Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книжарница Книгосвят  Книжарница Книгосвят: нови книги  Книжарница Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЪРАТНИЦИ И ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА ИВАЙЛО

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Въстанието на Ивайло (1277-1280), без съмнение най-драматичната страница от социалната, а и от династичната история на средновековна България, продължава да привлича вниманието не само на учените, но и на широката публика. Опитите това ярко, в някои отношения уникално вътрешнополитическо движение да бъде издигано на някакъв класов пиедестал или пък да бъде безцеремонно отричано, са едностранчиви и безплодни. Произволните [псевдо]интерпретации на тема "царят-свинар" се градят върху слабото познаване на обществено-политическите условия на Второто българско царство от страна на звани и най-често самозвани "ерудити". Дори и малкото, оставено ни от Ивайловите съвременници, категорично показва високата обществена оценка за личността на бившия свинар с прякора "Бърдоква" или "Лахана". Най-доброто подтвърждение на тази истина са делата на съратниците и последователите на легендарния селски водач, търновски цар и отявлен защитник на българската независимост срещу бруталната намеса на татари и ромеи във вътрешните дела на държавата.

Ние не знаем нито кои са всички изявени Ивайлови съмишленици и съратници, нито точната им "йерархия" като близост до него, военна и държавна кариера по време на царуването му, по-нататъшна съдба. Трудно е да се каже също кои от приближените на Ивайло (поне от изброените в този очерк) са имали простонароден или аристократичен произход. Трябва да поясним обаче (ако не за специалистите, то поне за читателите!), че във Второто българско царство, както и във Византия, социалният произход е нямал толкова решаващо значение, както е било в повечето средновековни западни държави, в тогавашна Русия и т.н. Същестуващата относително висока социална подвижност е позволявала на хора от низините да достигат до високи постове, вкл. понякога до царската (императорската) корона. Редица византийски василевси (Маркиан, Юстин I, Юстиниан Велики, Василий I Македонец, Михаил IV Пафлагонски и др.) са произхождали именно от низините! Ивайло, както знаем от съвременниците, бил крайно обеднял селянин - "отрок" (такъв, който на практика не притежава своя частна собственост, най-малкото който не може да се препитава от онова, което притежава...) и бил принуден да пасе чужди свине. Такива най-вероятно са били и част от най-близките му хора.

Един от най-верните Ивайлови воеводи бил Куман (или "Коман"), който според византийския поет Мануил Фил бил "първата жертва" по време на ромейската военна намеса в България. Той загинал в боевете между Галата и Петрион (при дн. гара Разделна, Варненско - върху скалистата височина вляво от жп-линията Варна-София), което означава, че може би Куман е бил Ивайловият управител на Варна и прилежащия крайморски район. Името "Куман" съвсем не означава, че Ивайловият съратник е бил от кумански произход. Тесните връзки на Второто българско царство с куманите превърнали това народностно название в популярно лично име, което се среща и днес в България, Македония, Румъния и отчасти в Гърция - въобще в българската етническа територия. То е имало пожелателен смисъл: "да бъде бърз, ловък, смел като куманин". Така или иначе, Куман оправдал заложеното в името му послание, като се сражавал смело против ромеите, а името му било запомнено и влязло в една поема, писана три десетилетия след онези паметни събития.

Мануил Фил споменава също Ивайловите военачалници Стан, Кънчо, Момчил и Дамян. "Чутовният протостратор" Михаил Глава се сражавал с тях все в района на Източния Балкан - огнището на Ивайловия бунт, където оставали и най-преданите хора на селския цар. Кънчо и Момчил паднали в бовете с настъпващите ромеи скоро след Куман, т.е. нейде между Варна и Овеч. Както изглежда, Стан вероятно бил назначеният от Ивайло управител на важния град Овеч (виз. Проват, дн. Провадия) и неговата област, а другите споменати воеводи са били негови подчинени кастрофилакси (коменданти) в по-малките крепости, най-вече в източните старопланински проходи. Стан е определен образно от византийския поет с думите: "по-силният и по-дързък дракон, който унищожаваше тогава Загора..." Под "Загора" средновековните автори разбират най-често както самата България, така и в по-тесен смисъл на думата - земите на север от Балкана. В лицето на Стан можем да видим не само един от верните Ивайлови воеводи, но може би и някой от онези негови събратя по съдба, на които той пръв разкрил получените "знамения" и своите дръзки замисли.

За Дамян знаем все пак нещо по-конкретно - той защитавал "силната крепост Белград" (в близост до Велики Преслав), като може би държал под свой контрол и други крепости в планинските проходи между Преслав и Сливен. Въобще Мануил Фил изброява десетки български крепости от двете страни на Източна Стара планина, някои от които трудно се подават на идентификация. Повечето от тях са били малки военно-отбранителни "точки", които обикновено не се и споменават в хода на мащабни бойни действия. В случая обаче имаме цял "поменник" от такива "кули" и "пиргове", което означава, че в хода на войната с Ивайло имало извънредно ожесточена съпротива от страна на местните български сили, фактически на цялото българско планинско население. Както основателно предполага Й. Андреев, това се е дължало вероятно на неговия специализиран войнишки статут (такива функции и привилегии на някои български селища били признати дори от османската власт през следващите векове - т.нар. войнуци, войнигани, дервенджии и т.н.), както и на евентуалния произход на цар Ивайло именно от тази социална среда.

Това изброяване на крепости и воеводи подсказва, че посочените съратници на Ивайло, както и мнозина други, чиито имена не знаем, не само оказвали яростна съпротива, но проявявали и достатъчно високо за времето си военно изкуство. Това било оценено по достойнство от протостратора Михаил Глава Тарханиот, един несъмнено даровит военачалник. Именно тези имена са се "запечатали" в паметта на "чутовния протостратор", по чиито спомени Фил е писал своята поема близо тридесет години по-късно!

Особен интерес сред познатите днес по име Ивайлови съратници представлява Хранислав, за когото научаваме от историка Георги Пахимер във връзка с други, доста по-късни събития. Вероятно този Ивайлов съратник е бил сред най-близкия кръг от негови съмишленици, последвали селския цар в столицата Търново и изпълнявали важни задачи от негово име. Хранислав притежавал и някаква дворцова титла, може би "велик примикюр" (дворцов маршал), което означава, че бил сред най-верните хора на някогашния отрок и свинар. Това може да означава, че той е бил сподвижник на Ивайло още от началото на неговото въстание, човек, доказал своята лична преданост към бъдещия цар. Този "войнствен мъж сред българите, разказва Пахимер, бил заловен във войната против Лахана". Пленяването му можем да отнесем към времето, в което Иван Асен III бил допуснат от българските боляри в столицата. За разлика от онези, които позволили на византийската марионетка Иван Асен III да влезе в Търново и запазили своето високо обществено положение, то Хранислав бил заловен и отведен във византийската столица. Години наред Ивайловият съратник прекарал в затвора, което показва, че бил смятан за много опасен.

Защо в крайна сметка трябвало да изпращат Хранислав във византийската столица, а не например да го хвърлят в затвора в самото Търново или пък да го екзекутират? Колкото и да е хипотетично, все пак можем да стигнем от някои важни наблюдения. Явно да държат Хранислав в Търново не било безопасно, особено при един поврат в полза на непобедения все още цар Ивайло. От друга страна, отдалечаването му от България и Търново навярно е давало на Византия един важен военопленник, който би могъл при необходимост да бъде разменен срещу някоя важна за самата империя личност, попаднала в ръцете на Ивайло. С идването на Георги I Тертер (1280-1292) на власт обаче, когато пропаднали плановете и на Византия, а и на самия Ивайло, на Хранислав му било съдено да си остане в тъмницата.

При царуването на Андроник II Палеолог (1282-1328) в съдбата на българина настъпил неочакван щастлив обрат. Новият император не само го извадил от затвора, но решил "да му върне достойнството", присъждайки му дворцовата титла "велик чауш". Тя била възприета във Византия под влиянието на селджукските турци може би още през XII в., а нейният носител бил нещо като заместник или помощник на византийския велик примикюр и ръководел дворцовата стража. Колкото и парадоксално да изглежда, така Ивайловият съратник се превърнал от смъртен враг в най-верния пазител на живота на византийския василевс... Наред с дворцовата си служба Хранислав години наред участвал в различни кампании в Мала Азия срещу новата гибелна заплаха за империята - новите турски бейлици (или "емирати"), сред които с течение на времето водеща роля започнал да играе онзи на османците. Ромеите ценели военния опит на Хранислав, придобит в България при боевете на Ивайло с татари и ромеи. От лаконичните думи на Пахимер все пак се подразбира, че той командвал собствен отряд, съставен може би също от българи. Със своите хора Хранислав участвал в кампанията срещу турците, оглавена от знаменития тогава авантюрист от международен мащаб Роже дьо Флор, водачът на т.нар. каталани. Тази "компания" от испано-каталонски рицари на византийска служба в началото на XIV в. постигнала първите (и, за съжаление, последните!) сериозни успехи срещу турските бейлици. Роже получил ръката на племенницата на императора, дъщеря на бившия български цар и най-голям враг на Ивайло Иван Асен III, а нейният брат Михаил Асен бил в лагера на своя зет. Каталаните го величали като "император на Загора", т.е. признавали правата му върху търновския трон.

През 1306 г. каталаните и придружаващите ги византийски сили разбили турците при градчето Герма, при което в ръцете им паднала богата плячка. При нейното разпределение обаче избухнала жестока свада, в центъра на която били хората на Хранислав. Роже дьо Флор ги обвинил в ламтеж към чуждото и заповядал да обесят дванайсет души от тях за наказание и назидание. Стигнало се до спречкване между двамата командири, а Роже ранил с меча си българина, който очевидно твърде разпалено се противопоставил на действията му. Разяреният каталански водач искал да обеси и самия Хранислав, но останалите византийски офицери се застъпили, "като изтъквали многото му достойни постъпки." За съжаление отсъстват други данни за Хранислав, както и за реакциите му към такива интересни събития и личности като появата на Лъжеивайло, Иван Свинепаса, присъствието на Михаил Асен в каталанския лагер и т.н. Като приближен на Андроник II, от една страна, и Ивайлов съратник, от друга, Хранислав не би могъл да остане безучастен към всичко това. Пахимер разказва например, че Лъжеивайло бил разобличен от ексцарицата Мария. Несъмнено в тези "очни ставки" със самозванеца няма как да не е участвал и Хранислав.

Стана дума за Лъже-Ивайло (“Псевдо-Лахана”, както го нарекли византийците), който безспорно е най-яркият последовател на българския селски цар. Този българин се появил във византийската столица през 1294 г., когато се готвели военни действия против малоазийските турци. "Лахана" се появил изненадващо и "неизвестно откъде", като твърдял, "...че ще извърши велики дела срещу врагове, ако императорът му нареди." Появата на някогашния български цар, за когото се знаело, че е убит по заповед на могъщия татарски хан Ногай преди близо петнадесет години, било схващано като истинска сензация. "Хората виждаха, че той е жив..." - разказва Георги Пахимер, като вярвали, че може би с него ще настъпи прелом в отчаяната борба с нашествениците. Появата на самозванеца предизвикала смут и у самите турци. Очевидно поради славата на българския селски вожд, който бил в общи линии единственият балкански владетел, оказвал яростна съпротива на страшните татари и постигал военни успехи срещу тях. Не е излишно да припомним, че предците на османците и останалите турски бейлици в Мала Азия били дошли в новата си родина, бягайки пред монголската (татарската) стихия, отприщена от "владетеля на света" Чингис-хан. Селджукският (Иконийският) султанат, първата турска държава в Анадола, попаднала под тежка татарска зависимост през 1243 г. Пахимер пише, че турците се страхували от Ивайло, който "...бил славен от някакви техни прорицатели", представящи го очевидно като непобедим воин.

В тази ситуация император Андроник II се колебаел как да постъпи с неочаквания натрапник. Той лесно разкрил неговото самозванство чрез "очна ставка" с бившата българска царица и Ивайлова съпруга Мария, първа братовчедка на императора. Мария заявила, че този човек нямал никаква физическа прилика с отдавна убития истински "Лахана". Вероятно за разобличаването на самозванеца е помогнал и споменатият по-горе Хранислав. Измамникът бил арестуван и хвърлен в затвора, което обаче предизвикало бурно недоволство у тълпата. Отстъпвайки пред стихийния ентусиазъм на простолюдието, Андроник II решил да освободи самозванеца. На свикано по този повод съвещание в двореца императорът казал, че "...варваринът, макар да не бил самият Лахана (...) все пак изглеждал страшен за враговете и полезен за изпадналите в беда ромеи."

Решено било Лъжеивайло с привържениците си, чието ядро било от българи, да бъде прехвърлен в Мала Азия и да потегли към фронта с турците по р. Сангариос (дн. Сакаря) - т.е. именно срещу Осман и неговия бейлик. Именно българите, най-вероятно византийски поданици от Беломорието и Родопите, настоявали най-разгорещено вождът им да бъде незабавно освободен и да им "...бъде разрешено да нападнат неприятеля заедно с ромеите." Войската на мнимия "Ивайло" била съставена от разнородни елементи, от хора, дошли от различни краища на империята. Впрочем, както личи от няколко писма на тогавашния цариградски патриарх Атанасий I (ръководил "вселенския престол" двукратно: 1289-1293, 1303-1309), византийската столица била препълнена от бежанци, намиращи се в бедствено положение. Именно тези хора, които скоро били напуснали родните си места, домове и имоти, бягайки от турците, вероятно били главните поддържници на дръзкия българин. "Изглеждаше като че ли целият свят е тръгнал с него..." - продължава Пахимер, а тази лавинообразно растяща тълпа била съставена най-вече от "копачи", "орачи", "пастири" и други бедняци. Тези отчаяни хора били въоръжени най-често само с тояги, но тръгвали на бой "...по собствено желание", с непоколебима вяра в мисията на Лъжеивайло. Така за кратко време се събрало "...неизчислима като множество сбирщина", привлечени само от името "Лахана". Така византийското простолюдие дало израз както на надеждите си за връщането на изгубените родни огнища, за близък на край на мъките и т.н., така и на разочарованието си от колебливата и неуспешна политика на императора и неговото правителство. Лъжеивайло, може би както и самият Ивайло в началото на своята борба против татарските набези в България, свързвал мисията си единствено с борбата против нашествениците. Както видяхме, той признавал прякото върховенство на императора, може би за да избегне подозренията, внушавани на елита от самото име на българския селски цар.

Обикновено се твърди, че Андроник II се опасявал от повторение на някогашните български събития. Това може да е вярно само отчасти, тъй като в противен случай императорът никога не би освободил Лъжеивайло, още по-малко би му позволил да събира войска. Наистина, при евентуални успехи на "варварина" реакцията на широките слоеве можела да бъде крайно опасна за владетеля. От друга страна, при катастрофа, нещо напълно възможно предвид непрофесионализма и лошата екипировка и въоръжение на войската-"сбирщина", авторитетът на императора отново щял да бъде сериозно уронен. Нещо повече, хиляди селски и градски домакинства щели да загубят своите бащи и синове, да изпаднат в още по-тежка беда в условията и на без това лошото стопанско положение на държавата. Андроник II за пореден път проявил присъщата му нерешителност и наредил отново да задържат българина и "...да го поставят в сигурен затвор." Така "потеглилата като огнена стихия" импровизирана войска била обезглавена, "...а онзи невеж и глупав народ", каквато е тенденциозната оценка на Пахимер, се разотишъл по домовете си.

Какво е станало с мнимия "Лахана" е неизвестно, но името-легенда Ивайло продължавало "да витае във въздуха" на България и Византия. Десетина години по-късно в Цариград се появил нов последовател на Ивайло, приеман от повечето изследователи неправилно за "Лъжеивайло № 2". Всъщност този българин се представял със собственото си име Иван, но носел изразителния прякор Свинепаса (грц. Хировоскос). Това станало през 1306 г., т.е. вече бил изминал над четвърт век от смъртта на някогашния селски цар, а и този българин бил сравнително млад човек. От друга страна, едва ли някой вече би взел на вяра едно самозванство, особено след бързото "разконспириране" на Лъжеивайло през 1294 г. Иван Свинепаса обаче все пак тайнствено загатвал, че е участвал в "...някои войни в България", а и прозвището му издава претенциите му за връзка със средата, създала Ивайло.

Иван Свинепаса събрал дружина от около 300 души с лъкове и боздугани, с които искал да тръгне срещу турците. И сега се намерили хора, които "...били загрижени за селския и неопитен във войната народ." Новият вожд също бил хвърлен в затвора, но успял да избяга и дори да се възползва от средновековното "право на убежище" (т.нар. азиално право) в някаква църква. След като тайно събрал най-преданите свои хора, Иван Свинепаса "...неочаквано бързо преминал морето", започвайки дръзката си и напълно доброволна военна експедиция в Мала Азия. Заслужава удивление тази самоотверженост и благородният авантюризъм на шепата българи и най-вече на техния вожд. Волята им за борба с турската експанзия не била гарантирана нито с почести, титли и привилегии, нито с най-елементарна подкрепа от страна на юридически и морално задължената да брани поданиците си официална византийска власт.

С решената си на всичко дружина Свинепаса изненадващо атакувал противника и разкъсал турската обсада на градчето Кенхрей на р. Скамандър. Турците били обърнати в бягство, а българските храбреци "...се показали мъже и надделели". Съотношението на силите обаче не било в тяхна полза. Придошлата на помощ на своите многочислена турска конница обкръжила пешаците на Иван Свинепаса. Без да губи присъствие на духа плененият Иван се обърнал към хората на крепостните стени, като ги увещавал да платят определения от турския главатар откуп от 500 златни перпера. Той обещавал, че ще продължи войната още по-ожесточено, в което надали можем да се съмняваме. Тъй като местните ромеи не искали и да чуят (сумата наистина била твърде голяма!), то тогава Иван заговорил на български език, може би със спасили се от плен хора от неговия отряд. Обаче някои от ромеите разбирали български и издали на турците страшните закани, които той изричал, като вероятно се надявали с това си предателско поведение да умилостивят враговете. Турците се разгневили и посекли Иван Свинепаса.

Георги Пахимер предава и втора версия за смъртта на храбрия българин. Според нея Свинепаса бил български болярин с титлата севаст, която в определени случаи била давана на вождове на етнически малцинства в империята. Той не с 300, а с цели хиляда души, и не самоволно, а с разрешението на Михаил IX Палеолог (син и съимператор на Андроник II) бил преминал в Мала Азия и се сражавал "по български" с турците. Последният израз загатва за партизанския характер на поведените от Иван бойни действия, умело прилаган векове наред от българите в планински условия. Най-вероятно Свинепаса и хората му били от Родопите, където по-късно виждаме друг български севаст, Никола Мито, както и знаменития Момчил. И според втората версия турците пленили и убили българския воевода, след което без усилие превзели и разрушили крепостта Кенхрей.

Трудно е да се прецени коя от двете версии е вярна, още повече че те приемливо се допълват помежду си. По-принцип по-правдоподобна, донякъде "официална" е втората. Това обаче не изключва отделни факти от първата също да имат стойност, макар тя да отразява преди всичко народната мълва за подвизите на Иван Свинепаса. Титлата "севаст" също не бива да ни притеснява - няколко десетилетия по-късно на един българин, произхождащ също от низините, прочутият Момчил, предлагали титлите "севастократор" и "деспот" - най-високите във византийската и българската ранг-листа. Така или иначе, българинът Иван, в една или друга степен последовател на великия Ивайло, направил силно впечатление на своите съвременици с решимостта си за борба с чуждата заплаха, с непоколебимостта си в правотата на тази висока кауза.

 

 

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.
















Партньори