Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книжарница Книгосвят  Книжарница Книгосвят: нови книги  Книжарница Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"СКИТСКИ" ВОЖДОВЕ В "ПОЛЕТАТА НА БЪЛГАРИЯ" (XI-XII В.)

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

В годините на византийското владичество българските земи били обект на опустошения и заселвания от страна на т.нар. късни номади (печенези, узи и кумани), най-вече в Паристрион (Подунавието) и отчасти в Тракия, на унгарски опити за завладяване на северозападните български земи, както и на нападения на италианските нормани в днешните Албания и Македония. Византийското господство предизвикало отрицателни, в някои райони дори катастрофални изменения в обхвата и състоянието на българската етническа територия. С унищожаването на българското царство изчезнала мощната преграда пред новите вълни от "варвари" от степите на Северното Черноморие към Карпато-Дунавските земи (т.нар. "отвъддунавска България" през VII-X в.) и на юг от голямата река. Византийската империя не била в състояние да установи своята власт на север от Дунав. Тя била принудена да се ограничи с естествената и традиционна от нейна гледна точка дунавска граница, което създало крайно неблагоприятни условия за съхраняването на българския етнически облик на земите между Дунав, Днестър и Карпатите (рядко населени при това), както и в Трансилвания. Сходно било положението и в други гранични зони - напр. в дн. Албания и Косово, където през ранното средновековие присъствало значително българско население. Така отделни периферни райони започнали да губят българския си етнокултурен облик за сметка на номадите (печенези и кумани), маджари, албанци, сърби, власи. Няма спор, че ако Първото българско царство се бе запазило, то такива процеси не биха имали този обхват, а някъде въобще и своето развитие.

Най-значителни мащаби и опустошителна сила безспорно имали нашествията на печенезите. Този номадски народ бил съсед на Първото българско царство още от края на IX в. и в повечето случаи негов съюзник. След установявянето на византийската власт обаче печенезите получили много по-лесен достъп до земите на юг от Дунава, което било благоприятствано и от слабите управници, наследили Василий II (976-1025). Още при неговия брат и приемник Константин VIII (1025-1028) започнали масирани печенежки нашествия. Първото от тях било през 1026-1027 г., когато "варварите" нахлули преди всичко в западните български земи (темата България), отвличайки много пленници и плячка. И Роман III Аргир (1028-1034) не могъл да организира сериозно противодействие срещу степните нашественици - през 1032 г. те опустошили Паристрион, а през 1034 техните орди достигнали околностите на Солун. На следващата година нахлуванията, улеснени от замръзването на Дунава, продължили в посока към "Македония" (Одринска Тракия).

Особено разрушителни били трите печенежки нашествия през 1036 г. Археологическите изследвания през последните години показват, че тогава пострадали старата българска столица Плиска, центърът на византийската власт в Паристрион Доростол/Дръстър (дн. Силистра), градището при с. Скала, Добричко, и други крепости в Паристрион. Някои находки свидетелстват, че още тогава имало частични заселвания на печенежки групи в българските земи, а местното българско население търсело спасение в южна и западна посока. Натискът на печенезите бил обусловен както от отслабването на византийската дунавска отбрана, така и от собствените им проблеми в степите на Северното Черноморие. Постепенно печенезите били изтласквани на запад от узите (познати в Русия като "торки"), които на свой ред бягали от куманите (рус. "половци"). Към средата на XI в. в степното пространство куманите постигнали почти пълна хегемония, което обричало съседните страни (Византия, особено северните български земи, Киевска Русия и Унгария) на нови и нови "вълни" от неканени "гости". Друг фактор за това движение, макар и по-рядко, била Киевска Русия, която, бранейки се от степните нашественици, понякога ги изтласквала към Долни Дунав, т.е. към територията на Византия. Така например през 1036 г. великият княз Ярослав Мъдри нанесъл страшно поражение на печенезите (в чест на тази победа била построена величествената киевска катедрала "Света София"!), което пък изтикало разбитите печенези отново в югозападна посока.

Крайно неприятни последици имала намесата на Византия във вътрешните междуособици на "Печенегия". Към 1047 г. авторитетът на върховният (поне в теоретичен план) печенежки владетел, хаган Тирах бил спаднал извънредно много. Това се дължало преди всичко на неспособността му да се противопостави резултатно на узите и куманите, а вероятно и на пораженията от страна на русите. Срещу Тирах се опълчил хан Кеген, предвождащ само два от общо тринадесетте печенежки "клана" (племена) по онова време. Между двамата се водели ожесточени битки, в които Тирах обикновено бил побеждаван. В крайна сметка обаче хаганът разполагал с надмощие, което принудило Кеген да търси спасение. От "блатата на Бористен" (р. Дон) той побегнал към Доростол/Дръстър. От един остров близо до града, най-вероятно в Яломицката балта (североизточно от Силистра), той повел преговори с паристрийския управител Михаил Аколут. Кеген искал да стане византийски "федерат" (военен заселник), обещавайки да служи вярно на империята.

Константин IX Мономах (1042-1055) приел на драго сърце бегълците, предоставяйки им много обработваема земя и три крепости край Дунава (за съжаление, неизвестни по име) със задължението да отбраняват границата от своите съплеменници и другите "варвари". Печенежките заселници, около 20 хиляди на брой, били покръстени. "Те много усърдно обработват земята, която преди опустошаваха - пише с наивен възторг изевстният византийски интелектуалец Михаил Псел, а сега (...) враговете станаха съюзници...". Кеген получил титлата "патриций" и бил определен за "архонт" на печенезите, което се подтвърждава от един негов оловен печат, открит преди десетина години.

Тирах остро възразил пред империята, позовавайки се на договора, сключен вероятно със самия него като върховен печенежки владетел във връзка с руско-византийската война от 1043 г. (вж. по-нататък в очерка за "варягите"). Константин IX не само че не се постарал да изглади скандала чрез дарове, увещания, отстъпки и т.н., а заповядал на голям флот да навлезе в Дунава и да усили отбраната на границата. През зимата на 1048-1049 г. обаче Дунав бил скован от ледове, което направило "триерите" (византийските бойни кораби, наричани най-често "дромони") практически безполезни. С огромните си пълчища Тирах нахлул в българските земи, използвайки идването на Кеген само като предтекст да потърси нови земи за народа си, който вече не удържал ударите на узи и кумани. Според византийския хронист Йоан Скилица в България нахлули 800 хиляди печенези, число, което се е сторило нереално още на следващия неговия разказ Йоан Зонара (XII в.). Зонара, разбира се, също без да има някакви точни данни, поправя броя на "варварите" на 80 хиляди... Навярно и това число е преувеличено, но, така или иначе, североизточните български земи били подложени на страхотен за мащабите на Средновековието "демографски удар". Той заплашвал да нанесе коренни промени в състава на населението, до този момент почти изцяло българско, както и да измени политическото положение в още по-неблагоприятна за българите посока.

Трябва да се признае, че византийските власти предприели спешни мерки за овладяване на ситуацията. На помощ на паристрийския управител Михаил дошли войски от Източна Тракия начело с Константин Арианит и от темата България, предвождани от Василий Монах. В борбата с Тирах се включили местните българи, както и хората на отцепника Кеген. Отначало печенезите имали надмощие, но лошата им дисциплина, пламналите болести и т.н. позволили те да бъдат победени. Според Скилица най-големи заслуги за това имал Кеген, който, знаейки слабостите на Тирах и хората му, ги разгромил в едно нощно нападение - тогава те били "извън строя" поради студ, преяждане и пиянство... В ръцете на ромеите паднали хиляди пленници, част от които тежко болни, на ръба на оцеляването. Византийското правителство смятало да ги покръсти и превърне във военни заселници, докато Кеген настоявал съплеменниците му да бъдат изтребени...

Константин IX и съветниците му приложили към пленените печенези обичайната византийска "етническа" стратегия. На бърза ръка "зверските души" били очовечени със силата на Христовия кръст. Вождовете, 140 на брой, начело със самия Тирах били покръстени в Константинопол, където получили дарове и високи титли. Ако е вярно разчитането на един оловен печат, намерен във Ветрен, Силистренско, Тирах получил висшето офицерско звание "протоспатарий". "Варварската стихия" обаче предвидливо била раздробена - печенезите били разселени в "пустеещите полета на България" - едни около Средец/Триадица (дн. София), други в Нишко и Овче поле (в днешна Македония), някои може би останали в Паристрион. Скоро след това императорът се опитал за използва новите си "приятели" против турците-селджуки на Тогрул-бег, които застрашавали източните граници на империята. Бил формиран специален печенежки корпус от 15 хиляди души (и това число навярно е преувеличено), ръководен от вождовете Сулцу, Селте, Караман и Каталим. Когато се озовали в Мала Азия, печенезите се разбунтували и, преминавайки Босфора с конете си близо до самата столица, самоволно се завърнали в Софийското поле. Тук те вдигнали на бунт "местните" си сънародници, които се въоръжили със земеделските си сечива (властите предвидливо разоръжили новите поданици!), като веднага извикали и другите печенези от Тракия и Македония. Печенезите на Селте преминали Балкана и завзели земите по р. Осъм. По-голямата част от "варварите" предпочели да се завърнат в Североизточна България, най-вече в т.нар. "Стохълмие". Този път Кеген вече бил заедно със съплеменниците си. Именно той бил изпратен да води преговори с правителството, но ромеите, познавайки отлично неговите качества на вожд и пълководец, му устроили покушение. То обаче нямало успех, а Кеген временно овладялал Сливенското поле, изграждайки военен лагер близо до крепостта Авли (може би при с. Авлиене, дн. Асеновец), откъдето печенезите вършели опустошения до околностите на Одрин.

Така започнала истинска война между ромеите и техните мимолетни "приятели и съюзници". За главнокомандващ византийските сили на "Запада" (европейските провинции) бил назначен Константин Арианит, чийто "печенежки опит" бил най-солиден. В помощ му били изпратени и войски от "Изтока" (Мала Азия), а заедно с ромеите бил и Тирах. Явно за момента бившият каган оставал лоялен към империята, но в битката при Диакене (най-вероятно изопачено име на Девня) част от хората му преминали на страната на Кегеновите печенези. Ромеите претърпели поражение, което ги накарало да отстъпят на юг от Стара планина. На следната 1050 г., когато Константин Арианит се готвел отново да прехвърли Балкана, печенезите го изпреварили и нахлули в Тракия. В станалата битка храбрият и опитен Арианит загинал, цяла Източна Тракия била разорена, отделни "варварски" отряди правели дълбоки рейдове към самия Константинопол. Лошата дисциплина, грабителските наклонности и особено слабостта към виното направили лоша услуга на една печежка "орда", изтребена от ромеите при Катасирти.

За да овладеят някак положението, ромеите отново потърсили помощта на Кеген. Той обаче не могъл да усмири развилнелите се свои сънародници, които го убили. Все пак византийските сили постигнали някои успехи през 1051-1052 г., най-вече в района на Източния Балкан, но през 1053 г. обединените сили на темите Паристрион и България отново били разбити. Михаил Аколут и Василий Монах претърпели поражение край Велики Преслав. Опитният пълководец и бъдещ император Никифор Вотаниат (1078-1081), изпратен в помощ на Михаил, едва се спасил с хората си.

Положението в Паристрион след тези събития се характеризирало с нестабилност и самоуправство на печенезите. Империята не загубила напълно властта си над провинцията, но тя се свеждала главно до контрол над по-големите крепости (Доростол/Дръстър, Велики Преслав, Варна и др.), като печенезите нерядко живеели в непосредствена близост до тях. В дунавските градове царяло разноезичие, в местните гарнизони постъпвали и печенежки войници - следи от печенежко присъствие, особено т.нар. глинени котли, се откриват в редица крепости от онова време, вкл. във Велики Преслав. "Съюзните" и федератски отношения не били спазвани особено стриктно от "скитските" вождове, от което страдало най-вече местното българско население.

През 1059 г., възползвайки се от изострянето на унгаро-византийските отношения, печенезите отново подновили нахлуванията си южно от Хемус. След като уредил нещата с унгарците Исак I Комнин (1057-1059) от Средец/Триадица (София) през Етрополския проход навлязъл в Северна България. Важна роля в тази византийска офанзива играела крепостта Ловеч. Печенежките вождове били стреснати от похода, особено от заканите на императора "...да ги изгони извън ромейските предели", и побързали да подтвърдят своето покорство към империята. Самите те били разкъсвани от несъгласия и вътрешни вражди, което улеснявало Исак. Единствен Селте отказал да се подчини, но бил победен и се укрил в някакви дунавски блата. При опита му да извърши контраофанзива, излизайки от своето скалисто прибежище (?), в равнината Селте бил напълно разбит. В тези действия на Исак Комнин, който бил женен за българката Екатерина (най-голямата дъщеря на цар Иван Владислав), участвали и българи. Български военни единици в имперската армия имало почти винаги, но в случая подобно участие било още по-необходимо предвид местата, където се водела цялата акция. Намереният наскоро при Беклемето (в прохода Траян-Кърнаре) византийски оловен печат на някой си Срацимир, висш офицер (протоспатарий) от императорската армия, най-вероятно е във връзка с похода на Исак I Комнин.

През 1064 г. империята била нападната от узите, които според Михаил Аталиат и Скилица били 600 хиляди души (и то без жените и децата!) а според Зонара "...под 60 хиляди способни да носят оръжие" ...И в случая числеността на "варварите" е извънредно много преувеличена. Нахлуването им обаче, макар и на широк фронт, било далеч по-слабо като резултати спрямо печенежката "стихия" петнадесетина години по-рано. Отначало узите успели да разбият ромейски войски от Паристрион и местните български "акрити" (граничари), ръководени от Василий Апокап, както и правителствените подкрепления начело с Никифор Вотаниат. Оттогава може би датират връзките на Вотаниат с българите Борил и Герман, най-верните му сътрудници по време на неговото царуване.

Нашествието продължило към Солун и Елада, но на връщане узите били покосени в големи множества от епидемия. В разгрома им наред с ромеи и българи, както следва да се очаква, участвали и живеещите в българските земи печенези. Както изглежда, мнозинството узи се завърнали на север от Дунав. Падналите във византийски плен били разселени на различни места на Балканите, например в Одринска Тракия и дори в далечния Епир. От състава на тези заселници били формирани военни отряди, като този на вождовете Уза (явно прозвище по народностния му произход), "скита" Караджа и може би на "полуварварина" Манастрас (срв. името на куманина Манастър в България при цар Калоян!), известни в редица събития от последните десетилетия на същото столетие. С течение на времето били съставени и печенего-узки формирования, използвани главно като лека конница.

Нашествието на узите само временно отслабило основната опасност - печенежката. Тя си оставала относително устойчив дестабилизиращ фактор, особено в Паристрион, и се усилвала във връзка с движенията на българите и активността на куманите. Печенезите участвали много активно в бунта на Нестор през 1074 г. (вж. едноименния очерк в тази книга), когато обаче инициативата все пак била на българите от Дръстър. В провинциалната "столица" на Паристрион самите българи разчитали най-вече на Татуш, който обаче не бил "обикновен" печенег, а халис. Този ираноезичен "хорезмиец" предвождал някаква група градско население, увлечено от печенежкото движение, може би аланско като състав. Печенежките вождове, "съюзници" на Нестор, не били градски жители, а обитавали своите лагери. Те обаче не се показали много лоялни към българския бунтовник, което го накарало да прекрати обсадата на Цариград и да се оттегли в Паристрион.

През 1078 г. печенезите, но вече заедно с кумански подкрепления, опустошавали Тракия. Пак заедно те били свързани с опита за бунт на българина Добромир в Месемврия (1078 г.), докато в движението на пловдивския павликянин Лека по същото време се споменават само печенезите. Впрочем Лека встъпил в брак с дъщерята на някакъв печенежки вожд. Григорий Бакуриани, велик доместик (командващ сухопътните сили) и личен приятел на император Алексий I Комнин (1081-1118), съобщава в своя типик за Бачковския манастир (1083 г.), че бил в кумански плен няколко години по-рано, което ни насочва към събитията от 1078-1079 г. През 1084-1086 г. печенезите заедно с някои местни първенци като Татуш от Дръстър, Сача от Главиница и Сеслав (очевидно български болярин) от Вичина (при дн. Нуфъру в Дунавската делта) подкрепили въстанието на пловдивските павликяни. Във връзка именно с въстанието на Травъл Анна Комнина съобщава за една печенежка група, която малко по-рано, бягайки от узите, се заселила в Паристрион. Това "скитско племе" почти веднага преминало към уседнал живот, почнало да оре земята и да сее просо и жито.

Присъствието на печенезите на юг от Дунава в продължение на повече от две десетилетия довело до изменения в техния номадски бит, манталитет и т.н. Принудени от самите условия, повлияни от българското население, византийските власти и т.н., тези "скити" постепенно започвали да усядат, да се занимават със земеделие, да се интегрират в местния живот - един процес, който все още не е изследван сериозно въпреки увеличаващия се археологически материал. Куманската заплаха все повече засягала както българите и ромейската власт, така и живеещите вече заедно с тях печенези.

През 1087 г. печенезите отново опустошавали Тракия, възползвайки се от византийско-норманската война в днешна Албания и Македония. В грабителския поход на бившия унгарски крал Соломон наред с куманския хан Кутеск участвал и печенежкият вожд Челгу. В Източна Тракия край дн. Кешан "варварите" били разгромени, Соломон и Челгу загинали, а останалите печенези и кумани направили "завой" на северозапад и по течението на Марица продължили към Пловдив. Дали това има някаква връзка със събитията година по-рано (въстанието на Травъл!) не може да се каже със сигурност. Край Пловдив обаче "варварите" също нямали успех и се оттеглили на север от Стара планина. Куманите се завърнали в степите на Северното Черноморие, а печенезите продължили да нападат тракийските земи. Тази засилена печенежка агресивност амбицирала енергичния Алексий I Комнин да се отправи към самия Дръстър. Планът предвиждал комбинирани действия на сухопътните сили и флота, който трябвало да навлезе в Дунава. След половин век дефанзивни действия империята се опитвала да премине в мощно контранастъпление!

"Миксоварварското" общество в Дръстър и околните "лагери" не останало спокойно при тези перспективи. Когато Алексий достигнал града и дори успял да завземе "външните" му квартали, той научил, че Татуш бил заминал да иска помощ от куманите. Двата "акропола" на Дръстър оставали в ръцете на роднините и "приятелите" на Татуш, а в околностите се появили нови печенежки сили. Тези две вътрешни цитадели били самата основна Дръстърска крепост и някогашното "канабе" (лагер) на XI Клавдиев легион, останал от римско време и преизграден като укрепление най-вероятно през X-ХI в. Императорът отказал да се вслуша в съветите на някои висши военни да отстъпи към Велики Преслав и там да изчака развоя на събитията. В завързалото се кръвопролитно сражение ромейските сили претърпели тежко поражение. Бягството на императора, който само благодарение на личната си храброст не паднал в плен, станало обект на ехидни подигравки в Константинопол. Малко след таза битка пристигнали и куманите, които предявили претенции към богатата плячка, отнета от имперторската армия. Тези техни все пак основателни претенции срещнали безцеремонен отказ. Според Анна Комнина куманските вождове казали: "Ние напуснахме домовете си и ви дойдохме на помощ, изминавайки такъв път, за да участваме както в опасностите, така и в победата..." Двете страни се сблъскали и печенезите претърпели пълно поражение. Остатъците от техните военни отряди, поне онези в района на Дръстър, намерили спасение в "...така нареченото езеро Озолимни" - най-вероятно обширната, блатиста и осеяна с малки острови Яломицка балта, ръкав на Дунава близо до Силистра (днес на румънска територия). Куманите, като не успели да се доразправят с печенезите и останали без припаси, трябвало най-накрая да се завърнат в своите земи. Те се заканили, че скоро ще се върнат, за да си отмъстят... Споменаването на дългия път показва, че куманските поселения оставали далече от Долни Дунав.

Куманската заплаха (вече съвсем реална и конкретна!) дала повод на печенезите, поне на една значителна част от тях, да търсят нови местоживелища на юг от Балкана. В началото на 1089 г. те разположили лагерите си край Голое, Маркели (при Карнобат) и Диампол (Ямбол). Алексий Комнин, който по същото време бил във Вероя (дн. Стара Загора), се опитал да се помири с печенезите. Очевидно той бил наясно с куманската заплаха и целял да върне "скитите" отново в Паристрион като преграда пред новите господари на черноморските степи. След дълги преговори военачалникът Синесий успял да убеди печенежките вождове "...да се съюзят с василевса". Междувременно куманите навлезли на юг от Дунав и също предложили съюз на императора, който обаче се предоверил на печенежките клетви и любезно отклонил куманските предложения.

Лавирането между "варварите" не дало очаквания резултат. Печенезите отказали да опразнят Тракия, а през 1089-1091 г. техните опустошения надминали и най-черните очаквания. "Варварите" се опитвали да използват неимоверните трудности, изпитвани от Византия в Мала Азия, обект на завоевание от страна на селджукските турци. Нещо повече, печенежките вождове влезли в съюз с турския "емир" (бей) Чаха, който вече владеел Смирна (дн. Измир) и мечтаел да превземе самата византийска столица... Със своята пиратска флота Чаха окупирал големите острови Митилини (Лезбос) и Хиос, а печенезите трябвало да завладеят Галиполския полуостров. Така византийската столица попадала във "варварски" обръч, което не на шега стреснало Алексий Комнин. Именно тогава той се обърнал с призив за помощ към западния свят, може би и към куманските ханове Боняк и Тугоркан.

Пръв бил обезвреден Чаха, убит по византийски внушения от своя стар враг султан Сюлейман. Византийската армия била постепенно подсилвана със съюзни и наемни части от българи, власи, френски и италиански рицари, узи (например отрядът на споменатия по-горе Уза), както и неопределени точно "миксоварвари" като Манастрас. Към ромеите преминали и някои печенежки главатари - Анна Комнина изброява имената на Татран, Канц, Катран и Неанц.

Така се стигнало до знаменитата през онази епоха битка при Левунион близо до Енос, при вливането на Марица в Бяло море. Четири дни ромеи и печенези не се решавали да встъпят в сражение, докато не се появили ордите на Боняк и Тугоркан. Тъй като ромейските колебания продължавали, куманите запитали императора: "Докога ще отлагаме битката? И тъй, знай, че не ще те чакаме повече, но при изгрев слънце ще ядем месо от вълк или агне..." Това недвусмислено подканяне имало ефект, но на практика Алексий Комнин бавел сражението, тъй като искал да подреди по оптималния начин своята толкова пъстра армия... Опитният "военен император" смятал да се подсигури откъм неприятни изненади - куманите били построени редом с основните ромейски сили, но отдясно на тях бил "полуварваринът" Манастрас, а отляво - Уза и "келтите" начело с италианския норманин Умбертопул. Тъй като строят на войските бил във формата на полумесец, то тежковъоръжените западни рицари оставали във фланг както на куманите, така и спрямо отряда на "Уза". С други думи, бивши врагове (узи, печенези и кумани) били разположени по такъв начин, че да се контролират взаимно, като същевременно били държани "на прицел" от "келтите".

Още при първия удар печенежките орди се огънали, а битката скоро се превърнала с безогледно клане. Както е известно, при Левунион ромейската армия извършила истински, рядко срещан даже и през Средновековието геноцид, тъй че "...в този ден загинал цял един народ!" Изклани били не само войниците, но и жени, деца, старци... Страшното кръвопролитие имало поразителен ефект върху куманите, част от които веднага тръгнали обратно към своите земи. "Варварите" не на шега били шокирани от уж "кротките" и "изнежени", оприличени само преди ден от тях на "агнета" ромеи... Разбира се, тук е повлияла както византийската жестокост, така и проявените от войските на Алексий I Комнин безспорни военни умения. Ако куманите до този момент нямали по-системни впечатления от византийската армия, сега те я видели в действие и проумели, че тя не бива да бъде подценявана. И така, голяма част от куманите по най-бързия начин тръгнали обратно към степите на Днепър и Дон. Наложило се пратеници на императора да ги догонват, за да им предадат обещаните награди... Онези вождове, които останали в ромейския лагер станали обект на специално внимание. Алексий Комнин им посветил целия ден, последвал битката, "...за да почувстват това, което се прави за тях..." Казвайки това, Анна Комнина има предвид непрестанните пирове, щедрите дарове, специално проявеното, в основата си показно отношение към съюзниците кумани.

Естествено, разказът за тоталното изтребление на печенезите не отговаря напълно на истината. Византийската поговорка, че "...заради един ден печенезите не видели месец май..." (битката била на 29 април, на 30 било клането, а на 1 май 1091 г. вече нямало печенези!), все пак не трябва да се възприема буквално. Остатъците от печенежката "стихия" били разселени допълнително на различни места, както ще видим и по-нататък в нашето изложение. По-траен спомен оставили т.нар. мъгленски печенези, а дори и през XIV в. в една грамота на цар Стефан Душан се споменава "печенежкият път" между Битоля и Прилеп. Местни и селищни названия със сигурен или вероятен печенежки произход съществуват достатъчно и днес - не само на различни места в България, но и на територията на днешните Румъния и Молдова.

Така или иначе, с победата си при Левунион Алексий I Комнин ликвидирал печенежката "стихия" на имперската територия. Още през същата година Византия възстановила властта си в Дръстър и целия Паристрион. През 1094 г. империята успяла по категоричен начин да се справи с куманското нахлуване на Тургоркан, когато новите "скити" дори водели със себе си самозванеца Лъже-Константин Диоген, а в 1114 г. степните нашественици не само били парирани, но ромейските войски ги преследвали в продължение на няколко дни оттатък Дунава. В общи линии дунавският лимес бил стабилизиран, били положени усилия и за укрепването на проходите в Стара планина.

В тази ситуация едно ново печенежко нашествие, при това с изразен стремеж за заселване южно от Дунава, било напълно неочаквано. Тази опасност се появила през 1122-1123 г. и е във връзка с едно показателно и важно съобщение на руската летопис: "В лето 6629 [=1121-1122 от Р.Хр.] прогони Володимер Берендеите от Русия, а Торките и Печенезите сами избягаха..." Съпоставена с данните на византийските историци Йоан Кинам и Никита Хониат (и двамата пишат само за "скити"-печенези), тази летописна бележка представя пъстрата етническа "физионимия" на "варварите". Ще се съгласим с руския византолог М. Бибиков, който правилно изтъква, че печенезите (явно водещата племенна общност според византийските автори!) са били придружавани от узи ("торки" или "торци" в руските извори), към които трябва да прибавим и берендеите. Именно те са споменати на първо място от руския хронист, а в някои местни имена в България (напр. с Беренде, Софийско) и в Румъния има следи и от тях. Така че участието на този недостатъчно изучен тюркски етнос в нашествието от 1122-1123 г. не подлежи на съмнение. Ако трябва да обобщим казаното, става дума за едно преселническо движение от южните граници на Киевското княжество, предизвикано от наказателните удари на великия княз Владимир Мономах срещу част от т.нар. "черни калпаци" - берендеи, отделни племенни групи и родове от печенези, узи, каи и др. по-незначителни номадски етноси.

Император Йоан II Комнин реагирал веднага на новата и твърде сериозна заплаха, като разположил лагера си наистина край Вероя. Поради "неизброимото множество на скитите", които вече били извършили много опустошения, императорът презимувал във Вероя. Той положил много усилия, за да разедини противника, спечелвайки с богати дарове неутралитета на някои вождове. "Скитите" били "...разделени на много племена и се подчинявали на различни началници." Последното пояснение още веднъж ни убеждава, че печенезите били придружавани от узи и берендеи, а императорът ловко използвал несъгласията и старите вражди между тях.

Така Йоан Комнин пресякъл достъпа на "скитите" към Тракия, а през пролетта на 1123 г. преминал Стара планина и повел сражение с "варварите". Привлечените от М. Бибиков извори ясно показват, че не става дума само за една победоносна битка (така излиза от разказите на Кинам и Хониат), а за по-дълга и тежка война, в която отначало ромеите претърпели едно или няколко поражения. По думите на Михаил Италик "...ето, разкъсан е [ромейският] строй, разпаднал се е бойният ред, ужасът се всели сред войниците, а смелостта у варварите. И вече беше свел знамето знаменосецът..." В тежката битка участвал самият василевс, който даже бил ранен в крака от "скитска" стрела. Очевидно на този етап от войната византийската армия се оттеглила към някакъв по-сигурен район, но все така на север от Стара планина.

Последвалата нова византийска офанзива срещнала твърдия отпор на "скитите", които обаче били принудени да преминат към отбрана. Колкото и неясни да са византийските сведения, особено що се отнася до конкретните детайли на войната, явно императорът в този момент получил нови подкрепления. Отвсякъде се стичали ромейски отряди, вкл. нормански наемници и "британски секироносци" на ромейска служба. Във войната заедно с императора участвали великият доместик (командващият сухопътните сили) севаст Йоан Аксух, севасткратор Андроник Комнин, а вероятно и други видни византийски военачалници. "Скитите" били принудени да изградят нещо от рода на "вагенбург". Тази импровизирана крепост от наредени в кръг талиги, макар и трудно, била разкъсана от "британските секироносци". Така печенезите и другите "скити" били победени и преследвани до Дунава, а отрядът на севастократор Андроник преследвал остатъците от "скитската" конница и отвъд голямата река. Съвременникът Никифор Василаки обобщава, че "...водите на Истър [Дунав] почервенели от кръвта на враговете..."

Както виждаме, противно на утвърдилото се в нашата историческа наука мнение, войната със "скитите" се е водила не при дн. Стара Загора, а на един обширен военен театър в Паристрион. Михаил Италик пише, че "...цялата желана равнина била в ръцете им" (на "скитите"), по-нататък същият автор споменава за "битка край Хемус", а цялата война е наречена "паристрийска". Развитието на самите бойни действия ни убеждава, че те са били водени между Стара планина и Дунава, като е имало преследване и на север от реката. Въпросът е обаче дали бихме могли да локализираме поне малко по-точно тази последна "печенежка война".

За съжаление във византийските извори отсъстват някакви по-конкретни данни за местата, където са ставали сраженията между ромеи и "скити". Факт е обаче, че изходната база, откъдето Йоан Комнин повел преговори с отделни "скитски" вождове, а по-късно (след като заедно с армията зимувал във Вероя) започнал и самата офанзива, бил именно районът около дн. Стара Загора. Това ни кара да мислим, че основните печенежки и други номадски сили са се установили не в Добруджа и Източна България като цяло, а в равнината северно от централните старопланински проходи. От друга страна, макар и най-вече по пътя на логиката, все пак става ясно, че Йоан Комнин и армията му не биха действали толкова смело и успешно, ако не са притежавали сигурни укрепени бази северно от планината. Никита Хониат пише, че първото ромейско нападение срещу "варварите" станало изненадващо "по вечерно време". С други думи, имало е поне една достатъчно голяма и здрава крепост, която е послужила като изходен пункт (и място за убежище при неуспех) в "печенежката война". Тези действия намират известен паралел в "печенежката война" през 1088 г., когато Алексий I Комнин атакувал печенезите в Добруджа, тръгвайки от Велики Преслав. Струва ми се, че в този ред на разсъждения съвсем логично стигаме до заключението, че ролята на Преслав в нашия случай е можела да бъде поета най-вече от Търново и околните крепости. Нека не забравяме, че само няколко десетилетия по-късно Търново "...е най-укрепеният...", красив и голям град "...по Хемус" и става център на въстанието начело с Петър и Асен. Единият от двата му "акоропола" (ситуация, сходна с Доростор/Дръстър!), именно Трапезица, носи названието си от византийските "трапезити" - войници, охраняващи проход. Ако съдим по някои, за съжаление твърде бегли данни (вж. отново очерка за "варяги", нормани и англичани), действията продължили и по посока на Преслав и Шумен, което е в съзвучие с цитирания по-горе израз за "цялата желана равнина"...

След разгрома на печенезите през 1091 г. и особено след последната "печенежка война" през 1122-1123 г. името и ролята на "скити" били окончателно поети от куманите. Военните конфликти между ромеи и кумани през 1094, 1114, 1148, 1155, 1160 г. по правило били печелени от империята, която при династията Комнини преживявала нов военен възход. На няколко пъти куманите не само били изтласквани от българските земи, но ромеите ги преследвали дни наред в земите на север от Дунава. През 1153-1154 г. Мануил Комнин дори имал амбициозен план за нанасяне на удари в самото "сърце" на "Кумания" - степите между Дон и Днепър, които трябвало да започнат от византийската презморска територия в Херсон (Крим). В този смисъл куманската заплаха не бива да се отъждествява по сила и значение с печенежката. И все пак, в българските земи прониквали кумани, вкл. племенни групи със своите вождове, идващи на военна служба кумански войници, политически бегълци и т.н.

Когато през 1094 г. куманите на хан Тугоркан били разбити от ромеите край Одрин, а после и при изтеглянето им в проходите на Източния Балкан, във византийски плен паднали повече от три хиляди души. Те били разселени на различни места главно в българските земи, получавайки статут на военни колонисти (стратиоти). Част от тях били настанени в Софийско и Нишко, което личи и от събитията, свързани с преминаването на Първия кръстоносен поход през 1096-1097 г. Така например селското опълчение на Петър Пустинника и Валтер Голтака, от чиито безчинства и грабежи страдали местните българи, било нападнато край Ниш от "...българи, кумани, унгарци и печенези...", действащи по заповед на византийския управител (дукс) Никита. За други "българи, кумани, печенези, турци, датчани (нормани)", участващи в самата императорска армия, се споменава и на други места - край Драч, Битоля и т.н. Когато през 1101 г. херцог Гийом от Поатие се връщал от Божигроб, нейде между Средец (София) и Ниш хората му били спрени от "...печенежки и кумански войници от царството на императора", пазещи някакъв мост. Те проявили голяма храброст, пленявайки приближени на херцога рицари. Едва когато херцог Гийом успял да задържи дукса Никита, "...пленниците били върнати, а печенезите и куманите - усмирени..."

Нейде в началото на XII в. в Плисковското поле, привлякло някога хан Аспарух, а през XI в. - печенезите, се заселила някаква по-голяма куманска племенна група. Това се доказва най-вече от двете монументални "каменни баби" при с. Царев брод, Шуменско, единствените открити у нас. Дълго време тези номадски скулптури бяха приписвани на прабългарите, но днес няма никакво съмнение, че те принадлежат на куманската култура. Статуите са изработени на място и са част от религиозен езически комплекс, подобен на многото кумански светилища в южноруските и украинските степи. Най-вероятно тази куманска общност се е появила в България в резултат на един руски поход от 1106 г., когато разгромените "половци" (руското название на куманите) трябвало да се спасяват към Долни Дунав. Култовият комплекс показва, че става дума не за бивши военопленници, превърнати в стратиоти, а за организирана маса, имаща своя аристокрация, жреци и т.н. Към такива федерати византийската власт поне на първо време проявавала по-голяма веротърпимост. Наличието на кумански материали от разкопките във Велики Преслав може да се обясни и с трайното присъствие на тази куманска група, от която навярно са набирани войници за гарнизона на града.

Сведения за кумански конници във византийската армия, служещи често заедно с българи и печенези, откриваме и по време на Втория кръстоносен поход (1147-1148 г.), войните на империята срещу Унгария, селджукските турци и т.н. Някои от тези кумани живеели в българските земи, други идвали от степите като наемници. Неведнъж за кумани на византийска служба става дума и по време на Третия кръстоносен поход (1189-1190 г.), когато Петър и Асен вече били възстановили българското царство. Рицарите на немския император Фридрих I Барбароса имали сблъсъци с тях главно около Одрин, а при едно от сраженията била пленена и "...една жена, въоръжена като мъж и отлично обучена в изкуството да стреля с лък." Западните рицари били силно впечатлени от жената-войник, нещо, което не е толкова необичайно за степните народи - нека припомним, че въоръжени жени имало и в българските войски на хан Крум, когато те разгромили Никифор I Геник през лятото на 811 г. Това сведение обаче намеква, че нейде в Одринско живеела трайно някаква по-голяма група кумани, защото е трудно да се допусне, че Византия е приемала жени като наемници от самата степ.

Една група кумански заселници живеела в Мъгленското поле, там, където век по-рано били т.нар. мъгленски печенези. Няколко интересни грамоти от архива на светогорската лавра "Св. Атанасий" от края на XII в. свидетелстват за проблемите, които имал този водещ манастир със "стратиотите кумани". Спорът бил за земи, обработвани от селяни-парици, които куманите самоволно отнели от монасите и всячески бойкотирали връщането им на законния собственик. Разследванията на властите, отразени в тези актове, показват неизживения номадски манталитет на куманите. В една от грамотите, макар и зле запазена, се четат имената на някои от куманските "войници": Тарци, Валцандар, Таптук, Асен и др., както и формата "Команопулос", свидетелстваща за поне второ поколение кумани по онези места. Присъствието на кумани сред българите в Македония още във времето на византийското владичество личи и от писмата на охридския архиепископ Димитър Хоматиан (XIII в.), където срещаме фамилните имена "Коман" и "Коману".

Най-малко са запазените сведения за кумани в Северна България, където те положително били най-многочислени. Тази презумпция мотивира нашия голям историк В. Златарски да предположи българо-кумански произход на династията Асеневци. Наистина, имената "Асен" и "Белгун" (прозвището на Иван Асен I, "старият Асен") се срещат сред куманите, но вероятно ги е имало и при прабългарите. По принцип в Паристрион през XI-XII се появила достатъчно нова аристокрация от смесен, "миксоварварски" произход. Тя несъмнено се сродявала и с "по-старата", "автентичната" българска знат, имаща своите корени в епохата на Първото българско царство. Във всеки случай, когато се изправят на политическата сцена, братята Теодор-Петър, Иван Асен I и Йоаница/Калоян имали ясно изразено българско самосъзнание.

Така или иначе, печенежките и куманските вождове в полетата на България имат своето място в нашата политическа и военна история. Техните съплеменници в една или друга степен влели "нова кръв" в средновековния български народ. Както се допуска от някои учени, по-слабо интегрираните в българската народностна среда печенези и кумани са истинските прадеди на някои групи сред днешните български турци в Лудогорието (Делиормана). Така или иначе, участието на печенези, узи и кумани в българската история заслужава още по-задълбочено изследване и осмисляне, в което водещата роля на археологията е извън всякакво съмнение.

 

 

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.
















Партньори