РУСКИ "БРОДНИЦИ", ПОЛИТИЧЕСКИ ЕМИГРАНТИ И АВАНТЮРИСТИ ВЪВ ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

За разлика от активните българо-руски културни връзки през Средните векове, където водещо било мястото на България, то политическите отношения между двата народа през XII-XIV в. били твърде спорадични. Същестувалата докъм X в. условна българо-руска етническа граница, най-общо по Днепър и Днестър, отдавна била разкъсана от номадите - печенези, узи, кумани, татари. Някогашната Киевска Русия, способна да организира морски походи към Цариград, дори да осъществи през 968-971 г. мощна агресия против Първото българско царство (походите на княз Светослав Игоревич), вече не същестувала. Мястото й било заето от далеч по-слабите във военно и политическо отношение княжества в Киев, Галич, Чернигов, Суздал, Новгород и т.н., които се борели с номадите, а в средата на XIII в. изпаднали в тежка зависимост от татарската "Златна Орда".

И все пак, макар и в по-скромни мащаби, политически и етнически връзки между двете страни съществували. Общата им славянска природа улеснявала както културното влияние, така и взаимните групови и личностни контакти. През XII-XIV в. имало не един случай, в който руси идвали на българска служба. Бидейки славяни, православни и близки по език с българите, те се интегрирали много по-лесно в сродната им народностна среда в сравнение с представителите на редица други народи. Най-значимо от военнополитическа гледна точка обаче било участието на т.нар. бродници като съюзници на първите Асеневци.

Тази интересна общност, първообраз на руското и укранското казачество, живеела в куманската степна територия, но притежавала свои собствени "воеводи". Освен това поне в голямата си част бродниците били православни християни. Техните редици били попълвани от избягали руски селяни, политически бегълци и тем подобни елементи, на които особено прилегнало куманското название "козак" ("волен, свободен човек"). Името "бродници" обаче не означава "бродяги" или "скитници", а въоръжени пазачи на бродовете по големите степни реки. Тази служба русите изпълнявали в съгласие с куманските ханове, с които били в тесни връзки и в известна зависимост. Естествено, когато още Петър и Асен се обърнали за помощ към куманите, те влезли в съюз и с воеводите на русите-бродници.

Още нещо, през първата половина на XII в. близо до българските земи, тогава под византийска власт, се появила групата на т.нар. берладники (сходни с бродниците или пък част от тях), оглавявана от княза-авантюрист Иван Ростиславич Берладника. Те обитавали платото Бърлад в днешната румънска част на Молдова, където е и гр. Бърлад. Иван Берладника с хората си нападал руските кораби по Днестър, а сигурно и византийските по Дунава. Веднъж руската киевска флота го преследвала по Черно море "до Дцина", може би до устието на р. Тича или пък, което е по-възможно, до средновековния български град Вичина в Дунавската делта (при дн. Нуфъру, Румъния). С други думи, берладниците имали контакти, било приятелски, било враждебни, с византийските власти и местните българи на Долни Дунав. През 1160 г. Иван Берладника намерил смъртта си в Солун, вероятно отровен от ромеите. Приблизително по същото време в българските земи по Дунава се установили последователно избягалия от родината си княз Василко Юриевич (син на Юрий Долгоруки, създателят на по-късната руска столица Москва) и "династът" (боляринът) Владислав. Те управлявали един след друг три дунавски крепости в България, чиито имена обаче не са известни. Тези случаи, подкрепени с някои други хипотетични съображения, са мотивирали навремето П. Мутафчиев да предложи смелата, но слабо правдоподобна хипотеза за руско-куманския произход на Асеневци.

Бродниците са регистрирани за пръв път като български съюзници през 1190 г. Тогава Никита Хониат съобщава, че на страната на Петър и Асен се сражавали и "тавроскитите" (русите) "...от Вордона", образно определени като любимци на бога на войната Арес, като хора, "...презиращи смъртта". Отново става дума за тях през 1201 г., и то като традиционни български съюзници, които очевидно подкрепяли цар Калоян при превземанато на Констанция (при дн. Симеоновград) в Тракия и Варна - последната византийска крепост на север от Балкана. Една френска трубадурска поема дава основание да се мисли, че руси участвали и в действията на Калоян срещу латинците. Йоан Ставракий, автор на поредното "Чудо на св. Димитър Солунски", разказващо за смъртта на великия български цар, пише, че в Калояновата армия пред стените на Солун (есента на 1207 г.) имало съюзнически контингенти от кумани, гърци, алани и руси.

След гибелта на цар Калоян в Търново се разгоряла междуособна борба за престола, в която надделял Борил. Синовете на Асен, Иван Асен II и Александър, били отведени от верни привърженици при куманите. Когато обаче Борил се оженил за царицата куманка, наложило се търновските принцове да търсят нов подслон - този път те отишли, както пише Георги Акрополит, "...в страната на русите". Това било най-вероятно не Галицкото, както немотивирано се твърди най-често, а Киевското княжество. Единствено то било наричано "Русия" или "руската земя", докато другите княжества и във византийските извори са наричани с локалните им имена - например "Галица" за Галицкото. Най-вероятно от Киев към 1217 г. Иван Асен и по-малкият му брат тръгнали към България, като същевременно набрали войска от "сбирщината руси", както се изразява Акрополит. С помощта на тези руси и след продължителна гражданска война Иван Асен II победил цар Борил и си върнал бащиния престол. Тази "сбирщина" най-вероятно са бродниците или някоя сходна с тях група руско население - например споменатите в руските летописи "выгонци галичские". Руските наемници на Иван Асен II поне отчасти останали в България. Дали името на град Русе (дори и през XIX в. Руси), което е на етнонимична основа, има връзка точно с тях не може да се каже със сигурност. Както ще видим обаче, нейде в същия район действал и най-видният руски емигрант в България, деспот Яков Светослав.

Много важна, за съжаление отрицателна, роля в българския XIII в. изиграл руският княз Ростислав Михайлович. Той бил син на мъченически убития от татарите и обявен за светец черниговски княз Михаил. Бидейки зет на крал Бела IV, Ростислав потърсил убежище в Унгария. През 1243 г. Бела го назначил за бан (управител) на Мачва - областта между Дрина и Сава. Макар и унгарски васал, руският княз разполагал с широка автономия. В територията му влизали вероятно и българските земи около Белград и Браничево, което го обвързвало в перспектива с политиката на Търново. Към 1254 г. Мария, дъщеря на Ростислав, се омъжила за младия български цар Михаил II Асен (1246-1256). Вероятно съветниците на българския цар, сред които изпъква севастократор Петър, смятали този династичен брак за перспективна стъпка към възвръщането поне на част от изконните български земи. Освен това Ростислав, макар и подчинен на католическия унгарски крал, оставал православен. Това обстоятелство през онази епоха съвсем не било маловажно.

Ростислав Михайлович по един или друг начин бил свързан с краткия българо-сръбски конфликт през 1253/1254 г., който обаче нямал особени резултати. По време на избухналата през следващата 1254 г. българо-никейска война Ростислав вече бил официален съюзник на Михаил II Асен. Тогавашният византийски пръв министър и историк Георги Акрополит го нарича "Русинът ур" (втората дума е унгарска и значи "княз"), а за император Теодор II Ласкарис (1254-1258) "лъвчето" (Михаил II Асен), "кучето" (куманите) и "мечката" (руският княз Ростислав) били съюзници. Войната обаче не се развивала добре за България, макар някои важни крепости южно от Марица (например Цепена) да оставали твърдо в български ръце. Стигнало се до преговори, които правителството на Михаил II Асен в израз на високо доверие поверило на Ростислав Михайлович. Така навярно българите искали да респектират ромеите, показвайки, че се ползват с подкрепата на Унгария; че авторитетният и силен във военно отношение руски княз е изцяло на българска страна и т.н. Така именно Ростислав оглавил "първенците на българския народ", дошли да преговарят с Теодор II Ласкарис при р. Регина (дн. Еркене в Източна Тракия, Турция). Противно на възлаганите му надежди, Ростислав водел преговорите подозрително неадекватно, наричал младия византийски император "свой баща и господар", приемал предложения, които самите ромеи преди това вече били оттеглили с оглед неприемливостта им за българската страна... Най-накрая царският тъст предпочел голяма контрибуция в пари, скъпи одежди и т.н., срещу която български крепости и градове трябвало да бъдат опразнени от своите гарнизони и да приемат ромейски! Очевидно Ростислав бил подкупен от ромеите, а може би следвал и интересите на Унгария, заинтересувана от отслабването на южната й съседка. Така по силата на Регинския мирен договор България загубила обширни земи от Родопите до Скопие...

Вестта за сключения крайно неизгоден, унизителен мирен договор довела до бурни събития в Търново и страната. Калиман, син на севастократор Александър (по-малкият брат на Иван Асен II), организирал недоволните и убил своя първи братовчед Михаил II Асен. Той се провъзгласил за български цар, като веднага се оженил за рускинята Мария, за да легитимира властта си. Новият цар Калиман II (1256) обаче също не намерил сериозна поддръжка и на свой ред бил убит. Страната била обхваната от тежка гражданска война, в която силни позиции имали боляринът Мицо (зет на Иван Асен II), скопският първенец Константин Тих и самият Ростислав Михайлович. Настина Ростислав, който в унгарски документи е наричан "император на българите", се появил пред стените на столицата. Той обаче не бил допуснат в града. Ростислав явно бързо схванал колко голяма е неговата непопулярност, защото се отказал да обсажда Търново и, вземайки дъщеря си, се завърнал в Мачва.

Няколко години по-късно в България се изявил друг руски княз, който обаче не бил свързан с Ростислав Михайлович. Това бил Яков Светослав, потомък на киевските велики князе, намерил неизвестно кога, при неизвестно какви обстоятелства убежище в българската държава. Не е изключено това да е станало още по времето на Иван Асен II или скоро след смъртта му, т.е. във времето на грандиозния татарски поход в Източна и Централна Европа. Дори и при най-приблизителни изчисления Яков трябва да е бил роден нейде през първото или второто десетилетие на XIII в. Това означава, че по време на татарската експанзия в Русия той бил поне двадесетина годишен.

Към 1258-1259 г. Яков Светослав вече бил много влиятелен, защото му била дадена ръката на една внучка на Иван Асен II - дъщеря на Елена и Теодор II Ласкарис. Така той станал баджанак на цар Константин II Асен (1257-1277), който пък бил женен за Ирина, сестра на неизвестната по име съпруга на бившия руски княз. Логично изглежда Яков Светослав да е подкрепил Константин Тих срещу неговия съперник, мимолетно царувалия Мицо Асен (1256-1257). Знатният руснак получил високата титла деспот или от малолетния Йоан IV Ласкарис (1258-1261), или от самия Константин Асен. По-вероятно е първото, което означава, че ромеите виждали (и давали уверение за евентуална подкрепа!) в негово лице съперник на Константин. Така или иначе, отначало Яков Светослав бил лоялен към царя. Той не бил прекъснал връзките си и със своята родина - през 1262 г. по молба на деспота търновският патриарх разрешил да бъде изготвен препис на т.нар. Номоканон (или "Кърмчая книга") за киевския митрополит Кирил III. По този начин Яков Светослав отговорил на молбата на руския архипастир. Този културно-църковен акт още повече издигнал престижа на Търновската патриаршия в руските земи.

Яков Светослав е споменат във връзка с българо-византийската война през 1263 г. като господар на земи "край Хемус". Обикновено се приема, че знатният русин управлявал някоя голяма област в българския Северозапад, а най-често за негова "столица" се сочи Видин. Това като че ли се потвърждава от споменаването на "Яков деспот цар" в Боянския и Погановския поменици, както и от обстоятелството, че именно той воювал с унгарците в Северинската област (Западно Влашко). Наистина, през 1264-1266 г. именно деспотът ръководел българските войски против Унгария, но дали е резидирал във Видин е трудно да се каже. Той би могъл да командва българските сили, потегляйки и от самата столица Търново. Ако направим паралел с византийските главнокомандващи от същото време, някои от които също притежатели на титлата "деспот", то ще видим, че те са хора от столичните дворцови среди, че личните им владения са близо до Цариград и т.н. Най-озадачаващото е, че монетите на Яков Светослав се откриват изключително в източната част на България: Дръстър/Силистра, островната крепост Пъкуюл луй Соаре, край Русе, Овеч/Провадия, Търговищко, Шуменско, столицата Търново и т.н. Това косвено свидетелства, че тук трябва да търсим и неговите владения. Както стана дума, по принцип е възможно деспотът да е ръководел военни акции далече от своите земи, когато бил изпращан от царя с една или друга задача срещу различни противници. Монетите, сечени от него, показват обаче, че от даден момент нататък той все повече е изпъквал като силен местен владетел, разполагащ със сериозна автономия поне в административно-стопанско и финансово отношение.

Още нещо за монетите, сечени от Яков Светослав. Те издават амбициите му не само към самостотелност, но го представят, макар и "дискретно", като потенциален претендент за българската царска корона. Върху тях е изобразен св. Димитър, покровителят на династията Асеневци, и това не е случайно. След смъртта на царица Ирина Асенина (1268 г.) и женитбата на цар Костантин за Мария Кантакузина Палеологина, на практика деспот Яков Светослав оставал ако не единствения, то със сигурност най-"прекият" Асеневец в България! Енергичната и властолюбива царица Мария, фактически управляваща страната от името на болния Константин Тих-Асен (но вече "Асен" само по инерция!), основателно се страхувала за престола на своя малолетен син Михаил. Поради това тя се постарала да убеди деспота в своята добронамереност. Яков Светослав пристигнал в двореца и с благословията на патриарх Игнатий бил обявен за "втори син" на царицата, която можела да бъде дъщеря, даже внучка на белокосия болярин... По този начин деспотът официално признал предимството на детето Михаил (негов "по-голям" брат...) да наследи Константин Тих-Асен. Наскоро след това обаче, когато деспотът се върнал във владенията си, той бил убит от агенти на царицата. Съществува мнението, че претендентът бил премахнат чрез бавнодействаща отрова. Това станало през 1276 или даже през 1277 г., малко преди въстанието на Ивайло.

Така или иначе, за разлика от Ростислав Михайлович (независимо от немалкото сходствата между двамата), Яков Светослав си остава политическа личност с определени заслуги към българската държава. Той бил преди всичко воин, който се сражавал за интересите на страната против ромеите в Тракия, срещу маджарите във Влашката равнина, може би и против татарите. Върху деспотските си монети Яков Светослав е изобразен именно като военен с шлем на главата и меч в ръце.

Особен интерес като типичен руски "мъж на кървите" представлява Иван Русина, "най-релефно очертаната фигура на български военачалник" от онази епоха по думите на Константин Иречек. Доскоро се приемаше, че руснакът Иван се е появил в България нейде в началото на XIV в. в резултат на татарското господство в руските земи. Един публикуван наскоро унгарски документ обаче го споменава като сподвижник на унгарския северински бан Теодор Чанад, управлявал земите около дн. Турну Северин във Влашко. Видинския деспот Михаил (бъдещият цар Михаил III Асен Шишман) през 1316-1317 г. подкрепял бан Теодор, който бил сред противниците на унгарския крал Карол Роберт. Кралските войски успели да победят бунтовниците и поддържащите ги българи. Част от победените, сред които специално е споменат Иван "Орос" (Русина), потърсили убежище при деспот Михаил. Фактът, че преди да се появи в България Иван бил на унгарска служба може да се приеме като косвено указание за произхода му. С Унгария било свързано най-вече Галицко-Волинското руско княжество, т.е. земите на днешна Западна Украйна.

Иван Русина постъпил във войската на деспот Михаил Шишман навярно със своите военни сили, съставени от унгарци, а вероятно и от руси. Както отбеляза Хр. Димитров, надали е случайно, че през 1323 г. като пръв помощник на Иван срещаме унгареца Инас. Когато деспот Михаил получил короната на Асеневци в Търново, то Иван Русина заел висок пост в българската армия. Най-вероятно той станал "протостратор" - командир на царската конница, вторият по ранг военачалник в държавата. По заповед на цар Михаил Иван Русина начело на един корпус от хиляда конници (главно алани, а може би и маджари) и 2 хиляди пехотинци се заел с отбраната на Филипопол/Пловдив. Негови помощници били споменатият унгарец Инас и аланските вождове Итил и Темир (вж. тук в очерка за кумани, татари и алани). Пловдив бил току-що присъединен към България след повече от половинвековна ромейска власт. Под командването на Иван градът издържал четиримесечната обсада, предприета от византийския престолонаследник Андроник III Млади и българския му съюзник деспот Войсил. През лятото на 1323 г. противникът бил принуден да се оттегли, а хората на Иван не само пазели Пловдив, но и нападали съседните градове под ромейска власт, най-вече Стенимахос (дн. Асеновград) и Цепина (при с. Дорково, Пазарджишко). За съжаление, когато опасността отминала, градът бил нелепо изгубен поради наивна грешка и непредпазливост на военачалника. Цар Михаил Шишман явно се нуждаел от опитен военен като Иван Русина, поради което изпратил друг свой воевода да го смени. Иван заедно с голяма част от хората си излязъл да посрещне идващия за смяна гарнизон, а през това време пловдивските гърци отворили вратите на града пред тайно приближил се византийски отряд... За Иван не оставало нищо друго, освен безславно да се завърне при своя владетел.

Този провал не се отразил особено върху кариерата на Иван. Очевидно той неведнъж бил доказвал своите качества на "опитен в стратегията" човек, както го е оценил не някой друг, а Йоан Кантакузин - бъдещ византийски император през 1347-1354 г., а по време на описваните събития "велик доместик", т.е. главнокомандващ сухопътните сили на империята. Без съмнение Кантакузин, сам отличен военачалник, няма как да не се е сражавал с Иван Русина, вероятно го е познавал и в личен план, тъй че оценката му заслужава доверие.

През 1328 г. Иван Русина отново излязъл на преден план. Този път Михаил Шишман го изпратил с особена задача към самата византийска столица. Старият император Андроник II, който вече седем години без успех воювал с внука си Андроник III, бил пред пълен крах и не вярвал дори на собствената си гвардия. Той тайно се свързал с българския цар, молейки го за помощ. Хората на Иван Русина, отново 3 хиляди души (този път само конници), трябвало да поемат охраната на самия императорски дворец! Изкушението било извънредно голямо, тъй като мечтата за Цариград, завещана от Крум, Симеон Велики и Иван Асен II, никога не напускала напълно българските царе! Войнственият и енергичен Михаил III Асен Шишман решил да използва корпуса на Иван Русина като своеобразен "троянски кон". В уговореното време Иван и хората му трябвало да арестуват императора, да завладеят двореца и някоя от градските порти, а царят с голяма армия от българи и съюзници татари да утвърди появата на една нова империя "...от Византион (Константинопол/Цариград) до Истър (Дунав)...", както заключава византийският историк Никифор Григора. Планът бил задействан - Иван и хората му наближавали византийската столица, а цар Михаил със своите войски се установил в Диампол (Ямбол). Шпионажът на Андроник III обаче разкрил българските планове. Уплашен от развитието на нещата, Андроник III писал на иначе омразния си дядо в никакъв случай да не допуска Иван Русина в столицата. От друга страна, младият император решително протестирал пред своя зет Михаил, упреквайки го в коварство (българският цар официално бил съюзник на Андроник III "Млади"!), като същевременно заплашвал, че ще унищожи отряда на Иван. Бил даден ултиматум и на самия Иван, който в този труден момент проявил завидно самообладание. Българският военачалник заявил, че не е дошъл като враг и с писмена клетва лично поел отговорността за навлизането си в чужда територия. По този начин Иван Русина целял да печели време, както и да защити авторитета на своя владетел. Във връзка с този случай Кантакузин разказва, че цар Михаил изпратил на Иван "...перо, опърлено от огън, защото това бе знак за бързина у българите...", т.е. пълководецът получил заповед светкавично да се изтегли на българска територия.

Като се има предвид положението му на висш военен, Иван положително участвал в злощастната битка при Велбъжд (Кюстендил) на 28 юли 1330 г., в която Михаил Шишман бил коварно победен от сърбите и загубил живота си. По всяка вероятност той бил сред онези заговорници, водени от логотета Филип и протовестиария Раксин, които свалили сръбското протеже Иван Стефан (1330-1331) и довели на власт Иван Александър (1331-1371). Иван Русина навярно бил най-близкият помощник на новия цар във войната с Византия през 1332 г., завършила с победоносната битка при Русокастро (близо до дн. Бургас) на 18 юли с.г. Тогава Андроник III бил разгромен и напълно блокиран в малката крепост. Само великодушието на Иван Александър избавило византийския император от пълна катастрофа и унизителен плен. За този изход на битката навярно свои заслуги имал опитният протостратор Иван. Това личи и от обстоятелството, че именно той бил упълномощен от царя да води преговорите с императора, дори да уговори династичен брак между царския син Михаил Асен и Мария, дъщерята на Андроник. Проявеното високо доверие показва, че в лицето на Иван Русина царят и българският елит отдавна не виждали емигрант, наемен командир и пр., а "...един от българските знатни..." (отново по думите на Кантакузин).

Връзките между българи и руси през XII-XIV в. едва ли се изчерпват само с казаното за "бродниците" и видните личности с руска кръв. Навярно е имало и други подобни случаи. Макар да нямат силата и размаха на културните взаимоотношения между двата народа, тези любопитни страници от историята на средновековна България свидетелстват за взаимните влияния, както и за някои от личностите (примерът с деспот Яков Светослав и заслугата му за изпращането на Търновската "Кърмчая" в Русия е много показателен!), способствали за тяхното възходящо развитие.

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.