САМОЗВАНЕЦЪТ ПЕТЪР ДЕЛЯН И ЦАРСКИЯТ СИН АЛУСИАН

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Покоряването на България от Василий II се оказало трудна и сложна задача, която се сблъскала със сериозна, отчаяна съпротива дори и през съдбоносната 1018 г. Вече стана дума за отпора, оказан на Василий II Българоубиеца от княз Пресиан II (февруари-август 1018 г.), от болярите Ивац, Николица, "Сермон" и др. Само две десетилетия след завладяването на България в тогавашните й западни земи, т.е. от Белград и Поморавието до околностите на Солун, Драч и Тесалия, се разгоряло мощното освободително движение на Петър Делян (1040-1041). Конкретен повод за нарастването на социалното и политическо напрежение сред българите била т.нар. комутация на данъците (замяната на натуралните плащания с парични) при управлението на император Михаил IV Пафлагонски (1034-1041), нарастването на задълженията към държавата ("...било срамно те дори да се изброят"), корупцията и други злоупотребите на чуждата администрация. Не може да има спор обаче, че причините за бунта си оставали най-вече идейнополитически, а споменът за свободното Българско царство оставал жив и пленителен пример за тогавашните българи.

Водач на стремящите се час по-скоро да отхвърлят "ромейския ярем" станал Петър Делян (1040-1041), който обаче, така или иначе, си остава сред "тъмните" личности от нашето средновековие. Естествено, изворите са така малоречиви и оскъдни, че е трудно да възстановим дори и най-приблизително историческия "портрет" на Делян. Не можем да не подчертаем обаче, че този загадъчен или "съмнителен" човек, който се "радва" днес само на една донякъде формална, фактологично-христоматийна известност, е сред най-бележитите българи в нашата многовековна история. Тези заключения могат да се сторят на някого прекалено силни, направени прибързано и т.н., но, смея да твърдя, че обективният поглед към въстаническия вожд от далечния XI в. дава точно такъв "нескромен" резултат... Именно Петър Делян е инициатор и ръководител на най-мащабното въстание в цялата българска история, далеч по-мащабно от онези на Георги Войтех, Петър и Асен, от въстанията в епохата на турското робство! Този, както ще покажем по-нататък, наистина "съмнителен" царски син (ако използваме обичайната в такива случаи практика, би трябвало да го наречем цар Лъжепетър Делян!), очевидно бил харизматична личност, способна да увлече хиляди хора в името на една свята кауза - възобновяването на погиналото българско царство.

В нашата историческа наука и обществена мисъл е наложено мнението, че Петър Делян е внук на великия цар Самуил, син на Гаврил Радомир от неговата първа съпруга, унгарска принцеса по произход. Самият Петър Делян твърдял така, но появата му в България будела съмнения. Възможно е наистина Гаврил Радомир да е имал син (макар да знаем само, че когато напуснала Охрид унгарката била бременна), дори той да се е казвал Петър или пък Делян. Конструкцията, предлагана най-често, е следната: когато Радомир заел българския трон през 1014-1015 г., синът му се бил върнал в страната, после (1018 г.) бил отведен като пленник в Константинопол и т.н., и т.н. - тази "история" обаче е съчинена от изследователите и не се опира на реални данни. Знаем, че Гаврил Радомир наистина имал син-престолонаследник, който обаче през 1015 г. бил ослепен. Незаконороден син имал и цар Самуил, но и в негово лице не можем да търсим Петър Делян. Основателните доводи на някои специалисти (например Г. Литаврин, отчасти Г. Цанкова-Петкова и др.), приели самозванството на Делян като историческа истина, обикновено се подминават или отричат без по-сериозни аргументи.

Съвременниците на Петър Делян, в основната си част византийски историци и хронисти, го представят като човек от неаристократично потекло, "роб" или "слуга" на някакъв неизвестен по име (т.е. от "средна ръка") цариградски първенец. Съвсем в духа на онази епоха видният дворцов сановник, историк и философ Михаил Псел (личен приятел на Алусиан!) си позволява "игра на думи" с името на Делян. То значело на гръцки Долиан, т.е. "коварен", "хитър" човек, "измамник"... Разбира се, византийските автори не изпитват никакви симпатии към българския въстанически цар. И все пак социалният произход не е определящ за отношението им към конкретните личности, тъй че няма особена логика те да изопачават произхода на Петър Делян. Дори и Алусиан, от когото поне отчасти е черпил информация Псел, не би загубил нищо, ако признае, че Делян е син на Гаврил Радомир - така или иначе, "Ароновци" се смятали за по-старши в сравнение с потомците на Самуил... Най-меродавно за мен си остава уточнението на епископ Михаил Деволски, гръцки владика в гр. Девол (при дн. с. Звезда, Корчанско) в началото на XII в. Епископ Михаил бил любознателен човек, който се е интересувал от миналото на своите пасоми, българите. Благодарение на неговите добавки към т.нар. Виенски ръкопис на хрониката на Йоан Скилица ние знаем извънредно важни детайли от историята на нашите прадеди, научени от местните българи, а може би и от някоя по-стара хроника или препис (напр. намиращият се в неизвестност т.нар. Охридски ръкопис) на същия византийски автор. Именно епископ Михаил уточнява, че доводите на Делян около синовната му връзка с цар Гаврил Радомир били "...убедително стъкмени"! Както ще видим по-нататък, редица детайли около събитията във времето на самото въстание показват, че "стъкмяването" не е било достатъчно убедително за мнозина от тогавашните българи.

Делян се изявявал като решителен и талантлив вдъхновител и организатор на поробените българи, които не искали да търпят "ромейския ярем". Той правилно преценил ситуацията, като не се забавил да се възползва от замяната на натуралните данъци с парични - мярка, която не само нарушила запазения по волята на Василий Българоубиеца традиционен данъчен режим в България, но и драстично ощетявала хиляди българи. От друга страна, ако наистина бил "слуга" на някакъв виден цариградчанин (по принцип нямаме основания да се съмняваме в това!), Делян отлично схващал проблемите в самия византийски дворец. Тогавашният император Михаил IV Пафлагон (1234-1241), независимо от скромния си социален произход, злоупотребите на братята и роднините му (обрисувани от съвремениците като една, ако приложим днешния речник, истинска Пафлагонска "мафия"), все пак бил разумен и отговорен държавник. Този сравнително млад човек обаче бил тежко и неизлечимо болен, а през 1040 г. здравословното му състояние (епилепсия и утежняваща се форма на т.нар. воднянка - воден плеврит) било вече критично. Естествено държавните дела били непосилни за император Михаил IV, което отворило още по-широко "вратата" за злоупотреби, корупция, прахосничество и т.н. Т.нар. "военна партия" в империята по принцип била в опозиция на столичната бюрокрация, главната опора на този византийски владетел. Казано накратко, през 1040 г. моментът за българско освободително въстание изглеждал повече от подходящ.

Делян проявил много верен стратегически усет, избирайки за огнище на бунта най-отдалечените от Константинопол български земи, а именно онези около Морава и Белград. Тези български области последни паднали под властта на Василий II. Те граничели с увеличаващото своята мощ кралство Унгария, което, независимо от тъмния въпрос за произхода на Делян, имало реален интерес от отслабването на византийските позиции по неговата южна граница. Наистина, данни за унгарска помощ към въстаналите българи отсъстват. Струва ми се, че ако Петър Делян е бил наистина братовчед на тогавашния крал Петър Орсеоло Арпад (1038-1041), унгарският неутралитет едва ли би бил толкова стриктен... Така или иначе, също така отсъстват сведения и за унгарски действия в полза на Византия. Това положение, особено предвид унгарската помощ за империята във времето на цар Самуил, особено през 1002-1003 г., все пак задоволявало в момента и българи, и маджари.

В района на Белград Делян се появил положително с вече организирани свои привърженици. В едно византийско житие например се споменава някакъв монах-"прорицател" (ясновидец), който давал "лъжовни" напътствия на Делян по време на въстанието. През средновековието подобни хора имало при редица владетели в цяла Европа. По-важното за нас е, че именно чрез такива хора, въобще чрез "нетрадиционни" способи най-успешно се е въздействало на масите. Явно въстаническият вожд знаел това и не се забавил да си осигури подкрепата на такива личности.

С вдигане върху щит българите провъзгласили водача си за цар, което било в съответствие с древния военен церемониал. Известно, е че новият български цар приел името "Петър" - така царят-светец Петър (927-969), първият официално признат от Византия "василевс на България", се превръщал в символ на изконната българска държавна традиция. Дали идеята е била на самия Делян, ние не знаем, но с този символичен акт било дадено началото на една традиция - същото име приемали и следващите български въстанически водачи, а именно Константин Бодин през 1072 и Теодор (по-големият брат на на Асен I и Калоян, т.е. цар Петър: 1186-1197) през 1186 г.

С решителни действия Делян овладял Ниш и Скопие, с което византийската власт в темата България фактически била извадена от строя. Навсякъде пленените византийски военни и административни началници били убивани. Това твърдение на пристрастните към Делян и българите византийски хронисти навярно е преувеличено, но в него явно има и достатъчно истина. Факт е обаче, че така българите били "накървени", като бил пресечен пътят назад към капитулация и евентуално договаряне с ромейската власт. Същият не особено човечен подход бил прилаган и в други въстания у нас, а и не само у нас. Най-показателните примери от българската история са отново във въстанието на Петър и Асен, въстанието на Ивайло и дори при Априлското въстание от 1876 г.

Опитът срещу въстаниците да бъдат хвърлени войските на съседната Драчка тема също пропаднал - напротив, българските войници в състава им оформили втори бунтовнически център, като обявили за цар "войника" Тихомир. Това разединение на силите било сметнато от Делян и съмишлениците му за крайно опасно, поради което той със специално писмо поканил Тихомир за среща. Тя трябвало да изиграе ролята и на "народен събор" - една институция, завещана от прабългарите, която още се помнела. Двете български армии се съединили в Скопие, което обаче било съпроводено от ожесточен спор за короната. Очевидно Тихомир оспорвал легитимността на Делян, като още тук се появили сериозни съмнения в неговите твърдения за кръвната му връзка със Самуил и Гаврил Радомир.

Петър Делян убеждавал "опозицията" с много жар и красноречие. Според Скилица той произнесъл ярка реч, в която казал и следните думи: "Един храсталак не може да изхрани две червеношийки, нито пък една държава може да процъфтява, ако я управляват двама царе!" Той отново изтъкнал правата си върху короната, а сред сбраните войски "...настанал велик смут, всички казвали, че искат само него за единствен господар..." Тогава съперникът Тихомир бил убит с камъни от екзалтираните въстаници. Деляновият кавхан, чието име не знаем, веднага се отправил към Драч, за да укрепи позициите на своя владетел сред българите в днешните албански планини. Въстанието бързо обхванало нови райони, вкл. такива с преобладаващо небългарско население (напр. Епир), привлечено от умерената данъчна политика на новата българска власт. Така Делян очевидно възстановявил традиционната натурална данъчна система, властовия апарат също бил изграден на основата на политическото наследство на Първото българско царство (кавхан, "народен събор" и пр.).

Въстанието на Петър Делян било твърде неочакван удар за византийските позиции на Балканите. То вривообразно обхванало почти всички западни български земи, а най-дълго въстаническият лагер бил базиран при Острово (дн. Островон при Арниса, Гърция) в опасна близост до Солун. Император Михаил IV бил принуден панически да се изтегли към столицата Константинопол. При това негово позорно бягство част от българите в състава на ромейската армия, водени от Мануил Ивац (вероятно син на верния Самуилов и Иван-Владиславов воевода Ивац?), преминали на страната на своите въстанали сънародници. Мануил Ивац пленил част от византийския обоз със самата императорска шатра.

Решението на Делян да се установи именно в Острово надали е случайно. То се дължи както на стратегически причини (важността на фронта към Солун), така може би и на "идейнополитически" - именно в този район някога били успехите и неуспехите на "баща" му Гаврил Радомир, неговото лобно място (при с. Петърско), а вероятно и неговият гроб. От тази изходна база Делян развил сериозни военни инициативи на юг. Отделни въстанически отряди проникнали в Тесалия ("челникът" Литовой от Девол) и Атика (воеводата Антим). Това били своего рода превантивни удари, чийто стратегически замисъл обаче прави чест на Делян и неговите съветници. Както ще видим, византийските контрадействия наистина започнали от юг, тъй че въстаническият цар правилно предвидил хода на ромейските контрадействия.

Отражението на Деляновите успехи в Паристрион (Подунавието между Стара планина и Дунава) остава неясно, макар отделни извори да свързват "Оделян" с градове като Червен и Несебър ("Българският апокрифен летопис" от първата половина на XII в.), дори със старата столица Плиска (един изгубен днес надпис върху камък). Вероятно засилената печенежка заплаха сковала българските действия на изток.

Така процесът на възобновяването на Първото българско царство приел стремителен ход. Едно неочаквано събитие обаче довело до силна възбуда и неимоверни усложнения в българския лагер. Става дума за момента, когато на сцената излязъл Иван-Владиславовият втори син Алусиан, по-малък брат и легитимен наследник (канартикин) на ослепения още през 1030 г. Пресиан II. Този път консерватизмът на болярството, основан на изконните български (като генезис прабългарски) традиции за престолонаследие, надделял - "съмнителният" Петър Делян бил принуден да отстъпи пред един доказан и познат на широки и влиятелни кръгове царски син.

Историята с Алусиан е достатъчно добре позната, но нека все пак я припомним накратко. При това просто е наложително да бъдат направени някои съществени бележки и коментари, тъй като простият преразказ на сведенията от византийските хроники е крайно недостатъчен, за да вникнем по дълбоко в естеството на онези важни събития.

Алусиан, вторият син на цар Иван Владислав бил по онова време "...най-забележителният от братята си, с приятен характер, блестящ ум и известност" (Михаил Псел), виден сановник и "прочут воин" (Кекавмен). Българите го помнели още от времето на съпротивата на Пресиан II в планината Томор през 1018 г., а ромейското правителство го назначило за управител (стратег) на Теодосиопол в арменските земи на империята. Знатният българин бил женен за една богата арменка и през тридесетте години на XI в. вече разполагал със завидно състояние и големи недвижими имоти. При Михаил IV обаче Алусиан, подобно други видни представители на "военната аристокрация" (вж. тук очерка за Пресиан II), изпаднал в немилост. Макар по неизвестни за нас причини той да избегнал евентуални репресии във връзка със заговорите на неговия по-голям брат "магистър Пресиан Българина", във всеки случай Алусиан бил държан винаги "под око" от правителството. Малко преди въстанието Алусиан имал някакво лично спречкване със самия император, а отношението на всемогъщия евнух Йоан Орфанотроф ("силният на деня" в тогавашна Византия, по-голям брат на императора) към знатния българин било изключително враждебно. Алусиан бил разследван и обвинен в корупция, поставен под домашен арест и т.н. Властите конфискували едно "прекрасно имение" от зестрата на жена му, а именно през 1040 г. той трябвало да заплати 50 литри злато на държавното съкровище (т.е. около 15 кг злато в монети!) като наказателна санкция за извършените или приписваните му нарушения. Фактически Алусиан трябвало да си стои у дома, докато в столицата решавали съдбата му... На няколко пъти знатният българин отправял жалби до императора, но не получил никакъв отговор.

Както виждаме, при избухването на българското въстание положението на патриция Алусиан било достатъчно сложно. Перспективите пред знатния българин не били розови. Независимо че в обвиненията сигурно е имало елемент на тенденциозност, все пак съмненията за злопоупотреби и корупция си остават... В тази ситуация за Алусиан нямало по-добър изход от играта "ва банк". Той изведнъж "си спомнил" за поробеното отечество! Авантюризмът му обаче бил добре "дозиран" и достатъчно прагматичен - според мен Алусиан е нямало как да не знае династичната история на Комитопулите, едва ли е имало някой друг, който по-добре от него да разбира самозванството на Делян. Алусиан бил единственият законен наследник на българската корона по онова време, бидейки канартикин още от 1018 г., приемник на ослепения през 1030 г. Пресиан II и т.н., и т.н. Колкото и талантлив да е бил Делян, той надали можел да се справи с "врелия и кипелия" във византийския политически живот свой съперник, с един законен във всяко едно отношение царски син, при това с богат опит на областен управител и командир на елитни византийски сили. От друга страна, явно Алусиан не по-зле от Делян познавал психологията на своите сънародници, а що се отнася до манталитета на българската висша знат - тук Алусиан навярно е бил несравнимо по-осведомен от Петър Делян.

Научавайки за бунта в България, Алусиан веднага осъзнал своите предимства не само пред Делян, но и спрямо всеки друг тогавашен българин! Да се добере до България обаче не било никак лесно, а неговото изчезване станало сигнал за тревога във византийския дворец. Достатъчно "повизантийчен" в политическия смисъл на думата, Алусиан се опрял на помощта само на лично предани нему българи. Той не доверил нищо даже на жена си и своите синове... Придружен само от неколцината си верни телохранители, преоблечен и дегизиран като обикновен арменски войник-оръженосец, Алусиан потеглил към позабравената си вече родина. Неговата изобретаталност и съобразителност наистина са впечатляващи - докато го търсели из цялата държава, най-вече по пътищата към България, той се укрил... в столицата Константинопол! Алусиановото "актьорско майсторство" заслужава висока оценка - не го познал дори един от най-близките му цариградски приятели! Едва когато "тайните служби" на Йоан Орфанотрофа загубили надежда да го открият и вниманието им закономерно било понижено, Алусиан се промъкнал в България заедно с отиващите към Солун ромейски войски.

Когато се появили в Петър-Деляновия лагер при Острово, Алусиан и хората му продължили да бъдат извънредно предпазливи. Те очевидно събирали информация за новия цар, за инцидента с Тихомир и пр. Така Алусиан постепенно открил нужните му хора, пред които отначало уж случайно изтъквал заслугите на своя баща Иван Владислав "...като чужд човек". Слушателите горещо одобрявали казаното, а Алусиан продължавал да пребивава инкогнито сред обикновените въстаници. Той се уверил, че съмненията към Делян продължават да бъдат силни, а когато попитал дали народът би предпочел някой от синовете на Иван Владислав пред самозванеца или "незаконородения", то всички събрани горещо го уверявали, че това е и тяхното съкровено желание! Съвременните византийски автори именно по повод на Алусиан разказват, че владетелската идеология в България се отличавала приципиално от онази във Византия - и през XI в., както по-рано в Плиска, Велики Преслав и Охрид, се смятало, че върховната власт по право принадлежи на лице от "царския род на българите".

Очевидно е, че преди да се разкрие, царският син умело "напипал" настроенията на своите сънародници, потърсил и открил противниците на Петър Делян. Със сигурност не всичко в управлението на Делян било одобрявано. От друга страна, успехът на въстанието вече изглеждал почти сигурен и навярно била започнала явна или скрита борба за властови постове, титли, привилегии и т.н. Естествено, не всички били получили от Петър Делян онова, което смятали, че заслужават...

Когато се уверил, че успехът му е сигурен, Алусиан разкрил своята самоличност пред тесен, но достатъчно организиран "приятелски кръг". Както разказват съвременниците, той уверил българите окончателно в своя благороден произход, показвайки на някакъв техен влиятелен представител "...един скрит знак" - белег или брадавица на десния си лакът. Този детайл още веднъж ни уверява, че сред въстаниците имало Пресианови войници от 1018 г., които достатъчно добре и отблизо познавали Алусиан. Реакцията била спонтанна - българинът, комуто Алусиан поверил тайната, се хвърлил на шията му и започнал да целува дрехите, ръцете, нозете му... Мълвата за присъствието на законния царски син стихийно обзела въстаническия лагер и повечето от българите веднага преминали към него. И все пак, Петър Делян също се показал достатъчно находчив и не загубил всичко в полза на царствения натрапник. Той поел иницитивата, не само не рискувал със свикването на нов "народен събор", речи и т.н., както по време на спора с Тихомир, но сам предложил да подели властта си с Алусиан. Явно Делян нямал твърди аргументи, с които да се пребори с Алусиан. От друга страна, няма съмнение, че той вече имал достатъчно верни хора, които нямало да му изменят независимо от истината за неговия произход.

След този "мирен полу-преврат" на практика се установило своеобразно съвладетелство, но с постепенно нарастващ превес в полза на Алусиан. Стремежът на доскорошния ромейски "патриций и стратег" за бързо себеутвърждаване довел до една авантюристична атака на Солун през 1041 г., при която въстаниците били разбити. Оценката за този разгром води до известни разногласия сред учените, но според мен няма основания в действията на Алусиан да се търси зла умисъл. По-скоро опитният военачалник, свикнал с професионализираните ромейски сили на "Изтока" (Мала Азия, Армения и Месопотамия), надценил възможностите на своите бойци. Наистина сред тях е имало опитни войници, но положително и опълчение с по-скромни качества, боен опит, дисциплина и т.н. Стратегът не преценил добре ситуацията, моментът на съзнателно замислената военна изненада не се "получил". При атаката хората му били изморени от стремителния преход, стоящ в основата на въпросната "изненада". Едва ли поражението е било толкова тежко (в "Чудесата на св. Димитър Солунски" винаги има елемент на преувеличение, понякога твърде силно!), защото иначе Алусиан трудно би запазил позициите си. Неуспехът при Солун обаче снижил "рейтинга" на съвладетеля Алусиан, Делян започнал да възвръща влиянието си, стигнало се до взаимно дебнене. Усвоил по-добре "византийщината", Алусиан поканил съперника си на един пир, където неговите хора изведнъж хванали Делян. С кухненски нож те извадили очите му, като не пропуснали и да го обезобразят чрез отрязване на носа...

Разправата с Петър Делян била посрещната навярно само с глухо недоволство, тъй като поне още няколко месеца Алусиан, вече като единствен цар на българите, продължавал да ръководи движението. През това време Делян сигурно е бил държан под арест. Уверил се, че успехът му не е гарантиран, Алусиан решил да заложи на "питомното", а не да гони "дивото". Той се свързал с император Михаил IV, получил от него клетви за пълно опрощение и реабилитация на старото му достойнство, даже и на нещо повече, след което без угризения изоставил повярвалите му българи на произвола на съдбата...

Бягството на Алусиан имало разрушително въздействие не толкова върху военните сили, колкото спрямо психологическата устойчивост на въстаналите българи, макар поне част от тях да се сплотили отново около своя цар Петър Делян. Военното надмощие на империята, което и без това било сериозно, сега получило реални възможности да бъде показано. Разколът в българския лагер изиграл наистина пагубна роля. След отчаяни сражения Петър Делян бил пленен и отведен във византийската столица. Последни огнища на съпротива били Прилеп начело с Мануил Ивац и Бояна (всъщност укрепеният район на Средец/София като цяло), където действал воеводата Ботко. Ярки следи оставили жестокостите на норманските наемници начело с бъдещия норвежки крал Харалд Хардрад, наречен по този повод "опустошителят на България" в средновековните скандинавски и исландски саги. В тях срещаме образа на един сляп цар, чиито храбри и страшни бойци ожесточено се сражавали с професионалните главорези на бъдещия норвежки крал...

В научната литература е изказано интересното и остроумно предположение, че наместо "Делян" трябва да приемем формата "ОДЕЛЯН", която срещаме в "Българския апокрифен летопис" от XII в. Според сръбския историк М. Динич тя идвала не от гръцкото изписване "(о) Делян", а направо от старобългарския глагол "одолети" ("побеждавам"). Т.е. имаме работа не с лично име, а с прозвището "Победител", равнозначно на латинското "Виктор". Макар името на въстаническия цар да било Делян (а не "Оделян"!), все пак горната хипотеза е много интересна. Не е изключено авторът на летописа да е схващал личността на Делян именно в такава "победоносна" светлина, като според него този цар бил и "много красив". Последното пък ни напомня случая с "добрия, хубавия Йоан" - цар Калоян (1197-1207) от Търново век и половина след Петър Делян. Симптоматично е, че българският анонимен автор използва за Делян наред с титлата "цар" и древната "каган", останала от понятийната система на прабългарите, което отново ни убеждава в дълбоките идейни корени на въстанието от 1040-1041 г.

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.