ВОЕНАЧАЛНИЦИ И СЪЮЗНИЦИ КУМАНИ, ТАТАРИ И АЛАНИ ВЪВ ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Една от най-интересните страни от външната политика на Второто българско царство е привличането на съюзни и наемни войски от степите на Северното Черноморие. Ако използваме остроумния израз на големия познавач на средновековните номади, руският задграничен (белогвардейски) учен Димитрий Расовски, то и българските царе, подобно на средновековните владетели в Русия, Унгария и Византия, имали своята "степна политика". Тази политика била най-успешна при първите Асеневци, особено в периода 1186-1241 г., когато основен съюзник на нашите царе са куманите. Българо-куманският военен и политически съюз няма аналог не само в средновековната, но и в цялата ни история. Тази недостатъчно позната страна от външната политика на Петър, Асен, Калоян, отчасти на Борил, Иван Асен II и Михаил II Асен заслужава извънредно висока оценка. Кумани идват на българска служба дори в края на XIII и първите десетилетия на XIV в., макар тогава те вече да са татарски поданици.

След разгрома на "Кумания" (протодържавната "степна империя" на куманите в степите на дн. Украйна и Южна Русия), както и с попадането на Второто българско царство под хегемонията на татарската "Златна Орда", заела мястото на "Кумания", нещата се променят в отрицателна посока. На мястото на отлично познатия, добре "овладян" от българската политика съюзник, идва една номадска "суперсила", от която треперят руските княжества, държавите в Кавказ, далечните ни роднини от Волжска България, народите в Средна Азия и т.н. Въпреки всичко българските владетели търсят начини да обвържат и новите господари на степта, страшните татари, със своята външна политика. Определени успехи в това отношение имат царете Константин Тих-Асен (докъм 1274 г.), царицата "Смилцена" и зет й деспот Алдимир Тертер (вж. очерка за него в тази книга), царете Теодор Светослав, Михаил III Асен Шишман, Иван Александър.

Аланите, прадедите на днешните кавказски осетинци, също неведнъж имали своето място в българска войска. Този средновековен народ заемал много по-обширна територия от днешните си потомци, негова (индоевропейска) кръв "се вляла" във вените на периодично менящите се степни господари - хуни, Кубратови българи, хазари, печенези, кумани... Разпръснато на различни "анклави" в степите, в Крим, дори в днешна Молдова, аланското население (най-вече т.нар. аси/яси) пазело своята самобитност даже и през XIV в. Наред с аланите сред номадите присъствали и други ираноезични групи - такива вероятно били част от прабългарите, ираноезичието било присъщо за халисите, както и за кангарите в печенежката общност. Представители на такива етноси поне донякъде периодично усилвали аланското степно население, вливайки се в него. Мнозина алани служели във Византия, други били увличани от номадските "вълни" към Балканите, трети сами или заедно с номадите ставали съюзници на българските царе.

Както стана дума, най-успешен за българската държава бил съюзът й с куманите. Особено впечтляваща винаги е била числеността на куманските подкрепления. Още през 1187 г. според Никита Хониат на българска страна срещу Исак II Ангел (1185-1195) се сражавали не по-малко от 7 хиляди кумани; в един недатиран надпис от Велики Преслав става дума за 10 300 души; в решителното сражение на цар Калоян (1196/7-1207) край Одрин (13-14 април 1205 г.) те броели 14 хиляди, а по други извори - даже 23 хиляди! Неведнъж съвременниците, на първо място споменатият византийски историк и държавник Никита Хониат, разказват за "пчелни рояци" и "мравешки множества" от "безчислени" по броя си кумани. Българските царе намерили начин да привлекат номадите, лишавайки Византия от един опасен съюзник в българския тил. Калоян бил женен за една знатна куманска принцеса (може би царица Анна/Анисия от Бориловия Синодик), която би трябвало да произлиза от някой от върховните кумански династични родове - например Олберли, Кай, Тертероба, Бурджогли, Итогли. Най-вероятно е да става дума за Бурджогли или Итогли, стоящи начело на куманските племена по р. Днепър, с които България била най-тясно свързана. От друга страна, владетелите в Търново успявали да държат под контрол "варварите" - обикновено съюзните сили на Балканите били под командването на второстепенни ханове и вождове, което вероятно било част от споразуменията с върховните владетели на "Кумания".

В българо-унгарската война през 1202-1203 г. съюзниците кумани били начело с някой си "Губан", както стана ясно от един унгарски документ, въведен в нашата историография от Г. Николов. Този вожд всъщност бил известният от руските летописи хан Кобан "Урособич", вождът на рода Урусоба, подчинен на днепърската "династия" Бурджогли. През 1205 г. Никита Хониат сочи като командир на 14-те хиляди кумани в Калояновата армия при Одрин някой си "Коча". Тук, както често става във византийските, руските и унгарските извори, родовото име погрешно е сметнато за лично. Най-вероятно става дума за вожда Бегбарс "Кочаевич", споменат в руските летописи през 1190 г., въобще за предводителя на рода Кочоба, свързан с посочения по-горе Кобан от Урусоба, подчинен отново на Бурджогли. През 1213 г. във Видин избухнал бунт срещу цар Борил (1207-1218), който бил подкрепен от трима кумански ханове. Знаем името само на един от тях, Карач, като го дължим на една унгарска кралска грамота. Тези кумански вождове, достатъчно добре известни в руските княжества и Унгария, безспорно имали своите заслуги за победите на българското оръжие над ромеи, латинци, унгарци, сърби.

Най-известното куманско име в нашата история е Манастър, убиецът на цар Калоян пред стените на Солун през есента на 1207 г. Манастър бил не командир на съюзни сили или наемници, а преминал на българска служба, покръстен, "българизиран" в една или друга степен кумански аристократ. Калоян, който основателно се опасявал от болярски заговори (той разкрил една такава конспирация през 1205 г., а и съдбата на братята му Петър и Асен го държала винаги нащрек!), предпочел да издигне един чужденец до най-високите постове в своята армия. Най-вероятно Манастър бил "велик воевода" (главнокомандващ сухопътните сили) или "протостратор" (командващ царската конница), а доверието на царя към него било изключително високо. Както знаем от съответното "Чудо на св. Димитър Солунски", палатката на Манастър била разположена до самата царска шатра, Манастър имал право на свободен достъп при царя по всяко време през деня или нощта и т.н. Това му позволило да го убие посред нощ, часове преди планираната атака срещу градските стени.

Такъв подход (издигане на "господин никой", както се казва жаргонно, на много висок пост) съвсем не е нещо необичайно в политическия живот, особено пък през Средните векове. Примерите във византийската история са достатъчно много, а някои вече бяха споменати - най-приближени на император Никифор III Вотаниат (1078-1081) били българите Борил и Герман, личен телохранител на Алексий I Комнин (1081-118) бил българският павликянин Травъл, доверен военачалник на същия ромейски василевс бил покръстеният "сарацин" (арабин или селджукски турчин) Татикий и т.н. Такива случаи имало и в България - както стана дума, протостратор на Михаил Шишман и Иван Александър бил руснакът Иван. Така и Калоян издигнал един емигрирал или останал в България знатен куманин. Разбира се, такива хора, нямащи своите "корени" в една чужда страна, били лично предани на издигналия ги владетел. В крайна сметка обаче с течение на годините те се "вливали" в местната среда, а ускорената им българизация можела да ги прати в лагера на болярската опозиция.

Българо-куманският съюз имал последните си отблясъци през петдесетте години на XIII в., когато все още една част от "Кумания" запазвала някаква автономия, плащайки данъци на татарите. Тези кумани, живели най-вероятно между Днепър и Днестър, били ръководени от хан Тегак. Те подкрепили Михаил II Асен във войната му срещу Никейската империя, нахлувайки на нейна територия през зимата на 1256 г. "Скитите"-кумани обаче били разбити от ромеите, в чиято армия също имало техни съплеменници - част от преселническата куманска "вълна" на Балканите през 1237 г. И по-късно, но с разрешението на татарите, кумани идвали на българска служба. С такава помощ разполагали браничевските български боляри Дърман и Куделин, както и видинският господар Шишман, самите те от българо-куманско потекло. Това станало през 1291-1292 г., когато тези български боляри повели война със сръбско-унгарския наместник, бившият крал Драгутин, и брат му, крал Стефан Милутин. Куманите в техните войски идвали с разрешението на могъщия татарски хан Ногай. Дори и през 1321 г. една група от две хиляди конници кумани дошла със съгласието на "скитския цар" (татарският хан Узбек) на служба в Сърбия, а после във Византия.

Във Второто българско царство имало и "собствени" кумани. Някои от тях останали като заселници още от византийско време, други се установили в страната в резултат на съюза с Асеневци, но най-значимите "вълни" от заселници били предизвикани от татарска експанзия в Източна и Централна Европа през 1236-1242 г.

Заселването на номадите кумани в страна с уседнало по тип стопанство, с изграден държавен механизъм и развита християнска култура съвсем не протичало гладко. Съществуват данни (Георги Акрополит, добавката към хрониката на египетския летописец Ибн Тагри-Бирди) за конфликт между Иван Асен II и заселниците кумани през 1237 г. Тази "орда", се съюзила в 1240 г. с латинците, а година по-късно преминала на страната на Никейската империя. Едва ли е минало без сътресения и при идването на куманската "вълна" от Унгария в българския северозапад през 1241 г. Тези нови пришълци напуснали унгарското кралство, опустошавайки южните му райони след конфликт с тамошните "магнати", при който бил убит куманския хан Котян от Тертероба.

Обикновено се смята, че усядането и българизацията на куманите протекли сравнително бързо. Има достатъчно основания да се приеме, че тези процеси, подобно на аналогичните най-вече в Унгария, а и във Византия, мамлюкски Египет и, разбира се, в "Златната Орда" били сложни и продължителни. Присъствието на неизяснени напълно като етническа основа тюркоезични групи българско население векове наред (християните гагаузи и "сургучи", мюсюлманите "гаджали") с предполагаем поне отчасти кумански произход или куманско наслояване върху по-стара прабългарска (при гагаузите), печенежка или узка основа свидетелства за сложността на тази симбиоза по нашите земи. Топонимията от сигурен или предполагаем кумански произход също показва продължителното съществуване на "неразтворени" кумански заселници. При това става въпрос за първоначални кумански селища в близост с такива важни центрове като столицата Търново (няколко селищни названия "Куманите" в Дряновско и Габровско), Дръстър (дунавският ръкав Борча, равнината Бараган на отсрещния бряг на реката), Видин (о-в Кумане и др.), Никопол (селата Комана и Котяна на левия бряг на Дунава), Русе-Гюргево (с. Комана по пътя за Букурещ), Ловеч (с. Дерманци, несъществуващото сега с. Караш със своята махала Куманица), Средец/София (с. Куманци, Алдимировци и др.), гр. Куманово по пътя от София за Скопие и т.н. При очертаващата се картина е ясно, че куманските поданици на българските царе и особено техните предводители не може да не са се включвали във вътрешнополитическия живот на българското царство.

През втората половина на XIII в. във византийската армия, особено докато столица била Никея (до 1261 г.), съществувал специален кумански корпус, т.нар. "скити", който разполагал с влияние в двореца (вж. и тук по-горе). Куманите в 1259 г. подкрепили Михаил VIII Палеолог в борбата за регентството и престола, те участвали във всички важни военни и политически събития на онази епоха. Техните първенци като Клеопа, Сичиган, Сиргиан и др. станали част от византийската аристокрация. "Скитският Арес" Сиргиан не бил далеч от мисълта за византийската корона. Видни кумански благородници съставлявали близкото обкръжение на унгарските крале Стефан (Ищван) V и Ладислав (Ласло) IV "Куман" през втората половина на същото XIII столетие.

Какво е било точното положение на куманите в България и столицата Търново не може да се каже със сигурност, но издигането на един куманин на царския престол вече е интригуващо. Георги I Тертер (1280-1292), потомък на изконния за къпчакските тюрки династичен род Тертероба, бил пръв български "стратег" ("велик воевода"). За да укрепи властта си, византийският поставеник Иван Асен III (1279-1280) се опитал да привлече на своя страна този виден военачалник. Той омъжил сестра си Кира-Мария за Тертер, като му дал високата титла "деспот". Вероятно това се е дължало и на присъствието на значими кумански части в столичния гарнизон и царската армия още във времето преди въстанието на Ивайло (т.е. преди 1277 г.). Много вероятно е в българската армия да имало някакъв специален кумански корпус, подобен на онзи във Византия още от "никейската епоха".

Особен интерес буди твърдението на византийския историк Георги Пахимер, че "... българският народ бил много привързан" към куманина Георги Тертер, нещо повече - "...българите го величаели." Тези думи показват, че изборът на куманския аристократ за български цар, подкрепата, с която той се ползвал в кроежите си да свали Иван Асен, имали добра почва. Това било свързано преди всичко със съпротивата срещу византийската намеса във вътрешните работи на страната. То обаче може би е имало и други акценти. Възможно е изборът на Георги Тертер да е имал известна връзка с българо-унгарските отношения. На власт в тази българска съседка тогава бил Ладислав IV "Куман" ( или Ласло "Кун"), който по майчина линия също бил от "клана" Тертероба. Според мен не бива да се изключва една "куманска връзка" и с въстанието на Ивайло в самата България. В изследванията върху въстанието на Ивайло подобна връзка въобще не се допуска. Тя обаче е много правдоподобна, въпреки че можем да я търсим само под формата на хипотеза. Куманските заселници в България въпреки християнизацията им и социалните различия в собствената им среда могли да бъдат и навярно са били мощно оръжие в ръцете на онази част от българската аристокрация, която е била най-непримирима към политиката на "селския цар" Ивайло. Няколкото десетилетия, откакто те живеели вече в страната, съвсем не са били достатъчни за свързването им с българското селячество и неговите проблеми. Етническата им обособеност все още била много голяма, а поне една сериозна по числеността си маса от куманите явно получили статут на военни колонисти от типа на т.нар. стратиоти и акрити във Византия. В тази епоха това военно население е имало най-често прониарски права, т.е. издържало се е за сметка на зависими селяни. В Унгария куманската знат влязла в състава на висшата и средната аристокрация, а обикновените воини били смятани за дребни дворяни. Навярно подобен бил статутът и на българските кумани. В османотурски документи от XV в. част от т.нар. потомствени тимариоти-християни (т.е. най-вече бивши български прониари) имат тюркски имена: Балика, Доган, Душман, Ногой, Турто, Шишман и др. Такива имена се срещат и сред военачалниците на цар Иван Шишман (1371-1395): Карач, Алдимир и др. Поне някои от тези хора са били кумански потомци.

Татарите или "монголите", както официално се наричали техните владетели (в руската историография "татаро-монголите" или "монголо-татарите"), поставили България в тежка данъчна и известна политическа зависимост през 1242-1243 г. Тогава техните войски, прегазвайки Унгария, Полша, част от Германия, Хърватско, отчасти Босна и Сърбия, се завърнали в степите край Волга през земите на Второто българско царство. Правителството на малолетния Калиман I Асен (1241-1246) нямало особен избор, още повече, че степните завоеватели разорили редица български градове (Преслав, Червен, Дръстър/Силистра, Килия в Дунавската делта и др.). Българските царе обаче се опитвали да лавират, обръщайки бедата в полза... През 1265 г. цар Константин Тих-Асен (1256-1277) умело използвал татарския поход против Византия, за да нанесе тежък удар на усилилата се след 1261 г. империя. Тогава на българска страна участвал най-вероятно татарският темник Бурундай, управител на югозападните земи на "Златната Орда" (част от дн. Украйна и Молдова). Около 1274 г. обаче Византия се съюзила с могъщия татарски хан-сепаратист Ногай, установил се в същите тези земи. Набезите на Ногаевите татари дестабилизирали страната, а единствено селският цар Ивайло (1277-1280) се осмелил да се сражава с "господарите на света" и дори имал известни успехи срещу тях. Най-накрая обаче и Ивайло бил принуден да признае върховенството на Ногай, а византийските интриги предизвикали гибелта му по време на един пир в двора на могъщия татарин...

Във времето на Ивайловото движение в България се появил един донякъде загадъчен за нас военачалник, т.нар. "Касим бег". Повечето автори го смятат за покръстен във Визатия татарин, който станал протостратор на византийското протеже Иван Асен III (1279-1280). Приема се също, че той изведнъж преминал на страната на Ивайло, защото бил убит заедно с него, когато в пристъп на "лошо пиянство" Ногай заповядал да убият българския селски цар. Всъщност този човек не се е казвал "Касим" (име, което византийските автори пишат правилно!), нито пък е бил татарин. Най-вероятно името му било "Джасим бег","паша" (или нещо подобно), както може да се мисли от изписването "Цасимпаксин" у Георги Папимер. Това ни кара да мислим, че той бил покръстен селджукски турчин или "туркопул". Такива хора имало във Византия по същото време и е съвсем естествено един малоазийски "динат" ("болярин"), какъвто бил преди Ивайловото въстание Иван Асен, да бил свързан с подобни личности. По всяка вероятност т.нар. "Касим бег" си оставал Иван-Асенов протостратор и при "визитата" в двора на Ногай. Вярно е, че тогава той бил убит заедно с Ивайло, но и самият Иван Асен III насмалко щял да сподели участта им, ако не го била спасила Ефросина - "византийската" съпруга на Ногай, чийто зет се явявал Иван Асен...

Вече стана дума за бълагаро-татарските връзки в края на XIII и началото на XIV в. (вж. очерка за Алдимир и Теодор Светослав). При цар Теодор Светослав татарската хегемония в България била донякъде преодоляна. Става въпрос обаче най-вече за пряката татарска намеса в българските вътрешни работи. Иначе и България, и Византия продължавали "да изпращат подаръци..." и "да ухажват..." татарските ханове, както четем в тогавашните египетски летописи. Нещо повече, през XIV в. в повечето български военни кампании участвали съюзни татарски контингенти - обикновено около 2-3 хиляди души, какъвто бил съставът на един (непълен) татарски тумен. Наред с това българските власти предоставяли "коридор" за самостоятелни татарски нападения, в повечето случаи съвпадащи с интересите на царете в Търново.

Най-масирани били трите татарски нападения в Източна Тракия в периода 1320-1324, във времето, когато българо-византийските отношения били враждебни. Особено опустошителен бил последният поход, ръководен от "стратезите-автократори" (темниците) Тетах и Тоглу Торган. Наред с тях Йоан Кантакузин споменава и някой си "Тазпугас", който, както изглежда, ръководел цялата акция. Именно той разговарял със съимператора Андроник III Млади, който така и не посмял да даде сражение на татарите. Този знатен татарин, чието име почти съвпада с онова на Ногаевият зет Таз (Таз-Буга), вероятно бил негов наследник, тъй като самият Таз вече не бил между живите. Таз обаче имал пряко отношение към района на Долни Дунав и още през 1299 г. заедно с темника Тонгуз според ан-Нувайри ръководил "грабителски поход в земята на власите", която за египетския автор е идентична с България. Ако се обърнем към топонимията на Пруто-Днестърското междуречие, там ще открием топонима Тазлъу (както и Тонгузен - по името на Тонгуз! - вж. очерка за Алдимир и Теодор Светослав), които според специалистите отразяват възникването на татарски владения в дн. Молдова. Ако това е действително така, то именно Таз и наследниците му били сред най-близкостоящите и поддържащи връзки с България татарски управници. Естествено, именно чрез такива личности българските царе поддържали своите контакти с "Ордата", а обичайните татарски подкрепления в армиите на Михаил III Асен Шишман (1323-1330) и Иван Александър (1331-1371) били осигурени чрез тях, под командването им и т.н. Тъй като споменатите три татарски похода съвпадат с активната политика на Теодор Светослав (1300-1321), Георги II Тертер (1321-1322) и, особено, на възцарилия се през 1323 г. Михаил Шишман, то те очевидно са съгласувани с Търново. "Татарският страх" във Византия според съвремениците Григора и Кантакузин продължавал да се шири и през 1327 и 1334 г., което също надали е без връзка с политиката на България.

Най-вероятно през 1341 г. по византийско внушение айдънският турски бей Умур със своята флота опустошил българското Черноморие, като достигнал и разграбил град Килия в Дунавската делта. Скоро след това, както научаваме от едно писмо на известния византийски интелектуалец и "еретик" от български произход Григорий Акиндин, "скитския цар" (хан Узбек) заплашил империята с наказателен поход и дори с превземането на Константинопол! Той готвел за целта 60 хилядна армия. Византийското правителство веднага изпрaтило в Сарай мисия, която успяла да разубеди хана и да възстанови мира. И все пак, през същата 1341 г. една татарска армия жестоко опустошила византийска Тракия, като избивала или отвличала в робство срещнатите тук турски банди. Според Григора тази наказателна акция била наказание за неизплащането на обичайния византийски данък към "Ордата".

Ако се вгледаме в обстановката, едва ли българските владетели са останали безучастни. По всяка вероятност добруджанският владетел Балик, а защо не и самият цар Иван Александър (заплашван през 1341 г. от Кантакузин с флотска акция към Видин през морето и по течението на Дунав!), потърсили закрилата на Узбек. Татарите очевидно били подразнени от турската намеса в регион, смятан от тях за собствена сфера на влияние. И през 1342 г. татарски орди нахлули в Източна Тракия, нанасяйки удари на ромеите, което косвено обслужвало интересите на Иван Александър за териториално разширение в южна посока.

Идвали ли са татарски заселници в средновековна България? Без съмнение такива случаи е имало, както ги е имало и преди това с куманите. Най-интересен е епизодът с Ногаевия внук Каракишек (син на хан Чака), с когото свързали съдбата си и татарските вождове Джерик-Темир и Юлукутлу. Те бягали от гнева на могъщия Токту, рязярен особено от бунта на Турай, третият син на Ногай, съответно чичо на Каракишек. Това станало през 1302 г., а бегълците намерили убежище "...в земята на Шишемен", която се наричала "Будул" и била съседна с Унгария. Въпреки колебанията на някои ориенталисти, явно става дума за Бдин/Видин и за българския видински владетел Шишман. Трите хиляди татарски конници, водени от Каракишек, усилили армията на този местен владетел, като респектирали съседните сърби и унгарци.

Последната татарска "вълна" в средновековна България дошла през 1399 г., водена от Актав. Татарите бягали от могъщия монголски завоевател Тимур/Тамерлан, който мечтаел да възкреси "световната империя" на Чингис хан. През 1395 г. той разорил жестоко Сарай на Волга, столицата на "Златната Орда", оплячкосал Крим, стигнал до Киев... Хората на Актав тръгнали към Долни Дунав, искайки да се заселят в богатата равнина "Исраяка", т.е. Тракия, както е изопачил името й един персийски летописец. Средновековна България по онова време била в руини, голямата част от нея вече била завладяна от османците, а "татарите на Актав" (трайно название в османските извори!) нанесли гибелен удар на последните остатъци от държавицата на добруджанския деспот Иванко. Именно те превзели и разорили Варна, след което градът попаднал под турска власт. "Татарите на Актав" били трудно усмирени от османската власт, като се наложило да ги разселят на различни места в България. Една тяхна група дала името на гр. Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик).

Както бе казано още в началото, заедно с номадите кумани и татари в българските военни действия участвали и уседнали жители на степите. Това били русите-бродници (вж. очерка за тях) и аланите. Според украинския учен Олег Бубенок може би става въпрос дори за едно и също, напълно или отчасти, население! Според теорията на Бубенок бродниците били русифицирани алани, но в тази посока се изискват още доказателства.

Още в навечерието на въстанието на Петър и Асен във византийския гарнизон на Солун имало и българи, и алани. Може би някои от тези алани да са преминали на българска страна, но преки данни за подобно нещо няма. През 1207 г. обаче в Калояновата армия, където ръководна роля играел Манастър, за когото стана дума по-горе, имало контингенти от кумани, гърци, руси и алани. Тези алани, подобно на русите-бродници, идвали на Балканите заедно с куманите. Може би алани имало и в куманската "вълна", заселила се в България през 1241 г., бягайки от Унгария. Знаем със сигурност, че сред хората на хан Котян "Сутоевич" Тертер имало яси/алани. Техните потомци, наричани "язиги", днес са една интересна етнографска група в състава на модерната унгарска нация.

Нова аланска "вълна" дошла пред българските граници през 1301 г. Тези алани били в състава на най-верните Ногаеви войски и се страхували от гнева на Токту. Теодор Светослав също изпитвал опасения да ги приеме на своя територия и ги оставил през България да отидат във Византия. Андроник II Палеолог и неговия съвладетел Михаил IX решили да използват аланите против турците, но акцията не се увенчала с успех. Аланите участвали и в каталанската експедиция (вж. разказа за Хранислав в очерка "Съратници и последователи на Ивайло"), но били в крайно лоши отношения с водача й Роже дьо Флор. На 30 април 1305 г. Роже намерил смъртта си в Одрин, където го нападнали и убили хората на аланския предводител Гиркон. След ожесточени боеве около Галиполи аланите и техните съюзници ромеи и туркопули били разбити от каталаните. Преследвани от тях и разочаровани от Византия, през 1307 г. остатъците от тази аланска общност поискали убежище от цар Теодор Светослав. Каталонецът Рамон Мунтанер разказва как след поредното поражение в Тракия, при което загинал вождът им Гиркон, аланите заживели при "императора на Загора [=България]". Византийските автори допълват, че при отиването си в България аланите били охранявани от българска войска. Тези "най-добри конници на Изтока" (Мунтанер), които били възприели много черти от военното изкуство, тактиката и дори от бита на своите някогашни господари, татарите, вече били намалели чувствително. Според цитирания каталонски водач и хронист от три хиляди конници и шест хиляди пехотинци оцелели не повече от 300 души... Вероятно тези твърдения са силно преувеличени, тъй че българската държава в лицето на аланите се сдобила с поне две-три хиляди опитни и смели войници.

Аланите се заселили неизвестно къде в България (според Мунтанер на 12 дни път от Галиполи, т.е. на шест-седем от Одрин!), получавайки статут на военизирано население. През 1323 г. няколкостотин алански конници, водени от вождовете си Итил ("Волга") и Темир ("Желязо"), бранели Пловдив под командването на Иван Русина. Тюркските имена на водачите показват влиянието на тюркоезичната, най-вече куманска среда върху иначе ираноезичните алани. Те обаче от векове били православни християни и навярно сравнително бързо се интегрирали в българската народностна среда. Оставащите в татарската "степна империя" техни сънародници не винаги удържали под натиска на утвърждаващия се в "Златната Орда" ислям. През 1365 г., както научаваме от един унгарски извор, във войската на видинския цар Иван Срацимир (1356-1397) имало "яси измаелити", т.е. мюсюлмани.

Много интересен е въпросът за т.нар. "Господство Яшко", което, ако се съди по името на гр. Яш (рус. Яси, рум. Яши), се е намирало в днешната румънска част на Молдова. Според сръбски извори тези алани били съюзници на Михаил III Асен Шишман във войната със Стефан Дечански през 1330 г. Този алански "господин" вероятно бил в някакви съюзнически или даже "васални" връзки с царете Теодор Светослав и Михаил Шишман. Ако съдим от случая с болярската фамилия Прочелници (Стоян Прочелник и неговите потомци) в средновековната молдовска държава през XV в., то следите от някогашната българска власт могат да бъдат търсени и в далечния на пръв поглед район на Яш. С други думи, българо-аланските връзки през XII-XIV в. били твърде разнопосочни, но като цяло със сравнително висока "плътност". Последният извод изисква тяхното по-сериозно проучване и популяризиране.

Както личи от всичко казано дотук, много от събитията в историята на Второто българско царство не биха били разбрани напълно, ако игнорираме участието в тях на съюзниците или наемните отряди от кумани, татари и алани. Няма спор обаче, че сред тях най-съществен принос за българската историческа съдба през XII-XIV в. имат куманите. Този интересен, в някои отношения дори "загадъчен" народ дал на България не само своята съюзна помощ, бележити военачалници, династичните родове на Тертеровци и Шишмановци, но е оставил свои следи и в българската традиционна култура.

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.