори нашироко в Европа. Неговият предходник в пътуването из Балканите - поетът и политикът Алфонс дьо Ламартин - е изразил за момента публично (1833) апела си към великите сили и мечтата си за конфедерация под знамето на Европа. Може да се приеме, че такава е била тогашната нагласа на някои от начетените французи, впечатлени от видяното и чутото, от деспотизма и обединени от желанието да се сбъдне християнското обединение в името на европейската цивилизация и модерност.

Природните дадености са пряко свързани с поминъка на хората. Бланки споделя нашироко с читателя впечатленията си за селското стопанство и животновъдство у българите. Икономист по професия той забелязва много точно онези дейности, които биха могли да се развият при по-благоприятни условия в страната. Бланки гледа с перспектива плодородна Тракия и пустошта, следствие на чума. Дори дава конкретни примери за стоки, плод на “интелигентен и системен труд”, които биха били високо оценени в Париж и Виена. Промишлеността в България няма характера, към който се стремим в цивилизована Европа, но независимо от това тя заслужава вниманието на икономистите. Тя е проста, лична, патриархална, ръчна. В тази посока на мисли той се надява горещо, че страната заслужава и че ще има в бъдеще режим, който ще й гарантира сигурността на капиталите и на хорския труд. Разсъжденията му имат много актуални нотки и могат да се свържат и със сегашните наблюдения на чужди анализатори, които не без основание забелязват “пустинята” и състоянието на селското ни стопанство.

Турците поддържат в страната мръсотия на обществените места поради лошата си администрация, докато християните държат мръсно вкъщи поради беднотия или небрежност. След мръсотията в Татар-Пазарджик пътешественикът вижда Пловдив с амфитеатрално подредени къщи, с пъстри цветове и решава с основание, че влиза в цивилизовано място. Но огъващия се мост над река Марица, труповете на котки и кучета, калта го разочароват. Панаирът пък в Узунджово го стъписва не толкова заради облика си, различен от “нашите цивилизовани страни”, а защото участват всякакви хора от различни народности и “съжителстват в съвършена хармония”. Толерантността на търговците един към друг, както и към клиентите, разнообразните стоки от близо и далеч определено дават повод на Бланки да остане с добро впечатление и оцени пазарите в Румелия.

Чужденецът е впечатлен от гледката на туркините, които само в Адрианопол успява да разгледа отблизо, поради факта, че е голям град. За ролята на булото или фереджето като част от облеклото им и като съществена част от религиозните им схващания и живот е отделено значително място. Необичайното накичване по ориенталски, сравнено с това на християнките, буди не само любопитство, но и известно пренебрежение у Бланки. Тези атрибути у жените мюсюлманки предизвикват у него разсъждения за правата и ограниченията им, за незачитането им от страна на мъжкия пол и като принадлежаща вещ. Единствената положителна страна била майчинството, което им поддържало духа. Ала неграмотността им била пречка да образоват децата си и бариера спрямо цивилизацията. Предразсъдъците, законите и затвореното пространство на жените в къщите са естествено вписани в категорията на варварството: Докато жените са почти напълно затворени вкъщи, ще бъде невъзможно да проникне слънчев лъч в дълбоката нощ, покриваща Османската империя.

Видяното и чутото от Бланки не се състои единствено в бита и нравите, в събитията по балканските земи. Не пропуска случай да сподели свои критики по адрес на френската страна: не само отсъствието на консул или търговец на панаира в Узунджово го впечатлява, но и ниските заплати на консулите, изпълняващи отговорни задачи, непожалили старините си, отдадени на отговорната си служба в далечни краища извън родината си. Престоят му в султанската престолнина му позволява да посети и европейския квартал Пера, където са разположени от няколко века насам всички дипломатически мисии. Това е и повод да обърне внимание на факта, че драгоманите са по-големи дипломати от самите посланици, а османските управници умеели да се възползват от незнанието на местните езици от страна на френските посланици. Реформите в Турция можели да се ускорят, ако във Франция се отворела школа по дипломация. Според Бланки, ролята на дипломацията в света растяла и вече било доказано, че военната сила е “нецивилизована и крайна мярка”. Въпреки някои критики спрямо своята страна, пратеникът в Ориента отчита престижа на Франция в рамките на империята като “безпристрастен и лоялен арбитър за съдбата на народите”, чиито кораби били донесли “факела на цивилизацията в Ориента”.

Като цяло новоизлязлата книга с пътешествията на Жером Бланки (1841) е много интересно четиво, което би заинтригувало всеки читател. Разказите на французина са много четивни, преводът е ясен и точен, голям брой географски понятия и исторически личности са идентифицирани и улесняват възприемането. И не на последно място трябва да се отбележи, че в книгата се повдигат въпроси от общоевропейски характер, за общуванията Запад-Изток и за европейския цивилизаторски път.

 


Жером-Адолф Бланки. Пътуване из България през 1841 година. Прев. от френски Ел. Райчева, предг. Ив. Илчев. София: Колибри, 2005, 219 с.

 

 

© Рая Заимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.03.2006, № 3 (76)
















Партньори